За саможертвата на българите от Македония

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 9

Да се родиш преди цели 125 години в щипското Ново село и цели 100 години името ти да бъде едновременно тачено, мразено, но все пак споменавано, означава, че можеш да си доволен от пребиваването си на този свят. Затова Иван Михайлов-Радко, който започва житейския си път като един от многото лидери на ВМРО, успя приживе да стане символ на македонските българи в борбата им за освобождение от сръбската денационализаторска, националистическа и комунистическа агресивна политика спрямо македонското население, пише в анализ за БГНЕС Владимир Перев.

Благодарение на действията на ВМРО под негово ръководство, той стана символ на отпора срещу сърбизирането на македонския народ, а същият този народ го възприемаше като свой ангел хранител, като отмъстител за всички извършени несправедливости и беззакония от страна на сръбската полиция и войници върху македонската земя и народ. Иван Михайлов пося семето на гордостта и достойнството на поробения, но непокорен народ и първи, абсолютно първи, ясно и силно посочи необходимостта от съществуването на независима македонска държава, държава на свободни и равноправни народи, държава със собствена администрация, политика и международни ангажименти. 

 Неговата визия е визията на голяма част от македонските българи, заедно с останалите народи в Македония, на абсолютно равноправна основа да сформират и да съществуват в държава, която ще изповядва ценностите на западната цивилизация, винаги близо до демократичните достижения на западния свят. При осъществяването на своя национален, езиков и културологичен империализъм със сериозни фашистки примеси, сръбските окупатори на Македония се противопоставиха жестоко на тази идея, отговориха с насилия, за да отвърнат след това ВМРО и Михайлов с жестоко отмъщение. Тази титанична борба, това отмъщение, последвано от множество убийства и саможертвата на най-достойните синове на македонските българи, издигна организацията и характера на Михайлов до върховете на легендите, за да могат бабите и дядовците през нощта, зад затворени врати и прозорци, тихо да преразказват на своите синове и внуци историята на безкрайната, безмилостна борба в прослава на честта и свободата. 

Жертвите и саможертвата винаги са били споменавани с преклонение. На трагичната дата 19 май 1934 г. с държавния преврат на звенарите в България приключи борбата за свобода на македонските българи. Вековните български врагове – руските империалисти, олицетворени чрез съветския НКВД, с логистиката на сръбските структури в България, нанесоха удар върху държавата – дело на предателите на българската национална кауза в самата България. Прославената свобода след края на Втората световна война, по ирония на съдбата, донесе истинско робство на България и на Македония. Просъветските сърбомакедонски и български комунисти видяха в демократичните идеи на ВМРО и на Михайлов основната опасност за своето управление. За да бъдат унищожени идеалите за свобода и независимост, ВМРО бе обявена за фашистка, а Ванчо Михайлов за фашист. След това се премина към унищожаване, към погром на хората, на цял един народ. Без съд и присъда бе ликвидиран цветът на македонската интелигенция. Жестокото убийство на 53-мата велешани, безумните убийства и кланета в Куманово, Прилеп, Битоля, Ресен и из цяла Македония скова народа в невиждан страх, а международната общност остана сляпа и глуха за събитията. Реагираха по-късно, когато насилието изгуби от своята инерция. Терорът взе и своите жертви като д-р Богдан Попгьорчев, за да лежат после цели семейства по затворите на Югославия от Идризово до Добой. Петима от семейство Коцареви от Охрид лежаха в затворите и лагерите на Титова Югославия, както и петима от семейство Светиеви от Битоля, които дават и една жертва – Стефан Светиев. 

Затворите се пълнят с патриоти – последователи на Иван Михайлов, обвинени като „македонски българи“ и осъдени на продължителен затвор. Идризово се препълва. Там са хората, подписали меморандума до Великите сили като Константин Хрисимов, Илия Чулев, Димитър Златарев, Стефан Кузманов и другите от тяхната група. Застрелян е д-р Константин Терзиев и са затворени д-р Васил Иванов – приятел на Лев Троцки, и д-р Константин Тренчев. В Идризово е и племенникът на основателя на ТМОРО д-р Христо Татарчев – д-р Асен Татарчев, който е затворник и в кралска Югославия. Той е най-коравият българин, когото съм срещал през живота си, непримирим борец за свободата на македонските българи. Там е и д-р Петър Бърдаров – приятел на Иван Михайлов, а между всички тях се отличават героичните фигури на Георги Гоцев и на д-р Васил Иванов… списъкът е безкраен. Не са пощадени и младите демократично ориентирани хора, какъвто е Темелко Нешков, който на няколко пъти е арестуван и тормозен лично от Лазар Мойсов. В един момент между 1945 и 1948 г. в затворите в Македония са всички лекари, адвокати и икономисти по обвинение, че са ванчомихайловисти. Това е единственото вярно нещо в техните обвинителни актове. Всичко останало – че са били фашисти, терористи и други подобни, са измислици на комунистическата номенклатура. 

Подобна е и ситуацията в България. Екзекуторите на БКП, представени чрез Лев Главинчев и Руси Христозов, убиват, бесят и изгарят живи най-изтъкнатите членове на ВМРО, известните михайловисти като Кирил Дрангов, Коста Ризов, Йосиф Марков, хората на перото като Данаил Крапчев, Йордан Бадев, а на принудителен труд в лагерите на България са изпратени и писатели като Димитър Талев и други. Тези убийства, извършени от българските и югославските комунисти, унищожават демократичната мисъл както в България, така и в Македония. Заради тях и поради тази причина до ден-днешен и двете държави не могат да осъществят до край своите демократични амбиции. Сегашната Република Северна Македония е обявена за демократична държава, но в действителност е креатура, подла имитация на идеята на Иван Михайлов за „Македония – Швейцария на Балканите“. Но сянката на михайловизма и неговите невинни жертви остават като символ на демокрацията и равноправието на народите в Македония. Идеята не може да бъде убита, а и никой досега не е успял да унищожи всички хора. Впрочем, демокрацията е безсмъртна. 

Ние, потомците на несправедливо съдените или убитите, сме тук. Синът на Богдан Попгьорчев – Борис, беше известен и успешен журналист, а внукът, който носеше неговото име Богдан, беше филмов и телевизионен режисьор. Синът на Георги Гоцев – проф. д-р Димитър Гоцев, е основател на ВМРО в България, а синът на Темелко Нешков е журналист и собственик на агенция БГНЕС. До ден-днешен семейството на Светиеви дава видни интелектуалци на Македония. Саво Коцарев, със своите попреминали години, е най-старият адвокат в Македония, гордостта на семейство Коцареви и на потомците на всички михайловистки семейства. Не само те, но и всички ние, останалите, сме вечно в търсене на истината и справедливостта за нашите предци. Македония е родина на всички нас. 

Идеята на Ванчо Михайлов продължава да бъде жива. Отдавна сме преодолели отмъщението като средство за борба, а ветото на България към Македония е най-голямото и засега единственото признание от страна на София за жертвите, дадени в защита на българската кауза в Македония. Всичко останало е просто предателство към жертвата на нашите предци.