Д-р Даря Бориславова Уайт: Българите се държат като травмирана нация

23/08/2022

За психологията на българина, погледната отвън, за щетите от тоталитарния режим върху поведението на сънародниците ни, за това как се пробива в научния свят на Съединените щати с д-р Даря Бориславова Уайт разговаря журналистът Костадин Филипов 

Даря Бориславова Уайт е родена в град Банско. Завършила е средно образование в България и „Разрешаване на конфликти“ в Истърн Менонайт Юнивърсити в Харисънбърг, Виржиния, САЩ. Завършва докторантура по съветване в Джеймс Медисън Юнивърсити. Д-р Уайт има над 20 години опит в сферата на психичното здраве, социалната дейност и миротворството. Разработките ѝ са фокусирани върху личната и общностната, конкретната и трансгенерационната травма, чрез разбирането на културните и личните бариери и източници за вътрешна сила. В научните си трудове използва възстановително правосъдие и теории от миротворството. Интересите ѝ в тази посока водят до интервюта с възрастни жени в Пиринския край и изложби, които комбинират смесена медия на фотография и разкази от групи в Източна Европа. Наградена с Women and Gender Studies Feminist Scholarship Award към Джеймс Медисън Юниверсити за работата с „българските баби“ и Outstanding Scholarship Award от катедрата по психология към Джеймс Медисън Юнивърсити за дисертацията ѝ на тема „За радостта и благоговението: културен анализ в четири страни“. 

– Доктор Бориславова, откога датира интересът Ви към психологията на българина? Това само професионален интерес ли е или има и някакъв сантимент и носталгия по родното място? 

– През 2004 г. живяхме в Чикаго, където съпругът ми Андрю преподаваше една година. Тази една година изигра съдбоносно значение върху мене и професионалните интереси, които последваха. Запознахме се с хора от менонитската общност, това са анабаптисти, които мнозина сравняват с амишите, понеже старомодните менонити също се обличат в дрехи от миналия век, ползват част от модерните технологии и дори не карат модерни коли, a коне с кабриолети. Но има и друг вид менонити, много по-либерални, с поглед към бъдещето. 

От тези менонити започнах да слушам за първи път за важността на мира между хората. Основно вярване на менонитите е, че животът на всеки човек е свещен, че убийството и войната са грях и че гостоприемството към другите и практичната помощ са част от добрия и ценен живот на вярващия. 

Не бях живяла в България почти 10 години, но в един момент ме осени прозрението, че ако ние българите се научим да живеем така в разбирателство, бихме променили цялата парадигма на отношенията ни. Размечтах се да се приберем и една нова възможност излезе за Андрю – да преподава в Американския университет в Благоевград. 

Прибрахме се с децата, които бяха съвсем малки на 1 и на 3 годинки. Останахме в България 3 години, но моята мечта за миротворна организация в България се оказа невъзможна. Банско, където съм родена и израсла, беше потънало в строежи и свади за имоти. Опитите да внеса друга гледна точка бяха чути от няколко човека и след три години последва автоимунен и емоционален срив и Андрю реши, че не ни е мястото в България. 

Но продължи да ме човърка казусът: какво точно ни е и защо промените не се получават както трябва. В Щатите записах магистратура по разрешаване на конфликти в менонитския университет в Харисънбърг, Вирджиния и учих при светило като Хауърд Зер, стартирал възстановителното правосъдие в света. 

Под ръководството на Хауърд реших да изследвам българските истории и се насочих към историите на бабите от Пиринския край. През 2012 г. направих изложба в българското посолство във Вашингтон, в Менонитския университет, и в Банско. След това нещата позамряха, защото започнах докторантура по съветване и се оказа, че българските баби не са интересни и не са добра тема за докторат в американски университет, който не се занимава с етнография. 

Смених темата и следващите 10 години съм работила предимно със всичко друго, но не и темата, с която влязох в доктората. 

– Разкажете ни повече за изложбата в Капитолия? Имаше ли интерес и от какъв характер? 

- Изложбата в Капитолия беше част от презентация на една малка конференция, организирана от Bulgarian Studies Association. Казвам малка конференция, защото не обявихме конференцията публично и членската маса на организацията не е голяма. Интерес към тази изложба винаги е имало. Интерес към историите и портретите имаше от самите участници в конференцията. Дълбочинно историите резонират като част от битието и трудното и сложно минало на българите, а самите портрети разговарят с човека. 

– Някъде казвате, че и досега не си даваме сметка какви щети върху съзнанието на българина е нанесъл тоталитарният режим? Тридесет години след промените наясно ли сме вече? 

- От всичко, което наблюдавам в България не мисля, че като общност и поотделно като хора сме наясно с това какво ни се е случило и как продължава да рефлектира върху живота и отношенията, политическите решения и като цяло обстановката в страната. 

 В България много от хората се чувстват безсилни: корупцията продължава, 50 000 напускат страната всяка година и нямат доверие в държавните институции. Моята теза е, че това е започнало отдавна, че комунизмът е нанесъл много по-големи щети, с които не сме се справили. Като психотерапевт и преподавател по психотерапия в университета се занимавам с психосоматична, обществена и трансгенерационна травма или такава, която продължава през поколенията. 

Дюран говори за историческа травма или „душевна рана“ когато отделният индивид и едно цяло общество интернационализира това, което е понесло като жертва и което става негова идентичност и начин на живот. Дюран е представител на американските индианци и говори за възстановяване на тяхната идентичност след почти пълно изтребление. Един друг психолог от американските индианци предлага възстановяване чрез културно съживяване или връщане на хората с проблеми към техните корени и минало. 

Българите се изживяват и държат като травмирана нация с малко достойнство. Травмата се изразява като повторими реакции на жертвата или агресора, тя е замръзнала в мозъка, не подлежи на големи промени без странична намеса. Бабите са хора, изживели травмата в най-различните ѝ форми (Втора световна война, идване на комунистите на власт, бедност, смърт на деца, смърт на съпрузи, болести). Бабите са интегрирали в себе си житейските уроци от миналото. В България точно тия истории липсват. 

Бабите са разказвачите на истории, които могат да променят както възприятията ни за миналото, така и да отворят бъдещето. Има една психологична концепция за посттравма на растежа, че в момента, в който се случи нещо, много тежко започват и процесите на растеж. Посттравматичният растеж се изразява в пет сфери: нови възможности, отворено отношение към другите, личен растеж, духовно осъзнаване и оценяване на самия живот. Ако човек успее да преодолее травмата, той може да отиде на едно още по-високо ниво на осъзнаване, на връзка с различния, на духовен усет и на приемане на живота, придобиване на мъдрост.

 От общо 20 баби, които снимах 2012 г., в Библиотеката на конгреса споделих портретите и историите на шест. Накратко какво научих от бабите: защо бабите са се справили? Защото са имали: 

1. Предмодерно чувство за себе си: връзка със земята, общността и вярата. Те не са като модерния човек, който постоянно се търси, те знаят кои са. 

2. Автентично присъствие вместо общуване с другите на вторични емоции – ние често не знаем какво чувстваме в дълбочина, бабите приемат реалността каквото е, не каквото им се иска. 

3. Растеж след травмата, а не общи приказки за света. Чувство за добродетелите и тяхната важност като почит към стария, важността на труда и земята, добротата към останалите, милостта и съпричастието към чуждото страдание. 

Ето един пример от баба Райна Думанова. Тя беше на 91 години, когато правих интервюто, почина преди няколко години. „Кое беше най-страшното?“, я питах. „Когато ни национализираха къщата. 16 месеци национализирани, да ни я земаа, ма не ни е кажано. Ние си живеехме като в нашта си къща и дойде от съвета призовка, че трябва да внесем 18 000 или да напуснем. Идейме си с баба ти, Ленето. Я ка си бешь и съм паднала. 18 000. От дека да ги земем? Национализацията зе и фабриката. Яйца продавая да се издържаа близнаците – Жоро и Коце. Оти им зеа сичко. Мене ме държеше силата! Не исках да се дам да ми знаяа хората живота. А па колко много работех, такваа сила, от мене си иска търпение и човечлък. Да не говориш лошо за никой. Добрината помага – дръж се човешки. Я се облечех, млад човек съм, та си направейме чалми: копринена с такваа голема златна игла, па я си знам в душата какво е“. 

- Чухме, че готвите книга със записи на баби от Банско. Какво представлява този труд и дава ли реална представа за мисленето и манталитета на вашите съграждани? 

- Книгата е почти готова, но има нужда от редактор. Опитала съм се във своята историята да събера отделните истории на бабите, техните разкази са на автентичен бански диалектен език. Историите са от Банско, Добърско, Места и Филипово. Трудно ми е да преценя доколко диалектната бариера ще попречи за четенето на такава книга от по-голяма аудитория и понеже съм се постарала да запазя автентичния глас на жените, понякога човек се губи в детайлите, които най-вероятно само банскалии биха разбрали и оценили в пълнота. А ми се иска книга, която да може да достигне по-голяма публика, защото историите са не само покъртителни, те са много наши и истински като българи, бабите за мене са като жените на Владимир Димитров-Майстора, те са най-доброто от нас. 

– Кажете нещо повече за Българската Асоциация на науките зад океана? Има ли реално място в научния свят в САЩ? 

– Българската Асоциация на науките е създадена през 1971 г. от участници в една по-голяма конференция и общност в Америка: АSЕЕЕS Association for Slavic, East European & Eurasian Studies. Български и чуждестранни академици се събират всяка година на ASEES, BSA винаги има гарантиран панел с няколко човека, които председателят и зам.- председателят на организацията подбират след като изпратят зададена тема за конференцията. Тази година имаше отделна конференция, последните няколко години BSА организира своя конференция на всеки четири години. 

Заради КОВИД-19 конференцията в Капитолия беше изтеглена за 2022 г. Засега аз съм вицепрезидент на организацията и се опитвам да популяризирам дейността ѝ сред академиците в България. - Личен въпрос – лесно ли се пробива в научния свят на Съединените щати? - Труден въпрос за кратък отговор. Да си добър учен в Щатите е да работиш 50–60 часа на седмица. И да жонглираш с всякакви отговорности. За тези като мене, които се занимават с психотерапия, нещата са още по-сложни. 

Моите отговорности включват преподаване, менторство на студенти, супервизия на специализации, ръководство на дисертанти, конференции, научни публикации, обучения, клинична работа, комисии и проекти. Миналата година заради виртуалните възможности имам 12 професионални презентации и две глави в учебник. Понеже в Америка си малка риба в голямо езеро конкуренцията е жестока, за одобрение на голяма конференция приемане на презентация е изключително трудоемко и отнема много четене и реално знание. 

Работата за България е странично занимание, не много насърчавано в професията, защото публикациите и конференциите са точно регламентирани за професионалния профил към всяка катедра. С нарастване на хората с докторати е трудно и намирането на места, защото много хора с титли преподават за нищожни пари, ако не са наети като пълноправни професори.

0 коментара:

Публикуване на коментар

...

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2022