МНИ стана втора Българска академия на науките

Интервю на броя – 100 години МНИ 

Нашите предшественици успяха да превърнат МНИ във втора Българска академия на науките 

За приемствеността в дейността на Македонския научен институт, за ролята му като научен и експертен център, за отношенията между България и РСМ и по повод стогодишнината на МНИ с един от председателите на Института проф. Димитър Гоцев разговаря журналистът Костадин Филипов 

Проф. д.ист.н. Димитър Гоцев е роден през 1945 г. в Щипско, Вардарска Македония, в родолюбиво българско семейство, участвало активно в националноосвободителните борби на българите в Македония в края на ХІХ и първата половина на ХХ век. Дядо му е съратник на Гоце Делчев и участник в Илинденско-Преображенското въстание, а неговият баща Георги Гоцев е един от възстановителите на ВМРО в Скопие след края на Втората световна война, за което е осъден от сърбокомунистическите власти и прекарва дълги години в Югославските затвори. Поради репресиите над семейството, през 60-те години на XX в. то е принудено да премине нелегално в България. Димитър Гоцев става преподавател по Нова история на България в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Научните му изследвания са посветени предимно на националната проблематика на България след Берлинския конгрес (1878). Има повече от 200 публикации – монографии, студии, статии, между които „Националноосвободителната борба в Македония 1912–1915“, „Идеята за автономия като тактика в програмите на националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1893–1941“, „Младежките националноосвободителни организации на македонските българи 1919–1941“, „Новата националноосвободителна борба във Вардарска Македония 1944–1991 г.“, „Македонската интелигенция в периода 1919–1941 г.“ и др. Д. Гоцев е един от инициаторите за възраждане на бежанските организации в България, за създаването на ВМРО-СМД (1990) и е негов пръв председател. През 1997–2008 г. е председател на Македонския научен институт и главен редактор на сп. „Македонски преглед“. 

– Проф. Гоцев, Вие оглавихте Македонския научен институт през 1997 г. и сте вторият му председател след възобновяването на дейността му. Имаше ли вече знаци, че МНИ стъпва на краката си и връща стария си авторитет на сериозна научна организация и експертен център? 

– В края на 1997 г. проф. Петър Шапкарев, уважаван учен и потомък на известен и с много приноси за Македония род, който през 1990 г. беше избран за пръв председател на възстановения МНИ, подаде оставка поради здравословни проблеми. Аз, като един от неговите зам.-председатели (другият беше езиковедът Иван Кочев), поех този пост. Промяната на председателството както за мен, в личен план, така и за институцията не беше свързана със сътресения, кризи или изменения на целите и дейността на Института. Аз работих с проф. Шапкарев още преди Първото общо събрание на МНИ, състояло се на 3 май 1990 г. 

По решение на Управителния съвет на първата възстановена структура на македонските бежанци след промените през 1989 г., Съюза на Македонските културно-просветни дружества, на 5 април 1990 г. беше определено временно ръководство на МНИ. Негови членове бяха проф. Шапкарев, аз и Ангел Ангелов, лингвист, по това време секретар и библиотекар на Македонския културен дом. Ние подготвихме свикването на Първото общо събрание, на което МНИ беше конституиран, приет беше Уставът и бяха избрани Управителен и Научен съвет. 

По мое предложение проф. Петър Шапкарев беше избран за председател на УС. Заместник-председатели станахме аз и Иван Кочев, а научен секретар – юристът проф. Борис Яновски. С проф. Шапкарев работихме заедно и в редколегията на сп. „Македонски преглед“. Връщам се назад, за да изясня, че не само нямаше сътресения в МНИ, а имаше приемственост. Винаги съм се ръководил от съзнанието за национално единство и за следване на научната истина за нашата история, култура, език и националност. Историята ни даде втори шанс, след 43-годишно принудително прекъсване, да възстановим дейността на една от най-активните и компетентни научни организации по македонския въпрос и затова нашата отговорност беше изключително голяма. Както за живота на всеки човек, така и в развитието на МНИ, първите седем години бяха много важни. 

Освен, че се изгради организационно, създаде своята първа структура извън столицата – Научно-изследователския център – Благоевград, Институтът направи важни крачки в утвърждаването си в страната и извън нея. Със своите прояви – отбелязване на важни годишнини от историята на националноосвободителното движение на македонските българи, с издателската си програма, с намесата си по важни въпроси и изработването на становища по тях, напр. „Обръщението на МНИ“ до Народното събрание, Министерския съвет, Президента и други държавни институции във връзка с опитите за признаване на „македонска нация и език“, МНИ получи обществено признание у нас и извън страната. Така че в следващите 10 години, в които аз поех председателството, МНИ трябваше да утвърждава завоюваните позиции в обществото и да надгради своята научна и експертна програма. 

Не е необходимо да изброявам всички аспекти от дейността на МНИ, но няма да отмина най-важното. През този период в края на ХХ – началото на ХХІ в., МНИ беше изправен пред най-голямото предизвикателство – да работи едновременно за утвърждаване на истината по македонския въпрос, в т.ч. за формирането на „македонска нация и език“, и да оказва по най-ефикасния начин съдействие на започналото сближение между България и Република Македония. 

Позицията на МНИ в този процес беше изразена в два документа – от 5 декември 1998 г., непосредствено след спечелването на изборите в Република Македония от коалицията ВМРО-ДПМНЕ – Демократична алтеернатива и в „Декларация на МНИ по някои актуални въпроси, свързани с взаимоотношенията между Република България и Република Македония“ от 21 януари 1999 г. МНИ изигра огромна роля за отстояване на българския интерес при подписване на договорите между България и Република Македония. 

 Вторият аспект от дейността на МНИ, разбира се беше неговата научна програма, която въпреки финансовата криза, в която Институтът изпадна, се развиваше възходящо. Доказателство за авторитета му сред българските академични среди са многобройните ръкописи, изпращани за обсъждане в Научния съвет и за публикуване в изданията на Института. Увеличиха се и международните контакти с учени и научни институти от чужбина, установиха се първи контакти с колеги от Института за национална история в Скопие и т.н. 

Отзвукът за научната продукция на МНИ не само в българския печат, но и в Република Македония и в Гърция беше много силен. Дотам, че печатът в Скопие набеди МНИ, че „насочва културния живот“ на страната. Признание за дейността на Института беше направена от медиите и институциите в България във връзка с честванията на 75 и 80-годишнините на МНИ. 

 – Какви бяха основните задачи, които си поставихте тогава във Вашия първи мандат като председател? МНИ да оцелее или да порасне още повече? 

– Тук ще бъда по-кратък в отговора си. Както стана ясно, изобщо не можеше вече да става въпрос за оцеляването на МНИ, въпреки, че както казах, Институтът беше изпаднал в сериозна финансова криза, причините за която до голяма степен идваха от ръководството на ВМРО. МНИ не само оцеля, но продължи да приема нови членове, в т.ч. и чуждестранни, да създава научно-информационни групи в по-големите селища на Пиринския край – Гоце Делчев, Разлог, Сандански, Петрич и Кюстендил, да издава редовно сп. „Македонски преглед“, Информационен бюлетин, да организира научни прояви, да попълва научната си библиотека и пр. 

 – Вие сте известен преподавател от най-старото висше училище в България – Софийския университет. Здрава ли е връзката между научната и академична мисъл у нас със специфичната дейност на МНИ? Плаши ли учените в България темата „Македония“? 

– МНИ е в тясно сътрудничество с академичната общност от университетите в столицата и извън нея и институтите на БАН. Всъщност, както и в миналото, членове на МНИ са учени именно от тези структури. МНИ не е щатна институция, той не произвежда свои научни кадри и не е място за научно израстване. Членовете на института работят на обществени начала. Сред тях преобладават историците, езиковедите, етнолозите, фолклористите, политолозите, но има и юристи, и дори математици. 

Сред членовете на Института е имало и има хора, които работят и в други сфери – журналистика, изкуства, финанси и пр. Обединява ги интересът към темата Македония, съпричастни са към целите на МНИ и помагат със своя авторитет и знания за развитието му. Днес темата „Македония“ не плаши никой учен или ръководство на научно звено в България. И това е разликата с периода на тоталитарния режим, когато тази тема, особено до началото на 80-те години беше приоритет на институтите под прякото ръководство на ЦК на БКП – имам предвид Института по история на БКП и АОНСУ. 

От личен опит, като аспирант в Института по история към БАН (днес Институт за исторически изследвания) през 70-те години знам колко трудно беше да се пише по темата извън наложената партийна матрица. 

– Как мислите, проф. Гоцев, изпълнява ли днес МНИ заръките на своите учредители преди сто години? Достатъчно ли е запознато българското общество с неговата дейност? 

 – МНИ се възстанови с тая цел – да продължи делото на първостроителите си, да извади от забравата техните имена, да реабилитира идеите им и да покаже огромните им заслуги за българската национална кауза. Имената на Иван Георгов, Любомир Милетич, Никола Стоянов, Михаил Арнаудов, Никола Милев, Александър Станишев, на Христо Силянов, Симеон Радев и др. са станали еталон за научна съвест и всеотдайно служене на свещената научна истина. Те успяват да превърнат МНИ във втора Българска академия на науките. Техните изследвания на историята, езика, фолклора на македонските българи са най-ценното наследство на възстановения през 1990 г. Институт. 

Грижата за опазването и популяризирането на това наследство е наш дълг, като техни последователи. Неслучайно не променихме името на института и името на неговия печатен орган сп. „Македонски преглед“, което продължи номерацията на годишнините на изданието от преди 1944 г. Приемствеността може да се види и от редакционната статия „Нашата програма“, публикувана в първата книжка на списанието. 

Със статията „Българските учени и тяхната роля в националноосвободителното движение на българите в Македония в края на ХІХ и началото на ХХ в.“, която ми беше възложено да напиша, реабилитирахме тяхното научно и национално значимо дело. В следващите години се организираха редовно научни прояви и изложби по повод годишнини на основателите на МНИ. 

Що се отнася до втората част на въпроса дали обществеността е достатъчно запозната с дейността на МНИ, мисля, че има известна разлика с интереса, който българската общественост проявяваше през 90-те години, веднага след промените. Проявите, организирани през 90-те години – чествания, изложби, научни конференции, преминаваха при много голям обществен интерес. Тази разлика е обяснима донякъде с това, че вече свободно се говореше по тема-табу до промените през 1989 г., пък и тогава нямаше толкова много средства за информация както сега – интернет, социални мрежи, електронни и книжни издания. Това до голяма степен разсейва потребителите, които имат достъп до разнообразни източници. За тези, които търсят достоверна информация, мисля все пак, че МНИ си остава първостепенен източник по темата „Македония“. 

 – Доволен ли сте от степента, в която политиците у нас използват експертизата на МНИ? 

– Отговорът на този въпрос може да бъде много кратък, но и по-дългият отговор ще доведе до заключението, че в България няма традиция да се създават центрове за експертиза и тя да служи на управляващите. Това се отнася и до дейността на МНИ, за съжаление. Нашите политици са загубили националния си рефлекс много отдавна. Историята ни го е показала многократно и затова ние сме единствената нация на Балканите, изгубила не само територии, но и национално самочувствие и самосъзнание. Та нали български политици прегърнаха и налагаха с насилие една чужда национална доктрина – македонизма. 

Сърбоманите-македонисти от БКП станаха съучастници и идеологически маши на сърбите в преследването и унищожаването на българския елемент в Македония, а после твърдяха, че за България „македонският въпрос е решен“. Как? 

Като предадоха на македонистите български светини – като костите на Гоце Делчев, за да се гаврят днес с неговото историческо наследство и памет. Откраднаха от потомците на бежанците от Македония, донесли от заграбените си краища и домове като спомени от дедите си – носии, архиви, книги, събирани с грижа от създателите на МНИ. Най-после закриха МНИ и бежанските братства, за да заличат паметта за миналото и извършиха нечувано национално предателство, принуждавайки с насилие населението от Пиринска Македония да се „самоопредели“ като „македонско“ по националност. 

 Това, че БСП, като наследница на БКП, не си е признала грешките от миналото и не се е разграничила от тази антинационална политика е много симптоматично. А те имаха няколко правителства след 1989 г. и един 10-годишен президентски мандат. Но не съм чул през последните 30 години и някоя друга парламентарна група, включително и от т.нар. „патриоти“, да предложи декларация и да поиска от БСП да се извини на жертвите на македонизма, както бе направено например в нашия парламент за арменския геноцид. 

 Моят опит във времето, когато съм се занимавал активно с обществена и научна дейност, ми е показал, че левите партии бягаха от националните теми, за да скрият миналото си, а десните решаваха други приоритети – антикомунизъм, промяна на собствеността и пр. Днешните демократи пък смятат, че знаят всичко по всички въпроси, така че те също не търсят експертно мнение. 

 – Не можем да отминем и актуалното състояние на отношенията ни със Северна Македония, нали? Как мислите, коя е главната пречка пред тяхното развитие? 

 – Отговорът на този въпрос до голяма степен е свързан и с предишния. Взаимоотношенията между България и днешната Република Северна Македония са били на принципа топло-студено. Главната пречка за тяхното развитие е ясна за всички. Това е миналото, имам предвид времето след 1945 г. когато Югославия се разпадна през 90-те години на ХХ в., Македония излезе от югославската орбита, но югославизмът се запази край Вардар в неговата най-антибългарска същност – македонизма. Осъзнаването на този факт в македонското общество ще бъде дълъг процес. Той няма да започне от сегашния македонски политически елит и от свързаните с него служби, медии, дипломация, останали в наследство от сърбо-комунистическа Югославия. 

Този псевдо елит, не без помощ отвън, капсулира македонското общество, всява страхове от българите и омраза срещу тях, за да брани собствените си привилегии. Лъжите на последователите на Тито и Колишевски, че България има агресивни намерения срещу РСМ, подобни на тези на Путин срещу Украйна, са последното убежище на македонизма. А тяхната цел е ясна – да провалят на всяка цена присъединяването на РСМ към Европейския съюз и да обвинят за това България. Ясни са и съюзниците им. 

Иначе защо Сърбия ще отнема малцинствени права на българите в Западните покрайнини и ще търси сръбско малцинство в България? Задача на българската държава е да защитава своите граждани, в т.ч. и над 100 хил. македонци с българско гражданство и български паспорти. Само с гарантиране правата на българите в РСМ и с признаване от страна на македонската държава на процеса на формиране на македонската нация и език след 1945 г. може да се постигне разбирателство. Македонизмът е воденичният камък, с който РСМ няма как да доплува до бреговете на Обединена Европа. 

 – Какво бихте пожелали на следващите ръководства на МНИ – повече наука, повече публичност, повече експертиза или всичко заедно? 

– Предвид факта, че МНИ е доброволна, обществено-научна организация, членуващите в нея учени са там не само заради професионалните си интереси, но и заради дълг към обществото. Затова съм сигурен, че МНИ ще продължи да се развива и в двете направления – и като научен, и като експертен център. Що се отнася до публичността, това е дейност, която не зависи изцяло от членовете и ръководството на самия институт. Това, което е направено и се прави в тази насока – чрез сайта на Института, чрез Лектория „Македония“, е много положително. 

Но днес средствата за комуникация са много и трябва да се намерят начини за отразяване дейността на МНИ, на позициите на учените и експертите на института не само за миналото, но и по днешните актуални теми. Така че, пожелавам на бъдещите ръководства на Института да обърнат повече внимание на въпроси, които интересуват хората от двете страни на границата днес – например езикът на омразата – какъв е неговият източник и как да се справим с този проблем. Пожелавам също каузата на МНИ да има все повече последователи и поддръжници.