Костадин Филипов: Ще се случи нещо…

24/06/2022


Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 6

Някои размисли за френската идея за преодоляване на спора ни с Република Северна Македония Нещо ще се случи до 30 юни 2022 г., когато изтича френското председателство на ЕС. Какво ще бъде то, в момента на подготовката на нашия Бюлетин е трудно да се каже. Най-малкото заради риска да оповестим новина, която само часове след това може да бъде опровергана. Да, ЕС направи своето предложение към София и към Скопие, изработено от френската дипломация в рамките на френското председателство. Затова каквито и да са резултатите от него за евроинтеграцията на Западните Балкани Париж заслужава уважение. 

И то ще бъде демонстрирано по време на срещата ЕС – Западни Балкани, организирана също по инициатива на Емануел Макрон. Френският президент ще има няколкото часа за своята слава като истински лидер на европейското семейство. Може би те ще бъдат помрачени от резултатите от парламентарните избори във Франция, в които той запази предимството си в Националното събрание, но изгуби мнозинството си. 

Но пък през април спечели втория си мандат като държавен глава на Франция, което му вдъхна увереността да действа и се държи като истински европейски политик и държавник. Което не означава да приемаме всеки негов ход или идея без да се опитваме да я осмислим и преценим през фокуса на българския национален интерес. Споменавам двата избора, пред които Франция бе изправена през тази пролет – президентският и парламентарният, като един вид оправдание за Париж, че толкова закъсня с формулирането и предоставянето на предложението си към София и Скопие. 

Цяла сага е това, което се случва с документите, които включва пакетът, призван да отпуши преговорния процес за членство на Северна Македония и на Албания. Да не говорим за суматохата, която предизвика сред българските институции предоставянето на текста на предложението. А уж толкова дълго то се очакваше, какви ли не версии предварително бяха пускани в медийното и политическо пространство, та чак се стигна да разтурянето на управляващата в България четиричленна коалиция. 

Вероятно няма пряка връзка или зависимост между тези събития, но така или иначе тяхното наслагване в и без това компресираното политическо време, в което живеем, поражда някои подозрения. Да, наистина май се оказа, че посрещаме френското предложение с известна изненада от неговото съдържание. И недостатъчно подготвени да дадем бърз отговор. От една страна, имаме остра политическа криза у нас, в рамките на която под съмнение е поставена легитимността на правителството на страната ни. Искат му оставката, а подкрепата му е под минимума. 

В такава ситуация да се вземат отговорни за народа и държавата ни решения е въпрос на сериозен риск. Не знам кой ще го поеме, още повече, че премиерът Кирил Петков създаде с поведението си впечатление, че снема от себе си отговорността за каквото и да било действие, ако то не е минало през Парламента. 

Поведението на Петков прилича повече на човек, който иска да се отърси от това, което вече е сторил в отношенията ни със Скопие със своите несръчни действия само за няколко месеца. И затова сега преднамерено се отказва от участие в играта, дори го узакони с решение на Министерския съвет. 

Навремето имаше една тарикатска фраза, с която се отхвърляше всяка отговорност за нещата: „Аз съм тука само за борбите“. Нещо такова. От друга страна, технологичното време е крайно малко. При цялата ни добронамереност към всяка идея, която може да помогне да се разплете възелът и Северна Македония да стартира своите преговори за членство, самият тайминг на поднесеното предложение ми се струва фиксиран така, че и двете страни да нямат много време за реакция. В бизнеса това се нарича „вземи или остави“ и изисква бърза реакция, но тук нещата са политически, при това заредени с много емоции. 

Европейският съюз има утвърдена процедура в такива случаи, тя е с предварително подготвен и приет дневен ред, нещата са известни дори в детайлите, времето е така подредено, че да няма празнини. Би било голяма изненада, ако и двете страни – България като член на ЕС и Северна Македония като кандидат за членство, биха се вписали в този дневен ред с готово решение, което да бъде прието в порядъка на изключение. 

Може би заради това вносителите на документите са предвидили две междуправителствени конференции, с които да се ознаменува стартът на преговорния процес. Едната задължително да е сега, в рамките на френското председателство. Но тя би имала вероятно повече церемониален характер, за да се оповести политическото съгласие на София и на Скопие да приемат текста на предложението такова, каквото е. И същевременно да се отдаде заслуженото на Франция за свършената работа до този момент. Нещо, което не можаха да свършат други държави членки на ЕС в рамките на своето председателство. Като Германия например, или Словения, която също организира среща ЕС – Западни Балкани. 

Иначе същинската междуправителствена конференция, с която да стартира преговорният процес за членство, да започнат да се отварят глави в шестте клъстера и да се задейства предвиденият мониторинг, е предвидена за времето, след като Северна Македония направи промени в своята конституция и включи в нея българите като държавнотворен елемент. Чак тогава. Минава ми и една екстравагантна мисъл. 

Дали пък бързането от Брюксел и Париж не е продиктувано от един друг важен политически факт. А той е свързан с намерението Украйна и Молдова да получат статут на кандидати за членство в ЕС, изпреварвайки по този начин държавите от Западните Балкани. Или поне някои от тях, които могат с основание да попитат, ако имат тази дързост: „Чакайте, трябва ли и ние да станем жертва на агресия и да влезем във война, за да се ускорят нашите кандидатура за членство?“. (Вучич и Еди Рама биха си позволили такъв тон, мисля си…) 

И ето ви технология – връчваме нашето предложение в „дванадест без пет“, София и Скопие по много причини не могат да влязат в ритъма, искат повече време, даваме им го, но това ще е аргумент да си свършим работата с Киев и Кишинев, с надеждата, че от Балканите няма да ни се сърдят. Много. Ако приемем, че за да нямаме официален отговор на предложението от ЕС са виновни политическа криза у нас и липсата на координация между институциите ни, какво да кажем за другата страна – Северна Македония. 

Там избраха тактиката на изчакването, която може и да е добра, но точно сега, тъкмо в това ограничено време за действие едва ли е най-подходяща. Не били получили оригиналния вариант, не можели да се доверят на медийни публикации, пък на всичко отгоре и как да вземат отношение, когато не знаят каква е позицията на останалите 26 държави членки на ЕС. Пак, милите те, се опитват да разберат накъде духа вятърът и тогава да реагират. Бяха останали с убеждението, че и Брюксел, и Вашингтон са на тяхна страна и натискат само София, пък Скопие – какво? –„за идентичност не се разговаря“. 

Много им се искаше претенциите на България, пакетирани във формулата „4+1“, да не бъдат включвани в преговорната рамка и спорът с България да си остане двустранен, както досега. Само ние и те, което при тяхното нищонеправене ознаваше, че ако има изход, той да бъде за сметка на София. Е, разбира се, появиха се и мнения на политици и дипломати, на партийни лидери, които, общо взето, настояват предложението от френското председателство да се отхвърли веднага и категорично. Бившият министър на външните работи, а после вицепремиер по европейските въпроси нарече идеята от Париж „исторически провал“. 

Но Никола Димитров си е такъв, неговата лична суета не позволява да приеме нещо, в което той няма активно участие, за да трупне още някоя друга рейтингова точица. От друга страна, таймингът за предложението съвпадна с много по-рано оповестния митинг на опозицията начело с ВМРО-ДПМНЕ. На 18 юни на улиците и площадите в Скопие излязоха хиляди граждани с искането за предсрочни парламентарни избори. Разбира се, бяха скандирани и антибългарски лозунги, свързани тъкмо с идеята на ЕС за деблокиране на европейския път на Северна Македония. 

Нямаше как – темата им дойде изневиделица, но тъкмо навреме, за да подържа ентусиазма на протестиращите. Лидерът на ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицковски изговори такива закани срещу нас и срещу Договора за добросъседство, че мен би ме било срам да ги цитирам. Но ще ги запомним, за да му ги припомним някога, когато политическата рулетка край Вардар се завърти така, че Мицковски да победи евентуално на някакви избори и да стане премиер. 

Сега-засега на спешно заседание правителството на Димитър Ковачевски отхвърли искането за предсрочни парламентарни избори и пожела на Мицковски да се видят пред урните в редовния срок след две години. Да, заседанието бе спешно и извънредно в събота, в почивен ден, но на пресконференцията по този повод Ковачевски се постара да не вземе никакво отношение към френското предложение. Все едно то не съществува. А то е реалност, която – искаме или не, вече е в правния и политически мир. 

И няма да мине само със заравяне на главите в пясъка около Вардар, а ще се наложи да се говори по тази реалност. Това се отнася и за нас, за българите, за нашия политически елит. Не бива, само защото сме чакали толкова дълго, сега да се хвърлим презглава и да кажем безусловно „да“. Такива бързания не са характерни за сериозните дипломации. Но ако все пак лично аз се радвам на френската идея, то е защото тя няма как да остане без реакция от Скопие. Текстовете са такива, че като биха могли да ги накарат все пак да свършат нещо. Въпреки измислената защита, в която превърнаха мантрата „за идентичност не се разговаря“. Ще се случи нещо до 30 юни, сигурен съм. Какво ще бъде то – ще видим. Когато говорим за компромис между две страни, това означава, че или и двете са доволни, или и двете са крайно недоволни. Надяваме се на доброто.

 Костадин Филипов

0 коментара:

Публикуване на коментар

...

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2022