Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, бр. 6
В Скопие някои биха могли и да се гордеят – целият съдебен процес и
присъдата срещу председателя на заличения Културен клуб „Иван
Михайлов“ в Битоля Люпчо Георгиевски има шанса да влезе в учебниците.
Да, това е наистина школски, дори студентски пример, който трябва да се
изучава от идните поколения. Но е пример как не трябва да действа една
правосъдна система, която има претенцията да бъде независима.
Пример за оплитането на политическите интереси и тяхната
интерпретация в една присъда, която сама по себе си е пошла и смешна.
И накрая, е пример, в който личи чиста човешка мерзост на инициаторите
на обвинението, продължила в съдебния състав и в крайна сметка
намерила своето срамно място в обществените настроения.
Всичко това,
в югозападната ни съседка Република Северна Македония, която България
първа призна като суверенна и независима държава и отвори пътя за
нейното международноправно признание и утвърждаване. Което си е
парадокс, откъдето и да го погледнеш – ние ги смятаме за най-близки, а те
в момента превръщат страната си в най-недружелюбната от всичките ни
съседи.
Ако не беше цинизмът, вложен в цялата тази история, всичко щеше да
изглежда анекдотично. Люпчо получи присъда от една година условно с две
години изпитателен срок. Обявяването на решението на съда бе
протакано, проточено и опънато като ластик във времето и без съмнение,
бе поставено в контекста на отношенията между България и Северна
Македония. То носи две основни характеристики.
Първо, само по себе си, цялата му условност може да означава само
едно и то е, че отправените обвинения срещу Люпчо Георгиевски са
напълно безсмислени, неверни и без основание. И процесът, който се
водеше в опита тези обвинения да бъдат доказани, бе един водевил, в който
се предчувстваше безславния му край.
Важното бе да има съдебни
заседания, да се викат свидетели, да се играе на процесуален казус, само и само от всичко това да се търси външен, пропаганден и
„възпитателен“ ефект. Всичко това се случваше в една държава, която по
думите на президента Румен Радев по време на срещата му с Люпчо
Георгиевски в София, има претенцията да спазва върховенството на
закона. И която винаги се е самоизтъквала, че е пример за останалите
съседи като държава на мултиетничността, на мултикултуризма и
мултиконфесионализма.
Втората характеристика на присъдата е в нейното качество на
оправдание за работата на съда и съдебния състав. Представяте ли си как
от по-висша правосъдна инстанция биха попитали председателя на
Основния съд в Битоля, а пък той да зададе същия въпрос на председателя
на съдебния състав, който гласи нещо като: „Вие какво правихте толкова
време с този казус, знаете ли колко разходи направихме, за да
произнесете най-накрая тази присъда?“.
С други думи, тази година
условно за Люпчо и двете години изпитание са си едно оправдание на
съдията и заседателите, че все пак са свършили нещо, като от пръстите са
си изсмукали аргументи за смешната присъда. За да не им се карат
началниците, че не са направили нищо, ама съвсем нищо, и цялата тази
съдебна сага е била една бутафория. Бутафория, бутафория, колко да е
бутафория, когато всичко ляга на гърба на Люпчо, който наистина няма да
влезе ефективно в затвора, но вече ще има в биографията си дамгата на
осъждан. Цялото обвинение срещу Люпчо Георгиевски бе скалъпено
само защото той не криеше, че се чувства българин. Познавам отблизо и
отлично методиката, по която в Северна Македония се монтират подобни
процеси, в повечето случаи с намерения и цели извън смисъла на
търсенето на справедливост. Особено когато става дума за хора, които
не крият и защитават своята българска идентичност.
Много добре знам, че
лостовете на всяка една процедура в търсене на истината се държат не в
съдебните и изобщо правосъдните институции, а някъде другаде, където се
разиграват и защитават предимно политически и лични интереси.
Върховенство на закона ли, доклади за напредъка по пътя към членството в
ЕС ли, започване на преговори с Брюксел ли? Я, не ме разсмивайте. Нали
казах – пример за учебник, ама за това как всичко това не бива да се
прави. И от тях има нужда.
Най-доброто в случая е, че казусът с Люпчо Георгиевски задейства
енергията и волята на институциите на българската държава, на нейните
ръководители и водачи. Не че не сме оказвали подкрепа на всеки жител на
Северна Македония, който има българско самосъзнание и гражданство
и се изявява като такъв. Но сега нещата изглеждат по-ясни, по
целенасочени, защото са върху терена на решителността на българската
държава да се грижи за съдбата на всеки българин, където и да се намира
той. И понеже е сигурно, че ще има и други подобни случаи, в това число
и отново със самия Люпчо Георгиевски, тази решимост на България и
нейните институции е за респект.
Костадин Филипов
0 коментара:
Публикуване на коментар