Проф. Иван Георгов - Забележителна личност, учен и общественик

За родения във Велес проф. Иван Георгов, за живота и делото на бележития учен и един от ректорите на Софийски университет, за философското дело на първия председател на Македонския научен институт и за идеите му за образованието с философа проф. д-р Иван Кацарски разговаря журналистът Костадин Филипов

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2024, бр. 5

Проф. д-р Иван Кацарски е роден на 27 ноември 1952 г. Завършва специалността „Философия“ в Софийския университет със специализация по психология и втора специалност „История“. Академичната му биография е свързана с Института  по философия към БАН. Придобива научна степен „доктор“ и „доктор на науките“, научните звания доцент и професор.  Автор е на шест самостоятелни монографии, на десетки студии, статии и доклади. Работите му се отличават с подчертана интердисциплинарност, като съчетават главно философия, социология, история и антропология.

– Здравейте професор Кацарски, неотдавна с успех премина промоцията на Вашата книга „Проф. Иван Георгов. Живот и дело“, посветена на първия председател на Македонския научен институт, роденият във Велес наш учен. Той е значителна фигура в българската наука, но някак си беше позабравен. Как се решихте да посветите Вашето време на издирването на документите, свързани с Ив. Георгов, и кога стигнахте до решението да напишете книга за него?

 – След години работа съм стигнал до убеждението, че няма лоши теми, а само нехайно или лошо разработени теми. В студентските ми години курсът върху българската философска мисъл не беше никак вдъхновяващ. 

Във връзка със 100-годишнината на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ от едноименното издателство ми предложиха да напиша книга за проф. Иван Георгов – един от основателите на нашия пръв университет. Приех с готовност и навлязох в истинска изследователска интрига. Георгов се разкри пред мен като забележителна личност, учен и общественик. В резултат се получи неголяма по обем книжка, излязла от печат през 1988 г. За мое разочарование обаче, по независещи от Университета и от издателството обстоятелства, от текста отпадна главата, посветена на Македония. Намесили се бяха други институции. След това публикувах две статии за проф. Георгов. 

През лятото на миналата година Македонският научен институт ми предложи да напиша книга, която обхваща цялостно жизнения път, обществената дейност и творческото дело на проф. Георгов. 

Приех с благодарност, защото това бе възможност да представя възможно най-цялостно личността и делото на Георгов. Пред мен стоеше и задачата за проверка и евентуално преосмисляне на някои мои по-раншни тези, във връзка с появили се нови данни и немалко нови изследвания. Резултатът вече е на вниманието на заинтересованите читатели.  (Книгата е представена в „Нови  книги и издания“.)

– Самият Вие, професор Кацарски, казвате, че „не е лесно да се разкаже за проф. Иван Георгов“. Откъде идва тази трудност? От обемното му творчество, от разнообразието на сферите, в които е работил, или от нещо трето?

– Да, споменатите от Вас, г-н Филипов, причини са съществени. Нужен е доста опит, за да се ориентира изследователят в едно толкова богато творчество. А изненади и неочаквани открития никога не са изключени. Различните сфери на Георговото творчество също изискват човек да се справи с характерната за тях конкретика, да я осмисли и същевременно да запази по-общия и цялостен поглед върху проблематиката. Да не забравяме и няколкото чужди езика, на които пише Георгов – предимно  немски и френски. За щастие това не се оказа спънка за мен. 

– Три са основните насоки, в които приносът на проф. Георгов е значим: отстояването на националната кауза, психолингвистиката и философското му дело. Вие самият сте изтъкнат философ и вероятно най-много Ви привличат работите на Георгов във Вашата научна сфера? Или не е така?

 – Основната ми специалност е философия, но имам специализация по психология и втора специалност история. За мен затварянето в една научна област не е продуктивно, нито привлекателно. Пример за мен са философите, които притежават огромна научна ерудиция. Философската компетентност е основа и предпоставка за оригинален поглед към проблеми в други научни области. Но навлизането в тях е опасно, ако изхождаме само от философията и не проучваме съответната конкретна материя. 

За съжаление, още от началото на ХХ в. философията в значителна степен се затвори в своята абстрактна проблематика и трудно комуникира с другите науки. При това положение тези науки започнаха да „философстват“ и сами да търсят нужните им философски основания. Най-яркият пример за това е съвременната физика. Това според мен трябва да бъде важен урок за философите.

– Поставили сте акцент на дейността на проф. Георгов в развитието на училищното дело и университетското образование? От съвременна гледна точка кои са най-важните постулати, които и днес са валидни?

– Да, проф. Георгов има съществен принос и в тези области. Той е автор на „Буквар“, който претърпява над десет издания; написва и работи върху методиката на преподаване. Проф. Георгов изхожда и се стреми да утвърди хуманистичната визия в народното образование: личността на детето, неговите винаги конкретни психологически особености да бъдат неотменно в полезрението на учителя. Специален акцент Георгов поставя върху предметността и съдържателността на обучението; той е противник на формализма и смята, че понятията у децата трябва да се градят върху конкретни техни представи. Това според мен е винаги актуална тема. Съвсем актуална и днес е също тревогата на Георгов за състоянието на средното образование. Днешните дискусии по въпроса са преобладаващо политкоректни, отколкото да засягат корените на образователните ни неблагополучия. По този въпрос обаче съм критичен по отношение на рецептата, която Георгов предлага. Що се отнася до висшето образование, бих изтъкнал примера на проф. Георгов в усилията му за издигане на българското образование на европейско (тогава това означава световно) равнище, за отстояване на автономията на Университета срещу конюнктурни посегателства от страна на правителството, за издигане на академизма в противовес на политиканството и бюрократичните похвати. 

– На едно място в книгата посочвате, че философското дело на проф. Иван Георгов остава недооценено.  Какъв е проблемът – то няма достатъчна научна стойност, или има някаква друга причина?

– Да, смятам, че философското дело на проф. Георгов е недооценено и това е един от най-важните ми изводи.  Често се хвърлят евтини похвали за неговото философско дело, зад които прозира по-скоро снизходителност. И решаващият за критиците довод: той не е създал собствена концепция и школа. Накратко главният и недооценен принос на Георгов към българската философска мисъл бих формулирал в два пункта. Първо, по отношение на неговата критика към българското ремкеанство, което има тенденция да ни отдалечава от богатата и многообразна европейска философска традиция, да води към провинциално самодоволство и успех, базиран на вербуване на поклонници и ораторски трикове. Второ, като историк на философията Георгов има принос по отношение на подход, който поначало отсъства и в по-късните български изследвания, като успява да се развие едва в най-ново време и то сред тесен кръг от българските философи. Става въпрос за цивилизационните и културологичните аспекти на философията, които Георгов е успял да съзре и да покаже в работите си. В същата насока са и неговите усилия да екзистенциализира философията, да я покаже като проява не просто на човешки мисловни способности, а и като израз на цивилизации, епохи и, далеч не на последно място – като  израз на екзистенциалния опит на своите създатели. Надявам се тази линия да продължи да печели привърженици сред младите български философи. 

– Върху какво работите в момента, проф. Кацарски? И вярна ли е максимата, че когато човек се захване с философията, това остава до края на живота?

– В последните няколко години усилията ми някак от само себе си се концентрираха в две области. Първо, това е класическа проблематика на философията: природата на човешкото познание и ролята на субекта в неговото конструиране. Трудно е да се намери по-стар философски проблем от този. Специфичното за моите усилия е да се опитам да видя прастария проблем в светлината на постиженията на авангардни научни области като квантова механика, молекулярна биология и др. Така че самите философски въпроси ме водят към дълбините на други научни сфери. Второ, продължават моите интереси в социалните изследвания, които изискват навлизане в области като социология, история и други социални и хуманитарни науки. В този план все по-значимо място в моите интереси заема българистичната проблематика. В това поле философията не е на първи план, а присъства невидимо, като вградена в тъканта на конкретния анализ, в механизма на теоретична работа. Между очертаните две области съществува конкуренция, като на първата е отредено да отстъпва винаги, когато преценя, че някакъв социален проблем силно привлече вниманието ми със своята значимост за настоящето и за формиращото се бъдеще. 

 – На финала един по-общ въпрос: каква според Вас е основната философска дилема на съвременния свят? Познава ли човечеството себе си по-добре от други периоди в неговото развитие? И изобщо – накъде вървим в себепознаването, проф. Кацарски? 

 – Основен проблем за миналите столетия е ограниченият технологичен потенциал, който не позволява по-голямата част от човечеството да има достоен начин на живот. Парадокс на нашето време е това, че въпреки огромният напредък на науките и технологиите, по-голямата част от човечеството продължава да страда от недохранване, нечовешки битови условия, прекомерен труд и напълно лечими болести.

Проблемът вече не е в недостатъчен технологичен потенциал, а в целите, на които той е подчинен и още по конкретно – интересите, които обслужва. Здравето и благосъстоянието на хората са изместени на заден план от интересите на корпорации и други свързани с тях елити. Предложени са верни решения за преодоляване на тази ситуация в интерес на мнозинството от хора в отделните общества и в световен мащаб, но това, което липсва, е социална сила, която да наложи съответната промяна. Разрешението се крие не в сферата на идеите, а в тази на упражняването на власт.

В същата плоскост се разполага и проблемът за самопознанието на човека. Постиженията на науките за човека са огромни (генетика, знания за най-различни аспекти на поведението на индивидите и групите), но тези постижения обслужват на първо място частни икономически и властови интереси. Човекознанието се инструментализира, изкористява и почти напълно губи хуманистичния си заряд. Поради това е по-добре да се осланяме на някои прозрения и истини за човека, открити от древни мъдреци, които изначално имат за свой ориентир универсалното човешка благо, а не користни интереси.