Явор Чучков: Македонец значи българин от Македония

27/04/2021



За 150-ата годишнина от рождението на Ефрем Чучков, за понятието българин от Македония, за големите български революционери от Македония и за това как се пази идеала на Организацията разговаряме с неговия правнук Явор Чучков 

Коста Филипов
Източник: Бюлетин "Българите на Балканите и по света", бр. 4, 2021 г.

Явор Чучков е завършил английска филология. През 80-те години на ХХ в. е работил в Научноизследователския институт по общо образование и в Съюза на българските писатели. След 1991 г. работи в Министерството на културата, в екипа на вицепрезидента Блага Димитрова и в Червения кръст. Завършил е квалификационен курс по журналистика в Би Би Си, Лондон. Председател е на Съюза на журналистите в България „Подкрепа“ (1994–1996), редовен член на Международната федерация на журналистите (IFJ). След специализация по международно хуманитарно право в чужбина води десетки курсове и семинари по международно хуманитарно право. Под негова редакция са издадени редица сборници и наръчници в тази област. Има публикации на хуманитарноправни и културологични теми, както и преводи. Дългогодишен член на Европейската експертна група за правна помощ (по въпроси на хуманитарното право) при Международното червенокръстко движение. Заслужил деятел на Българския Червен кръст. Носител на почетни отличия на Международния Червен кръст. 

– Здравейте, господин Чучков, хайде още в началото да ни разкажете за рода си. Къде са корените му и какво място в семейната история заема прадядо Ви Ефрем Чучков? 

– Целият ми род е от Вардарска Македония и затова аз съм македонец – македонец в стария смисъл, разбира се, т.е. българин от Македония, както и моят прадядо Ефрем Чучков. „Македонец“ винаги по-рано е било географско понятие и топоним от древногръцки произход, а не етноним, указващ народностна принадлежност. Баба ми Мария например, когато някой я попиташе каква е, отговаряше: „Яс сум македонка!“. 

Случваше човекът, задаващ този въпрос, да е млад и невежа, и да я запита: „А какво означава това?“. Тогава тя се сърдеше и казваше (по-точно „се лутеше и велеше“): „Како шо значи? Значи бугарка от Македония!!!“. През последните трийсетина години обаче по телевизията всеки ден чуваме съвременните български журналисти и управляващи политици да казват: „българи и македонци“, „българи и македонци“, „българи и македонци“... 

От това излиза, че аз не съм българин, както и че не са българи и другите стотици хиляди македонци в България, потомци на бежанци от Вардарска и Егейска Македония. Не е трудно човек да се досети, че единственият правилен и логичен вариант би бил България да нарича днешната съседна нам държава с името „Република Нова Македония“. Използването на това име би предотвратило объркването сред младите хора и би ги улеснило да правят необходимата разлика между нас, традиционните македонци (т.е. българите от географската област Македония, които също трябва да имат права), и македонистите в лицето на новомакедонците. 

Продължаването на сегашното положение на практика би довело и до ликвидиране на родовата ни памет, както и до погазване на историческите права на огромния брой българи в Македония, които нерядко в миналото, подобно на моята баба, са употребявали за себе си топонима „македонци“ без да влагат в това име какъвто и да било етнически смисъл. 

– Знаете ли, много е добре това, че отбелязваме 150-годишнината от рождението на Вашия прадядо Ефрем Чучков. По такъв начин ще се запълни една празнина. Защото ми се струва, че доста хора в днешна България нямат представа кой е Ефрем Чучков, за съжаление?

 – Още преди много години при гостуванията ми при мои близки роднини във Вардарска Македония постепенно осъзнах, че там тези теми са въпрос на държавна политика, докато у нас героите на българското националноосвободително движение в Македония са „регионализирани“ и буквално пренебрегвани. Не мога да разбера например как е възможно в България само Априлското въстание да се чества на общонационално равнище, а Илинденско-Преображенското – не. Тъжно е също така, че нито една телевизия в днешна България не съобщи за 150-годишнината от рождението на Ефрем Чучков – един от най-видните дейци на българското националноосвободително движение в Македония. 

А ако примерно бебето на някой от членовете на британското кралско семейство навърши 6 или 12 месеца, централните ни телевизии от сутрин до вечер ще ни заливат с информация. Тъй като в западната ни съседка има немалко обекти, „кръстени“ на Ефрем Чучков, уверен съм, че в най-скоро време там ще бъдат издигнати и внушителни негови паметници. У нас обаче само една улица в София носи неговото име, а на въпроса кой е той, при проведена анкета на случаен принцип, никой от анкетираните не е могъл да отговори. 

Неотдавна научих и че в Скопие през 2017 г. е издадена книга от 300 страници за Ефрем Чучков, а публикуването и разпространението ѝ са финансирани изцяло от македонската държава. Мои роднини в Скопие са ми я купили и ще ми я доставят, но междувременно от тях узнах, че в книгата дори не се споменава, че прадядо ми е българин от Македония. В Интернет пък открих огромна публикация от скопски професор, изследваща запазената в България кореспонденция между Ефрем Чучков и Гоце Делчев. Публикацията е антибългарска и също е финансирана от съседната нам държава. За съжаление, както вече отбелязах, тук, у нас Ефрем Чучков днес е почти напълно неизвестен. 

– Ето сега имаме повод да запълним тази празнина. Казахте за кореспонденцията на прадядо Ви с Гоце. Ще Ви помоля да ни дадете повече факти за нея, а и за съвместната му работа с други дейци на Организацията?

 – Роденият на 21 ноември 1870 г. в Щип Ефрем Чучков е бил най-големият приятел и другар на Гоце Делчев. Двамата са изключени заедно от Военното училище в София (днешната Военна академия) заради социалистически убеждения. На практика Гоце Делчев е имал безрезервно доверие само в него. В писмата си до желаещите да се включат в революционната дейност (например до Павел Шатев) Делчев пише: „Искаш да се присъединиш към борбата ли? Тогава отивай при Ефрем Чучков. Той, ако те одобри, ще ти даде оръжие и пари, и ще те приеме в Организацията.“ 

През 1894 г. Гоце и прадядо ми стават български учители в Щип, където създават първия активно действащ революционен комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) заедно с Даме Груев, Тодор Лазаров и Мише Развигоров. Щипският комитет е основата на същинската нелегална мрежа на българското националноосвободително движение в Македония. Под ръководството на Гоце Делчев, Даме Груев и Ефрем Чучков Щип се превръща в най-голямото бунтовническо огнище и в истинска революционна лаборатория. 

Там се разработват и изпитват похватите за посвещаване на новите членове, изобретяват се конспиративни начини за кореспонденция, създава се мрежа от бомболеярници, куриери, водачи и органи за връзка и се натрупва ценен опит, който по-късно ще се приложи навсякъде в Македония. 

През следващите години Ефрем Чучков участва в организирането на множество други нелегални революционни комитети в Македония, а на 12 април 1898 г. повежда първата чета на Организацията, в качеството си на пръв войвода на основания от Гоце Делчев Четнически институт на ВМОРО. Заради авторитета си на пръв и прославен войвода, водил безброй сражения, прадядо ми е бил уважаван в огромна степен както от дейците на ВМОРО, така наречените централисти, така и от дейците на ВМОК (Върховния македоно-одрински комитет със седалище в София, съществувал до 1905 – т.нар. върховисти). 

Показателен в това отношение е цитираният в спомените на Борис Сарафов проект, представен от солунските и други дейци на Организацията след извършените от турците масови арести през 1900 г. в Солун, за създаването на един тричленен подвижен Централен комитет, който да се състои от ръководителя на ВМОРО Гоце Делчев, председателя на ВМОК Борис Сарафов и видния деец на ВМОРО Ефрем Чучков в качеството му на мост между централистите и върховистите. 

– Като важна фигура в борбите на българите и като революционер практик Чучков вероятно е имал доста проблеми с османските власти? Имате ли някои факти в потвърждение на това

– Турските власти са обявявали Ефрем Чучков за най-страшния български комита. Понякога конни и жандармерийски табури са обкръжавали цели градове (включително Щип) и села в Македония, за да го заловят или убият. Офицери от тогавашното турско военно разузнаване са го окачествявали като „един от най-големите врагове на Империята“. Един от тези офицери – Галиб Вардар пише в спомените си следното: „Едно име караше по онова време всички ни да губим и ума, и дума от страх. Това име бе Ефрем Чучков – най-издирваният от нашата полиция и аскер български комита в Македония – енергичен, с червендалесто лице и бръснати мустаци. Наричахме го „Огън Ефрем“. 

Ще ви разкажа за един важен епизод от неговата дейност, за който е писал и проф. Димитър Гоцев. През 1908 г. в качеството си на член на Централния комитет, началник на Скопския революционен окръг и фактически ръководител на ВМОРО, Ефрем Чучков успява да спаси по-голямата част от оръжието на Организацията и да организира неговото укриване. След Младотурския преврат (1908 г.) и обещанията на младотурците за реформи в Османската империя, сближилият се с новата власт в Цариград Яне Сандански се опитва да повлияе на четите на Организацията да повярват на младотурците и да им предадат оръжието си. Ефрем Чучков нарича обещанията им „фарс, целящ задържането на Македония под турско робство“ и успява заедно с Тодор Александров да накара четите от Скопския и Битолския революционен окръг да не предадат оръжието си и да го укрият, за да могат да продължат борбата срещу поробителя. 

– Повечето от дейците на Организацията по това време са активни участници в Балканските войни. Сигурен съм, че има какво да кажете за участието на прадядо Ви в тях. 

– По време на Балканската война, през октомври 1912 г. с четата си, вече наброяваща няколкостотин души поради включването и на местни доброволци, Ефрем Чучков освобождава от османското робство Кочани, Щип и Щипската област, пленявайки стотици турски войници. Тогава той отправя писмена молба към българските управляващи да изпратят там поне малко българска редовна войска като подкрепление, за да не бъде окупирана областта от сърбите. Докато чака отговор, знаейки че сръбската армия се придвижва към Щип, той установява там импровизирана форма на временна българска власт и решава да приложи заблуда, като праща свои хора до Царството, за да донесат триста български военни шинела. 

С тях „облича“ триста щипяни и когато сърбите наближават Щипската котловина, за да я окупират, те спират настъплението си, защото от околните възвишения с биноклите си виждат в града хора, чието облекло наподобява униформите на българската армия. За да подсили тази измама, прадядо ми изпраща писмено „уведомление“ до сърбите, че в Щип са влезли български редовни военни подразделения и е установена българска военна комендатура. Естествено той не разполага с никакъв български печат, а трябва по някакъв начин да „официализира“ уведомлението си. 

 Затова той нагорещява сребърна петлевова българска монета, с която притиска хартията върху подписа си. Така в писмото му до сръбското командване се появява мъгляво подобие на печат, което свършва работа. Всичко това забавя за известно време сърбите, но не би могло да ги откаже да окупират Вардарска Македония, а пък и е очевидно, че българското правителство е имало някакви тайни договорености с тях. Истината лъсва, когато той най-после получава отговор на писмото си. 

В този свой отговор му пишат, че няма да му изпратят като подкрепление нито един войник, а вместо това той „да изпрати хората си на Чаталджа“. Интересен е и следният епизод от дейността на Ефрем Чучков през Първата световна война. На 28 ноември 1915 г. в качеството си на щипски околийски управител той отправя запитване до щаба на Действащата армия дали да мобилизира и да изпраща в Допълняющия македонски полк българите от Македония, които са на възраст от 25 до 48 години и са избягали от сръбската армия или по друга причина не са включени до този момент в българската армия, а имат горещо желание да сторят това. 

Писменият отговор на командира на 11-а пехотна македонска дивизия полковник Кръстю Златарев гласи, че ако бъдат повикани всички категории, за които пише в телеграмата си Чучков „би се събрала цяла армия от хора, която дивизията не ще може да приеме“. Тази преписка показва, че са налице още огромен брой българи в Македония, които са вътрешно убедени, че трябва да служат в българската армия, но показва и че българското военно и политическо ръководство не е осигурило необходимите материални ресурси за създаването на още едно съединение, съставено от българи от Македония. По-късно, след поредната съкрушителна национална катастрофа като следствие от Първата световна война, Ефрем Чучков заедно с Тодор Александров, възстановява Организацията. 

Макар и да са отминали младежките му години, Чучков отказва предложения му в София чиновнически пост в Държавната комисия за бежанците и продължава пътя на нелегалната борба в планините на окупирана Македония, която е вече превърната в Южна Сърбия. Новосформираната му чета е разбита и почти унищожена след поредица от неравни сражения с многочислени подразделения на редовната сръбска армия (само през 1922 г. той води 7 сражения със сръбски военни части). Тежко болен вследствие на получените рани и несгодите на живота в периодите на нелегалност, Ефрем Чучков умира в София на 1 октомври 1923 г. 

– Богат живот, изпълнен с достойни дела. Все пак, можете ли да формулирате идеала на Вашия прадядо, който го води през всички тези бурни години? Какъв завет остави той на семейството ви и лично на Вас? 

– Запомнил съм следния завет: вечно да обичаме Русия и люто да мразим и проклинаме притворството на Западните сили, които чрез Берлинския конгрес са обрекли българите в Македония на продължаване на робството и на произтичащи от това адски мъки и страдания – опожарени села и градове, десетки хиляди избити мъже и изнасилени жени, безправие и поругано човешко достойнство. А идеалът е бил: постигане на свобода и социална справедливост за Македония и опазване на българщината чрез неотстъпчива борба срещу турските поробители и срещу по-сетнешната сръбска окупация и пропаганда. Освен това: култивиране на непоносимост към чуждопоклонничеството и безродничеството и запазване на богатството на българския език чрез всеобщо зачитане, изучаване и популяризиране на неговите македонски и други народни диалекти. 

– Хайде сега да ми разкажете повече за рода си. Сигурен съм, че всички от него са свързани с Македония и борбите на българите там. 

– По бащина линия родът ми е от Щип и Прилеп, а по майчина – от Прилеп. Отраснал съм с болката, наречена Македония. Това беше и постоянната тема на честите сбирки вкъщи в София, които помня от 60-те години на миналия век. Докато беше жив дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) и след смъртта му, посрещани от баба ми Мария (неговата вдовица), у нас идваха Талев, Коста Църнушанов и други видни идеалисти от Прилеп и изобщо, родом от Македония. Дядо ми Милан е бил всеобщо уважаван учител в Прилеп, където е бил избран за председател на българския Акционен комитет в града, целящ предварително улесняване на установяването на българска власт след предстоящото влизане на българската войска в Македония. Когато това става през април 1941 г., дядо ми, заедно с други видни граждани на Прилеп, повежда населението извън града за тържествено посрещане на българската войска. Там, на място, старият екзархийски учител Небреклиев държи огнено приветствено слово за майка България и дългоочакваното идване на българската армия, а насъбралото се множество го вдига на ръце и скандира: „Го сакаме Милана за кмет!“. Малко по-късно, той е избран за кмет на Прилеп (1941–1944). Този мой дядо е бил участник в Македоно-одринското опълчение по време на двете Балкански войни, а преди това е бил учител и в Солунската българска гимназия. Други мои близки роднини са свързани със Солунските атентати от 1903 г. От дюкяна на прадядо ми Никола (преселник от Прилеп в Солун) е прокопан един от двата подземни тунела за взривяването на солунската Отоманска банка. След атентатите прадядо ми се е крил дълго време в къща извън Солун. Предаден е бил на турската полиция от един сърбин. Там е бил изтезаван и обезглавен. Неговата дъщеря – баба ми Виктория (бъдеща учителка), е била около 18-годишна куриерка на Организацията, когато в началото на 1903 г. е пренасяла на кон от Солун за Струмица пощата на Гоце Делчев. Като наближила Струмица, селяни от близките села са я догонили и са я предупредили, че идва турска потеря. Тогава тя е изяла писмата, които е носела. Турците са я претърсили, но тъй като не са открили нищо подозрително, са я оставили да продължи пътя си. 

Прабаба ми Цона е от прилепската фамилия Ачковци, най-известни от които са Георги (заточеник в Диарбекир), Боян (съратник на Гоце Делчев), и Димитър и Йордан Ачкови (членове на ръководството на македонските братства). Панайот Манов от Щип (учител и виден общественик, полубрат на дядо ми Христо Чучков) е бил пълномощник на ЦК на ВМОРО в Одрин преди и по време на Илинденско-Преображенското въстание и член на Окръжния комитет на Одринския революционен окръг. 

Прабаба ми Таса (Анастасия) е от фамилията на Коне (Константин) Самарджиев от Прилеп (преселник в Солун, в чиято печатница там са печатани учебниците за българските училища в Македония). Близка е родствената ни връзка и с Кусевци от Прилеп. Един от тях – Тодор Кусев, става известен с църковното си име Методий Кусев, един от водачите на българското църковно движение в Македония, протосингел на екзарх Йосиф I в Цариград и Старозагорски митрополит.

0 коментара:

Публикуване на коментар

...

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2024