Представителството на българите от Вардарска Македония в Женева

сряда, 30 март 2016 г.

сп. Македонски преглед, год. XXXVIII,, 2015, № 4, 8-15.
Доц. д-р Димитър Митев. Национално-малцинствените проблеми в Европа след Първата световна война и Представителството на българите от Вардарска Македония в Женева

  От подписването на Парижките мирни договори, които ознаменуват края на Първата световна война, ни делят вече почти сто години. Колкото повече времето ни отдалечава от тези трагични за света военни години, толкова повече се потвърждава изводът, че Версайската система е красноречив пример как НЕ трябва да се прави мир. До 1939 г., т.е. през целия междувоенен период, диктатите, сътворени от съглашенските победители Франция, Великобритания, Италия и САЩ, а именно – договорите, останали в историята като Версайски, Сенжерменски, Трианонски, Ньойски и Севърски, са извор на конфликти и нестабилност, като в крайна сметка спъват развитието на европейския континент. Едно от измеренията на провала на Версайската мирна система са решенията, свързани с национално-малцинствения въпрос в Европа. След войната рухват три от традиционните империи на континента: Австро-унгарската, Руската и Османската. В резултат от това в Централна и Източна Европа възникват многобройни малцинствени проблеми, които на практика са неразрешими. Това е така, защото по тези земи от векове живее разнородно в религиозно и езиково отношение население. Едно е безспорно – парижките миротворци са наясно с остротата на малцинствения проблем. Победителите обявяват, че един от основополагащите принципи, върху които ще се гради бъдещият мир, ще бъде справедливото разрешаване на националните проблеми. Декларациите обаче са едно, а тяхното прилагане на практика е съвсем друго. Опиянените победители начертават границите в Европа по начин, който и най-развитото въображение трудно може да определи като справедлив. Какъв вид придобива политическата карта на Европа след войната? Преди всичко впечатление прави тържеството на дезинтеграцията. Но не е само това. Създадени са, меко казано, причудливи държавни формирования, един вид държави „агломерации“, в които националното потисничество про-


цъфтява. Най-красноречивите примери в това отношение са Кралството на сърби, хървати и словенци (или Кр СХС, след 1929 г. – Югославия) и Румъния. На мястото на голямата дуалистична империя Австро-Унгария са създадени регионални „мини“-империи, на които Франция наивно възлага надежди, че ще я защитят от Германия. Чрез разрешаването на едни национални въпроси се натворяват нови такива, по правило по-многобройни и с по-сурови измерения от първите. Оказва се, че бившите жертви на национален гнет са склонни да се проявят като още по-жестоки потисници, когато се озоват в положението на господари. Въпреки дълбоките промени, които претърпява Централна и Източна Европа след войната, в положение на национални малцинства под чужда власт остават да живеят между 1/3 и 1/4 от европейските жители в споменатите обширни части на „Стария“ континент. При това подобна констатация може да се окаже и твърде оптимистична. Зависи от подхода. Според една гледна точка хърватите и словенците в Югославия напр. биха могли да се приемат като равноправни граждани на кралството. Съвсем различна става перспективата, ако те се таксуват като потиснати националности. А по въпроса може да се спори. Същото е положението със словаците в Чехословакия. Всъщност само полският, чешкият и някои други по-незначителни национални въпроси могат да се поставят в графата „разрешени“ след края на Първата световна война. Вместо тях обаче се нарояват редица други.

И ако за положението на хърватите и словенците в Югославия или на словаците в Чехословакия може да се дискутира, то за немските малцинства в Полша, Чехословакия, Франция, за унгарците под румънска, югославска и чешка власт, за българите под сръбска, гръцка и румънска власт спор изобщо няма. Това са класически примери за угнетени национални малцинства, живеещи във враждебни към тях държави, които се стремят да ги денационализират или, в по-добрия случай, да ги дискриминират. Лидерите на съглашенските велики сили-победителки, Клемансо, Лойд Джордж и Уилсън са наясно, че именно малцинственият въпрос би могъл да се превърне в „камъчето, което може да обърне колата“, наречена Парижки мирни договори. За да се избегне тази опасност, е взето решение да се създаде международна система за покровителство на националните малцинства. Дори и бегъл анализ на въпросната система би изисквал страници и страници обяснения. Без да влизаме в излишни подробности, ще отбележим само, че въпросните правила, получили известност като „клаузи за малцинствата“, теоретично би следвало да дадат на националните малцинства пълна и цялостна закрила на живота, религиозни свободи, право на гражданство, граждански и политически права, да осигурят използването на родния език в частния живот и официалните отношения, да позволят на съответните общности да притежават свои училища, църкви, свободен печат и т.н. Задължението да гарантира и наблюдава изпълнението на въпросната система е възложено на създадената след войната международна организация, наречена Общество на народите (ОН). ... Представителството на българите от Вардарска Македония в Женева


На практика нещата се развиват по съвсем различен начин. Оказва се, че отново „дяволът е в детайлите“. Формално ОН чрез един от своите висши органи – Съвета, има правото да се намесва в малцинствените конфликти и да предприема действия, които сметне за необходими, с оглед защитата на националните малцинства. Тези пълномощия се обезсмислят от обстоятелството, че всичко се поставя в зависимост от инициативата на членовете на Съвета, т.е. от победителите, а не от действията на самите малцинства под чужда власт. Казано с други думи, на потенциалните жертви е отнето правото да молят за помощ. По този начин във висша степен е предопределен крахът на цялата система. Лишаването на потърпевшите от възможността да търсят правата си директно в ОН е първата стъпка към провала на системата за покровителство на малцинствата. Втората е нейното процедурно приложение. По силата на възприетите правила угнетените национални малцинства получават единственото си легално право – да подават петиции, т.е. да излагат в писмена форма своите оплаквания до ОН. Но и това право до голяма степен е обезсилено поради едно твърде съществено обстоятелство – подадените оплаквания не се разглеждат като юридически акт, а само като източник на информация. Затова Съветът на ОН или негов отделен член не са задължени да предприемат конкретни действия на основание на жалбите, изложени под формата на петиции. Към това следва да се прибави и неимоверно тромавата процедура за разглеждане на петициите, която още повече ограничава възможностите за реално подобряване на положението на угнетените национални малцинства в резултат от отправено до Женева оплакване. Процедурните правила на ОН във връзка с покровителството на малцинствата след Първата световна война представляват тържество на бюрокрацията, формализма, мудността и неефективността. В крайна сметка те убиват същината на самия хуманен замисъл. И това не е случайно, тъй като победи- телите дълбоко в съзнанието си не желаят да съхранят националните малцинства под чужда власт, защото ги възприемат като заплаха за следвоенния ред. Напротив, целта е тяхното постепенно асимилиране и изчезване, което означава и увековечаване на резултатите от войната. Идеята е това да стане по безопасен за победителите начин, като един от инструментите в тази насока е именно бюрократичният процедурен подход.

При това положение отговорът на задачата да се познае как се развива въпросът със закрилата на националните малцинства в Европа след Първата световна война едва ли е с повишена трудност – ПРОВАЛ. Този извод обаче е лесен от дистанцията на времето. Истината е, че в онези години милиони хора се уповават, че клаузите на малцинствата ще ги защитят от враждебната държавна власт, ще осигурят техните човешки права, ще ги опазят от потисничество, денационализация и дискриминация. И затова, когато в годините непосредствено след войната тези надежди постепенно изгасват, разочарованието е огромно.

10 

 * * * 

В края на 20-те години на ХХ в. пряко ангажираните с тези проблеми държави, а те са преди всичко ревизионистичните сили Германия, Унгария и България, правят последен опит да реанимират идеята за покровителство на националните малцинства и да я превърнат поне отчасти в действаща. По това време в Европа се наблюдават редица стечения на обстоятелства, които спомагат да се възроди до известна степен вярата в системата за защита на малцинствата. Психологическата граница от 10 години след края на войната е премината. Първата степен на забрава на нейните ужаси е в ход. Усещането, че мирните договори не са справедливи, че победените са наказани ненужно строго, се задълбочава. Суровата политическа реалност на десетилетието след Мирната конференция в Париж принуждава самите победители и най- вече Франция да осъзнаят, че Германия е неделима част от европейската цивилизация, че без нея в Европа не може да има напредък. Германия е приета в Обществото на народите. Постепенно Берлин възстановява статута си на велика сила. Това влива самочувствие и в останалите ревизионистично настрое- ни държави, сред които са Унгария и България. Именно в такава обстановка през лятото на 1929 г. се провежда нашумялата по онова време Мадридска сесия на ОН.

Основният политически въпрос, поставен на обсъждане в испанската столица, е преразглеждането на съществуващата процедура в ОН за приемане и обсъждане на петициите на националните малцинства. Въпросът е процедурен по форма, но политически по съдържание. Главната движеща сила в тази по същество ревизионистична акция, разбира се, е Германия, но тя е активно подпомагана от унгарската дипломация и в по-малка степен от българската. Позициите на антиревизионистичния блок са все още надделяващи. Приетите изменения в процедурата са фиктивни и по същество не променят нейния характер. Усилията на Берлин да внесе решителен прелом в покровителството на националните малцинства претърпяват провал. Заедно с тях „удрят на камък“ и стремежите на Унгария и България в тази насока. Въпросната акция на ревизионистичния блок начело с Германия е един от последните опити за постигане на напредък в европейските международни отношения на базата на съществуващите мирни договори, т.е. на промяна по мирен път чрез усъвършенстване на Версайската система. Много скоро след това, буквално след няколко години, с идването на Хитлер на власт международните отношения в Европа ще тръгнат по съвсем нов път. Със стремителния икономически, социален, военен и всякакъв друг възход на Германия, която само за четири-пет години ще се превърне от победена и смазана държава в световен икономически, технологичен и военен фактор, малцинствените права ще бъдат засенчени от радикални ревизионистични искания, ще бъдат свалени от дневния ред и повече никой няма да се върне към тях като форма на усъвършенстване на Версайската система. Светът тръгва към нова световна война. ... Представителството на българите от Вардарска Македония в Женева

11 

* * * 

Това е историческият фон, върху който се развива най-сериозният опит на България да защити ефективно своите национални малцинства в съседните държави. Акцията е част от общите усилия на ревизионистичните сили, за които стана дума току-що. През десетилетието след войната до Женева са подадени многобройни жалби в защита на българските малцинства под сръбска, гръцка и румънска власт. Преобладаващата част от тях визират нарушаването на клаузите за малцинствата за българското население във Вардарска Македония. Нито едно от десетките оплаквания обаче не успява да преодолее процедурните бариери на ОН. Обикновено те са отхвърляни на основание „несигурен произход“ и това е съвсем логично, защото по правило изложенията се подават от бежански организации на македонските българи в България, а изискването е да произхождат от самото угнетено национално малцинство, т.е. да са подадени от Вардарска Македония. В условията на тираничния сръбски режим, установен там след войната, това е практически неизпълнимо. С оглед преодоляването на тази процедурна пречка, е взето решение да се учреди Постоянно представителство на българските национални малцинства в Женева, т.е. възможно най-близо до главната квартира на световната организация. Идеята принадлежи на тогавашния министър-председател на България, Андрей Ляпчев.

Към плановете за учредяване на българско малцинствено представителство е привлечена и най-мощната формация на македонските българи в междувоенния период – Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Макар и неохотно, нейният едноличен на практика лидер Иван Михайлов дава „благословията“ си за акцията и ВМРО активно участва в нейната подготовка, изпълнение, логистична поддръжка и финансиране. Акцията е съгласувана и с Двореца. Тя получава одобрението на цар Борис, който дискретно следи нейното развитие. Изобщо политическият проект „Малцинствено представителство в Женева“ се ползва от цялостната под- дръжка на българската държава. Царската легация в Берн всячески подпомага работата на петиционерите.

 Представителството на българските малцинства дори се радва на привилегията да използва шифъра на легацията. През нея се осъществява и държавната част от финансирането на акцията. Неслучайно споменавам за държавната част от финансирането, защото както се посочи, има и друга съществена част – издръжката, отпускана от касата на ВМРО. Тя минава през задграничния представител на ВМРО в Женева – Симеон Евтимов. По-късно това двойствено финансиране ще донесе проблеми на петици- онерите. Очевидно първоначално Иван Михайлов не е бил уведомен за фи- нансирането от безотчетния фонд на Министерския съвет. ВМРО обаче има „уши“ навсякъде и когато лидерът ѝ научава, е не на шега ядосан, а по онова време не е много „здравословно“ да предизвикаш гнева на Иван Михайлов. Той „привиква“ петиционерите в София и им заповядва да върнат получените

12

от правителството пари. При това положение самите петиционери не само че не знаят дали ще се върнат в Женева, но и дали изобщо ще останат живи. Конспиративните изисквания са важен елемент от акцията. Нейният успех до голяма степен зависи от това колко достоверна изглежда тезата, че петициите са подадени единствено и по лична инициатива от представители на угнетеното българско малцинство под сръбска власт, а не от хора, зад кои- то стои ВМРО или българската държава. За съжаление, в този пункт провалът е пълен. Нещо повече, бих казал, че в случая имаме типичен пример за тържество на антиконспирацията. Нито действителният статут на петиционерите, нито контактите им – както с Българската легация, така и с представителя на ВМРО в Женева – остават скрити за тайните служби на Югославия, Великобритания, Франция и Швейцария. Изборът на изпълнители на деликатната и отговорна мисия пада върху трима представители на все още недоубитата от сръбските власти българска интелигенция във Вардарска Македония: Димитър Шалев, родом от Скопие, адвокат и бивш заместник-кмет на родния си град, Григор Анастасов, родом от Кавадарци, адвокат, депутат в югославския парламент от 1921 до 1927 г., Димитър Илиев, адвокат от Прилеп.

В края на 1929 г. тримата тайно и поотделно напускат областта и се събират в Женева, където основават Представителство на българското национално малцинство в Югославия. Акцията е замислена не само като еднократно подаване на оплакване от представители на българското малцинство под сръбска власт. Идеята е да се създаде постоянен орган в непосредствена близост до главната квартира на световната организация, като се учреди нарочна институция за тази цел. По-далечните планове предвиждат въпросната структура да се разшири и да включи в своя обсег на действие сънародниците под гръцка и румънска власт. Нещо повече, амбициите на Димитър Шалев и неговите другари са да интернационализират Представителството и да го превърнат в един вид международен център, който с действията си да наложи ефективното прилагане на законните права на малцинствата в Централна и Източна Европа. Без да губи време, Представителството в Женева развива активна дейност. За периода на съществуването си (до 1934 г.) то подава в ОН общо седем петиции, придружени от десетки мемоари, уточнения, допълнителни писма и многобройни оплаквания по повод конкретни действия на сръбските власти. Секцията по малцинствата на световната организация буквално е „затрупана“ от най-различни изложения и жалби на македонските пратеници. Още първата от серията петиции, депозирана в Секретариата на ОН на 14 януари 1930 г., е обявена за ПРИЕМЛИВА.

По този начин за първи път Белград се сблъсква с оплакване на българите във Вардарска Македония, което е признато от администрацията на ОН за „редовно“. Сръбската дипломация решава да се придържа към изпитаната дотогава линия на поведение, която в тактически план ѝ помага без особени усилия да парира подобни акции, но в по-далечен, стратегически план допринася за разпадането на държавата... Представителството на българите от Вардарска Македония в Женева

13

 Югославия. Същината на сръбската теза е, че в „Южна Сърбия“, както тогава е наречена Вардарска Македония от Белград, българско малцинство няма, следователно не е възможно да се нарушават правата на нещо, което не съществува. Във връзка с това има една любопитна подробност. По това време в дипломатическото представителство на Кралство Югославия към ОН в Женева работи Иво Андрич – известният югославски писател и лауреат на Нобелова награда. Именно той е един от югославските дипломати, ангажирани със задачата да громят и неутрализират българските жалби в световната организация. Така че за световната общественост Иво Андрич може да е велик писа- тел и хуманист, но за мен като изследовател на историята на българския малцинствен въпрос след Първата световна война, той е преди всичко „правоверен“ югославски шовинист със сръбска окраска и враг на българите във Вардарска Македония, който с всички сили се бори за проваляне на техните усилия да извоюват спазването на елементарните човешки права – да говорят на майчиния си език, да носят собствените си имена, да имат свои училища, да се радват на религиозна свобода. Внимателният прочит на неговите доклади от това време ме убеждава, че той съвестно и всеотдайно се заема със задача- та да неутрализира справедливите оплаквания на лишеното от елементарни граждански права българско население в Македония под сръбска власт. Няма и помен от някакви морални угризения. Процедурните действия на администрацията на ОН по въпросните седем петиции се проточват в годините и продължават дори и след формалното закриване на Представителството в Женева през 1934 г. Въпреки частичните успехи, в крайна сметка петиционната акция не довежда до желаните резултати. Причините са същите, които обуславят и провала на инициативата на ревизионистичните сили да наложат промяна в процедурните правила по вре- ме на Мадридската сесия на ОН през 1929 година. Все пак истината изисква да се подчертае, че дейността на петиционерите от Вардарска Македония в Женева представлява връх в борбата за осигуряването на законните малцинствени права за българското население, останало след войната извън граници- те на държавата-майка. Съществена част от усилията на Димитър Шалев и неговите другари да институционализират и интернационализират проблема с фактическото неприлагане на клаузите за малцинствата е тяхната международна дейност.

Подкрепа за каузата се търси главно в две насоки: от неправителствени международни и национални организации, ангажирани с малцинствените проблеми, и от ревизионистично настроени формирования – германски, унгарски, албански, турски, както и опозиционните спрямо Белград хърватски и словенски патриотични структури. Представителството на българското национално малцинство в Югославия поддържа активни връзки с Международния съюз на дружествата на ОН и редица негови подразделения, с Интерпарламентарния съюз, с Международния конгрес на националните малцинства и др. По второто направление типични са топлите връзки с Германското дру-

 14 

жество за права на народите, Германската лига за ОН в Чехословакия, Унгарската ревизионистична лига, хърватски и словенски национални организации. Между другото, именно относително плодоносната международна дейност на Представителството в Женева е сред главните причини за влошаването на и без това сложните му отношения с ръководството на ВМРО и лично с Иван Михайлов. В Женева се утвърждава една успешна институция на потиснатото българско население от Вардарска Македония, която си позволява самостоятелно, без да иска разрешение от революционния водач, да установява контакти и да подписва споразумения със сродни по цели унгарски, хърватски, албански, турски и други структури. Следва рязко изостряне на отношенията с Ив. Михайлов, спиране на издръжката и нареждане от него петиционерите да се приберат в България. Те обаче проявяват упорство и продължават дейността си, разчитайки на поддръжката от страна на българското правителство.

Скоро и по това направление за тях настъпват проблеми. През лятото на 1931 г. правителството на Демократическия сговор на Андрей Ляпчев пада от власт. За следващия кабинет, съставен от Народния блок, малцинственият въпрос вече не е приоритет. Напротив, поема се курс към постепенно нормализиране на отношенията с Югославия. Представителството в Женева се превръща в тежест за българската външна политика. Тази тенденция се засилва още повече след преврата от 19 май 1934 г., когато сближаването с Югославия е изведено като основна външнополитическа цел. Финансирането на Представителството е изцяло спряно. И най-упоритият от тримата петиционери – Димитър Шалев, е принуден да се прибере в България. Междувременно на европейската политическа сцена се извършват драматични промени. Хитлер е на власт в Германия. Берлин демонстративно напуска ОН. Национално-малцинственият проблем губи значимото си място в общоевропейската политика. Европа тръгва към нова световна война и прилагането на клаузите за малцинствата губи значението си за международните отношения. Ала проблемът за човешките права на права на хората, които по силата на историческите обстоятелства остават да живеят под чужда национална власт, е непреходен. Този проблем е актуален до ден-днешен, а ще бъде актуален и в бъдеще.

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2017