Екзархията очертава етническите граници на българския народ

петък, 28 февруари 2020 г.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 2.

За раждането на Българската Екзархия преди 150 години, за героите на борбата за независима църковна институция, за уникалния характер на българското политическо възраждане с проф. д.и.н. Лизбет Любенова разговаря Костадин Филипов

Лизбет Любенова е професор, доктор на историческите науки, понастоящем директор на Научния архив на Българската академия на науките. Завършила е специалност „История“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с докторат по историография. Постъпва на работа в Института за исторически изследвания при БАН. Преподавател е по историография, история на религиите и нова българска история в Софийския университет и в университетите в Пловдив, Смолян, Кърджали, Благоевград, УниБИТ. Член е на редколегиите на сп. „Исторически преглед“, „Collegium Germania“, на Българо-руската комисия, Възраждане. Зам.-председател е на фондация „Екзарх Стефан Български“. Издирва извори за българската история в ръкописния отдел на Баварската библиотека-Мюнхен, в архивохранилищата във Виена, Прага, Москва, Косово.

– Проф. Любенова, да започнем с това – Българската Екзархия се ражда на 27/28 февруари 1870 г. Защо точно тогава? Не можеше ли по-рано или по-късно? Това ли е точният исторически момент за нейното раждане?

– Преди всичко искам да обърна внимание на нещо, по което съм писала преди години – това са различията в датировката на фермана. Тъй като в наличната литература има доста разминавания, по моя молба нашата видна османистка Катерина Венедикова направи ново изчисление, според които 8 зилхидже 1286 година отговаря на 26 февруари 1870 г., четвъртък, когато ферманът е подписан. Тъй като 27 февруари е петък – неработен ден за турците, той е връчен на българите на 28 февруари, а е прочетен или оповестен в храма „Св. Стефан“ в Неделята на православието – 29 февруари.

Що се отнася до това, могло ли е да получим ферман по-рано, естествено ДА, ако обаче не ни пречеха мегаломанските стремежи на Вселенската патриаршия и руската политика за съхраняване единството на православния „рум милет“. Останалите Велики сили имат само косвен  интерес към този въпрос, тъй като са католически или протестантски по вероизповедание. Трябва да се подчертае нещо по-важно – това е самостоятелна борба на българския народ, която е доведена докрай със собствени сили и жертви. Ние днес малко оценяваме факта, че имаме собствена църковна институция, очертаваща етническите граници на българския народ, преди да имаме собствена държавност. Неслучайно след краха на националния идеал тогавашните българи са наричали Екзархията „Духовната Санстефанска България“.

– Основната битка за независима църква се води преди всичко в Цариград, столицата на Османската империя. Каква е ролята на цариградските българи за успеха на църковната борба?

 – В онези години ролята на цариградските българи е важна наистина, но без подкрепата на останалите епархии от Македония, Тракия и Добруджа това нямаше как да се случи. Борбата всъщност започва от гр. Враца, след това се предава в Македония, а Неофит Бозвели поставя нов акцент в старата българска столица Търново. Усилията се активизират в Цариград, тъй като там се решава съдбата на народите в Османската империя, но тук имаме завидно национално единство, без което нямаше да има добър резултат.

– Кои са главните герои на борбата за българска независима църква? Само Неофит Бозвели и Иларион Макариополски ли? Или има и други имена? А след това? 

– Бозвели и Макариполски внасят политически елемент в борбата. До този момент тя се води фиктивно срещу гръцките икономически злоупотреби. Двамата вплитат искания като собствен политически вестник, собствен светски делегат пред Високата порта, собствен храм в сърцето на отоманската столица, т.е. изместват посоката от чисто църковна към гражданска автономия. Затова Бозвели е убит. Макариополски се спасява първоначално от плен, но цената на бягството му от Света гора е заплатена с живота на един млад монах. Следват заточения, мъчения, изгнание, което се отразява върху здравословното му състояние. Той израства обаче в сърцето на българина към истински народен водач. Затова споменават името му години наред по всички български краища като на патриарх. Днес в двора на храма „Св. Стефан“ в Истанбул са погребани тримата първи – Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Обърнете внимание на кои древни епископски катедри са титулувани те, за да си отговорите на въпроса колко несъстоятелни са днешните претенции на някои съседни държави. Истината няма как да се подмени.   

– Има теория, според която икономическото възмъжаване на българите в Османската империя ги е подтикнало да искат своя църква, отделна от Патриаршията? Вярна ли е тя, как мислите?

– Това е естествено. Според статистическите данни на епохата, колкото и оскъдни да са те, от българските земи османците изсмукват основната част на това, което днес наричаме брутен вътрешен продукт. Трудолюбието на българина, съчетано с плодородието на земята, която е облагородил, му дават самочувствието на етнос, който е решаващ за османската икономика. Макар да излиза късно на пазара и да не се ползва с протекцията на никоя велика сила, българинът бавно, но устойчиво, се превръща в гръбнака на производителното съсловие. Това му дава самочувствие и го изгражда като народ със собствено национално самосъзнание. Нормално е да търси реванш за столетното си ограбване от гръцкото духовенство, както и да се конкурира с богатите фанариоти, тясно свързани с османската господстваща класа.

 –  Българската екзархия се ражда осем години преди датата на политическото възраждане на българската държава на 3 март 1878 г. Това – първата национална независима институция – Екзархията,  да предхожда държавата прецедент ли е или е логичен ход на историята?

– Нашият народ има наистина уникално политическо възраждане. Една година преди Екзархията през 1869 г. ние създаваме Българско книжовно дружество в Браила – днес Българска академия на науките. Размонашеният дякон Игнатий, който се подписва именно като такъв, а не като Васил Левски, е сред дарителите при основаването на БКД. Духовността ни е тясно свързана с науката, защото първите училища са килийни, изграждани в църковни дворове, манастири и метоси.

Най-модерният ни учител, въвел светската взаимоучителната метода е монахът Неофит Рилски. Често възприемаме Христо Ботев едва ли не като атеист, заради поетичните му творби. Малцина знаят, че в действителност той е бил ярък поддръжник на първия български митрополит, резидирал в Шумен – Симеон Варненски и Преславски. В неговите емигрантски вестници има серия от статии в защита на владиката. Това не са парадокси – това е национално отговорен елит, който има ясното самосъзнание, че борбата трябва да бъде целокупна, за изграждане на всички важни институции. 

Ако съпоставим например една Германия, която днес възприемаме едва ли не като класическа европейска държава, тя е създадена в 1870 г.  – следователно също само 8 години преди Княжество България, но в нея липсва християнско църковно единство – там има и католици, и протестанти. И при нас ги има, но православните са доминиращи. И нещо друго – налице е силна децентрализация и до днес.

Преди възникването на германската държава немските земи представляват около 100 отделни курфюрства, които са обединени по военен път отвън. При нас има по-крупни области – Мизия, Тракия, Македония и Добруджа. Налице е  вътрешен консолидационен процес, който е прекъснат с Руско-турската война. В този смисъл нашето Възраждане е недовършено.

И това едва ли е случайно. Никоя Велика сила не би допуснала формирането на една политическа конфигурация на такова огромно географско пространство. Затова трябва да отдадем заслуженото на нашите възрожденци – те са изградили нацията ни преди всичко в контекста на духовна ценностна система, такава, каквато е била по времето на културните достижения на средновековна България. Търсели са умишлено връзката с онова велико минало, което е било част от европейската идентичност. Това е истинско възкресение на духа. Затова всяко изкуствено държавно обединение, каквито политически конфигурации наблюдаваме днес, са лишени от най-важното – културно-историческото наследство и приемствеността, които няма как да изградят. По тази причина те стоят като бутафорни декори на фона на древния политически пейзаж.

– Има ли връзка, проф. Любенова,  между борбите на българите в Цариград за независима църква  с революционното движение на емиграцията извън Османската империя. Все пак, Екзарх или Караджата?

– И двамата – и Екзарха, и Караджата. Тук всякакви класации са вредни. Само в единението на всички национални сили е истината. Останалото е пропаганда или обслужване на чужди интереси. 

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2020