Без отворени граници с България животът е трудeн в Западните покрайнини

сряда, 1 юли 2020 г.

За борбата на българите от Босилеградско с коронавируса, за последствията от карантината, за преиначаването на историческата истина, за корените на демографските и екологичните проблеми в района с директора на Българския културно-информационен център в Босилеград Иван Николов разговаря журналистът Костадин Филипов 

Иван Николов е роден 1959 г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Директор на Българския културно-информационен център в Босилеград. Главен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата „Българите в Югославия – последните Версайски заточеници“. Написал е стотици статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член е на Македонския научен институт. Носител на наградата на Европейския парламент „Европейски гражданин за 2016 г.“ 

- Г-н Николов, да започнем от нещо по-актуално, за което си говорим всеки ден – как в Босилеград се преборихте с коронавируса? Как затварянето на границата се отрази на контактите с България? 

– Още не съм сигурен, че сме се преборили. Както и навсякъде, наложи се да преустановим работата си, да се приберем вкъщи за около два месеца и максимално да ограничим физическите си контакти. Да, освен опасността от вируса, човек трябва да е и достатъчно психически устойчив, за да се справи с изолацията и особено с противоречивите информации от медиите. Ние в Босилеград така и не разбрахме, имало ли е коронавирус сред нас, или не. Местният щаб най-напред твърдеше, че няма, после каза, че има един положителен случай. По същото време, на сайта на Министерството на здравеопазването пишеше, че в Босилеград има 4 положителни проби на коронавирус!? Попаднахме в двойна изолация – границата с България бе затворена, а междуградският превоз към Сърбия беше спрян. Хората, които пандемията завари в чужбина, не можаха да се приберат, а тия, които решиха да се прибират, влязоха в капана на двойната карантина – единият път, влизайки в България, и вторият – влизайки в Сърбия. Затварянето на границата определено ни се отрази зле. Все пак Босилеград е район, който естествено гравитира към България. Всекидневието на хората е от двете страни на границата. През последните две-три десетилетия станахме още по-зависими от България – стотици студенти следват в българските ВУЗ-ове, някои са на работа в България, повечето имат българско гражданство, други кандидатстват за него, караме коли, регистрирани в България, имат бизнес, свързан с България, лекуват се в България, снабдяват се със стоки от първа необходимост, някои имат имоти... И когато всичко това спре, животът става много труден. 

– Наскоро отбелязахме 100 години от погрома в Босилеградско, 100 години от Ньойския договор, а тази година се навършват 100 години от окупацията на Босилеградско. Продължава ли споменът за онези времена да е жив сред хората в Босилеградско?

 – Да, въпреки десетилетните опити да се изтрият, да се преиначат или поне да се претълкуват историческите събития – особено в учебниците по история. Старите хора много добре си спомняха, но те си отиват и си отнасят спомените. Не всички млади се интересуват от миналото. Ние сме длъжни да изследваме историческите източници и да оставим една завършена история на поколенията. Не само за да запазим паметта на жертвите, но и да намерим смислени обяснения за съвременните явления. Историята има отложено действие във времето – някои исторически събития предопределиха не само настоящето, но вероятно и бъдещето ни. – Вие оглавявате Българския културно-информационен център в Босилеград. Как работите с местната власт, има ли още напрежение след скандалите с арестуването на паметните плочи с имената на жертвите от Босилеградския погром от 15–16 май 1917 г.? 

– С изключение на един кратък период през 2004 – 2005 г., ние не сме работили и не можем да работим с местната власт. Това напрежение, както казвате вие, не се дължи на някаква лична или политическа нетърпимост. Трябваше да минат години институциите в България да разберат същността и причините на спора между КИЦ-а и кметската власт в Босилеград. Този спор е чисто идеологически. Кметската власт в Босилеград е част от системата на управлението и провежда вековната политика на консервативния великосръбски национализъм, чиято цел винаги е била да изкорени българщината в Западните покрайнини и в Македония. Културно-информационният център „Босилеград“ прави точно обратното – създава и разпространява българска култура с цел да укрепва българското самосъзнание сред младите и да утвърждава европейските принципи и ценности. Това са два противоположни лагера. 

Водоразделът беше през 2005 г. когато кметът Захариев даде едно мълчаливо съгласие, без пукната пара, да издигнем паметник на Васил Левски в Босилеград, вероятно без да осъзнава какво точно прави. Но след като в Белград жестоко му издърпаха ушите, за да излезе от положението, само след няколко месеца той разреши да се построи партизанска чешма на три крачки от паметника на Левски, на която на 8 септември комунистите и т.нар. ветерани от Втората световна война полагат венци и цветя и произнасят антибългарски слова по повод „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“? Това е, което взриви нашите отношения. 

Но Захариев вече беше направил политически капитал в България с мълчаливото си съгласие да се построи паметник на Левски и едни влиятелни и авторитетни хора в София му отвориха много врати в ДАБЧ, МОН, ВМА, Министерство на правосъдието и къде ли още не. Те повярваха, че той е истинският човек, чрез когото България може да постигне целите си в Босилеград, а той ги използваше, за да прави дребни услуги на хората само, за да ги зарибява за избори. И нищо повече от това. По едно време си повярва и се опита да злепостави КИЦ-а пред българските държавни институции и да ни закрие. Стотици страници съм изписал по тая тема. 

Така продължи до 15 май 2017 г., когато кметът не само отказа да постави паметна плоча на жертвите от Босилеградския погром, но и не посрещна вицепрезидента на България г-жа Илияна Йотова, която дойде в Босилеград по този повод. След няколко дни, по негов сигнал, полицията прибра паметната плоча. Тук му падна маската и той си показа истинското лице, а България мълчаливо свали доверието си от него. 

– Добре, защо е тая съпротива, какво толкова страшно има в това да се постави тая паметна плоча? 

– Страшното е, че по този начин падат сръбските митове, че България е вечният враг на Сърбия, че е окупатор и че Българската армия е избила десетки хиляди невинни сърби по време на Първата и Втората световна война, че Сръбската армия не била воювала на чужда територия и т.н. Не забравяйте, че от 2011 г. насам в Южна Сърбия се проведоха сума ти „научни конференции“, на които Сръбската православна църква, Сръбската академия на науките, Президентската институция, университетите, местните власти, полицията, училищата до детските градинки, включително, се упражняваха по темата „българските зверства“ по време на Първата и Втората световна война. КИЦ-а влезе в челен сблъсък с тях. 

Как си представяте, че в такава антибългарска среда, изведнъж можете да поставите паметен знак, с който се отбелязва едно историческо събитие, разобличаващо истинското лице на сръбския шовинизъм – проникването на паравоенната чета на Коста Печанац на територията на чужда държава, избиването на безпомощни старци, жени и деца, плячкосването на тяхното имущество и опожаряване на Босилеград и околните села? 

 Сърбия още не е готова да препрочете и преосмисли истинската си история. Въпреки че поставянето на тази паметна плоча не беше никаква наша провокация, а бе мотивирано от благородната идея да отбележим паметта на невинните жертви на войните и да вдъхновим процес на национално помирение между сърби и българи на най-високо равнище. Европа е омиротворена, когато се помиряват немци и французи, немци и поляци... Интересно е, че такъв процес тече във Войводина, между сърби и маджари, между сърби и немци. Ние просто искахме да следваме техния пример, но не се получи. България много болезнено реагира върху посегателствата върху българската история в Република Северна Македония, но за българската история в Поморавието и Западните покрайнини все още си мълчи. Отговорността и вината на България е, че все още няма самочувствието на европейска държава да удари с юмрук по масата срещу продължаващата антибългарска истерия в сръбското общество. 

– В много разговори, които сме водили, сте споделяли дълбоката си тревога от демографския проблем в Босилеградско. Има ли изход от тази ситуация? 

– Демографският проблем е резултат от политиката, за която вече споменах и която цели не само да дебългаризира, но и да обезлюди българските райони. Всъщност това е целта на всяка завоевателска политика – за да усвоиш една завоювана територия трябва да унищожиш, да изгониш или трайно да спечелиш хората, които живеят на нея. Това не е нищо ново и има множество примери в историята. А изход? 

Изход може да има само дотолкова, доколкото тази политика се прекрати и се положат усилия и средства да се преодолеят последствията от нея. След разпадането на Югославия великосръбската национална идеология бе поразена, но не и победена. Очакванията, че Сърбия ще промени националната си парадигма, отношението към съседите и ще се демократизира и европеизира, не се осъществиха. Това просто не се случи, Сърбия се завърна в началото на 90-те години от миналия век и отново поведе същата борба за решаване на националния си въпрос по стария начин – създаване на етнически чиста държава на сръбския народ върху набелязани етно-исторически територии в съседните държави. Това не вещае нищо добро нито за нас, нито за сърбите, нито за мира и сигурността на Балканите. Демографският проблем е въпрос на икономическа сигурност, на правова сигурност, добро образование, здравеопазване, чиста околна среда – тогава хората където и да отиват, ще се връщат. 

– Преди време във Вашия край имаше сериозен екологичен проблем. Какво стана с него – намери ли се решение или не? 

– Проблемът има две основни измерения и не засяга само нашия край, но и България и Република Северна Македония. Първо, неспазването на стандартите за защита на околната среда при експлоатацията на олово и цинк в мините „Подвирове“ в село Караманица, и „Грот“ в село Мусул. Отпадните води, силно наситени с олово, се изливат направо в притоците на река Драговищица, която се влива в Струма. 

Отделно от това оловните прахообразни частици също замърсяват въздуха и се разпространяват към България и Република Северна Македония без да отчитат влиянието върху околната среда в трансграничен контекст. Става дума за икономическите интереси на чужди рудодобивни компании, на които сръбското правителство разрешава да мародерстват по нашите краища. Второ, безконтролното изграждане на ВЕЦ-ове, които унищожават околната среда и биоразнообразието. И тук става дума за инвестиции на капитали със съмнителен произход. Трайно решение на този проблем все още няма, защото сръбската държава е в насипно състояние. 

Последствията обаче са фатални. Прави впечатление, че хората в близост до мините все по-често боледуват и умират. Ако не се направи нищо, замърсяването на водите по течението на Драговищица ще стигне до Кюстендил и ще продължи нататък... 

– Господин Николов, вие сте известен правозащитник на правата на българите в Сърбия и конкретно – в Босилеградско. Има ли промяна в отношението на централните сръбски власти към правата на българите в Босилеградско? Или пак всичко е кампанийно, като се дават обещания, когато има срещи на високо равнище с български държавници? 

- Вече споменах, че промяна може да има едва когато се промени националната парадигма, образецът на сръбската национална идеология. Докато това не се случи, не може да се очаква никаква промяна не само към българите в Босилеградско. Бил съм свидетел на всички прекрасни обещания през последните три десетилетия, дадени на пресконференциите след българо-сръбските срещи на високо равнище. Нито едно от тях не е изпълнено. Обещанията са част от стратегията да тупаш топката, да успокояваш българската дипломация и другите външни фактори и да чакаш икономическите и демографските процеси да изчистят района от българи. 

 – На 21 юни се проведоха избори в Сърбия? За кого гласуваха българите от Босилеградско? Ще има ли някаква, макар и малка промяна в следизборната ситуация, как мислите? 

– Робите винаги са гласували за господарите си. Не защото господарите са добри, а защото робите нямат вътрешната свобода да избират. Три седмици преди изборите правителството даде по 100 евро на всички сръбски граждани. Изборите бяха отложени заради пандемията, сега управляващите направиха втори опит. Това стана по време на пандемия, без предизборни събрания, без дебати по медиите, без възможност опозицията да представи някаква алтернатива, така че тия избори бяха предрешени в полза на сегашното управление. 

Всички свободни граждани и немалка част от опозицията в Сърбия се обявиха за бойкот на изборите. Зависимите граждани гласуваха за статуквото, останалите си останаха вкъщи. Парадоксалното в тази шизофренна ситуация е, че всички гласуваха за собствените си врагове. А после ще хленчат в София за български паспорти, за да избягат в чужбина и за да не се върнат никога вече.

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2020