Доц. д-р Георги Николов за историята на Македония до 1944 г.

понеделник, 27 юли 2020 г.

Македония е интегрална част от историята на средновековна България

За бъдещето на българската историческа наука, за цар Самуил и Самуилова България, за Битолския надпис и неговата съдба, за значението на медиевистиката с доц. д-р Георги Николов разговаря журналистът Костадин Филипов

Доц. д-р Георги Николов е роден на 13 юли 1957 г. в София. Той е потомък на българи от Охридско, преселили се в България след Илинденско-Преображенското въстание. Завършил е история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1981). От 1990 г. до днес чете лекции в Историческия факултет на СУ. Сред многобройните му изследвания се открояват няколко книги и много статии, посветени на българската историческа традиция в историко-географската област Македония през Средновековието. 

– Доцент Николов, Вие сте дългогодишен преподавател в СУ, наблюдавате младите историци, помагате им в научното израстване. Има ли интерес към научните изследвания в областта на историята, застрашено ли е бъдещето на науката история, особено по темата за Македония? Достатъчно подготвена ли е „младата смяна“ историци, която идва да ви наследи?

– Това са много въпроси.

– Да, така е. Но и проблемът е сложен.

– Интересът към средновековната българска история е една сравнително трайна тенденция сред студентите историци. Средновековието е героичната и основополагаща епоха от нашето дълго присъствие в историята на Европа. От друга страна, трябва да се каже, че изграждането на един учен в тази област отнема много години на подготовка. Медиевистиката е може би един от най-трудните дялове в историческата наука. За нейното изследване са необходими не само исторически познания, но също така ползването на класическите и модерните чужди езици.

Що се отнася до темата за Македония и нейното място в историята на средновековна България, у нас са написани няколко книги, дело на такива учени полихистори като Симеон Радев (1879–1967), Иван Дуйчев (1907–1986), Борислав Примов (1918–1984), Петър Коледаров (1922–1992). Те отразяват позициите на българската историческа наука от средата и втората половина на ХХ в. Една от задачите на съвременната българска медиевистика е написването на ново, задълбочено изследване на тази тема. Студентските години са време на натрупвания, а резултатите трябва да се очакват от утвърдени учени. Емоционалните възгледи постепенно трябва да отстъпят пред сериозните доводи на историческите извори

Искам да отбележа един твърде важен факт. Научните изследвания за историята на българщината в Македония не винаги съвпадат по време с българската политическа активност по отношение на македонския въпрос. За българските учени, особено специалистите по средновековна българска история, това е интегрална част от историята на средновековна България. В този смисъл съм оптимист, че научният интерес към „Третия дял на Българското царство“ или „Долната земя Охридска“, както средновековните български автори наричат земите между Охридското езеро и р. Струма, ще продължи да бъде част от научните дирения на българските историци през ХХІ в.

– Ваша любима тема е историята на Самуилова България. Съвместната историческа комисия между Република България и Република Северна Македония вече има някакво общо решение по отношение на цар Самуил. Задоволява ли Ви то и не е ли прекалено компромисно?

– Този въпрос има две страни. Политическа и научна. От политическа гледна точка изглежда, че е постигнат, макар и малък, компромис. Като учен обаче трябва да кажа, че това е една плаха стъпка към истината. Цар Самуил не само, че е бил български цар (това е признато), той е бил българин по род и е владеел земя, населена с българи, както се е наричало подвластното му славяноезично българско население. Това се вижда от многобройните домашни и чужди исторически извори. Постигнатият компромис би имал някакъв смисъл, ако в учебниците в Република Северна Македония децата научат истината за българското минало на техните прадеди. Страхът от истината, обаче е по-голям от самата истина. Вероятно по тази причина миналата година не видяхме съвместно преклонение на политиците от двете страни по повод 1005-годишнина от смъртта на  цар Самуил.

– Как мислите, доцент Николов, Самуил ли е най-трагичната историческа фигура в Българското средновековие и защо?

– През изминалите години в своите публикации посветих немалко страници на живота и делото на българския цар Самуил (997–1014). Той присъства на сцената на историята почти половин столетие като военачалник и цар. В епохалния двубой с византийския император Василий ІІ Българоубиец (976–1025) за защита на Българското царство Самуил се изявява не само като опитен пълководец, но и като смел воин, воюващ наравно с другите на бойното поле. Нещо повече. Неговата гибел била използвана като доказателство за силата на Василий ІІ. Един средновековен житиеписец отбелязва: От него [Василий ІІ] бил разгромен и Самуил, който управлявал българското племе, непобедимият по сила и ненадминат по храброст, и заедно с това било унищожено и покорено цялото племе на българското безчислено множество, както историята по-нашироко говори за него. Неговият личен живот се подчинил на държавното управление, а изпитанията му по ратните полета се редували с душевните терзания на обикновен човек. Смъртта на близки хора, макар и неизбежна, е сломявала всеки. А Самуил е бил сломен неведнъж. Той изпратил в отвъдното своите родители – благоверните Никола и Рипсимия, а подир това и убития си брат Давид. В памет на тримата оставил поменален надпис: Аз Самуил, раб Божий, поставям паметен знак за баща, майка и брат с тези кръстове. Наскоро след това погинал край Сяр и брат му Моисей. Най-страшното предстояло. Последният му брат Аарон бил заподозрян, че преминал на страната на ромеите и направил опит да завземе върховната власт. За да запази България, Самуил бил безмилостен. Той защитил законния български цар Роман-Симеон (978–997) и заповядал Аарон и цялото му семейство да бъдат избити в Разметаница (14 юни 987 г.). В името на България Самуил посегнал на кръвния си брат. Вероятно кървавата вакханалия над Аароновия род е спохождала неведнъж съня му, а кошмарът от братоубийството го е следвал до последния му ден. Любовните вопли на щерките му Мирослава и Косара смесили политиката с ревността на бащинската грижа – Самуил ги омъжил за довчерашните си врагове. Скоро трябвало да изпие горчилката от предателството на детето си – заедно с мъжа си Мирослава предала крепостта на Драч на ромеите.

Точно по това време, на 29 юли, преди 1006 г., армията на Василий ІІ преодоляла отбранителната линия на българската войска в теснината Ключ. Във византийски плен попаднали 15 хил. българи, които били ослепени. След два месеца, влачейки се по черните пътища окаяните слепци стигнали Преспа и се явили при своя цар. А той, като видял вместо очите им черните кръвясали дупки на лицата им, не можал да  издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земята, а подир два дена сърцето му 
спряло своя туптеж († 6 октомври 1014).

Величието в историята се измерва не само с героизма на победите, но и с болката от страданието и мъката. У цар Самуил двете състояния на духа се слели в едно. По тази причина той е не само владетелят с най-трагичен край в цялата наша история, но се превърна и в символ на трагизма в националната ни съдба.

– Вие познавате отлично Битолският надпис на цар Иван Владислав. Той се намира в музея в Битоля и е публичен факт. Защо тогава историографията в Скопие го пренебрегва като доказателство за българската идентичност на царската фамилия?

– Историята на този надпис е толкова голяма, че заслужава написването на отделна книга. Фактологията, свързана с него, продължава да се обогатява. Малко известен факт е, че през ХV в. надписът е свален от Битолската крепост и вграден в градската джамия, което го е спасило от унищожение. Това е станало по нареждане на строителя Чауш бей – един наскоро ислямизиран българин.

От откриването на надписа през 1956 г. до сега той е публикуван многократно. Отделни части от него са били предмет на научна дискусия. Без съмнение обаче са следните изрази от надписа, отнасящи се до обновяването на Битолската крепост по заповед цар Иван Владислав (1015–1018): … обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български… Тази крепост беше направена за убежище и за спасение и за живота на българите… Този самодържец беше българин родом. 

След откриването на надписа бе направен опит той да бъде унищожен. След това биде скрит, а в днешно време е оставен в мълчалива забрава от колегите историчари в Скопие. Главната и може би единствена причина за пренебрегването на надписа е думата „българи“ – тя не може да се вмести в прокрустовото ложе на македонизма. Услужливо надписът бе предоставен за проучване от чуждестранни учени (от САЩ и Гърция), които пък се опитаха да „докажат“, че този надпис е от времето на цар Калоян (1197–1207) или от времето на цар Иван Асен ІІ (1218–1241). След като и тези псевдонаучни опити не успяха, в Република Северна Македония се появиха публикации, които обявиха надписа за фалшификат, направен от българите в края на Първата световна война (?). Истински парадокс е фактът, че този най-ценен артефакт от градския исторически музей в Битоля е прикрит от един нумизматичен шкаф, а придружаващият го текст пояснява, че това е най-старият надпис със  славянското име на Битоля (и нищо друго!).

– Имате близки приятелски и колегиални контакти с Ваши колеги от Скопие? Как мислите – коя е причината да пренебрегват или неглижират сведенията от историческите извори? Въпрос на доктрина ли е или на лични страхове, съображения и сметки?

– Да. Наистина през годините съм имал колегиални и приятелски срещи с медиевистите Коста Аджиевски, Милан Бошкоски, Митко Панов, Мая Панова, Бобан Петровски, Тони Филипоски и др. През последните години в България бяха публикувани статии на някои колеги от Република Северна Македония. Самият аз имах възможност да публикувам своя статия на страниците на научно издание в Скопие. По време на 23 Международен конгрес за византийски изследвания в Белград (2016) българската делегация подкрепи молбата на националния комитет от Република Македония и той бе приет в Международната асоциация за византийски изследвания. Добронамерените действия на българските медиевисти обаче се тълкуват в Скопие като нещо, което ние сме длъжни да правим. От друга страна, вместо обективно отразяване на историческите сведения от изворите продължават напъните в стил: споменаването на българи в историческите извори трябва да се тълкува в друг етнически смисъл.

Колегите от Република Северна Македония се занимават главно и основно с етничността на Самуиловата държава. А това е един проблем, който изворите категорично са осветлили – управлението на Самуил е част от историята на българите и на Българското царство. Колегите от Република Северна Македония имат големи възможности за изясняване на редица въпроси от историческата география на югозападните Балкани, за проучване на крепостите от Самуилово време, понеже те са намират тъкмо в земите на днешната тяхна държава. Упоритостта да се изследва етническата проблематика е стигнала до там, че въпросът за народностната принадлежност на Самуил и неговото царство са се превърнали в главна и единствена цел на тамошните изследвания. Те заемат почти цялото пространство от публикациите за Самуил и неговото време. Това показва, че тук не става дума за личен избор или пристрастие, а за целенасочена държавна политика. И това може би нямаше да има толкова голямо значение, ако в нея не беше вкарана отровата на антибългаризма. Разбира се, причините са много. Тук има и доктрина, има и лични страхове, има и сметки, а понякога всичко заедно. Не трябва да се забравя и фактът, че предишното поколение историци бе възпитаник на югославската (Белградска) школа, а днешната генерация продължава традицията. Крушата не пада по-далеч от дървото!

– Вярвате ли или сте скептик, че ще дойде ден, когато историците от  България и от Република Северна Македония ще стигнат до обща позиция по спорните въпроси от общата ни история? И ако тази хипотеза се окаже вярна, тя ще бъде резултат от академичен дебат или следствие от политическо решение?

– Има само един път към обща позиция: без страх да се каже, че историята на Македония до 1944 г. всъщност е историята на българите, на българската държава и на българската църква в тази земя. В миналото за такова изказване човек можеше да отиде в лагер, днес той рискува да бъде подложен на обществено поругание. Едва ли трябва да припомням няколко ярки примера от последните 20 години в нашата западна съседка.

Опитите за отдалечаване от българските корени в държавата на югозапад имат какви ли не тъжни и комични прояви. На гробището стои паметна плоча на дядото Иванов, днес неговия син приема фамилията Ивановски, а утре внукът е вече Иваноски. Присъщи са на човек греховете, а от всички тях най-тежък и позорен е безродието!

Сега на Вашия въпрос. В днешно време има отделни случаи на сближение, а някои историци (говоря за медиевистите), къде открито, къде завоалирано отстояват научната истина за средновековната история на историко-географската област Македония. Те са обаче по-скоро изключение, отколкото тенденция. Моят оптимизъм е умерен.

Има няколко държави в Европа, в които писането на история става под строго държавно наблюдение. За чест на българската гилдия трябва да кажа, че у нас подобно нещо няма. Българските историци отстояват различни научни тези, но не се подчиняват политически заповеди. Дори в тоталитарните времена в най-лошия случай отделни колеги бяха принудени да замълчат, но не и да пишат поръчкова история. Тук изключвам псевдонаучните публикации на различни любители на историята и непрофесионалисти.

Политиката и науката се движат по свои отделни пътища. Те могат взаимно да се подпомагат, но не могат да са под командата на една от двете. Политическото сближение не означава научно отстъпление. Страхувам се, че в Република Северна Македония принципите на взаимоотношения между наука и политика са съвсем други. Това може ясно да проследи и в югославската република, а и в сегашната държава. 

Авторитетът на българската медиевистика и византинистика е с високо международно признание. За него могат да се посочат много примери и доказателства, но не е мястото това да се прави тук.

– Като изследовател на средновековната епоха как се отнасяте към  решението на властта в Турция да превърне музея „Св. София“ в действаща джамия?

– Построена през VІ в. по нареждане на император Юстиниан І (527–565), днес „Св. София“ е един от най-ярките и големи паметници на византийската история и на православния свят. През вековете в нея са се черкували не само гърци, но също българи, грузинци, арменци, руси, сърби и др. Решението на големия турски държавник Кемал Ататюрк (1881–1938) през 1934 г. да я превърне в световен музей е било единствено правилното. Промяната на статута е удар не само срещу християнската памет, но и срещу исляма. Според неговите постулати в джамиите не може да има човешки изображения, а камо ли такива на чуждия християнски Бог. Това означава, че има опасност за запазените до днес мозайки и стенописи. Предвижда се догодина в Истанбул да се проведе 24 Международен конгрес за византийски изследвания. Ако това кощунство се извърши е твърде вероятно конгресът да бъде бойкотиран от учените византинисти по цял свят. В същото време се вижда, че политическите позиции в някои православни държави и църкви мълчаливо одобряват действията турските власти.

– И един последен въпрос. В продължение на шест години сте член на Научния съвет на Македонския научен институт, а през последните три сте и заместник-председател на института. Каква според Вас е неговата роля за изясняване на историческата истина по отношение на историко-географската област Македония? Какви са перспективите?

– Македонският научен институт, макар и с прекъсване, има почти стогодишна история. Създаден да отстоява държавната, църковната и културно-историческата традиция на българите в Македония, институтът неизменно се придържа към този основополагащ принцип. МНИ е един от стожерите за опазването на паметта за българщината в Македония и това трябва да продължи. България и българите са неговия обект на изследователска и научна дейност. Разбира се, политическите обстоятелства в страната биха могли да подпомогнат или да затруднят дейността му. Винаги съм смятал, че главната задача на МНИ е полето на науката. Политиката, пропагандата и агитацията са в обсега на дейност на други политически и обществени организации. Такава е традицията и тя трябва се пази. Същевременно съвременният свят е значително променен и това изисква адекватно поведение, като например използването на нови форми за научно-изследователска дейност и публикации. Такива възможности предлага интернет пространството, както и най-различни електронни пътища, чрез които нашите публикации биха стигнали по-бързо до ушите и очите на нашите братя в Република Северна Македония, а и до редица международни организации на страните от Европейския съюз.  Забележително е, че много млади хора, главно от областта на хуманитаристиката, проявяват интерес към дейността на МНИ и участват в неговите прояви. Това е една тенденция и аз бих се радвал, ако следващото поколение учени постигне успех в нашето благородно дело и родолюбива кауза.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 7.

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2020