Поне по време на избори да спрем с езика на омразата

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 10

Това повтарям от години наред. Колко пъти вече съм предлагал политическите партии и у нас, и в Северна Македония да извадят темата за двустранните ни отношения от предизборните си кампании. Колко пъти съм апелирал към предизборните щабове да изискват от своите кандидати да намалят температурата на езика, който ползват по отношение на съседната държава. Когато, работейки в Скопие, колеги или симпатизанти на основните политически партии са ме питали – къде сериозно, къде на шега, как биха могли да направят компанията си печеливша, винаги съм им казвал едно и също: и след изборния ден България ще стои на същото място, където е сега. Тя ще продължава да бъде най-близкият ви съсед, а народът ѝ – най-близкият и братски. Затова направете така, че вашите кандидати да не хвърчат на вълната на антибългаризма, да използват езика на омразата срещу всичко българско, че току виж, утре бихте се опънали и на Слънцето, че идва откъм България, от изток. 

 Колко от тях са приемали тази моя препоръка, не, по-скоро молба, не знам, но така или иначе това да се отрича България и българското и да се вменява като вина от най-висока степен на всеки политик, който се опита да промени нещата в тази насока и да нормализира отношенията ни, се превърна в основна линия на поведение на една от двете основни партии в страната – опозиционната ВМРО-ДПМНЕ. С цената на отказ от продължаване на европейския път на Северна Македония не приемат конституционните промени за вписване на местните българи в конституцията, и то с основния аргумент, че това нямало да стане под „български диктат“. Напоследък ми стана интересно да интервюирам някои остри публицистични пера и видни личности от Скопие и задължително ги моля да ми обяснят какво, всъщност, означава това „български диктат“. 

Събеседниците ми са умни, интелигентни и образовани хора, някои врели и кипели, дори опърлени в политиката, но така или иначе до този момент не мога да получа отговор, който да ме накара, или поне да се опитам, да разбера аргументите на партията и нейните лидери за това оправдание. И понеже приемам това и лично, се питам, към кого от местните приятели, роднини или колеги в Северна Македония, по време на дългогодишната си работа като кореспондент в Скопие на български медии, съм се държал като диктатор? Да съм принуждавал някого да върши нещо, което не иска, да съм карал друг да говори това, което не му е по сърце, да съм му внушавал да промени чувството си на идентичност, и така нататък? 

Няма да се намери такъв. Няма. Какво остава тогава? Нищо друго, освен да продължа за правя интервюта, за да разбера най-накрая какво наистина се крие зад тази формула „български диктат“, превърната вече и в политическа линия на поведение на опозицията в Северна Македония. Белким се намери някой бъдещ събеседник, който простичко и на разбираем език, както навремето се шегувахме с клишетата на партийната пропаганда – „по ленински“, ми обясни тази страховита и загадъчна до неразбираемост формула „български диктат“. Нещо извънредно, вселенско и космическо ще да е, вижда се. Ще продължавам да търся, пък дано имам късмет и случа на такъв събеседник. И в същото време да се надявам, че ще дойде ден, в който от тази основна структура в съседната ни държава ще слязат на земята и ще разберат разликата между проявите на политическа омраза и бъдещето на страната си. На моята възраст и с моите победи и провали зад гърба си съм наясно, че този ден винаги идва. Както и да е. 

Идеята беше друга. А тя е, че по време на изборни кампании да включваш темата за отношенията ни със Северна Македония не е от най-умните. Някому може да се струва, че това е печеливш подход и че носи точки на кандидатите за власт и слава. Но крие и опасността да създаде нови огнища на напрежение в и без това деликатните ни и чувствителни отношения. И ако в Северна Македония, поне откакто аз следя тамошните избори, „българската“ тема е неизменна във всичките ѝ форми и прояви (то, и затова отношенията ни сега са на този хал!), струва ми се контрапродуктивно в актуалната ни кампания за местната власт „македонската“ да фигурира, при това в най-карикатурния си вид. Хора, колеги, експерти по ПР-а, комуникатори и политически гадатели, не се хващайте на това хоро! Колкото и да го виете на различни посоки, то няма да ви доведе до успеха. Само ще нажежите атмосферата, която и без това гори за щяло и нещяло. Повечето за глупости, отколкото за нещо смислено. А и нали уж става дума за местни избори, за обещания как да бъдат задоволени нуждите на хората, ама от съвсем друг характер, не за „голямата“ държавна политика? 

Пък, ако толкова ви сърбят ръката и езика да напишете и изговорите нещо по тази тема, поне се потрудете да се обогатите фактически, а не да се доверите на външните данни, подхвърляни тук и там от хора с нечисти подбуди. Вероятно се сещате за кой случай става дума, та се спирам тук. И още нещо, което винаги дразни. Отношенията ни със Северна Македония не са толкова прости, както изглеждат на пръв поглед. Може би и ние, журналистите сме допринесли за подобна представа. Те са достатъчно многопластови, за да бъдат третирани само в координатната система на „черно-бяло“. Или този е само лош, а онзи – само добър. Ако там, край Вардар, темата за България винаги, или в повечето случаи, се третира първосигнално и е предназначена предимно за хората с най-ниска образователна степен, не бих искал така да става и у нас. Все пак, европейци сме, да го вземат дяволите. Ама, трябвало да им отговаряме, иначе се създавало впечатление, че сме виновни. Знам я тази – да им мълчим на тези, кои са те, бе, те ще ни кажат на нас… И какво? 

Искате да отговаряме по същия начин на този примитивизъм. Така сте решили, че е нужно. Но защо трябва да го правите на същото ниво. Щом ще взимаме примери от тях, поне да са такива, че да ни приближават към добрите стандарти на обществото, в което ние вече сме, а Северна Македония иска да е. Има ли такива примери. Ако се търсят, ще се намерят. Знам, че темата изкушава. Но да се подадеш на изкушението да извадиш словесната калъчка означава да приемеш подхода на другата страна. Там тя се е превърнала в повече от каприз, с който да се преодолее изкушението. Там тя, за съжаление, се приема като маркер за това, че си надежден в своите виждания и може да ти се повери служба, кариера, висок пост. Писали сме неведнъж за това. Хайде, ако някоя наша родна патриотична личност се захване да отвръща по същия начин, бихме могли да го преглътнем като негова лична работа. Лошото е, че уж сериозни политически партии се хващат на същото хоро. А техните грешки имат сериозни последствия. Е, това е. Мечтая си за някоя от следващите кампании, за някакъв род избори – местни, парламентарни или президентски, а за нас – българите, и европейски, провеждани от двете страни на границата ни със Северна Македония, в които те да си се занимават с техните си работи, ние – с нашите. И да не се ругаем едни други, че рана се лекува, но казаното остава. Да, свързани сме, като скачени съдове сме, но нека по тях да протича положителна енергия за взаимното ни обогатяване, а не омраза. Както често се случва. И да тече доверие, а не злост. Както бихме искали, поне аз – сигурно. Затова ще продължа да повтарям – правете си избори, но не търсете печалба в тях за сметка на отношенията ни с Република Северна Македония. Там трябва да се пипа с кадифени ръкавици, внимателно, с много разум и познания. Толкова ли много искам? 

 Костадин Филипов