Албанците и скопските обвинения във фашизъм спрямо българите

28/10/2022


Илюстрация от изданието "Albanische Muslime in der Waffen-SS"

Обвиненията във „фашизъм“ срещу българите в Република Северна Македония и албанската позиция 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 10

Поредната вълна от типичната за Република Северна Македония истерия срещу българите и България и обвиненията във „фашизъм“ са част от ясната програма на македонистите да насочат спора за историческите отношения в изгодна за тях посока, както смятат, за да накарат България да се защитава не само в двустранните отношения, но и в международен план. 

Няма никакво съмнение, че темата за Втората световна война и за „фашизма“ служи за изграждането на основната стратегия на македонизма, имаща за цел да репресира македонските граждани със запазено българско национално самосъзнание и да атакува агресивно България и нейната политика на ниво ЕС. 

Македонските власти ясно заявяват, че ще разширяват полето и обсега на действие на нормативните и административните регулации, които третират събитията през Втората световна война, ще налагат държавно тълкуване на фактите и процесите от този период, за да гарантират заклеймяването и да оправдават репресиите и ограниченията срещу българите в тази страна не само в миналото, но и в настоящето, както и в бъдещето. 

Територията на Република Северна Македония е пресечна точка на различни интереси и споровете около Втората световна война и поведението на различни политически и дори етнически общности през този период продължава да предизвиква спорове и дебати. Своето място в този идеологизиран до крайна степен дебат имат и албанските исторически, медийни и в крайна сметка политически кръгове в Република Северна Македония, но и в съседните Албания и Косово. 

В тази връзка е добре да се направи съвсем кратък исторически преглед за ролята на някои албански политически, военни и паравоенни кръгове и организации по време на Втората световна война, за да се разберат позициите, но и да се осветлят противоречивите реакции и поведения на някои албански политици. На 7 април 1939 г. Албания е окупирана от Италия. Страната е включена формално в Италианската империя и се управлява от марионетни правителства, докато италианският крал се смята за държавен глава. 

След разгрома на Югославия през април 1941 г. в италианската окупационна зона на Балканите се включват големи части от Косово, западните части на Вардарска Македония и малка част от Черна гора. Тези територии формално са включени в Албания и в тях се установява италианско-албанска администрация. По-специално земите в Западна Македония са обединени в префектура Дебър, с подпрефектурите Тетово, Гостивар, Кичево, Река и Струга, докато районът на Царев двор е присъединен към префектура Корча. 

 След капитулацията на Италия през септември 1943 г. Албания минава под германски контрол и марионетните правителства в Тирана (от ноември 1943 до октомври 1944 г.) обслужват германските интереси в една или друга степен. Прогерманските албански политически лидери се обединяват през септември 1943 г. в т.нар. Втора призренска лига (Призренската лига от 1878–1881 г. има за цел да се бори срещу решенията на Санстефанския мирен договор и срещу Берлинския конгрес), начело с Бедри Пеяни, в която участват и политици като Реджеп Митровица (министър-председател на Албания ноември 1943 – юни 1944 г.), Джафер Дева (вътрешен министър в правителството на Митровица) и други. През есента на 1943 г. се създават комитети на тази лига във всички по-важни центрове в Косово и Западна Македония. Създават се и албански въоръжени сили, като в Тетово е сформиран батальон на Редовната албанска армия с около 1200 бойци. 

В Западна Македония и в Косово действат и сили на албанската жандармерия, както и доброволчески националистически сили, начело с фигури като Джема Гостивари, Мурат Лабънищи и други. Тези военни и паравоенни структури започват да се сражават с югославските и албанските комунистически отряди, но извършват и много престъпления срещу цивилното население, като особено страдат българските селища в Западна Македония. Албанските политически и паравоенни структури се разглеждат като съюзник от германските окупационни власти в тази част на Балканите и заемат важно място в германската стратегия за контролирането на тези територии, както и за борба срещу комунистическите партизани. 

Сътрудничеството на албанските националистически организации и на техните въоръжени формации с германските власти е доказано безспорно, като германското командване прави опити и за създаването на боеспособни военни части с основно албански състав. Така например в 13-а планинска СС дивизия „Ханджар“ имало няколко хиляди албански доброволци, които действат с голяма жестокост срещу цивилното население в Босна, Сърбия и Черна гора. 

Това окуражава германската военна администрация да създаде в началото на 1944 г. 21-ва СС дивизия „Скендербег“. Но тази военна структура се оказва разочарование за германците, тъй като не се събира необходимият брой доброволци, а сформираните части са с ниска боеспособност и не са в състояние да противодействат ефективно на югославските партизани, като се отдават предимно на грабежи и на жестокости срещу цивилното население. 

Три от батальоните на тази дивизия се разполагат в Тетово, Гостивар и Кичево. През октомври и ноември 1944 г. югославските и дошлите от Албания комунистически отряди разгромяват албанските националистически сили и установяват югославската власт в Западна Македония. Югославските репресии срещу албанците следват модела на геноцида срещу македонските българи – всички неудобни на комунистическата власт лица са обявени за „фашисти“, а арестуването, изтезанията и избиванията на цивилно население придобиват масов характер. 

Подобна политика югославските власти следват и срещу албанците в Косово и в Черна гора, докато гръцките националистически сили избиват хиляди албанци и прогонват останалото албанско мюсюлманско население от Епир (чамите) през лятото на 1944 г. по обвиненията в сътрудничество с „фашисткия окупатор“. По този начин Гърция и Югославия се възползват от военната и следвоенната конюнктура в Европа, за да избият, репресират или прогонят големи маси от българското и албанското население, за което никога им се търси реална отговорност. Затова не е случайно, че властите в Скопие, но и в Белград, и в Атина, продължават устойчиво да поддържат своя идеологизиран разказ за „българските/албански фашисти“, които са „наказани заслужено“ и няма да позволят по никакъв начин „ревизия на историята и реабилитация на фашистите и техните сътрудници“. 

В противен случай, ако се осветли историческата истина, в Скопие, но и в Белград, и в Атина, трябва поне морално да отговарят за своите геноцидни престъпления срещу българите и албанците, а в Република Северна Македония би се разпаднала основата на антибългарската македонистка идеология – „славната борба на македонския народ срещу българския фашистки окупатор“. 

 В тази ситуация би било естествено да се очаква, че албанските историци, журналисти, общественици и политици в Република Северна Македония разбират българската позиция относно Втората световна война, особено като се има предвид, че в македонските учебници и към албанците се отправят обвинения в „колаборационизъм“ и във „фашизъм“, както и в жестокости срещу „македонското“ население. Факт е, че мнозинството от албанските общественици, които се интересуват от темата, изказват подкрепа спрямо българската позиция, което се вижда и от последните медийни публикации в албанската преса. 

Но действителността е доста по-сложна. Албански политици, като външния министър на Република Северна Македония Буяр Османи, очевидно подкрепят македонисткия наратив срещу България като „фашистка държава“, а част от персонала на Института за духовно и културно наследство на албанците – Скопие, който е държавна структура, заема важно място в македонистките обвинения срещу България. Това са странни позиции, защото те вредят и на албанската кауза не само в Република Северна Македония, но и в Косово и особено в спора между Албания и Гърция за съдбата на чамите и правата на техните наследници. Не бива да се забравя, че албанските правителства след ноември 1943 г., макар и марионетни, сътрудничат в много по-голяма степен с Германия отколкото българските правителства през този период. 

Няколко хиляди албанци участват в две германски СС дивизии, които извършват многобройни престъпления срещу цивилни, включително и при преследването и арестите на еврейското население в Косово. Подкрепата от страна на албански политици и учени на антибългарските фалшификации на Скопие застрашава и позициите на албанците не само в историческите спорове, така характерни за Балканите, но и съвсем реалните албански цели за осъждане на югославския и гръцкия геноцид срещу части от албанския народ. 

 Очевидно тези албански политици и учени в Република Северна Македония, които подкрепят македонисткия наратив за „фашистка България“, смятат че нормативните и административните разпоредби относно „фашизма“, служещи за ограничаване правата и за заклеймяване на българите в Република Северна Македония, ще се прилагат избирателно и няма да засягат наложилата се през последните няколко десетилетия практика на албанците в тази страна, насочена към официално почитане и увековечаване на спомена за албански политици, националистически лидери и организатори на албански въоръжени формации през годините на Втората световна война. 

 Република България се нуждае от ясна стратегия за защита правата на българите в Република Северна Македония от македонистката пропаганда и репресии въз основа на измислената „антифашистка“ доктрина, като на тази категория албански политици и учени ясно трябва да бъде обяснен рискът за самите албански интереси от следването и подкрепата за македонистката идеология. 

 Д-р Антон Панчев

0 коментара:

Публикуване на коментар

...

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2022