За един от "премълчаните": Кой беше Веритас?

четвъртък, 27 октомври 2016 г.

Иван Хаджов, снимка от 30-те години на миналия век
сп. "Македонски преглед", год. ХXXIV, 2011, кн. 1, Матов, Хр. За един от "премълчаните" - Веритас..., 97–118.

  Премълчаването на достойни хора и на значими събития беше основен метод на една политика, която срина националното и човешкото ни самочувствие като българи. Но като че ли не стигна на властимеющите, та те разпоредиха и за посегателства над онези, които бяха нежелани и неудобни за тях. 

 Един от последните беше и Иван Панталеев Хаджов, който наистина даде много на българския народ, и то с ясното разбиране и воля, че именно така трябваше да стане. Роден е на 7 юли 1885 г. в прекрасната Струга в бедния дом на Панде Гьорев Хаджов и Деспа Христова Кочова – като второ дете след сестра си Анастасия. Расте и учи в началното школо, но скоро черна беда застига семейството им, което било заплашено с кървава разправа от османлиите по повод повсеместната истерия от първите революционни афери – Винишката (1897 г.) и Валандовската (1899 г.). 

 Семейство Хаджови е принудено да поеме пътя на неясното и трудно бежанство по посока на майка България, където намира първи подслон в една барака за въглища на ул. „Антим I“ в София. Бай Панде успява да намери постоянна работа в новооткритите софийски хали като месарски работник, а тетка Деспа тръгва да чисти и пере по заможните къщи.И двете деца продължават учението си, и то като отличници. Голямата Анастасия се грижи освен за уроците, но и и за бита на цялото семейство и най-вече за брат си Иван. Това се запазва до последния дъх и на двамата. След като завършва гимназия тя постъпила като начална учителка в съседното село Връбница и помага на Иван да продължи учението си във Висшето училище със специалност Славянска филология. 

 След завършване на образованието, и то с пълно отличие, става учител по български език и литература в Копривщица, а две години по-късно се премества първо в гимназията на гр. Пазарджик, а след това се прехвърля в гимназията, в която той е учил, носеща името на големия приятел на България – англичанина Уилям Гладстон, като младши преподавател в открития Институт за усъвършенстване на учителите по български език и литература, където остава неизменно до края на трудовото си поприще. Иван Хаджов само в течение на две години печели три конкурса за специализация в сферата на славянската филология за университетите в Загреб, Виена и Лайпциг. 

Лицевата корица на книгата "Македония под иго",
чийто автор е Иван Хаджов
  Взема участие в изготвяне на учебни помагала и за Софийския университет, но опитите му да стане преподавател там, среща отпор, накрая и „задължително пенсиониране“ през м. ноември 1942 г. по изричното разпореждане на тогавашния просветен министър проф. Борис Йоцов по причини, на които се спира следващото изложение. Последното не пречи през 1948 г. да бъде въдворен в концлагера Богданов дол, където прекарва повече от осем месеца, подложен на миньорски труд, въпреки годините му и фактът, че гръбнакът му беше с един изваден прешлен, поради онкологично заболяване. И преди да опита копача, а най-вече след това, Иван Хаджов посвещава всичките си сили и знания на перото, което пада от десницата му на 25 ноември 1956 г., когато приключва и земният му път. Нека не се разбира погрешно, че Иван Хаджов е бил само една пишеща личност, която не е излизала от кабинета си или от класната стая, защото него никога не го напуска подчертаната му обществена и научна активност и действие. Няколко обстоятелства заслужават да бъдат споменати като характерни и за неговия физически облик като човек. Той винаги ходеше със силно опънати плещи назад (обратно на прегърбването), което се дължеше на оперирания му гръбнак, имаше подчертана гъста черна коса без всякакви бели коси и в същ цвят – малки черни мустачки. 

 Следваше винаги и една прекрасна папийонка – обикновено в македонска окраска – червено и черно, и приличен тъмен костюм с вечната жилетка. При излизане навън винаги носеше в лявата си ръка хубава черна кожена чанта. Зимно време носеше на краката си върху обувките светли гамаши от бежов вълнен плат. Не пиеше и не пушеше, а най-голямото му развлечение беше да прегледа пресата и да почисти розите – сорт „Македонка“, които покриваха от две страни алеята, водеща до къщата му на ул. „Райко Жинзифов“ №5 (в непосредствена близост до Военната медицинска академия).

 Семейството му беше от съпруга Дафинка, също учителка по стенография, спокойна, добра и мила жена, и син Чавдар, който по-късно стана лекар със специалност спортна травматология. В долния етаж на къщата живееше неговата вечна спътница – сестра му Анастасия с дъщеря си Мария. Сега на мястото на този дом има безличен панелен блок без никаква плоча, че на това място е живял един голям и прекрасен българин...

Целият материал четете по-долу:

 

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2017