Мисията на малко познат католически орден в Битоля

Сп. "Македонски преглед", 2024, кн. 1. От Солун до Монастир (Битоля) или по пътя на една викентинка (през втората половина на ХІХ – началото на ХХ в.)....................113 - 128

"В следващите редове ще стане дума за дейността на мисионерите от ордена на Св. Викентий и на сестрите викентинки, които продължават започнатото от йезуитите дело в Солун. Орденът на Лойола урежда своя мисия в града още през 1693 г. Аргументът за настаняването им е, че св. Павел е имал за цел да превърне Солун в модел за всички вярващи от Македония. Следвайки това едновремешно желание, йезуитите подемат пътя на мисионерството, като капитулациите между Франция и Турция спомагат за издействане на съответните разрешителни от османските власти. Близо век по-късно конгрегацията на Мисията, основана от св. Викентий де Пауло, се намества или по-скоро замества йезуитите в града. Това става през 1783 г., т.е. десет години след разпада на йезуитския орден. Братята и отците на тази конгрегация са познати най-вече като лазаристи, по наименованието на обитавания от тях манастир „Св. Лазар“ в Париж. 

Те тръгват по пътищата на апостол Павел към Леванта. Към тях се присъединяват сестрите викентинки. Едните и другите имат един общ супериор със седалище в Париж, а мисионер- ските им цели и задачи съвпадат: единственият начин да се поднови и поддържа Христовата вяра е диалогът между отделните личности и образованието на младежта[1]. Втората българска мисия в Македония От 1835 г. лазаристите работят с малобройното католическо население в Монастир (Битоля)[2]. След Кримската война се организират и създават своя мисия в града (1857), която формално съществува до 1948 г. в рамките на Югославия. 

Но още през 1930-те години изпитват не- достиг на кадри в образованието, тъй като българският език е заменен със сръбски и са принудени да прекратят школската дейност[3]. Смята се, че след Солун тяхната втора българска мисия в османската провинция Македония е най-важната за приобщаване на местното население към католицизма. 

Кримската война е вододелът и отправната точка както за солунската мисия, така и за битолската на сестрите викентинки. Създадената следвоенна ситуация и нуждата от лечение на болни и инвалиди, на изоставени или намерени деца налага грижи най-вече от страна на монашеската девическа общност. Въз основа на запазени документи за живота на сестра Мари Виоле (Виолета)[4], основателка на мисията в Битоля, проследявам нейния път от първия ѝ престой в Солун и предизвикателствата в османската провинция, чужда и мрачна за парижката викентинка. Според документи от архива на лазаристите, католиците в Битоля са едва 150 души през 1856 г. През следващата година отец Касанс пристига в Битоля. 

Негов сътрудник в делата е отец Жозеф Жан Льопавек, който след мисия в Солун (1850 – 1857) става супериор на новата мисия в Битоля (1857). С помощта на един посредник арменец мисио- нерите купуват от битолския валия Реджеп паша сграда, построена за офицерите от военния щаб[5]. Там уреждат първия параклис „Пресвето Сърце Исусово“[6]. Образован и начетен, Льопавек проповядва на френски, италиански и гръцки език, а неговият спътник отец Касанс преподава на децата – с други думи, това се случва няколко години преди основаването на първото българско училище (1864) и първоначалното девическо в града (ок. 1868)[7]. 

През 1859 г. Пауло Брунони, апостолически викарий в Цариград[8], посещава град Битоля, който е почти непознат за католическия свят. Никой епископ не е стъпвал там и любопитството към този край на европейска Турция нараства..."

Целия материал четете по-късно...