Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 10
Вместо да правят реформи, както препоръчват от Брюксел, властите
край Вардар се опитват да легитимират законово действията си
Някак монотематична се получи редовната ни рубрика „Новини за
Република Северна Македония“ (виж по-горе). И няма как да е по друг
начин. Вижте само колко изказвания на политици от Скопие по повод
откриването на поредния клуб на българите от страната, този в Охрид с
името „Цар Борис III“, колко институционални намерения и конкретни
действия срещу сдруженията на граждани от Северна Македония с
българско самосъзнание. Сякаш нашата югозападна съседка няма
друг приоритетен вътрешнополитически проблем, освен този да се
бори срещу реализираната идея за подобни клубове, както и срещу
намеренията да бъдат открити още на други места в държавата. Всичко
ли реши правителството на Димитър Ковачевски, намери ли начин да
се справи с енергийната и другите кризи, които тресат страната, та
само това им е в дневния ред и в устите – проблемът с клуба „Иван
Михайлов“ от Битоля и сега с „Цар Борис III“ в Охрид. А се задава и „Цар
Фердинанд“ в Кавадарци, ако послушните институции, отговорни да
дадат лиценз и да регистрират, не го спрат.
Както ще се види от вестите, в борбата против намеренията на
българите в страната да формират свои сдружения и клубове са впрегнати както съществуващите институции с техните законови и
подзаконови разпоредби, така и специално създаваните нови.
Целево,
както се казва на административен език, предизвикани тъкмо от новата
обществена реалност в Северна Македония. Прочeтете изказването на
вътрешния министър Оливер Спасовски и си дайте сметка за това
какви хора и с какъв манталитет заемат ключови позиции в държавната
структура. Не крият дори заканите си, облечени в уж европейска
реторика и лексика, втръснала безкрайно на хората с мислене в
държавата, ако въобще има такива. Чуйте какво говори външният
министър Буяр Османи, който само преди два месеца на
пресконференция в Скопие се кълнеше, че правителството и неговите
членове няма да правят политически оценки на личности и събития от
общата история с България, ако Съвместната комисия не ги е дала. Пет
пъти повтори Османи това свое заклинание, пет пъти журналистите не
можаха да повярват, че с политическия натиск над членовете на
Комисията вече е приключено. Но тогава Османи трябваше да
оправдава своя подпис под Протокола, който само ден преди това
беше поставил в София.
Нямало да има политически натиск. Че какво
е тогава неговата оценка за цар Борис III, ако не препоръка към
работата на експертите от Северна Македония в Съвместната комисия
да се съобразяват с нея. Когато му дойде времето, разбира се, защото
членовете и от двете държави тъпчат на едно място отдавна и не се знае
кога „времето ще дойде“ за новата история, част от която е царят. Но
още сега, по друг повод оценката е дадена, и то не само от Османи,
а и от други политици. Нека посмеят експертите в Комисията от Скопие
да не се съобразят с нея. Ще бъде истинско чудо.
Османи има за какво да се „натяга“ с подобни оценки. Някак си стана
много смел след като бяха приети от Парламента в Скопие, а после и
от правителството, на което той е член, всички двустранни документи с
България.
Той си позволи да оценява с футболен резултат „3:1“ в полза
на Скопие свършеното от преговарящите дълго време екипи на двете
страни за нормализиране на отношенията. И други негови подмятания
не бяха коректни, но това може да се приеме като отговор на острите
критики в обществото, че в преговорите с България е предал интересите
на Северна Македония. Човекът трябва да се защити, както се казва,
затова пуска в употреба подобно публично поведение за своя лична
защита, а и в отбрана на партията, изпратила го на няколко пъти в
правителствата на страната.
Лошото е, че Буяр Османи започва да
създава впечатлението, че си вярва на своите думи и че с лекота се
отказва от всичко, изговорено от него по друго време и по друг повод.
Това не е сериозно поведение на всеки един политик, но в Северна
Македония изглежда важат други професионални правила.
Но да оставим настрана Буяр Османи, неговата политическа съдба не
е чак толкова важна за двустранния ни диалог със Скопие. Важно е
цялостното отношение на властите, на обществото и на гражданите
край Вардар към формите на сдружаване, използвани от българите там.
Очевидно не им харесва това, което се случва с клубовете в Битоля
и в Охрид, а вероятно и с още неродения в Кавадарци. И проблемът не
е само и единствено изборът на техните наименования, за което сега
са се хванали край Вардар. Така ще бъде докато ситуацията не се
промени. Защото публичната позиция е едно, нея можеш да я
инициираш и контролираш, но тя има само морален аспект. Друго си
е да бъде вкаран в употреба закон, какъвто и да е той. Ако го няма, ще
го изработим, приемем и пуснем в употреба, ще създадем и съответни
институции за консултации, контрол и наказание, ако се наложи. Ето
това правят сега в Скопие, с което искат да легитимират санкциите
срещу всяка проява на българите в Северна Македония. Тя, санкцията
– забрана, отлагане и всичко друго, което се сетите, трябва да изглежда
законна, за да няма после от София обвинения, че се нарушават права
на човека. А пък ако на подобна позиция ѝ се придаде и европейско
лустро, работата „заспива“, както казва модерният жаргон.
И понеже все още въпросните институции за контрол и забрана се
изграждат, най-лесното е помещенията на въпросните клубове да се
атакуват от отделни личности.
В Битоля това беше един популярен певец,
когото полицията бързо откри и си свърши работата. Но съдът наложи
смешно наказание на извършителя, колкото и да се каже, че е взел
отношение. Така хем властите дават знак, че се държат европейски,
хем независимата съдебна институция реагира. Пито-платено.
В Охрид
атаката срещу помещението на клуба също е дело на самотник, на
отделна личност, чиято съдба ще бъде подобна на онзи от Битоля.
Демонстрация на реакция, колкото да се имитира загриженост от
спазването на европейските норми. Разбира се, и в двата случаи
извършителите се провъзгласяват за герои и патриоти, чието
гражданскто чувство на протест просто е намерило израз в счупените
стъкла или свалената табела.
Но най-лошото знаете ли кое е? Връщат се едни стари времена, когато
на всичко, идващо откъм България към Северна Македония, се гледаше
като на някаква дълбока конспирация, която нашата държава прилага
по отношение на хората и страната им оттатък границата.
Дори най-безкористните прояви на София по отношение на новата държава бяха
подлагани на подобно съмнение, че не всичко около тях е чисто и
безкористно. Първи в света ги признахме като суверенна и независима
Република Македония, но и до днес има доста хора там, които виждат
в този нелесен и за България акт някаква „стратегическа дълбочина“ на
коварство и тайни сметки. До такава степен не искаха да приемат този
факт, че и до днес се подхвърля, че всъщност не България, а Турция
първа ги била признала. Даването на стотина и повече хиляди техни
граждани паспорти, с които да се чувстват европейци, е нещото, за
което се твърди, че това е работа на българските тайни служби с цел
тези хора да се манипулират и използват по някакъв начин и за някаква
цел.
По време на бежанската криза през 1999 г. България оказа всякаква помощ на място, в това число и пое разноските за цял един
лагер в село Радуша за хора от Косово, но пак се подхвърля, че е
направено от интерес да се „играе“ с албанците срещу властите в
Скопие.
По време на кризата през 2001 г. въоръжихме полицейските и
армейски части на Република Македония в борбата им срещу
бунтовниците, защото знаехме колко важна е за мира в района
съхранената държавност на новата република. И пак някакви
конспирации, които изкарват България по-черна и коварна от дявола.
Списъкът може да бъде продължен, но и така става ясно за наличието
на един устойчив манталитет на подозрителност към източния съсед,
който дава отражение върху поведението на всички следващи нови
поколения политици и държавници.
Независимо дали са управляващи
или в опозиция.
И сега така – учредяването на клуба „Иван Михайлов“ в Битоля било така
разположено във времето, че да тества позицията на местната
политическа класа и на обществото в условията на българско вето за
европейския път на Скопие. „Цар Борис III“ в Охрид пък имал за задача
да сондира колко са здрави нервите на властта в момент, когато в
държавата се провежда скрийнинг от Европейската комисия. И онези в
Кавадарци също дебнели да дадат живот на своя клуб в някаква
конкретна вътрешнополитическа ситуация. Изводът, който се прави, е,
че София, вярна на своята конспиративна идеология и практика по
отношение на Северна Македония, използва българите там като свой
инструмент да оказва натиск с цел да компрометира подготвеността
на държавата им да върви по европейския път. Къде живеят тези хора?
Истината е, че – да, българите в Северна Македония излизат от своя
дълголетен страх, който тегнеше над цели поколения. И то става
реалност – запомнете това, когато българската държава открито и
честно, с всички свои институции и водещи личности се обяви в защита
на гражданите на Северна Македония с българско самосъзнание.
От
друга страна, дълго търпяната ситуация да не смееш открито да
декларираш българското си пристрастие доведе до някаква форма
на радикализъм сред новите генерации българи край Вардар. Те не
могат да търпят да бъдат втора категория граждани на страната си
само заради това, че тяхното разбиране за история и принадлежност
не съвпада с официалната позиция на властите. И ето – с България зад
гърба си, напред с Ванчо Михайлов, цар Борис III и неговия баща
Фердинанд. Нищо лично, както се казва. Какво ли още ще има да
видим?
Костадин Филипов
0 коментара:
Публикуване на коментар