Отношенията с Византия заемали основно място във външната
политика на българската държава още от основаването ѝ на Балканския
полуостров в края на седмото столетие. Империята никога не се примирила с
възникването на новата държава в непосредствена близост до столицата ѝ
Константинопол.
Първоначално усилията на българските владетели били
насочени към отстояване на независимостта на държавата. През следващия
етап двете държави започнали да си съперничат за завладяване на Балканския
полуостров, населен предимно със славянски племена. При управлението на
цар Симеон (893–927) българската политика формулирала ясно една
амбициозна външнополитическа задача: да се унищожи Византия и на нейно
място да се изгради нова империя начело с българския владетел. В
изпълнението на тази програма цар Симеон водил продължителни войни,
които поставили на сериозно изпитание демографския и икономическия
потенциал на българската държава.
От друга страна, към средата на X в.
Византия навлязла в периода на най-големия си разцвет. Очертало се трайно
византийско превъзходство и започнал кръвопролитен българо-византийски
двубой. В началото на XI в. той довел до падането на България под властта на
Византия. Но битката продължила в дългосрочен план и през следващите
десетилетия българите, които запазили своята народностна и културна
самостойност, след епични борби възстановили независимостта на своята
държава, поставяйки основите на Второто българско царство...
Целият материал по-долу:
0 коментара:
Публикуване на коментар