Лазар Поптрайков - Локвата и Виняри

петък, 28 октомври 2016 г.

Лазар Поптрайков
"Локвата и Виняри" 

Лазар Поптрайков

(1878—1903)

Винаги, когато се говори за революционните борби в Костурско, неотразимо тия борби се свързват в мисълта със спомена за един голeм син на тоя край, — за Лазар п.Трайкова...

Роден 1878 г. в с. Дъмбени, едно от първите села, в което българският национален светилник-училище бе запален още в 1873 год. от народният будител за Костурско Търпо Поповски, Лазар още от ранна младост живя и растна в една бурна епоха на национално възраждане. След завършване основното си образование в селото и прогимназиалното си в Костур, той отива да го продължи в солунската гимназия. Любознателен и със склонност към литература, той всецяло поглъща, както руски така и други писатели модерни за тая епоха, но добрал се при оскъдността за това време в Турция, до некои от Ботевите съчинения, п. Трайков замечтава за двата образа на безсмъртието на Ботева; за революционера и за поета.

Случаят му помага за това. В това време Солун и по-специално солунската гимназия е центъра, където се подготвя бунта и където се създават кадрите за борци организатори бунта срещу тиранията на Султаните.

3

Тук са учители в гимназията и ръководителите на организацията: Тук са Пере Тошев, Гьорче Петров, Гарванов, д-р Татарчев и др.

В тоя казан на революционен кипеж Лазар п. Трайков и Кузо Стефов, а по-после и Ла-зар Москов, три свидни и ценни рожби на борческо Костурско се формират, като бъдещи водачи и творци на една голема епопея, като и тримата с примера на жертвата си подчертаха любовта си към народ и родина.

През 1897/98 учебна година Лазар п. Трайков завършил гимназията в Солун е вече назначен за учител в родното си село. От 1896 г., още като ученик, до 1899 год. той не е оставил село в Костурския край, където да не е посетил и където да не е разнесъл будната си мисъл, като всякъде е създавал съзаклятнишки гнезда и центрове...

В 1898 год. в Костур бива назначен за учител Павел Христов от с. Цапари, Битолско, а през 1899 год. и Михаил Николов от с. Бобища, Костурско.

При едно съчетание на интелигентни и предани сили Лазар п. Трайков, Кузо Стефов, Павел Христов и Михаил Николов в 1898 год. се започва една интензивна организационна работа, която обгръща както подържането на групите и даване масов характер на делото, така и снабдяването с оръжие и средства на комитета. Все по това време се предприемат и репресивни мерки срещу разни деребеи турци и издайници местни хора.

4

Интересни моменти от дейността на п. Трайков и до днес са останали в спомените на костурчани. Един случай на „обир" на с. Прекопана е характерен от неговата дейност.

Един прекрасен ден в с. Пръкопана пристига един „мюлязимин" начело с 5—6 турски „жандарми". Целото село е във вълнение. „Мюлюзимина" събира селяните и много строго, обръщайки се към мухтарина заповядва да се предадат веднага сумите взети, като откуп за задигнатия преди неколко дена срещу откуп богаташ от Клисура Симота. Кмета и селяните се суетят, но „мюлязимина" е страшно строг, та требва да се отърват от него. Макар и безучастни в задигането и получаването на откупа на Симота, прокопанци от страх да не си навлекат гнъвът на „офицера" събират 80 лири турски и свързвайки ги в една кърпа подпечатани със селския печат ги предават на доволния „офицер", който пак по денски си заминава по направление към Костур, като преди да напусне селото предупреждава кмета да се яви на другия ден при каймакама и даде обяснение по въпроса...

Късно след като касата на революционната област бе се обогатила с 80 л. т. прекопанци научиха, че „мюлюзимина" е бил Лазар п. Трайков, а „жандармите" неговите верни другари Кольо Вишенски, Лазо Лукаро от с. Апоскеп, Спас Кономладски, Лазар Москов и пр. Весели коментарии и закачки, около тая случка, дълго след това отекваха в костурския край.
Около Петровден 1899 год. Лазар заедно с

5

другаря си Манол Розов цела седмица търпеливо чакат в местността „Жупан" в землището на с. Загоричани двама турски агенти, които наказват със смърт.

През есента на 1899 год. п. Трайков бива заловен от аскера, заедно с другаря му Вельо, в с. Черешница, бидейки в обиколка по Пополе Кол. Обискиран у него се намират револвер, кама и компроментиращи книжа.

Увърени, че имат работа с опасен за царството човек, властите го закарват в мюдурлука в Клисура, от където го препращат в Костур. Тук Лазар бива съден и осъде на 2 години затворъ, който излежава в гр. Корча. През време затворничеството на Лазара, Организацията се възглавяваше от неуморимия и цел предан на делото Павел Христов, Кузо Стефов и Михаил Николов, през чийто време (1900—1901) бидоха изтребени Касъм ага, Абидин бей, Нури-дин и др. янкеседжий, народни потосмукачи и обирачи.

Към края на м. октомврий 1901 г. Лазо бива освободен от затвора, като излежал наказанието си. Точно по това време в Костурско е Гоце Делчев, придружаван от Кузо Стефов, Лазо Москов, Пандо Кляшев и Чекаларов. С Гоце е и леринската чета на Марко. В Костурско Гоце престоя около 40—50 дни,. Това негово посещение е точно след Ванчовата афера, голема афера в Костурско през летото на 1901, която хвърли в затворите над 300 първи хора на организацията, но следи от тоя удар Делчев не намери и останал

6

учуден и възхитен от здравината на Организацията в Костурско. Естествено, че Лазо с освобождаването си замина и се присъедини с Делчев и другарите костурчани. Делчев напусна Костурско в първата половина на м. януарий 1902 г. Преди заминаването си, в с. Загоричани се определи и новото управителното тело на Костурско, в което влизаха: Лазар поп Трайков, Кузо Стефов, Лазо Москов, Пандо Кляшев и Мишо Николов; а Чекаларов се натовари с мисията да продължи покупката на оръжия в Гърция. За по-лесно и за по-голем резултат за делото, управ. тело раздели околията на две — Лазар Поптрайков и Лазо Москов да се движат в Корещата, а Кузо Стефов и Кляшев — в Пополе и към Хрупища. Мих. Николов оставаше като легален в гр. Костур.

Покойният поп Трайков страдал от херния и още в Костурско, Гоце Делчев покани Лазара да замине за България където, хем да се оперира, хем да потърсят по-интелигентни хора за войводи в района. И действително Лазар замина за България, където, със съдействието на Делчева намериха двама млади, интелигентни войводи: Георги Папанчев от Сливен и Никола Андреев (Алай-бей) от с. Мокрени. На връщане от България, във Велес Лазар бива задържан и по етапен ред изпратен в Костур, а от там в Корчанския затвор, където престоява до общата амнистия — м. март 1903 г. Със освобождаването си той се отправя в четите, и заема началническото си място. Той е един от петимата избрани на

7

конгреса в Смилево за член от Горското Началство в Костур, заедно с Чекаларов, М. Николов, Манол Розов и Пандо Кляшев. На конгреса в Смилево, поради заслуги той, заедно с Георги поп Христов и Петър Ацев бе от определените за замастници на Главния щаб на въстанието.

За големото сражение на „Локвата" — Корещата, станало на 31. III. 1903 г., в което падната много турци и 13 четници с войвода Дичо Антонов Поповски от с. Лобаница, в което и той взе живо участие, п. Трайков написа прекрасната поема, която по-доле печатим, в която той възпява героизъма и самопожертвованието на борците и самото сражение.

Лазар поп Трайков взе най-живо участие в подготовката на Илинденското въстание в Костурско. Известието за въстание намери Горското Началство в гората над с. Дреновени, Лазар написва черновата-възвание към Костурчани за въстанието. В първите дни на въстанието, когато Чекаларов, Кляшев и Ризов заминават за Пополе, Лазар остава в Корещата. В Корещата станаха много и кървопролитни сражения. Впрочем за периода на въстанието в самото Костурско много се е писало и се знае, знае се още и че Костурско бе първо между първите в това въстание...

След превзимането на Невеска, на 13 август 1903 г., и след напускането на лагера „Върбица" от въстаницитe, последните се прибраха към Корещата и Преспа; до като, най-сетне, след съвещание на Гор. Началство, за да освободи населението от нахлулия в района много хиляден ас-

8

кер, реши, въстаниците да напуснат Костурско, с което както казах, да се облекчи положението на населението. Чекаларов, начело на един отряд замина по направление на Колоня — Грамос; Кляшев остава над Кономладските планини, а поп Трайков, Николов и Розов, начело на 650 въстаници, се отправят през Леринското поле, Мориховските планини, Прилепско та чак към Тиквешко където въстанието бе много слабо за да дадат по народен характер и повсеместен вид на акцията...

Одисеята на тоя отряд е голема, не аз ще я описвам. Обаче на отряда се наложи сражение на 2 октомври 1903 г. при с. Чанища, Морихрвско. Големо, страшно, кръвопролитно сражение, което траяло от сутрин до късно вечер. В това сражение паднаха много турски аскер; но вън от убитите въстаници, турски куршум пробива устата на Лазар поп Трайков, засега езика, счупва му два зъба. Лазо онемява. След свършване сражението, отряда, заедно с прилепската чета на Гьорчо Петров от 14 человека, решава да прави атентат над ж. п. линия Лерин — Солун. По пътя отряда се среща със щабната чета на Сарафова, които им съобщава, че е време вече да се разформирова, да се обезоръжат въстаниците и се разпуснати по домовете им. И виждайки положението на поп Трайкова, Сарафов му предлага да заминат за България и търсят лек за раната. Не можейки да говори, Лазар писал Сарафову: „.не, мен ме чака път; ще се връщам там, от където тръгнах; ще отида да вида ужаса в Костурско. Ще се върна при своите".

9

След завръщането си в Костурско, търсейки билка за тежката си рана, Лазар Поптрайков се сеща за лицето, което на два пъти бе спасявал от наказание на Организацията Коте от Руля; а от друга страна, към рулската река е било чисто от аскер, следователно по-спокойно ще прекара зимата. За големо нещастие обаче, Коте не бил си променил табиета... приема Лазара „много приятелски", обаче с намерението да го унищожи... И действително, към втората половина на м. октомврий 1903 г., над село Търново, ренегата Коте, за злато и угода на гръцкия в Костур митрополит Германос Каравангелис, обезглави големия човек на Костурско Лазар п. Трайков, а главата му я праща на Германос в Костур, където е фотографирана и където тоя Божи служител, след като се е гаврил с нея я е предал на турците. 

I

Така загина Лазар поп Трайков, костурския Левски и Ботев!... Левски — защото също като него години на ред броди по Костурско от село на село, просвещава, организира и подготви Костурско за Илинден!... Ботев — защото и Лазо като Ботев остави поемата „Локвата" и „Виняри" в която поема се прозират душа и дарби на поет. 

Костурското Братство в София, с напечатването на поемата „Локвата" и „Виняри" в отделна книжка, смята, че изпълнява един дълг към големия човек и революционер Лазар поп Трайков; а от друга страна смъртта, че тая (поема ще бъде прочетена от всички костурчани млади и

10

стари от която има да научат за борбата и самопожертвуването на героичните им братя и бащи. Да научат и да се поучат как се мре за големия идеал...

Поклон, дълбок поклон пред великото дело на Лазар поп Трайков и неговите сподвижници. Костурско и костурчани са горди с тех и техната памет ще бъде вековечна колкото ся вековъчни и планините и долините по които оставиха своите кости!

София, декемврий 1940.

Спиро Василев, (Председател на Костурското братство)

11


„ЛОКВАТА" И „ВИНЯРИ"



Пак при вас ида върхове стръмни,
върхове на планини безводни,
да видя вашите камъне кръвни,
багрени с кръвта на момци народни.

Нека останат спомени тежки,
дето загина храбрият войвода,
де цела чета крепеше мъжки в
боя ужасен зарад свобода.

Блазе на вас присои прохладни,
че след години пет стотин страдни
чухте гласа на пушки гръмовни,
вика юнашки, песни бунтовни.

Вие сте честити, че вас пробуди
на щиковете дрънкане остро
и гръмко ура, а турчин зачуди
на млад войвода команда проста.

Тук не отдавна турска потера
чакахме с радост да я пребием,
че можем, кога щем, да я издебнем,
и не да се крием, а да се бием.

Не беше още от сън станала
младата чета, низ долините
не беше още слънце пекнало,
залпове стрескат височините.

Нашите предни стражи гръмнаха,
купове турци пред тех паднаха;
залп и ура на чета весела
пусна в уплаха ордата цела.

Скоро се огън силен отвори
между комити, чада достойни,
що ги живота безстрашни стори,
и между проклети турци безбройни.

„Удряйте право, храбри момчета,
келяви турци и арнаути!" —
викаше вкупом целата чета,
от тежка сила без да се смути.

Жадна за мъст четата сгъстена,
хвърля куршуми и думи злокобни:
„долу тиранство! живей свободна,
Македонио мила, земя свещена!" ...

Четири часа летни горещи,
реват планински, тръбите бойни,
залпове грозни, силни и чести,
слеха се в едно с ека усойни.

14 В турско мнозинство не се бележи
падане често на мъртви аскери.
Тълпи нападат на тез младежи,
що ке отидат безъ време жертви.

Явна угроза виждат наблизко,
че турски сили тех ги завъртват,
но горди момци не падат низко
и крачка назад не се помръдват.

Ей кръв юнашка, луда, червена,
ти не се ли жаляш, като се сипеш
низ тази росна трева зелена!
Що те накарва силно да кипеш?

От един само куршум бездушен,
който смърт носи тя бездушен,
кръв буйна, ти, що в жили клокотиш,
в мразна пихтия ти ще се сплотиш.

И колко надежди, бленове сладки,
колко мечтания, чувства благатки
в тази пихтия ще да се вковат
и нема нивга да се подновят!...

Ето един след други пронизани
падат кат круши тела младежки.
Дивно! Без трепет, без отчаяние
зимат юнашки пози мъртвешки.

Всред тези гърмежи страшни, нечетни,
гласна команда смисъл си нема:
„стига момчета, вий отстъпете
пред несравнено сила голема".

Гинат юнаци там по местата —
по дълг другари, сгядба игрива;
мрат с усмивки сладки в устата,
на пук на врага, що ги пребива.

Паднаха с доблест всички четници
на храбрия Дичо в своите позиции;
мъртвите и ранените люто
търпят мъчение турско нечуто.

А пък мнозина леко ранени,
жадни за вода, в пот изпотени,
с песни и псувни скоро отстъпват,
„Виняри" хващат да се закрепват.

Ранен един в рана треперяща,
и сам се от боя бавно завръща.
Град от куршуми, люти, игриви,
не му смущават ход горделиви.

Кой е тоз весел юнак, що става
и пред смъртта си толкоз забравен!
Защо не тича да се спасява,
като бегледа в пот задавен!

Лаки Поповски с маузер в десница
стъпва той гордо — също яребица,
за да покаже, че той не бега,
от турски аскер той се не стяга.

Още не бърза, за да не речат:
бегаше бомбаджията страшен.
Младост, надежди нему не пречат
мъртъв да падне горд, неуппашен.

Но ... и той легна в тази падина,
от три куршуми смъртно пронизан.
Падна, уви тоз майстор, загина,
С бомби що смаза врага залисан.

Пукат гърмежи, тътнат усои,
кръв ройна тече в пустите доли,
пладнешко слънце вковано стои
до гологлави момци соколи.

Зраво се крепи четата млада,
в кръв тя намира своя услада.
Песни бунтовни всички запеват,
будядят народа, вразит гнева.

Да не дочуват гласа, що иде:
"Момци Дъмбенци! дръжте се здраво
Денят проваля, а турчинът виде,
че нашите пушки бият по-здраво".

Клети, ранени, четници страдни
охкат, се мъчат гладни и жедни.
Влечат се тайно между скалите,
плъзгат се мазно низ долините.

---
Колко нещастни сме ние, македонци,
в тази борба с душманинъ народен!
Но и какви герои, о момци,
стоим пред света кален, изроден!

Заради нази „кръстътъ-червени"
не ще положи грижа свещена.
Лекари млади, връзки ленени
нема за нашта снага ранена.

И милосердна сестра засмена
раната с билки не ще попръска.
С милия поглед, с уста румена
не ще поднесе и нам превръзка.

Във болници модни, в кревати меки
не ще отдъхнат болни юнаци.
Както във войните, що води всеки,
при нас ще нема бели байраци.

Тежко и горко на тоз, който падне
ранен дълбоко в тези сражения!
Вместо човешка милост да найде,
ще го последват зверски мъчения.

Ето защо и бунтовникът пада
от свой куршум без ни да трепне,
вместо да моли той за пощада,
вместо свещена клетва да стипне.

Верен на свойта чест, задължение,
младият Дичо ощ несъкрушен,
само направи едно движение
и той от свой куршум падна бездушен.

Сестри сплашени, майките клети,
турско насилие да н'ги сполети,
крият се тайно от нази всички
в ями задушни, в тъмни горички.

И като чуят ека куршумен
от планината, стрескат се много.
С плач и въздишка и със глас шумен
кълнят времето, молят се Богу:

„Боже, изкриви ряще тирански —
по тъхнитъ глави пушки да хванатъ;
Боже, ослъпи очи душмански —
та нашитъ момци здрави останатъ."

Често въ скръбьта си кълнатъ войвода —
и него, що дъло свещено води.
Кълнятъ, че майка безъ синъ остава,
и съ невеста момче прощава.

Тъженъ е, братя, живота планински,
мтячно борбата водимъ с тирана.
Бпазе, кой четник бодър истински
в редовете до край остана.

Но, дръж се, крепи, напрягай жили,
е ти нередна чета отбрана,
Кръвта отревна, що в теб остана,
за свободата днес отмили.

В живота ребски, пъкъла е страшен
нема да екпаним да се възвърнем;
в работа частна, в мира домашен
имена славни не ще почерним.

При всички мъжи, хули безбожни
и при комитски живот тревожни,
до край с оръжие ний ще се борим,
дер Македония свободна сторим.

Нека се пълнят затвори мрачни,
нека загинват другари горски,
нека над наште битки юначни
жлъчно се смеят владици-гьрци.

Нека да тичат по кас потери,
нека врага пред нас да трепери;
само да грей надежда в сърдцето
и да светлей като слънцето.

Гърция нека затваря бесно,
граби кат, турчин, псува и гони
нашите хора в Кралството тесно,
крепено от бегащи евзони.

Нека! Ще паднат тежки окови
и ще огрее слънце засмено;
над пепелище селско ругано
сладка свобода ще се поднови.
---
Спете спокойно тринайсет мина,
скжпи на черна клета родина,
под тази трева гяста зелена,
под черна земя тежка, студена.

Вие станахте жертва за роба,
жертва на твърдост, на глави бурни,
но никой сега нема да турне
паметник, вънци над вашите гроба.

А горски цветя, здравец зелени,
ноще и дене що миришехте,
пушки и шапки гордо кичехте,
ще ви послужат венец нетленни.

Паднахте млади, о! вий юнаци,
честно и мъжки с пушки в реката.
При неразвъни още байраци,
трепет внушихте силен в агата.

При много жертви, робът, що дава,
вашето достойнство не отличава.
Той ще забрави свещени кости,
кат много прежни гробове прости.

Дор над вас гази крака нечестен,
робът, в скръбта си и в мъки унесен,
ще да забрави имена свети,
макар за него вие да мрехте.

Но пакъ отъ вашия подвигъ достоенъ,
отъ кръвьта буйна за него льта,
сила ще черпи въ пжтя си боенъ,
доръ той свободенъ да стане въ свъта.

„Локвата" днесъ съ вълни непокорни,
що завладъхте съ яки си гърди,
отгде неможе никои ва скорни,
споменъ за вази скжпъ нека биде.

В бъдеще свътло, в бъдеще ново
за нашата мила, клета Родина,
кога зазвучи тук сладко слово,
рози ще цъфтят катъ в градина.

Въ тъзи падинки, росни, зелени,
с кърви червени що се поливат,
песни за храброст ще се възвиват
и ще се друсат хора смесени.

А беполики селски девици
въ прольть ще тичат кат яребици,
зеле, киселец тук да събират
и годеник свой тук да избират.

Тъ ще събуждатъ отъ сънь мъртвешки
вас, о! юнаци, с песни и смешки.
С крехък гороцвет, с жълто кокиче
вашата гробина ще да се киче.

Вие легнахте въ кгкща избрана
на тозъ връхъ зеленъ, хладенъ, чудесен.
Там атмосфера чиста умайна
приспива всеки въ мечти унесенъ.

Оттука се виждат езера гладки,
ветъра носи миризми сладки.
Заради това драго му бива

на всеки вечно тук да почива.

Берик, 21 юний 1903 година.

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2017