Комунистическият македонизъм (1934 – 1944 г.)

Оцветена снимка на студенти от Вардарска Македония в Белград, симпатизанти на МАНАПО (средата на 30-те години на ХХ в.). 

На горния ред трети отдясно на ляво е Страхил Пинджуров (Страшо Пинджур), син на българския герой Димитър Пинджуров (1884 - 1915) и внук на първата жена, член на ВМОРО в Тиквешията, баба Наца Пинджурова. Жестоко инквизирана от сърбите по време на Тиквешкото въстание 1913 г. Именно на такива деца - сираци или полусираци, както и крайнобедни, но произлизащи от уважавани български фамилии в Македония, залагат сърбите в стремежа си да бъде посърбен елита на народа край Вардар. Или ако не посърбен, то поне да бъде с изкоренено българско самоопределение. Макар, че Страшо Пинджур така и не става сърбин, посятото в детските и юношески години пренебрежително неуважение към всичко българско, дава своите резултати през 30-те и 40-те години, когато той става един от водачите на комунистическото движение в Македония.

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 2, Костадин Иванов. Комунистическият македонизъм (1934 – 1944 г.) – политика и пропаганда... 93 - 127

"...През втората половина на 20-те години на ХХ в. започва постепенна преориентация в националните възгледи на комунистите по македонския въпрос. Сред тях упорито започват да си пробиват път македонистки схващания за националната принадлежност на българско то население в Македония. От комунистическите документи трайно изчезва етнонимът „македонски българи“, на чието място се появяват политическите термини „македонци“, „македонски народ“, „македонско население“[1]. 

През 1928 г. комунистическият печат призовава за „масова революционна борба и съюз с работническата класа“ за извоюване на „национална свобода“ на „македонския народ“. Акцентът върху националната обособеност на Македония добива израз в нейното включване в рамките на Балканска народна федеративна република[2]. 

Процесът на трансформация може да се смята за приключен с приетата на 11 януари 1934 г. резолюция от Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (Коминтерна) за съществуването на „македонска нация“ и „македонски език“. Резолюцията е проява на „двуетажността“ във външната политика на Съветския съюз[3]. 

Съветската дипломация отстоява позицията, че „македонците, които се борят за своите национални права против великодържавното угнетяване“ във Вардарска и Егейска Македония имат право на „самоопределение до отделяне“[4], но не и „македонците“ в Пиринска Македония, които признава за българи и свободни хора. За разлика от официална Москва, Коминтернът, без да отрича този съветски принцип, провъзгласява българите от трите македонски дяла за отделна „македонска нация“, която е подложена на национално потисничество. Разнопосочността в действията на комунистите е привидна и умело маскира една двулична и вероломна политика...

С цел неутрализиране на бъдещите носители на съпротивата против режима, в Сърбия са изпращани да завършат средно образование деца на членове на ВМРО и на „твърди българи от Южна Сърбия“[38]. 

По време на гимназиалното си обучение, българските ученици са настанени в интернати, в които им е осигурена пълна издръжка и безплатно получаване на храна, облекло, учебници и подслон. Откъснати от своите семейства, в интернатите те преминават през специален курс по „патриотично“ обучение и възпитание, воден от сръбски учители и военни, който редом с гимназиалното образование в сръбска среда трябва да ги превърне в „прави сърби“ или както казват тогава в Македония в „еничари“[39]. 

През 1934 или 1935 г. ЮКП започва да изпраща свои представители в интернатите[40], които да про пагандират комунистическите идеи сред намиращите се там македон ски гимназисти. От сръбските гимназии и интернати излизат не един и двама ма кедонски младежи с разколебано българско национално самосъзнание, чужди на освободителните идеали на македонските българи. Именно сръбски възпитаници в процес на денационализация и асимилация ЮКП привлича на своя страна. Постепенно македонски студенти се превръщат в основния рупор на комунистическата пропаганда. 

През юни 1939 г. югославското военно контраразузнаване ги посочва като най-дейните комунистически агитатори в Македония[41]. В пропагандата на македонизма не вземат участие част от младите кадри и по-възрастното поколение комунисти, които изповядват автономистки убеждения и очакват подкрепа от Германия и Италия при решаването на македонския въпрос[42]. 

Възпитани като българи, израснали с идеологията на българското националноосвободително движение и намиращи се сред борещо се за българска свобода население, те не могат да се откажат от своето национално име и да прегърнат натрапвания им македонизъм. Илюстрация на естеството на проблема е изповедта на Венко Марковски (1915 – 1988) във връзка с бягството му в България през 1938 г. и завръщането му в Македония през 1944 г.: „От Скопие дойдох българин, в София станах македонец....от македонец в България отново станах българин в Македония“[43]... 

Вместо с убедени македонци комунисти, които да поставят началото на процес на изграждане на „македонска нация“, ЮКП се сдобива във Вардарска Македония с национални групи на комунистите-автономисти и под дръжниците на македонизма... Комунистическият македонизъм намира хранителна среда за развитие сред младежи с разколебано от сръбската асимилаторска политика българско национално съзнание. С основание първият областен директор на Скопска област през 1941 г. Антон Козаров отбелязва, че комунизмът е получил разпространение предимно сред „млади хора, които са формирали в себе си комунистически мироглед, като резултат на денационализаторското влияние на сръбската власт“[65]. 

Младежите комунисти са най-често са бивши и настоящи възпитаници на Белг радския университет. Много от тях са завършили средно образование в Сърбия. Подобна биографията имат редица македонски комунисти като Лазар Колишевски (завършил военно-занаятчийско училище в Крагуевац), Лазар Мойсов (завършил гимназия в Горни Милановац и след това постъпил в юридическия факултет на Белградския университет), Блаже Конески (получил диплома за средно образование от гимназията в Крагуевац и продължил обучението си първо в Медицинския, а след това във Философския факултет на Белградския университет), Христо Джунов (възпитаник на гимназията в Крагуевац и Белградския универ ситет), Боян Зафировски (завършил гимназия в гр. Ужице и учил право в Белградския университет през 1935 – 1937 г.) и др..."

Целия материал четете до-късно...