За „езика“ на македонците

събота, 4 юли 2020 г.

За „езика“ на македонците 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света"

Доц. д-р Ал. Гребенаров

Македония е историко-географска област, населена през вековете с различни народности, от които най-многобройни са българите. Редица научни дисциплини разполагат с множество доказателства, които потвърждават тази констатация. Между тях не прави изключение и езикознанието, защото езикът е важен признак за национална идентичност на всеки индивид. Аргументирани становища, че официалният език в Република Северна Македония е югозападна писмено-регионална норма на българския език, читателите могат да открият в изданието на БАН „За официалния език на Република Северна Македония“. Тази малка книжка от 64 страници, появила се в навечерието на обичания християнски празник, посветен на светите братя Кирил и Методий, породи поредна антибългарска кампания в Скопие. Новият предизборен повод за врага бе намерен. Посоката му – позната от десетилетия. 

Неочакваната твърда реакция в София обаче за не/подкрепа на бленуваното еврочленство на Република Северна Македония „успокои“ в някаква степен страстите. Питаме се – докога? Македонският научен институт, верен на традицията да популяризира изследвания и извори за Македония, в днешния брой на Бюлетина предоставя мнението на френския историк Леон Ламуш за езика в Македония, която той познава в детайли.

 Сред множеството книги, издадени от популярния френски писател, общественик и военен деец, се откроява трудът му „La Question des minorités“. В него са приведени исторически документи, етнодемографски статистики, езикови особености и признания от чуждестранни писатели, пътешественици, учени и писатели, показващи според думите му „по неоспорим начин българския народностен характер на македонските славяни“. Отделяйки особено внимание на сърбите и на езика им, авторът заявява, че единствени срещу цялото световно обществено мнение те не признават съществуването на българско национално малцинство на територията на югославската държава. 

По-надолу обнародваме откъс от спомената книга, който се отнася за говора в Македония. По подобие на мнозина негови съвременници след Първата световна война, Леон Ламуш не познава понятието „македонски език“. И да припомним – книгата „La Question des minorités“ е издадена в Париж през 1931 г. – време, през което Югославия е едно от „любимите деца“ на Франция. 

 „А. ЕЗИКЪТ НА МАКЕДОНЦИТЕ 

Всички народи на съвременна Европа и особено народите от източната ѝ част, театър на толкова последователни нашествия, са приели тол¬кова примеси, че днес е много трудно да се говори за отделни раси. Съществува обаче един външен белег, който има особена стойност при определянето на националността – това е езикът. Така че с много малко изключения виждаме, че въпросите за националността се основават върху различията на езиците, на които говорят съответните групи. От това следва, че от голямо значение е да се определи към кой език принадлежат диалектите, на които говорят славяните в Македония.

 Тези диалекти са доста многобройни и различни и това може вече да бъде считано като указание, защото подобно е положението и в самата България, докато сръбският език се отличава със забележително единство. Но всеки компетентен и непредубеден човек би могъл лесно да познае дали даден говор представлява разновидност на българския, защото този език, близък роднина в някои отношения на сърбохърватския, се различава съвсем ясно от всички останали славянски езици по два характерни белега: той е загубил почти напълно някогашното си склонение, така добре запазено в другите езици от същата езикова група, и притежава опреде¬лителен член, който се поставя в края на думата, както правят това и два нему съседни неславянски езика – румънският и албанският. 

А тези две особености могат да се открият, изразени съвсем ясно, и във всички македонски диалекти. Изчезването на склоненията е засегнало дори сръбските говори в областта в непосредствено съседство със Стара Сърбия (Прищина, Призрен) и в югоизточната част на някогашното кралство, макар че това явление е напълно чуждо на сърбохърватския език, който, на¬против, е съхранил със забележителна точност седемте падежа на славян¬ското склонение. А що се отнася до определителния член, той се среща не само навсякъде в Македония, но е получил изключително развитие тъкмо в областите, съседни на сръбските. Така например, докато в България и в Източна Македония „селото“ се нарича само „село-то“, в областта на Прилеп и в санджака на Дибра (Дебър) може да се каже „село-то“, „село-во“, „село-но“, според това, дали се касае за някакво село въобще или за близко или далечно село. Същата особеност съществува, макар и по-слабо изразена, в областта Полог (Тетово, Гостивар), чийто диалект е бил изследван от руския професор Селишчев. 

Не може да се каже, че тук се касае за българско книжовно влияние, пренесено чрез училищата, защото всички говори в България с изключение на някои области в Ро¬допите притежават определителен член само с „т“ и, от друга страна, отделянето от сръбския е твърде ясно, тъй като той не познава нищо подобно. Използването на съкратени лични местоимения, подобно на те, te (ме, те) във френския, съвпада също така с всеобщата употреба на такава форма в българския език. 

При глаголите инфинитивът е напълно изчезнал, както в източнобългарския говор, докато в сръбския език употребата му, макар и ограничена, все пак се е съхранила. Бъдещето време в двата главни южнославянски езика се образува по¬средством една съкратена форма на глагола искам, но докато в сръбския спомагателният глагол се спряга, като се поставя след, а понякога и пред инфинитива на главния глагол, в българския език спомагателният глагол се е превърнал в неизменяема частица, която предшества главния глагол, спряган по формите на сегашно време. Впрочем този вид бъдеще време е чисто балкански, защото се среща в албанския, в македоно-румънския и в новогръцкия. Всички македонски диалекти употребяват българската форма на бъдеще време.

 Тоничното ударение, което наистина се мени според диалектите е много различно от сръбското, което се характеризира с модулации, чужди на македонския. Много диалекти имат постоянно ударение било на предпоследната сричка, било на третата от края на думата. Биха могли да се цитират и други фонетични или морфологични особености. От всичко това следва изводът, че всички македонски диалекти имат ясно изразен български характер, нещо, което не могат да променят някои фонетични или речникови белези, близки до сръбския, повечето от които имат спорадичен характер и дори някои от тях се срещат в гово¬рите в Западна България, като например палаталното к, което често пъти замества българското cht (щ) и което е аналогично, но не и идентично с един сръбски звук. 

Вокализацията на л след гласна се среща например в думата бугарин – българин, която много македонци употребяват вместо българин; тя се среща също така и в названието на град Кукуш вместо Кълкиш. Кой би могъл да си помисли, че този град, впрочем много отдалечен от сръбските области, който бе пламенно огнище на българското родолюбие, средище на Българската католическа църква, две особености, заради които бе напълно разрушен от гръцката армия през Втората балканска война, кой би си помислил, казахме, че този град би имал нещо сръбско…“. 

Леон Ламуш. „La Question des minorités“, Paris, 1931. 

По: Българската история в трудовете на европейски учени. БАН. С., 1970, 168–170.

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2020