Погромът на ВМРО през юни 1946 г. е истинска Вартоломеева нощ за нейните членове и последователи

За събитията от 7 срещу 8 юни 1946 г., за политическия контекст и истинските мотиви за извършените арести, за съдбата на над 200 жертви на насилието, за перспективите на работата на Съвместната комисия за история и образование със Северна Македония с нейния съпредседател доц. д-р Наум Кайчев и преподавател от СУ „Св. Климент Охридски“ разговаря журналистът Костадин Филипов 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 6

Наум Илиев Кайчев е роден на 29 октомври 1970 г. в София. Родът му е с произход от костурското село Кономлади. През 1992 г. завършва специалност „История“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1994–1995 г. е гост-докторант в Оксфордския университет, Великобритания. От 1998 г. е доктор по история, а от 2002 г. преподава „Нова и съвременна балканска история“ в Софийския университет. От 2015 г. е доцент и ръководител на катедра „История на Византия и балканските народи“ в Софийския университет. В периода 1999–2002 г. е генерален консул на България в Торонто, Канада, а през 2007–2010 г. е генерален консул в Битоля, Република Македония. Специализирал е в Атина, Белград, Будапеща, Страсбург, Брюксел и Загреб. Член е на Македонския научен институт от 1996 г. и негов заместник-председател от 2020 г., както и на Българското дружество за британски изследвания. Автор е на монографиите „Македонийо, възжелана: армията, училището и градежът на нацията в Сърбия и България (1878–1912)“, „Илирия от Варна до Вилах: хърватското национално възраждане, сърбите и българите (до 1848 г.)“, както и на много трудове в специализирания научен печат. От май 2018 г. е заместник-съпредседател на Съвместната комисия по историческите и образователни въпроси с Република Северна Македония. Член е на редакционната колегия на списание „Македонски преглед“. 

– Доц. Кайчев, да започнем от там – какво всъщност се е случило в нощта на 7 срещу 8 юни 1946 г.? Осемдесет години след онези събития има ли още неизяснени моменти или вече всичко е ясно? 

– Става въпрос за своеобразна Вартоломеева нощ над активните членове и последователи на ВМРО в София. Както знаем, самата организация е формално разформирована след Деветнадесетомайския преврат през 1934 г., но нейните активисти продължават да поддържат контакти и са готови при подходящи условия да възобновят Организацията в една или друга форма. На 7 срещу 8 юни 1946 г. първо до Министерство на земеделието в дома на Йосиф Марков, родом от Загоричани, Костурско, управител на кино „Македония“, близък доверен човек на Иван Михайлов и един от касиерите на Организацията, освен домакина са арестувани също неговият зет Коста Ризов от Свети Врач, бивш председател на Македонската студентска корпорация „Шар“ и един от лидерите на младото поколение последователи на ВМРО, Владимир Куртев, член на ЦК на ВМРО в последния му състав от 1932 до 1934 г. и адвокатът Гошо Атанасов. На улицата отпред е арестуван Жоро Настев, другият член на ЦК на ВМРО от 1932 до 1934 г., който се е запътил към тях. Особено драматични са събитията на ул. „Шишман“, където Държавна сигурност след полунощ обкръжава къщата на Кирил Дрангов, един от най-доверените помощници на Иван Михайлов до 1934 г. В самия жилищен етаж тършуванията не дават резултат, но той е открит на тавана. Оказва съпротива, завързва се ожесточена продължителна престрелка, в резултат от която Кирил Дрангов и един милиционер са убити. По подобен начин в цяла София се блокират набелязани адреси на отявлени „михайловисти“, хвърчат полицейски камионетки, въоръжени до зъби агенти нахлуват в мирните жилища. 

Арестувани са десетки изтъкнати последователи на ВМРО като Атанас Пашков, Страхил Топуков, Петър Марков, Васил Шалдев, Манчо Димитров, Стоян Катошев, Борис Бунев, Славе Георгиев Нечев-Чавчето, Стоян Вардарски, Наум Момчеджиков, Петър Козов, Никола Кангалов, Андон Перусанов, Михаил Карайорданов, Петър Гребенаров, Крум Сарджев, Кръстьо Пинзов, Борис Божков, Георги Хуклев, Методи Трайков, Евтим Орлето, Ангел Запрянов, Крум Сарджов, Тодор Караянев, Михаил Михайлов, Георги Георгиев-Гърка, Страхил Станков, Никола Айолов .... 

През следващите дни репресиите обхващат и провинцията и са арестувани общо близо 200 души. Загадките около тези събития и свързаните с тях процеси все още са много и са свързани най-вече с въпроса защо до юни 1946 г. има относително „затишие“ или дори своеобразно толериране на бившите ръководители на ВМРО от комунистическата власт, каква е ролята и какви са мотивите на отделните личности както от управляващите, така и от страна ВМРО в тези процеси, и най-вече загадъчна е съдбата на някои от арестуваните. До ден днешен не е ясно самоубил ли се Кирил Дрангов или е паднал от милиционерски куршум. 

– Какъв е политическият контекст, в който се развиват събитията от юни 1946 г. Не вярвам всичко това да е някакво случайно хрумване на властите тогава, или пък да е проява на каприз на някой самовлюбен политик? Има ли външна намеса или внушение? 

– Същата седмоюнска вечер съветският диктатор Сталин приема в Москва своите наместници Йосип Броз Тито в Югославия и Георги Димитров в България. В центъра на техния разговор е Македония и Сталин нарежда: това, че няма македонско национално съзнание нищо не значи, и при нас с беларусите беше така, но им го създадохме. Нарежда ускорена македонизация на Пиринския край с оглед неговото бъдещо предаване на Народна република Македония в Югославия. А като цяло България и Югославия трябва да образуват в бъдеще обща Балканска федерация, след подписване на мирните договори в Париж (тъй като дотогава съюзниците-победители от войната Англия и САЩ имат позиции да не допуснат подобно развитие). Нямаме конкретни документални свидетелства, но всичко сочи, че готвейки се за разговорите в Москва, ръководството на комунистическата партия и вътрешният министър Антон Югов нареждат на Държавна сигурност да арестува бившите членове на ръководството на ВМРО, стараейки се да дадат доказателство за лоялност към Белград и Москва. 

– Защо абревиатурата ВМРО дразни толкова новите комунистически власти, доц. Кайчев? На какво пречат нейните дейци? За какво е сигнал погромът, извършен с тази жестокост през юни 1946 г. 

– Основните причини за погрома са външнополитически – дейците на бившето ВМРО пречат на плановете на управляващите да предрешат съдбата на Македония по волята на Югославия, съответно да проведат македонизация на Пиринския край. На 11 юни 1946 г. по партийна линия Вълко Червенков докладва за извършените арести на Александър Ранкович в Белград, който е вторият-третият човек в ръководството на ЮКП след Тито и директно отговаря за тайните служби. Радиограмата за това е запазена. Но конфликтът има и вътрешнополитическо измерение. ВМРО на Тодор Александров и Иван Михайлов е последователен противник на опитите на комунистическото движение да спечели привърженици, влияние и власт в Македония и сред македонската емиграция в свободна България. Конфликтът, особено през годините 1923–1934 г., е дълбок и ожесточен. 

След 1934 г. ВМРО е разтурена и дори частично преследвана от авторитарния проюгославски режим на звенарите и този на Борис ІІІ. Основните противници на БКП в Пиринска Македония стават по-други структури. При все това старата вражда остава и „михайловизмът“ е заклеймяван толкова остро, тъй като популярността на патриотичните общонационални идеи на ВМРО е голяма, и поддържаният лозунг за Свободна и Независима Македония като втора българска държава има много последователи. Новата власт се опитва да измести ореола на историческото ВМРО на Т. Александров и Ив. Михайлов чрез възвеличаване на креатурата на Коминтерна ВМРО (обединена). Последната обаче е анемична и непопулярна сред масите, без собствени популярни водачи, директно продължение на Коминтерна, поради което няколкодесетилетните опити както на БКП, така и на КПЮ не дават резултат. 

– Каква е съдбата на задържаните и отведени в неизвестност активисти на ВМРО? Все пак, това са около 200 човека! Наясно ли са потомците на всеки един от тях за кончината им, за да могат и днес да ги почитат? 

– Една част от задържаните изчезват безследно и близките им нямат никакъв достъп до тях и техните посмъртни останки. Такъв е случаят с Йосиф Марков и с неговия зет Коста Ризов. Преди време в архивите намерих писмо от началника на Държавна сигурност Димо Дичев до прокуратурата, че на 30 юли 1946 г. „при конвоиране на Коста Ризов същият се е отклонил и досега е в неизвестност“, но всички обстоятелства сочат, че той е бил убит, а впоследствие съдебният процес срещу него и смъртната присъда от 24 август 1946 г. само узаконяват вече свършеното от органите на ДС. Такава е съдбата и на споменатите членове на ЦК Г. Настев и Вл. Куртев. На друг член на ЦК на ВМРО от периода 1928–1932 г. Страхил Развигоров следите се губят в Плевенския затвор някъде към края на 1947 г. Едва след около 40 г. семейството му получава официален отговор от МВР, че той бил починал в т.нар. лагер „С“ в Пазарджик през 1948 г. Такива случаи са много и са в противоречие с елементарните християнски и общочовешки норми. 

 – Има едно име сред дейците на ВМРО, които са цел на погрома. Това е Владимир Куртев от Кюстендил, известен с участието си в акцията за спасяването на българските евреи през март 1943 г. Този факт няма ли значение за организаторите и извършителите на погрома? Или е по-лесно да не се спират пред авторитетите? 

– Участието и ролята на Владимир Куртев в събитията около юни 1946 г. е една от най-големите неизяснени загадки и до ден днешен. От една страна, за новите управници отношението по еврейския въпрос и участието в спасяването на евреите е второстепенно обстоятелство. Така например, големият спасител на българските евреи Димитър Пешев също е изправен и осъден от т.нар. Народен съд. Същевременно обаче има редица свидетелства, че ръководителите на БРП (к) тогава са успели да влязат в преговори с Вл. Куртев и да се договорят за своеобразен неутралитет, с цел средите около ВМРО да не подкрепят набиращата сили опозиция около БЗНС–Никола Петков. Някои видни по-млади носители на идеите на ВМРО като Георги Димчев, Стоян Г. Бояджиев и Тома Малечков са критични към ролята на Вл. Куртев в тези събития. Така или иначе, тактическите маневри от втората половина на 1945 и първите месеци на 1946 г. приключват с драматичните събития от юни 1946 г. Тогава и самият Вл. Куртев изчезва безследно и по-нататъшната му съдба е неизвестна. 

– Ние с Вас като членове на Македонския научен институт добре познаваме драмата с предадените архиви на Скопие като част от политиката на властите срещу ВМРО? Какъв е мотивът, доц. Кайчев, за всичко това? 

– Както е известно, архивите и библиотеката на Македонския научен институт са предадени през 1947 г. на Скопие, а самият МНИ е закрит. Целта е да се угоди на Белград и да се демонстрира, че символният интелектуален и научен център на Македония не може да бъде в София, а в Скопие и Югославия. Това се вписва в цялостната политика на СССР и ръководения от него международен комунизъм за водещата роля на Югославия при решаване на македонския въпрос. Титова Югославия е настъпателна и агресивна, а комунистическият режим в България изпълнява редица от желанията на Белград и Скопие. Изобщо, 1947-а е година на максимално засилване на югославското влияние и въздействие върху България. Това е годината на Бледските споразумения и на финализирания Евскиноградски договор между двете страни. 

– Да си представим една хипотетична ситуация, доц. Кайчев. Вярно, в историята „ако“ не съществува, но какво би станало, ако погромът не е бил осъществен? Това би ли могло да означава, че македонизацията на Пиринския край не би се случила и цялата болезнена травма от това в българското общество не би тежала и до днес? Няма ли някъде зад кулисите и лични мотиви за отмъщение между стари и нови дейци на ВМРО или всичко е продукт на политическо решение? 

– Едва ли историята би могла да протече по друг начин, тъй като тоталитарният режим с едни или други способи би постигнал своите цели. Тук е мястото да подчертаем че арестите и убийствата от юни 1946 г. са последвани от много репресии и съдебни процеси срещу членовете и последователите на ВМРО в самата Пиринска Македония, с цел провеждане на македонизацията и пречупване на духа на македонските българи. В своя доклад на конференцията, проведена на Свети Дух – Деня на падналите за свободата на Македония, който тази година бе на 1 юни, се спрях на около 6-7 съдебни процеса в Пиринския край, проведени след демонстративния шумен процес срещу ВМРО в София през август 1946 г. 

Все пак, запазването на структурите на привържениците на ВМРО в София и в Пиринска Македония би довело до по-сериозен отпор и по-бързо преодоляване на македонизацията, провеждана от режима под югославски и съветски натиск. Нека сега се обърнем към втория Ви подвъпрос: действително, отделни бивши дейци на ВМРО, по-къснешни т.нар. „протогеровисти“ (те нямат нищо общо като общи политически идеи с ген. Ал. Протогеров), всъщност платени агенти на кралска Югославия и по-късно на комунистическото движение, се отличават като палачи през лятото на 1946 г. 

Личният садизъм на Лев Главинчев, Тома Трайков и някои други т.нар. „протогеровисти“ е покъртителен и се откроява в спомените на оцелелите, но той не бива да ни пречи да виждаме голямата картина – те са служители на Държавна сигурност, част от установяващия се тоталитарен комунистически режим, слуги на партийно-държавното ръководство. 

– Да излезем малко от историята и да се върнем в реалността. Наскоро в Скопие завърши поредната, трета за тази година среща на Съвместната експертна комисия за история и образование със Северна Македония. Как вървят там нещата, има ли знаци, че Вашите колеги от Скопие са готови да вървят напред? 

– Така е, на 3-4 юни имахме своето поредно заседание, което за съжаление, отново приключи безрезултатно поради нежеланието на колегите ни от Северна Македония да се съобразят с ясните извори и с доминиращите тези в съвременната световна историография. В случая за пореден път ставаше въпрос за характера на основаната от Василий ІІ автокефална Архиепископия на България с център Охрид, по-известна в публичността като Охридска архиепископия. 

По-особеното на това заседание бе, че ние запознахме формално колегите с текста от доклада за напредъка на Република Северна Македония, който бе приет тогава от Външната комисия на Европейския парламент и който се отнася директно за нашата Съвместна историческа комисия. Той буквално гласи, че ЕП „настоятелно призовава Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси да постигне ясни и осезаеми резултати; подчертава, че текстовете следва да отразяват тълкуването на исторически факти и данни от общата история на двата народа въз основа на обективни, автентични и основани на доказателства исторически източници и документи, научна интерпретация и исторически събития, както е предвидено във втория протокол към Договора с България“. 

Колегите от Северна Македония отговориха, че са разбрали за нещо подобно от медиите, но не са запознати официално (тоест от тяхното външно министерство и от политически власти) с текста на доклада и затова не го коментираха (б.р. впоследствие на 17 юни 2026 г. този текст бе приет окончателно от Европейския парламент). В краткосрочен план не съм оптимист, но истинският път напред за Северна Македония минава само през разбирателство с България и през сближение между нашите две общества на база на осъзнаването и приемането на нашата обща история.