Битката на "Ножот" (1907)

    Гл. ас. д-р Слави Славов

Боят при скалата Ножот, до село Ракле (Прилепско), станал на 1 (14 юли н.ст.) 1907 г., заедно със съпътстващите го сблъсъци при околните височини, е най-мащабното и кръвопролитно сражение на ВМОРО с турските войски за целия следилинденски период. 

В боевете взимат участие пристигналите от България чети на Христо Цветков (Костурската чета), Тане Николов, Михаил Чаков, Иван Наумов-Алябака, както и местните организационни чети и милиция на войводите Петър Ацев, Велко Попадийски, Мирчо Найденов, Секула Ораовдолски и Гьоре Спирков. 

Костурската чета

Само при Ножот загиват около 50 четници, а общият брой на убитите в сраженията в Никодимската планина, при селата Никодим, Ракле и Попадия, въпреки известни различия в данните, е близо седемдесет. Пресъздадена с целия си драматизъм и величие от Стефан Аврамов (в „Революционните борби в Азот (Велешко) и Поречието”) и от Христо Силянов (във втори том на „Освободителните борби на Македония”), саможертвата на „ножовци” трайно се вписва в българския национален пантеон. 

 В съседна Р Македония сражението също намира своето достойно място чрез провежданите годишни чествания, макар и с тенденциозни интерпретации за неговата „македонска” (в смисъл на национална) същност. 

 Как се достига до това колкото героично, толкова и трагично събитие? Обикновено когато се говори за героизма и саможертвата на „ножовци,” остава на заден план въпросът как такова внушително четническо струпване се оказва в отдалечената от българските държавни граници Западна (Отвъдвардарска) Македония. 

Всъщност сражението при Ножот не е самостоятелен, изолиран епизод от революционната история на ВМОРО. То е резултат от дълго планирана четническа офанзива, целяща да изтласка сръбските и гръцките чети от Македония. Предисторията на разглежданите събития е следната. През февруари 1907 г., за да се преодолее дълбокото разделение във ВМОРО, е сформирано т.нар. Временно задгранично представителство. Новият извънреден орган, изпълняващ функциите и на Централен комитет, е в състав Христо Матов, Иван Гарванов и Борис Сарафов – трима от най-влиятелните фигури в Организацията. Макар и създадено при извънредни обстоятелства, 

Четата на Михаил Чаков

Временното представителство развива енергична дейност срещу сръбската и гръцката въоръжена пропаганда в Македония. В основата на тази активност е решителната подкрепа от страна на българското правителство. През пролетта на 1907 г. официална България предоставя на Вътрешната организация най-голямата до този момент военна и финансова помощ. Общото количество на дадените пушки, освен мунициите и останалите военни материали е 3300. От тях 2300 са модерните австро-унгарски „Манлихер,” с които е въоръжена по-голямата част от редовната българска армия. 

Тази безпрецедентна (и като количество, и като качество) по мащабите си правителствена помощ не е отпусната безцелно. Получените средства са използвани за осъществяване на отдавна проектираната въоръжена акция, целяща генерално изтласкване на сръбските, а в перспектива – и на гръцките чети, от контролираните от тях райони в Македония. С предоставените от България средства са изцяло екипирани и въоръжени няколко големи чети (с общ числен състав от 200–250 души), командвани от войводите Тане Николов, Михаил Чаков, Христо Цветков, Иван Наумов-Алябака и др. Българското правителство не само предоставя оръжие за четите, но и създава улеснения при попълването на личния им състав. За целта се планират и организират бягства от различни гарнизони в страната. 

Михаил Чаков

Ключова роля при набиране на четническия контингент и подбора на войводите играе енергичният Борис Сарафов, който (вече в качеството на задграничен представител) за пореден път успешно използва контактите си с офицерството и управляващите. През пролетта на 1907 г. десетки български войници „дезертират” от своите поделения, за да се включат в подготвяната четническа акция.

 В резултат, в повечето от горепосочените чети броят на военнослужещите понякога е над половината от личния им състав, а младежите, родени в другите краища на българските етнически територии, значително надвишават тези от Македония. От 40-те души на Костурската чета 22-ма са от Македония, а 18 – от Княжеството (предимно от Южна България). Ако при Костурската чета все пак съотношението е в полза на „македонците,” не е така при останалите участници в сраженията при Ножот. 

Най-многобройната чета от концентрираните в района е тази на популярния войвода Иван Наумов-Алябака. Състояща се от 60 души, тя е необичайно голяма дори в сравнение с останалите, което се дължи на голямото число войници, придадени към нея на последния етап от формирането ѝ. 38 от четниците на Алябака са родом от Княжество България, 22 – от Македония. При четата на войводата Тане Николов родените в Македония са най-малко – седем, като останалите 21 са от Княжеството или Одринско. За четата на Михаил Чаков, която според дневника на Кюстендилския пункт е от 38 души, не на всички е отбелязано месторождението, но и при нея ситуацията е същата. 

Макар и откъслечни, сведенията за войнишки бягства с цел включване в четите за предстоящата кампания са достатъчно категорични. Изглежда водещ в това отношение е Пловдивският гарнизон. В тайна телеграма от началника на Втора инспекционна област (в Тракия) ген.-майор Никола Иванов се дава информация за организираното бягство на 31 унтерофицери и войници от Трети артилерийски пловдивски полк. Основна роля при нейното организиране е изиграл служещият в полка капитан Д. Стойков, „роднина на Сарафова” (става въпрос за братовчеда на Сарафов – б.а.). Подчертано е, че за да агитират по-успешно, организаторите са действали от името на военното министерство, а в София войниците са били посрещнати от войводата Иван Наумов-Алябака. Четническата кампания на ВМОРО от лятото на 1907 г. не остава незабелязана и от враговете на Организацията. Турският комисар в София Садък паша и сръбското дипломатическо представителство, които поддържат тесни взаимни контакти на антибългарска основа, се сдобиват с подробни сведения за подготовката на предстоящата акция. На 27 май 1907 г. дипломатическият представител в София Светислав Симич изпраща обширен и изключително подробен доклад до Белград за състоянието на Вътрешната организация и нейните бъдещи намерения. Симич е един от най-добрите познавачи на ВМОРО и същевременно ключова фигура за сръбската въоръжена пропаганда в Македония. Наред с останалата информация, рапортът отбелязва и начина, по който се рекрутират организационните чети. 

Войводата Тане Николов на панахида в памет на загиналите бойни другари, 14 юли 1941 г. 

Интересното е, че сведенията на сръбския дипломат съвпадат почти напълно с поверителната информация по случая и на управляващите в България. Докладът детайлно разглежда колективното бягство на войниците от Пловдивския гарнизон. Симич няколко пъти употребява термина „дезертьори” в кавички, почти със сарказъм, давайки ясно да се разбере, че бягствата са предварително организирани, и то не без съдействието на властта. Както сам отбелязва сръбският дипломат, като се има предвид забележителната дисциплина в българската армия, това масово отклонение от военна служба е най-малкото озадачаващо. Симич пояснява, че вместо да се отправят към близката българо-турска граница в Родопите, всички пловдивски „дезертьори” организирано се озовали в София, където войводата Васил Чекаларов, „човек на Б. Сарафов”, с още 6 четници ги превел през Кюстендил за Скопския район. 

През късната пролет на 1907 г. четите, сформирани от Временното задгранично представителство, последователно са изпратени в Отвъдвардарска Македония. В края на юни 1907 г. в района на селата Никодим, Ракле и Попадия се съсредоточават около 200 четници, придружени от местна милиция. На 1 (14) юли 1907 г., след драматично сражение при връх Ножот и околните височини, сборните чети понасят тежки загуби (близо една трета от личния им състав). Поражението се отразява изключително неблагоприятно на цялата кампания и съществено изменя нейния първоначален замисъл. Българските чети, концентрирани при селата Никодим, Ракле и Попадия, дават различен брой жертви. Най-трагична е съдбата на Костурската чета, поела прекия удар на основните турски сили. Повечето от членовете ѝ се самовзривяват в условията на пълно обкръжение.

 Според дневника на Кюстендилския пункт Костурската чета дава 35 убити, от които 19 са родом от Македония, а 16 – от Княжеството и Одринска Тракия. В общия брой на загиналите при Ножот и околността четници (вероятно 67) преобладават българите от Княжеството. При четата на Михаил Чаков, немалка част от която също отбранява позицията на Ножот, от 18 загинали четници 7 са родом от Македония, а 11 – от Княжеството. И трите жертви (според дневника), които дава четата на Тане Николов, са родени в Княжество България. Публикуваните през последните години поверителни сръбски дипломатически документи налагат преосмисляне на ролята на официален Белград в трагичните събития при Ножот. Сръбското правителство е силно притеснено от подготвяната четническа акция и прави всичко възможно, за да ѝ се противопостави. През целия период на кампанията неговата агентура разполага с актуална информация за придвижването на българските чети и почти сигурно улеснява тяхното по-бързо откриване от османските власти. 

Точно на същия ден, когато става битката при Ножот – 14 юли, сръбското министерство на външните работи изпраща циркулярно писмо „до всички посланичества, консулства в Турция и представителството в София”. Писмото обобщава цялата налична до момента информация за предстоящата акция на ВМОРО. Подробно се изброяват българските чети, навлезли в Македония през последните седмици, датите, на които са преминали границата, войводите им, както и количеството оръжие и муниции, което пренасят. Със завидна точност се отличава твърдението, че „българското правителство е предоставило на организацията за Велешка каза 3000 пушки на разположение и необходимия брой войници”. 

В писмото с безпокойство се подчертава, че войводите Михаил Чаков, Тане Николов и Алябака са служили в българската войска. От министерството обръщат внимание и на факта, че масовите бягства на „дезертьори” (като пример се посочва Софийският гарнизон) продължават и за тях умишлено не се говори в българската преса. Понесли тежки загуби при Ножот, изпратените от София чети на ВМОРО не успяват да овладеят стратегическата инициатива и в много отношения губят настъпателните си възможности. Въпреки трагичното сражение обаче повечето от формированията на Вътрешната организация, след известна реорганизация, остават в западните райони на Македония. Тяхното присъствие през следващите месеци и продължаващият пренос на оръжие изиграват решаваща роля за преустановяването на сръбското настъпление. 

Правителствените манлихери определено допринасят за по-ефективната борба срещу чуждите пропаганди и установяването на едно относително равновесие. Четническата офанзива от лятото на 1907 г., завършила с епичното сражение при Ножот, е най-голямото усилие на ВМОРО да промени тежката за нея и за българското население ситуация в Македония. Акцията е подкрепена решително, (материално и логистично), от официална София и протича при необичайно голямо пропорционално участие на българи от другите краища. В основната си част това са „дезертирали” войници и подофицери от армията на Княжество България. Едва ли има друго събитие от революционната история на ВМОРО, което така ярко да демонстрира общобългарския характер на македоно-одринската освободителна борба. Общата братска могила, в която са погребани героите от Ножот по заповед на турския военачалник Енвер бей, по един колкото трагичен, толкова и емблематичен начин символизира тогавашното българско национално единство. Днес, поне пред паметта на героите, спекулациите и откровените фалшификации относно националния произход на „ножовци” би следвало да престанат.