Българите в Западните покрайнини - настояще и перспективи

вторник, 31 октомври 2017 г.

сп. "Македонски преглед", 2004, год. ХХVII, кн. 2. Митев, Л. Проблеми и перспективи на Западните покрайнини ... 7 - 22

КРИЗАТА В ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ

Проф. д-р Лозан Митев

Изминаха 83 години от насилственото откъсване на една свидна част  от  България със сръбската окупация на Западните покрайнини – Босилеградско, Трънско и Звонско, Царибродско, част от Кулско. Днес тези български краища са превърнати в най-бедните провинции на Държавната общност Сърбия и Черна гора. Останалото там население по официални данни е около 25 000 души. Пред очите на няколко поколения методично бе извършен един зловещ социален експеримент на Великите сили от Антантата – систематичното обезбългаряване на Западните покрайнини, експеримент, заплатен с мъката и страданията на живеещото там население и унижението на Българската държава.
Днес, когато говорим с надежда за Европейски съюз на равноправни нации, идва голямото предизвикателство пред България, Сърбия и самия Европейски съюз - да бъде отречена и отхвърлена т.нар. Версайлска  система, която един век разделяше народите на победители и унизени. Днешна Европа разрушава преградите на старата политическа система, за да утвърди равноправието и справедливостта между народите. Обединена бе Германия, скоро към Съюза ще бъдат приобщени нови 10 държави. Идва ред и за България, идва времето и на Освобождението на Западните покрайнини. Но до тогава въпросът за съдбата на българите там ще продължава да стои пред всеки родолюбец, той трябва да стои в съзнанието и отговорността на обществените фактори и държавните институции. Причина за това са тревожните процеси на асимилация на нашето население и нарастващата икономическа мизерия, която тихомълком обезлюдява тези земи. И най-лошото – в условията на обща нищета, сред Българското движение в Босилеградско и Царибродско настъпват опасни явления на разцепление и криза.
Сякаш оставаме безпомощни пред предателството към опазване на живота, народностното самосъзнание и достойнството на нашите сънародници. Сегашното тежко положение на българите в Западните покрайнини налага да преоценим действията на всички, които по един или друг начин са замесени в съдбата им или остават равнодушни към нея. 
Същност на кризата в Западните покрайнини
 Тя не може да се скрива повече с недомлъвки, с компромиси и криви сметки. И не трябва причините за тежкото състояние  на народното дело да се търсят сред нашите сънародници, защото не може да не се видят зад всичко, което става, ония тъмни сили, които движат общата балканска политика на разединение, конфронтация и отслабване на народностните ни традиции и правдини. Ето защо е справедливо въпросът за отговорността да се снеме от плещите на българите в Покрайнините и насочи към проблема кой променя условията и диктува режима на живот в Босилеградско и  Царибродско, за да стигнат хората дотам, че дори роднини да се ловят за гушите, защото някои се отричат от майка и баща, от род и език.
Това е и предметът на настоящото изследване. Ясно е, че главните герои няма да са самите босилеградчани и царибродчани. Те са само обекта и жертвата.  Нещо повече, размислите по-долу застават в защита на българите от другата страна на границата. Ето защо ще се отправим към отговора на въпроса “Кой определя условията на живот, кои са факторите за съдбата на сънародниците ни в Западните покрайнини?”.

Исторически бележки

Главната и първа теза на асимилаторската политика спрямо българите в Западните покрайнии се оснавава на идеята за южнославянското братсво – вместо българи, нашите сънародници трябваше лесно да свикнат и приемат идеята, че са югославяни. Първите дейци на голямата илюзия - Балканското обединение на народите, са от времето на създаването на национални държави на Балканите на мястото на Турската империя. Този процес започва в началото на ХІХ в. на основата на една антинационална идея – идеята за балканска или православна федерация, издигната за първи път от Александър Ипсиланти (движението “Филики Етерия” от 1814 г.). С тази интернационална постановка гърците всъщност използваха усилията на другите подтиснати народи и най вече на българите, за да създадат своята държава. Именно тази държава запали искрата на национализма на Балканите. Пак с идеята за Балканска федерация Тудор Владемиреску (“Исканията” от 1821 г.) направи опит за създаване на Влашка държава, като също поиска помощта на балканските народи за своята национална кауза. Нова форма на тази идея е развита в  “Начертанията” на Илия Гарашанин от 1844 г. за славянския Пиемонт в лицето на Сърбия. Славянската идея представлява едно по-реалистично и по-префинено средство за утвърждаване на същия тип национална политика, която изградиха останалите държави на Балканите.
Федералните идеи се възприемат в началото горещо, но и наивно от идеолозите на нашето революционно движение - Раковски и особено от Каравелов. Те прегръщат идеята за балканското братство, виждайки невъзможността българският народ самостоятелно да постигне своето освобождение. Но те бяха до такава степен разочаровани от реалностите, че успяха все пак навреме да прозрат чудовищните имперски амбиции на младия сръбски национализъм. В Белград гледаха на българите като на удобен инструмент за маневриране в политиката с Турската империя и възможност за превръщането им в човешки и икономически потенциал на Сърбия.
Противоречивото и абсурдното в Балканския федерализъм се изразява в няколко насоки. Той се насърчаваше преди всичко от външни на Балканите сили. Идеята  се проповядваше от мацинистите, които са изява на тайните общества в Европа – създателите на т.нар. индустриално общество. На второ място федералната идея бе част от славянофилските тежнения на Руската империя. Тя обаче, поради особеностите на своята култура и политика, не можеше да схване и проумее произхода и причините за крайния антагонизъм между православните нации на Балканите. По един абсурден начин федерализъмът се проповядваше успоредно с насърчаване на национализма и изграждането на Велика Сърбия или Велика Гърция за сметка на другите балкански народи. Същевременно новите идеолози искаха да изградят мирно общуване на християнските народи на Балканите, което по същество съществуваше в рамките на Турската империя.
Истината е, че идеите за федерация само прикриваха стремежа за изграждане на ново, на по-високо стъпало господство вместо това на Турската империя. Раковски, Левски, Стамболов и др. след доста наивност и лутане разбраха, че  идеята за Балканска федерация, в която и да е нейна форма, носи облаги на големите държави, а за балканските - кръвни разпри с крайна цел да се създадат протекторати на Великите сили, за да се реализират интереси, несъобразени с изконните ценности и въжделения на балканските народи. Експериментът “Балканска федерация” се оказа неуспешен в ХІХ век, защото народите не вярваха в него. Доказателство са Балканските междуособици, предвещаващи І-та световна война. А след  нея той бе наложен от неговите автори със сила в Ньой през 1919 г. Първи българите разбраха най-точно колко струва лъжата за балканското, православното или славянското “единство”, за която платиха и плащат с толкова много кръв и мъки от 1913 г. насам. Това разбраха и сърбите след ожесточените Юго-войни, които водиха в края на същия XX-ти век.
Така външният фактор разби добруването на Балканските народи. Нека припомним протестантските и униатски мисии, които идваха на няколко вълни през ХІХ и ХХ век, за да “християнизират” това място, което е люлка на Християнството в Европа;- “покровителствената” политика на Русия през Балканските войни, довела до Междусъюзническата война;- как Антантата и Централните сили гледаха на Балканите, чиито “туземци” трябваше да свършат черната работа по време на І-та световна война;- умелата игра на думи в Обществото на народите, където гузно си затваряха очите пред отговорността за спазването на малцинствените права в съседните на България държави;- пазарът за проценти на влияние на Балканите между тримата големи - Рузвелт, Сталин и Чърчил към края на II-та световна война.
Това, което е създадено с неправда и насилие, Историята обрича на погиване. Югославия бе създадена насилствено, поддържана и съживявана неколкократно и в крайна сметка погина. Крахът на Югославия – изкуствената форма на Балканска федерация, свали маската, под която се прикриваше истинският лик на Сърбия. А тя направи всичко, което бе по силите й, да запази своето господство и международно положение. За това имаше на разположение малко средства, едно от които бе войната.
 Втората голяма идеологическа теза за отравяне на българското самосъзнание на населението в Западните покрайнини е създаването на комплекс за виновност на българите. “Те са фашисти и агресори, дивашко и примитивно племе, което няма култура, морал и достойноство.” Така, системно и трайно югославските идеологически централи налагаха още в ученическа възраст съзнанието, че българите са недостоен народ и да култивират у поколения наши сънародници чувството за срам, че са от тази национална принадлежност. Същата война срещу българщината се водеше и все още продължава да се води и в Р. Македония.

Анализи

Европейският съюз, ООН и Балканите

Доскоро каузата на сръбската политика нямаше интерес от влизане на страната в Европейския съюз, защото се губеха две важни неща:
- положението на най-глезеното и ухажвано политическо създание на “Новия световен ред” от масата на мирния диктат в Париж през 1919 г.;
- в Евросъюза Сърбия трябваше да се откаже от “Начертанията” на Гарашанин и Меморандума на САНУ (Сръбска академия на науките) от 1989 г. за особеното й положение на Балканите, което води до дезинтеграция на отделните народности, загуба на контрол над югославския икономически потенциал, а оттам и главната роля на Сърбия.
Колкото и да е парадоксално, само сценарият на войната и конфронтирането с Европейския съюз даваха възможност да се запази една монолитна държавна общност от “чисти сърби”, а там където това бе явно невъзможно, трябваше да заработи механизма “Матица” за славяни и неславяни, които предано  и покорно да застанат под нейно “покровителство и грижи”.  Войните и европейските интереси оставиха обаче важно последствие – тази държава вече не можеше  да бъде велика. А Югославия в 1989 г. бе по-готова от други социалистически страни на Варшавския договор за приемане в Евросъюза.
 Европейският съюз остана безсилен да наложи своите ценности и норми, да запази постигнатото в Югославия и да я интегрира  в един жизнен организъм, който можеше да бъде градивен фактор в общоевропейския процес. Оказа се, че битката за Балканите не е приключила, въпреки реките от кръв, които се проливаха в продължение на десетилетия. Това обстоятелство е в основата на драмата и на българското малцинство, защото то влизаше в стратегията за бързо прочистване на Сърбия и превръщането й в монолитна етническа държава. Западните покрайнини трябва или да бъдат духовно асимилирани, или обезлюдени. Така, към 2015 – 2020 г. с влизането на Сърбия в Евросъюза, което е неизбежно, тя няма да има проблема с българското малцинство, защото такова вече няма да е налице. Тази е злокобната перспектива, защото все още господства правото на силата, а не силата на правото в международните отношения.
 Цивилизованите държави и техните международни институции доказаха, че не могат да решават проблеми от това естество; ООН трудно успява да установява мир и справедливост и няма успех в търсенето на формула за преодоляване на народностното разделение и антагонизъм; големите сили и днес не могат да си позволят голяма искреност помежду си, още по–малко спрямо малките народи. Ето защо дълго ще стоят нерешени проблемите с Кипър, Камбоджа, Босна, Македония, Кашмир, Кюрдистан. Нещо повече, между България и Сърбия нямаше да има толкова кръвопролития ако не бяха вмешателствата отвън. И крал Милан, и цар Фердинанд се оказаха играчи на големите. Ако не бяха те, щяха да намерят други, но едва ли  щяха да оставят двете държави да живеят в разбирателство и добруване.
Нито Великите сили, нито ООН или страните от Европейския театър ще имат смелостта да поемат отговорността, че издълбаха такава дълбока пропаст между двата народа. Ето защо, колкото и да се протестира против неправдата “Западни покрайнини”, която умишлено трябваше да смрази още повече България и Сърбия – този въпрос трайно и систематично ще бъде подминаван отново с мотива, че моментът не е подходящ. И цялата тази деликатност, дипломатическа ловкост и “порядъчност” се заплащат със страданието на едно население на територия, която от цветуща е превърната от окупатора в най-глухата провинция на държавата Сърбия и Черна гора. Западните покрайнини са нужни някому такива, каквито са, за да поддържат политическите еквилибристики и интриги. Ето защо от големите европейски държави България няма да получи нито разбиране, нито принципна позиция и международна намеса по подобие на заинтересоваността им от ситуацията в Косово, защото Косово и Покрайнините са два много различни обекта на интереси.

Отношенията между България и Сърбия

Да се търси решение между България и Сърбия със собствени сили и благоразумие е друга възможност. При това трябва да се отчита, че войните сложиха своя отпечатък в отношенията помежду им. Дори и да искат, трудно ще протегнат искрено ръце и пристъпят към преговори. В България се помнят сръбските жестокости след 1912 г. в Македония, а след 1920 г. и в Западните покрайнини. И сърбите помнят отмъщения от българските войски и власти през 1915 и 1941 години. Ето защо изявленията за мостове на приятелство и сътрудничество на официални срещи между двете страни са до голяма степен лишени от обективност и съдържание. Те просто звучат лицемерно, прикривайки несполучливо безсилието пред историческите последици. Спорадичните гостувания на български културни дейци по някои празници или нелепите писания за шопски език в контролирания интелектуален кръг на “Братство” в Сърбия не решават същината на проблема за сътрудничеството и добронамереността между двете държави. Остават нерешени и насъщните нужди на нашето малцинство – на живите хора от другата страна на границата, където на своя земя те са всъщност абсолютно мнозинство.
Това, което е нужно на двете съседни страни е оживен икономически и културен обмен. Неправдоподобно е Сърбия да смята, че ще има полза от България единствено от нейната позиция за статута на Косово. Същевременно, отговорно и точно в междудържавните отношения трябва да се поставя въпроса за съдбата на нашите сънародници в Покрайнините и то в няколко аспекта:
1. правото им на българския език в образованието, администрацията, съдебната система, културните изяви и дейности;
2. тежкото им икономическо състояние, като се предлагат на сръбските власти отговорно икономически проекти, главните от които да бъдат представяни солидарно за европейско финансиране (и Сърбия, и България имат нужда от това);
3. облекчен статут при граничното им преминаване до уреждане на свободното преминаване на границата по подобие в Бенелюкс още преди създаването на Европейския съюз;
4. премахване на границата в един по-дългосрочен план, като се предприемат конкретни стъпки за това премахване на етапи;
5. решаване на църковния въпрос – провеждане на религиозните служби на български език. Канонически такова споразумение е напълно възможно между  православни църкви.  Та нали още през IX в. Светите братя Кирил и Методий възвестяват на света великата правда - правото на всеки народ да се моли, да пише и чете на своя роден език! И ако Светият Синод не  повдига този въпрос, то не потъпква ли моралната отговорност, която е приел да носи?
Тези пет точки трябва да се превърнат в единна национална програма на водещи политически сили и обществени съюзи, проникнати от съзнанието да  бъдат национално-градивни. Още повече това се изисква днес, когато  народностната идентичност е под угрозата на световните глобалистични процеси. Но главното за каузата на България остава позицията й като държава и общество. Тя трябва да бъде ясна, принципна и смела и да се отстоява коректно и постоянно от всеки фактор в институциите на страната. Ако тази толкова нужна и очаквана позиция продължава да отсъства, то сърбеенето на народа в Царибродско и Босилеградско ще се ускорява. И предателите  не трябва да се търсят там, а в София, защото всеки човек в безизходица, не получил опора от своето Отечество, търси другаде брод.
Всички тези обстоятелства налагат обсъжданата тук програма за подобряване съдбата на сънародниците ни в Западните покрайнини да се приеме като съставна част на Българска национална доктрина и да служи за гръбнак на отношенията ни със Сърбия. 
Ако Сърбия, въпреки всички свои осъдителни действия, успя да спечели симпатизанти и покровители, то е защото тя никога не е правила компромис с националните си интереси. Несъмнено, преговорите с нея ще се натъкват на предвидими и непредсказуеми трудности, защото ще бъде принудена да отстъпва от някои позиции в Сръбската национална доктрина. Но така или иначе двустранните интереси ще наложат разглеждането и решаването на проблема със Западните покрайнини, защото той е крайъгълният камък при изграждане на взаимоотношенията между двете държави преди постъпването им в Европейския съюз. А до тогава справедливите искания на България могат да бъдат предмет на обсъждане на Европейското право.
Дори и да не се постигнат бързи и цялостни резултати, с трайното поставяне на този първостепенен национален въпрос на масата за преговори, какъвто е примерът на Япония за Курилските острови, печели се  доверието на сънародниците от другата страна на пропастта, наречена граница. Отговорната позиция на България ще бъде разбрана и подкрепена в най-важното място – сред българите от Покрайнините. Това е обстоятелството, което ни събира и мобилизира за изпълнението на Отечествения дълг. Без правилна позиция, съобразена със сложните процеси както в Сърбия, така и сред нашите сънародници, ще стигнем до нещо съвсем просто - скоро Западните покрайнини ще станат само географско понятие. Затова днес, по този въпрос, няма място за страх и бягство от отговорност.

Историческият момент за решаване на кризата

Държавните и политически водачи на България трябва да се насочат бързо към решителни, добре обмислени действия, защото историческият момент е уникален. Свидетели сме на събитие с изключително значение за  геополитическите реалности в Югоизточна Европа. Изкуствено създадената държава Югославия вече не съществува като международно-правен субект. Тя е свита до Държавна общност Сърбия и Черна Гора. Това обстоятелство обезсилва клаузите на Ньойския договор, отнасящи се до предадената съгласно него западна българска територия на Кралството на сърбите, хърватите и словенците, предхождащо разпадналата се Югославия. България има пълното основание да поиска от Сърбия сключване на двустранно споразумение за отпадане на Ньойския договор, т.е. за връщане на Западните покрайнини - така, както Румъния върна Южна Добруджа въз основа на свещения мир от 1940 г.
Всяка нация трябва да знае накъде върви и какво става със собствената й съдба. Българите  в Сърбия като народна общност са подложени от 1987 г. на последна, много интензивна фаза на асимилиране, която може да приключи само след петнадесет години. Тя включва няколко постановки:
1. Културно, възпитателно и духовно вкореняване на сръбско съзнание и език, на поведение и обичаи, изкоренявайки българските. Църковните служби също са на сръбски език.
2. Създаване на неописуема нищета чрез закриване на производствените мощности. Поминъкът на оцеляващите е свързан с административните и полицейски служби на сръбската държава, изискващи формирането на еничарски качества и действия от приетите на работа.
3. Насърчаване на миграцията, особено сред младото поколение и превръщане на населените места в старчески домове за несретници.
4. Инфилтриране на хора, които да дезинтегрират интелектуалния и обществения потенциал на българските общности. Дискредитиране на  неговите водачи, като някои от тях  се обвързват към властта чрез подкупи и заплахи.
5. Международна изолация и парализиране действията на българската държавна администрация при инициативи за Западните покрайнини чрез външно-политическо влияние на трети страни или структури. Налице е и лобиране за сръбските интереси  сред наши политически кръгове и партии, обвързани с представители на сръбски институции и организации. Така се осуетява създаването на национална политика и програма за работа по проблемите на Покрайнините.
При всички тези обстоятелства към 2015–20 г., когато Сърбия ще влезе в Европейския съюз (ако светът съществува такъв, какъвто го предвиждаме днес), в Западните покрайнини вече няма да има българи. Ако някои са останали, те ще бъдат яростни еничари.

 Противодействие срещу сръбската политика в Западните покрайнини

 Има ли в България фактори, които да анализират сегашното положение и тенденции, да предвидят и осъществят защитни механизми за запазване на българите в Западните покрайнини? - Отговорът е да. В България има хора, които са запознати издълбоко с описаната обстановка.  Ясното формулиране на проблемите е в ръцете на една група от интелигенцията - редица учени и общественици, която засега трудно намира достъп до политическите институции и не може да подготви национална дискусия и обществена нагласа, чрез които да въздейства върху политиката. Специалистите от интелигенцията трябва да завоюват позиции, за да изградят аргументацията, обсъждането и постройката на държавната политика по тези въпроси. 

Решаващ фактор, който има роля за придвижване на проблема за Западните покрайнини  са политическите институции. Българските политически партии обаче се намират на доста незавиден стадий от своето развитие и толкова сложни въпроси са извън полезрението им. В партиите няма експерти по националната политика в Покрайнините. А експертните анализи трябва да станат принцип на тяхното политическо мислене. Не можем да не изтъкнем обстоятелството, че не се постига единение на партиите по националните въпроси с помощта на съвместни експертни групи, общи документи и др. Обяснението на този феномен се крие в облика и същността на политиците. Често пъти поради това, че е поставен случайно или неуместно, политикът не схваща дълбочината и отговорността на социалните процеси. А какво остава да говорим за добродетели като гражданска позиция, идеали, жертвоготовност, самокритичност. Ето защо в съзнанието на българския политик понятието Западни покрайнини най-често звучи като екзотична тема.
Посочените недъзи могат и трябва да се преодолеят. В подкрепа може да се посочат обнадеждаващи примери със Столичната община, Мати Болгария, ВМРО, Научен център за българска национална стратегия. Чрез трайна и стабилна политика Столичната община успя да изгради и поддържа двата фактора на българщината – Културно-информационните центрове в Цариброд и Босилеград. Единствено ВМРО предложи разгърната програма и виждане по Националната доктрина и позиция за Покрайнините. Същевременно организацията полага системни грижи за поддържане на българското културно присъствие и провеждането на различни прояви, като проучвания върху живота на българите там, подпомагане на хуманитарни мероприятия и международно ангажиране по проблема.
 Но същевременно стотици други политици и администратори мълчат по такива принципни въпроси. Те не изпитват неудобство и от необяснимата практика наши сънародници от Западните покрайнини, Р. Македония и Албания да чакат унизително за българско гражданство една или две години.
Друг решаващ фактор, който трябва да има отношение към формирането на позиция за защита на населението на Покрайнините е олигархията в банковото дело и икономическите структури. Но, поради съмнителния характер на произхода им и контрола върху тяхната дейност и самоличност от чуждестранни централи, съвсем разбираемо е, че тя ще бъде на разстояние от постановките, идеала и моралните стойности на националната кауза.
Българските бизнес-структури правят опити да се персонифицират в лицето на един или друг “бизнесмен”, но все още представляват анонимни корпорации, които са разклонения на международни тръстове, влияещи по-скоро отрицателно при решаване на национални въпроси. Често се прави грешката да се иска съдействие от една или друга личност, без да се отчита, че това са подставени лица с ограничени възможности за взимане на решения. Освобождавайки се от тази зависимост, българската икономическа олигархия може да стане важен обединяващ обществен фактор по националния въпрос, както беше през Възраждането в борбата за Независима българска църква.
Но “българските капиталисти”, макар и да не планират сега настъпление в сръбската приватизация, могат понастоящем да подпомагат материално оня минимум от културни дейности, като: книгоиздаване, стипендии за следване в български учебни заведения, хуманитарна помощ, отдаване материални активи на представителства на български организации от Покрайнините, техническо обзавеждане, подкрепа на просветни инициативи, финансово подпомагане на сдруженията на българите в Сърбия. Такива действия са нещо съвсем естествено за унгарския икономически потенциал, който участва в приватизацията във Войводина, Румъния и Словакия или за германския капитал в Бохемия и Силезия.
 Това, че България има трудности и проблеми не бива да кара някои среди да гледат егоизтично само личния си интерес и да оставят братята си в мизерия и да се отказват от тях. Така постъпваха правителствата от 1944 г. насам, та отчуждиха голяма част от българите в съседните страни.
С поставянето на обсъждания проблем се подлага на изпитание волята за запазване  националната идентичност и нормалния живот на българите от другата страна на границата. Отношението към него показва наличие или отсъствие на национална доблест и достойнство, както и дали заслужаваме място сред културните европейски народи. Както Германия не се отказа от въпроса за Силезия и Бохемия или Ирландия от правата си над Белфаст, така и България трябва да отстоява правата на своите сънародници в името на справедливостта.
*  *  *
Има още два фактора с трайно място в развитието на въпроса за Западните покрайнини - медиите в България и образователната система. Те влияят върху развръзката на проблема, защото са свързани с неговото разясняване и анализиране пред обществото и изявяване на общественото мнение по този национален въпрос.
Ако приложим юридическия принцип, че “бездействието е равносилно на действието”, може да се смята, че на практика медиите и образованието от 1944 г. насам работят чрез бездействие срещу Българската национална кауза. Позор е  когато по-голямата част от младото поколение не познава, не приема и не разбира един такъв проблем от собствената историческа драма, какъвто е проблема за българите в Западните покрайнини.
По вина на медиите и на образованието се разкъса така необходимата духовна връзка и съзнанието за единство между българите от двете страни на границата. Този зловещ продукт от комунистическото наследство – незнанието и индиферентността към българската етническа общност в Сърбия, представлява по същество един връх на умението да се перат мозъци и в България. Крайният резултат се състои в това, че когато дойдат в България, нашите сънародници от Босилеградско и Царибродско биват наричани сърби.
Ако медиите имат анализатори, ще представят обзорно, исторически и проблематично ставащото на 10 км  западно от Калотина и на 30 км северозападно от Кюстендил. Те ще представят отношението по проблема на различните обществени слоеве, на личности, институции и организации, чужденци и по-специално на представители на различни организации и институции в Сърбия, включително и на самите наши сънародници. На България са необходими системни предавания с национална тематика, като предаванията “Памет Българска” на Божидар Димитров и “Сите българи заедно” на Никола Григоров от телевизия СКАТ. В тази насока печатният орган на ВМРО в. “Македония” също е добър пример за подражание.
Един преглед на медийните материали от последните 10 години за Западните покрайнини показва повърхностният им характер – предимно фейлетони, пътеписи, интервюта. Осакатеният им обем и честата смяна на изпращаните журналисти трайно наслагват дребнотемие, непоследователност, а в някои случаи отрицателно въздействие на това, което се пише за българското население в Сърбия. Липсва задълбочена историческа, културна и политическа подготовка за сложните процеси в живота на сънародниците ни там. Нужни са журналисти, които да са символ на темата “Западни покрайнини”, които с умение и смелост да атакуват европейското и световно информационно пространство. Нужни са хора, които да водят диспути, да правят филми и радио-предавания, да издават книги. Трябва да се вникне в душевността на братята по кръв извън границите на България –те най-добре знаят истинската цена на Родината, защото са останали без нея. И да се ратува за съпричастност към усилията им да водят достоен живот, към надеждата им да бъдат приобщени от своето племе.



0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2017