Непознатият български книжовник Григорий Цамблак

сряда, 5 февруари 2020 г.


Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", бр. 1, 2020 г. 

За това, дали познаваме Григорий Цамблак като духовник, църковен администратор, църковен дипломат и писател, за българската му идентичност и за българската народностна основа на днешния „македонски“ език през Средновековието с проф. д-р Мария Спасова от ВТУ разговаря Костадин Филипов.

Проф. д-р Мария Спасова е български учен, изследовател и преподавател в областта на палеославистиката, разбирана като комплекс от науки – старобългарски език, историческа граматика на българския език, историческата лексикология и лексикография, съвременен български език, балканистика, компаративистика, славянска текстология, екзегетика, културология, епиграфика, кодикология, палеография, дипломатика, изворознание. Завършила е  Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, специалност Българска филология и втора специалност История. Целият ѝ жизнен и творчески път е свързан с този университет: през 1994 г. е избрана за доцент, а през 2011 г. за професор по старобългарски език. Била е лектор по български език, литература и култура в Лвовския държавен университет „Ив. Франко“ и в Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“. 

Проф. М. Спасова е автор на 16 книги (13 от тях в съавторство), на над 100 статии и студии, на десетки преводи от старобългарски на съвременен български език, като основната част от публикациите ѝ са в областта на кирилометодиевистиката, старобългаристиката, лингвотекстологията, историята на българския език, историческата лексикология, омилетичната книжнина, средновековната българска история, славянските извори за българската история.

– Проф. Спасова, в последния месец на миналата година в Софиийския университет „Св. Климент Охридски“ бе представен Вашият труд „Книгата Григорий Цамблак“. Предлагам да започнем от това, кой е Григорий Цамблак и има ли представянето на книгата Ви някаква пряка връзка с определен период от неговия живот?

– За българите с филологическо образование отговорът на първата част от въпроса Ви – кой е Григорий Цамблак – навярно би бил излишен. Преди време на сайта Двери на православието бяха публикувани мои преводи на 5–6 проповеди на Григорий Цамблак. Изненадващо за мен интересът към тях се оказа активен и траен, но бях удивена или по-скоро стресната, когато един от редакторите сподели с мен, че получили въпрос от свещеник наистина ли през XIV в.  сме имали такъв голям проповедник. 

Изненадах се от факта, че и духовници не познават неговите проповеди, т.е. дисциплината омилетика по време на тяхното обучение не е включвала проповедите на Григорий Цамблак. Много години изучавам езика на проповедите му и знам колко сложен и почти неразбираем е книжовният ни език от средновековната епоха за днешния българин, ако той не е славист! Осъзнах, че славистиката като „висока“ наука, като елитарно научно занимание на тесен кръг специалисти остава в социална изолация и че е потребно строгото научно познание и резултатите от славистичните проучвания на средновековната ни духовна култура да достигат и до широката аудитория на разбираем език и в достъпна форма. Разбрах, че липсата на издание на проповедите на езика на оригинала и в превод на съвременен български език е причината те да не се изучават от филолози и богослови.

Кой е Григорий Цамблак? Ако в края на XX в. поредното монографично (при това строго фактологично!) изследване на Франсис Томсън върху личността и творчеството на Григорий Цамблак носи заглавието „Човекът и митовете“ (Gregory Tsamblak: The Man and the Myths. Gent, 1998), този въпрос вече получава частичен отговор: и до ден днешен в някаква степен той си остава загадка!

Според сведенията, извлечени от книжовното му наследство, Григорий Цамблак развива широка и активна дейност като духовник и църковен администратор – монах и презвитер; йеромонах и килиен инок при Константинополския патриарх Матей I; презвитер и официален проповедник на молдовлахийската църква в Сучава; игумен на Дечанския манастир; игумен на Плинарийския манастир „Св. Богородица“ край Константинопол; според насловите на проповедите му – митрополит Киевски и Литовски, митрополит Киевския и всея Руси, митрополит архиепископ Росийски; църковен дипломат – Константинополският патриарх Матей I му възлага дипломатическа мисия в Сучава; дипломатическо посланичество начело на църковната делегация за участие в събора Констанц през 1418 г.; пътувания между Киев, Литва и Константинопол с дипломатически цел; писател – автор на две похвални слова – за св. Патриарх Евтимий и за митрополит Киприан; на две пространни и две проложни жития – на св. Стефан Дечански и на мч. Йоан Нови Сучавски; на две служби  – за св. Стефан Дечански и за мч. Йоан Нови Сучавски; на разказ (повест) за пренасянето на мощите на прп. Параскева Епиватска (св. Петка Търновска) от Търново във Видин и Сърбия; на две приветствени речи – към папа Мартин V и към отците на Констанцкия събор; на послание до Йоан Михайлович, великия княз на Твер; на 25 проповеди, предназначени за различни празници от минейния и триодния цикъл, беседи и поучения на християнска тематика, 18 от които влизат в устойчивия състав на сборника с негови събрани съчинения Книгата Григорий Цамблак; на няколко проповеди и похвални слова извън Книгата Григрий Цамблак, които се причисляват към творбите с несъмнено негово авторство – Слово в Неделя цветоносна, Слово за поста и сълзите, Слово за милостинята и нищите, Слово за тримата отроци и пророк Даниил; на три похвални слова за вмч. Георги.

Отговорът на втората част от Вашия въпрос – съществува ли пряка връзка между представянето на Книгата Григорий Цамблак и определен период от неговия живот – е положителен: да, има връзка, но не с период от живота му, а с годината на неговата кончина. Според сведението в руските летописи, което се съдържа и в приписка от Четириевангелие от XVI в. в манастира „Св. Павел“ на Атон, през зимата на годината 6927 от сътворението на света митрополит Григорий Цамблак завършва земния си път в Киев. Зимата на 6927 г. от сътворението на света по новата ера (от раждането на Христа) се разполага в периода декември 1419 – януари/февруари 1420 г., т.е. навършват се шест века от успението на митрополит Григорий Цамблак. Ето текста на сведението в руските летописи:

Тази зима в Киев умря митрополит Григорий Цамблак, родом българин, високообразован, понеже беше изучен на всякакво книжовно знание още от детство; и като сътвори много съчинения, (ги) завеща.

– В книгата си правите извода, че „историческите извори съдържат малко сведения и то предимно косвени“ за живота на Григорий Цамблак? Тази констатация улеснява ли или затруднява работата на изследователя на живота и делото му? Как се стига до истината в този случай?

– Сведенията за живота и дейността на Григорий Цамблак в историческите извори и документи са предимно косвени. Оскъдни са свидетелствата и за административната и църковно-литургическата му дейност през годините, когато той заема митрополитската катедра в Киев. И най-малките сведения, свързани с живота и дейността му, по различно време и от различни изследвачи добросъвестно са събрани и анализирани. Натрупана е огромна библиография, свързана с личността, живота и делото на Григорий Цамблак, като във встъпителната студия на изданието Книгата Григорий Цамблак са посочени библиографските справочници, включващи заглавията на публикациите. Ще се огранича да спомена само няколко имена на учени, автори на монографични изследвания за средновековния български книжовник, като А. И. Яцимирски, В. Киселков, К. Мечев, Фр. Томсън, Д. Кенанов, Н. Дончева-Панайотова, Ю. К. Бегунов и др. И все пак има въпроси, свързани с живота, делото и творчеството му, които в уводната научна студия, предхождаща изданието на текстовете от Книгата Григорий Цамблак, аз разглеждам от нов аспект. Едва ли всички си дават сметка какво означава фактът, че само две-три десетилетия след кончината на митрополит Григорий Цамблак е сформиран сборник със събраните му съчинения, наречен Книгата Григорий Цамблак. Това са първите в литературата на Slavia Orthodoxa Събрани съчинения на отделен автор. За да се случи това (и то в Русия!), литературните и богословски качества на неговите проповеди вече са били известни и високо ценени, а името Григорий Цамблак несъмнено е било авторитетно като име и на митрополит, и на църковен дипломат, и на писател и проповедник (много важно!), за да бъде включено в руските летописи със сведението за кончината му и за някои събития с негово участие. През следващите векове интересът в Русия към личността и делото на Григорий Цамблак не стихва и името му присъства в История на Руската църква  (Митрополит Макарий (Булгаков). История русской церкви. Т. 3. СПб., 1888) не само като митрополит Киевски и Западноруски (Литовски), но и като талантлив писател и проповедник.

Във въведението към изданието аз се връщам към спорните и все още нерешени въпроси, свързани с фамилията Цамблак и с годината на неговото раждане. Привеждам нови данни в подкрепа на становището си, че годината на раждане на Григорий Цамблак е по-ранна от утвърдената засега 1364–1365 г. За пръв път изказвам (хипо)тезата, че Григорий Цамблак е син (а не внук, както предполага Ю. Бегунов) на Цамблак, великия примикюр на Иван Александър, чието име поминално присъства в Палаузовия препис на Бориловия синодик. Такъв произход си кореспондира със служението на Григорий като килиен инок при Константинополския патриарх и с дипломатическите мисии, които изпълнява през различни периоди от живота си, възлагани му от духовни и светски лица. С конкретни доказателства опровергавам мненията, изказвани от някои изследвачи, че проповедникът Григорий Цамблак е компилатор. Всъщност той е талантлив писател, ерудиран съставител на проповеди, в които излага чистото християнско учение и православни догмати.   

– Известно е, че четири средновековни литератури – българската, сръбската, руската и румънската, приемат Григорий Цамблак като свой. Толкова ли са били тесни рамките на една държава за неговото дело като православен писател и проповедник? Какво го прави универсален за онези времена?

– Изследвачите на литературното наследство на Григорий Цамблак неизменно изтъкват, че то принадлежи едновременно и в еднаква степен на старата българска, сръбска, руска и румънска литература. Подчертава се и космополитизмът на Григорий Цамблак, и то не защото счита себе си за „гражданин на света“ и пренебрегва собствената си родина, а защото административната, дипломатическата, проповедническата и литературната дейност на духовника Григорий Цамблак се разгръща и извън границите на България, в други страни на Балканския полуостров (Византия, Сърбия, Молдо-Влахия), в Източна и Централна Европа (Киев, Великото княжество Литовско, Московска Русия, Германия). Литературното наследство на Цамблак е белязано от средновековния универсализъм, но не като изразител на идеята за единен ред, наложен централно под егидата на Църквата, а заради разнообразието от жанрове, в които твори, заради богатата си богословска начетеност и ерудиция, заради завидната си екзегетична култура, заради задълбоченото познаване на старобългарската литература и книжнина, на съчиненията на византийските отци. Творческата продуктивност на Григорий Цамблак е феноменална и той несъмнено е най-талантливият писател и проповедник в литературата на Slavia Orthodoxa.

– Един от спорните въпроси около Григорий Цамблак е за неговата етническа принадлежност? Чий е той, проф. Спасова, и ако е „всеобщ“, прави ли го това по-малко българин?

– През различни периоди се е поставял въпросът за етническата принадлежност на Григорий Цамблак. Историята на този проблем е изложена в капиталното монографично изследвания на Ю. Бегунов „Творческое наследие Григория Цамблака“. Въпреки това обаче дори в енциклопедични статии след името на Григорий Цамблак се изписва „българин“ с въпросителен знак. През Средновековието съществува практика видни българи да бъдат определяни като сърби, власи, гърци, но това не може да подмени историческата истина. 

Единственият категоричен и безспорен критерий за българския произход на Григорий Цамблак е езикът, на който са създадени оригиналите на неговите съчинения: това е българският книжовен език на XIV в. Вината да има хора, които се съмняват, че Цамблак е българин, не е тяхна, а наша: досега, почти в края на първата четвърт на XXI в., не са издадени събраните му съчинения или поне проповедите му. Само тогава скептиците и отрицателите на българския произход на Григорий Цамблак ще получат безспорно доказателство, което не може да бъде оборено. 

Всъщност това беше и основната ми цел: да издам и на езика на оригиналите, и в превод на съвременен български 18-те проповеди от Книгата Григорий Цамблак. Поради спецификата на омилетичния жанр наред с художествените особености на високия риторичен стил Григорий Цамблак е вплел в езика на проповедите разговорни елементи, речеви изрази, диалектни думи, устойчиви словосъчетания, фразеологизми, поговорки, които са живата връзка на проповедника с християнската аудитория. 

В три от 18-те проповеди от Книгата Григорий Цамблак се проявява една смесена жанрова форма: върху риторичния текст са инкрустирани изящни химнографски строфи, вероятно под влияние на майсторството му на автор на служби. „Цамблаковска“ е и композицията на неговите проповеди, която представлява конструкция от предварително подбрани библейски цитати, съответстваща на темата и съдържанието на проповедта. След това тази „конструкция“ се запълва с текст, който включва високохудожестени стилистични фигури и тропи, амплификации, херменевтични, екзегетични и наративни елементи, без да се губи нито за миг връзката с разговорния език. Стилът на Григорий Цамблак е разпознаваем, специфичен. Имаме всички основания да говорим за идиолект на писателя и проповедника, на българина Григорий Цамблак
.   
– В последно време се активизират опитите на историци и лингвисти от Скопие да утвърждават тезата, че т.нар. македонски език има своите корени много назад във времето. Някои анекдотично го търсят дори върху прословутият „Камък от Розета“. Като учен и изследовател, който се занимава със Средновековието, бихте ли ми казали има ли някакви следи от този „език“ по онова време?

 – Жалко, но необяснимо как, пирамидата на „спора“ по въпроса за корените на т.нар. македонски език е обърната с върха надолу! Защо е нужно изобщо да влизаме в спор, който цели да докаже, че мишката е слон! Аз отричам както историческия реваншизъм, така и съвременния шовинизъм. Ако обаче някои си измислят история и се опитват да накарат грамотните да повярват на абсурдни твърдения, това си е техен проблем, а не наш проблем! Един спор винаги предполага наличието на две страни, които по някакъв казус и в някаква степен и се доближават, и се разграничават. В този случай няма основания за спор: липсва средновековна славянска държава с името Македония, която да има собствена територия и граници, собствен книжовен език, наречен „македонски“, наследник на който е съвременният книжовен език на днешната Северна Македония. 

Средновековният книжовен славянски език от IX–XI в. има народностна основа и тя е разговорният език на старите българи, населяващи областите в границите на Първото българско царство. Този писмен език притежава книжовна норма, но включва в себе си и особености от говорите на славяните, населяващи различни диалектни области в границите на държавата, в това число и от югозападните говори. И ако класическата славистика и най-видните слависти от втората половина на XIX – първата половина на XX в. доказаха с научни факти коя е диалектната основа на книжовния славянския език и на Кирило-Методиевата книжовна норма, някои от днешните западни (и не само западни!) слависти остават индиферентни в този измислен спор за генеалогията на езика на Северна Македония. Вина имаме ние! 

Дълги години говорим и пишем за Охридска и Преславска школа, търсим, „намираме“, групираме и систематизираме несъществуващи отлики в книжовната продукция на двата културни и книжовни центъра, без да си дадем сметка, че става въпрос за книжовници, родени на различни места в България и носители на особеностите на своя говор. На ранния етап от дейността си като преводачи те внасят диалектни особености и в книжовния език, но ние защитавахме позицията за единна книжовна норма на старобългарски език, без да отчитаме очевидните факти, и сами си вкарахме вълк в кошарата. 

И защо ли? Ами простичко е: игнорира се фактът, че след фиаското на мисията сред западните славяни на Константин-Кирил и Методий – двамата църковни дипломати и първоучители на славяните, България е страната, която съхранява славянската писменост и развива книжовния език; че българските владетели провеждат последователна и планомерна културна политика (исторически свидетелства за това – бол!); че в края на IX и през X в., когато се формира и развива книжовният език, известни са имената единствено на български книжовници като автори на оригинални съчинения и на преводачи от гръцки. Пропуска се и важният факт, че през Ранното средновековие преводачите са високообразованата част от интелигенцията, и то предимно духовници, за които превеждането е и служение, и професия, и съдба; че тези елитни специалисти едва ли са превели само по един-два текста през активния си живот, че преведеното от всеки от тях е много, но преводите им са останали анонимни.

 И достатъчно щеше да бъде да издадем старобългарските преводни текстове, да съставим речници на всеки превод на известен преводач, да очертаем идиолекта му и така да идентифицираме анонимната му книжовна продукция. Аз вече работя по методология за идентификация на анонимни преводи, дело на книжовници с известни имена от края на IX и X в.

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2020