Малката неистина е част от голямата подмяна

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света, 20221, бр. 5"

Малката неистина е част от голямата подмяна Месец май е. Това е месецът на многото празници. Един от тези важни дни, които отбелязваме, е 4 май, денят на убийството на големия български революционер и борец за свободата на българите от Македония Гоце Делчев. 

Правим го винаги с преклонение пред живота и делото му, но не спестяваме и онези опити те да бъдат манипулирани или фалшифицирани. Правим го и сега. В столицата на Република Северна Македония има два паметника на Гоце Делчев. Единият, по старият, е от юговремето и е подарък от българския скулптор Любомир Далчев. Намира се на входа на Градския парк. Открит е на 11 октомври 1946 г., в присъствието на цялото ръководство на тогавашна Народна република Македония. 

Името на скулптора Любомир Далчев е достатъчно респектиращо, за да не се впускаме в коментари за качествата на творбата. А и фамилната история на автора е достатъчно обвързана с борбите на българите в Македония. Другият, по-новият, бе издигнат в самото начало на реализацията на проекта „Скопие 2014 г.“, вдъхновен от обкръжението на някогашния премиер и сегашен политически изгнаник Никола Груевски. 

 Паметникът се намира на централния градски площад откъм Стария мост, свързващ от векове двата бряга на река Вардар. На висок постамент Гоце е качен на кон, а дясната му ръка е протегната напред и високо, както се казва „по ленински“. Вероятно е търсен ефектът на това да се покаже визионерство и перспектива, знае ли човек. Когато проектът бе представен, местен журналист все пак се опита да зададе въпроса на архитектите и строителите защо Гоце е качен на кон, при положение, че той никога в живота си не е яздил. Отговорът беше в смисъл, че така се прави в Европа и по света и че съчетанието с коня придава на ездача допълнителна енергия и могъщество, взети от силата и жизнеността на мощното животно. Така правели пълководци, военачалници, монарси. 

Стана ясно, че за авторите на идеята „Делчев на кон“ историческата истина е последното нещо, за което биха искали да се грижат, важното бе да бъде представена нова визия на героя, която е по-близо до митологията, отколкото до истината. Впрочем и паметникът на Даме Груев, който е само на десетина метра от Делчев, е със същата конска конструкция. На кон е качен и Васил Чекаларов и кой ли не още от героите от националноосвободителната борба на българите от Македония. Увлечението на авторите към изкривяване на истината е стигнало до там, че Чекаларов изглежда по-скоро страшно и неприятно, отколкото да вдъхва респект и симпатия. Човек остава с впечатлението, че в Скопие е разквартируван един цял конен полк, което не отговаря на историческата истина. 

И не дава повече основания за преклонение пред живота и делото на „кавалеристите“, които красят днешно Скопие. Винаги ми е правило впечатление лекотата, с която нашите приятели и колеги оттатък границата преформатират истината, съдържаща се в документи и други източници. „Какво толкова?!“, ми каза мой колега, с когото говорих за това кой Делчев е истински – пълководецът на коня или другият, апостолът. Малко „добавена стойност“ никога не била излишна, смята той. Пък и в България сме нямали такъв. Какъв? 

Толкова голям или толкова неверен? Да, нямаме, но пък това усещане за българския контекст на всяко нещо, което се прави оттатък… Тук ще вмъкна един спомен, който географски няма нищо общо с нашите вълнения за връзките ни със Скопие. Но е достатъчно показателен за „българския комплекс“, който винаги през изминалите десетилетия е определял поведението на политиците край Вардар. 

Та, някъде в края на 80-те години на миналия век като журналист от младежкия печат бях на посещение в Пхенян, столицата на напълно затворената КНДР на Ким Ир Сен и неговите наследници. Там предстоеше провеждането на Световния фестивал на младежта и студентите и трябваше да видим и опишем как върви подготовката за проявата. Бяхме настанени в най-луксозния многоетажен хотел, в който работеше само първият етаж. Другите нагоре бяха подредени, но там не влизаше никой. Не че имаше и много гости… 

Попитахме нашите домакини и придружители, които дори не криеха, че са от местните тайни служби: „Добре де, толкова хубав хотел, а работи само един етаж, защо?“. Отговорът беше типичен за мястото, където се намирахме – че кой е казал, че този хотел трябва да се пълни. Важното е, че е по-висок с един метър от същия в Сеул. Сеул, както е известно, е столицата на Южна Корея и в Пхенян очевидно тогава, а може би и днес, нямат друга мярка освен тази, с която мерят живота си чрез сравнение с Юга. 

Не му ли стига на Гоце, а и на другите войводи, преклонението на минали и сегашни поколения, та трябваше да се добавят измислени аргументи в повече? Ще го направите по-героичен, по-романтичен или по-обаятелен, ако излъжете с някой друг щрих допълнително. Да, любознателната публика сигурно знае, че Делчев е бил болен от язва, никога не се е качвал да язди и винаги по време на своите обиколки из Македония е избирал маршрутите така, че да замръква в села с местни лечители. Това е описано в биографиите, които в разни времена са му посветени. 

И Яворов, и Георги Баждаров, и други негови съратници говорят за страданието на войводата и за усилията той да го преодолява. Да не говорим за неговата скромност, отговорност и уважение към общото мнение и постигнатото единно съгласие. Стига само да припомним случая в пещерата Капе, където войводите и четниците от Серския революционен окръг бързат да направят своето „фемили фото“, подреждайки се пред камерата по реда на пристигането си. И когато вече са готови да опънат снага и да засукат бради и мустаци, се сещат, че Гоце не е на първата редица. Канят го, но той се съобразява с общото решение и заедно с Яворов отиват горе, на последния ред. 

Щом има вишегласие, той се съобразява с него. Сега, когато гледаме тази снимка, е трудно да разпознаем Делчев и стоящия до него Яворов, но пък на първата редица – о, на първата редица са всички войводи от Серския окръг. Фотографията е известна, тя звучи като плакат и като такъв се ползва за разни случаи и по различни поводи. Толкова е силна! 

 От друга страна, националноосвободителното движение на българите в Македония е пешо, или пешеходно, не знам как е по-правилно. Големите преходи са се извършвали денонощно, но пеша. Какви коне, какви ездачи, моля ви се. Илинденското въстание няма своята Хвърковата чета. Но има днешен паметник на Никола Карев на кон, разположен величествено пред сградата на парламента в Скопие. 

От другата страна на булеварда друг герой на въстанието в Крушево – войводата Питу Гули, също е представен като кавалерист, какъвто никога не е бил. Нали ви казах – цял драгунски полк, разхвърлян из Скопие… И никакво оправдание за това, че става дума за малко, ама съвсем малко митология към портрета на Гоце, не може да бъде прието, ако говорим за истинска и честна историография. 

Малко тук, малко там, и така се стига до подмяната. Да не говорим, че така поднесен на това кръстопътно място, където всеки ден минават хиляди хора, фалшификатът замърсява и обществената градска среда. Кой знае обаче дали тъкмо това не е целта на занятието. Забързан по своите дела, човек минава покрай паметника, може би дори не се взира в него, но е достатъчен само един хвърлен поглед, за да го види и образът да се запечати такъв, какъвто е. Днес така, утре – също и лека-полека представата за Гоце, макар и фалшива, се утвърждава завинаги. Въпрос на елементарна психология и управление на поведението! Ако до този момент сте усетили и доза ирония по отношение на този Делчев, качен на кон, тя е естествена. И е напълно заслужена към авторите на проекта и неговите вдъхновители. 

Но всъщност, работата е далеч по-сериозна. Всичко това е реализация на идеята за „буцефализма“, според която ако някоя историческа личност трябва да бъде възвеличена, тя трябва да бъде качена на кон. Както Александър Велики върху своя верен Буцефал, изправен на задните си крака върху високия цели 36 метра постамент, краси центъра на централния площад в столицата на Северна Македония. Паметникът, който е „върхът“ на паноптикума от проекта „Скопие 2014“, носи и подобно име – „Воин на кон“. 

Идеята е прозрачна: да се пренесе през вековете връзката между победите и величието на Александър Македонски, през борбата за национално освобождение и драмата на Илинденското въстание, та до днешни дни. И по такъв начин да се потвърди неделимостта и приемствеността, или континуитета, както казват в Скопие, на историческото време, продукт на което са днешните граждани на Северна Македония. „Буцефализъм“ в съвременна форма. Сега оправданието на новите власти по този повод е, че това е работа на правителството на Никола Груевски. Макар че не виждам някой от днешните политици и управляващи в Северна Македония да се е затичал да оправи „грешката“, ако изобщо я приема за такава. В противен случай биха намерили начин да се дистанцират. 

Пък и хората свикнаха с този величав и визионерски, макар и исторически неверен образ на Гоце, който монументът предлага. Жилава е тази представа, устойчива е, както е модерно сега да се казва. И тя преминава граници, кипри се в дипляни и брошури, влиза в репортажи и снимки, които медиите разпространяват. Гърция обаче нямаше никакво намерение да се съгласи с тази невярна и манипулативна представа за античните „македонски“ корени на днешните жители на нашата съседна държава. По нейно изрично настояване възраженията ѝ бяха записани в Преспанския договор, Скопие ги прие, понеже нямаше къде да ходи и сега дава възможност на Атина да контролира изпълнението системно и великодушен компромис, а табелки обясняват за какво става дума. 

 Паметникът стои, а на метална пластина върху него пише, че той не е част от историята на днешна Северна Македония. Нещо такова. Пък аз се питам не можем ли ние като държава да изискаме на всеки паметник, за който имаме доказателства, че не отговаря на истината, да се поставят съответни обяснителни знаци. Е, ще падне работа, защото почти няма монумент, който да не е част от българската история. Но така историческата правда да възтържествува. Иначе ще останем с огорчението, че нашите приятели, колеги и роднини край Вардар ще искат да влязат в ЕС със същите кални обувки, с които днес цапат историята. 

Костадин Филипов