Произход на политическата криза в Македония

Момент от "Шарената революция" в Македония
Илюстрация: AFP

   След референдума от 8 септември 1991 г. в Р Македония на 17 ноември 1991 г. Парламентът в Скопие обяви официално независимостта на страната и излизането й от СФРЮ. На 15 януари 1992 г. България първа в света призна новата държава на Балканите. За обществено-политическата ситуация в страната преди и след отделянето й от Югославия, представяме в аванс част от статията на доц. д-р Наум Кайчев, която ще бъде публикувана в следващия брой на сп. „Македонски преглед“ 

 Партийната система в Р. Македония и днешната обществено-политическа криза в страната

 Доц. д-р Наум Кайчев 

 На 31 януари 2015 г. министър-председателят на Р. Македония Никола Груевски излиза с публично обръщение към гражданите и съобщава, че лидерът на опозиционния Социалдемократически съюз (СДСМ) Зоран Заев в няколко срещи с него го притискал да подаде оставка, тъй като в резултат на сътрудничество с чужда разузнавателна служба притежавал записи на телефонни разговори, които компрометират премиера и неговия екип. Същият ден МВР внася иск за съдебно преследване срещу Зоран Заев, обвинен в подкопаване на конституционния ред и недемократично превземане на властта. Р. Македония навлиза в дълбока политическа криза, която близо две години по-късно все още не е преодоляна. Разглеждайки обществено-политическата криза отвъд събитийната повърхност, бихме могли да определим три важни нива, които обуславят нейния генезис и развитие. Във вътрешен план това е дълбоката партизация, която пронизва и определя цялостното функциониране на обществото, което води до сериозни нарушения на демократичните принципи. 

 Партийният авторитаризъм и дисбалансите в политическата система трудно могат да бъдат приети от европейските и евроатлантическите партньори на страната, което във външен план води до важна намеса на фактори като Брюксел, Вашингтон и Берлин за отстраняване на причините за кризата. Външнополитическият аспект на кризата се допълва от неотстъпчивата позиция на кабинета в Скопие по откритите въпроси със съседите – членки на ЕС (България и Гърция), която поставя страната на допълнителни изпитания. Третото междинно ниво на кризата е свързано с противоречията и конфликтите вътре в структурите на съдебната власт и на силовите държавни институции, т.е. в съда, прокуратурата, в органите на Министерство на вътрешните работи и най-вече във водещата тайна служба (Управление за безопасност и контраразузнаване). 

 В настоящия текст ще се спрем на първия аспект на кризата, свързан с хипертрофията на партийната система в републиката. Нейните корени произлизат от партийно-политическата практика на Титова Югославия, чиято управляващата партия Съюз на комунистите на Югославия има не само ръководни, но и всепроникващи функции. В СР Македония тази роля се изпълнява от Съюза на комунистите на Македония, който дълги десетилетия се радва на неприкосновен политически монопол в рамките на еднопартийната политическа система. Все пак на проведения през ноември 1989 г. свой десети конгрес СКМ наред с избора за председател на младия реформатор Петър Гошев взима решение за допускане на политически плурализъм, тоест да се разреши създаването на други некомунистически партии. 

Драган Богдановски (с очилата) говори на 

Първия конгрес на ВМРО-ДПМНЕ в Прилеп през 1991 г. 

Все повече документи доказват обвързаността му с репресивните 

тайни служби на Югославия. 

Илюстрация: Old Prilep

  Причините са свързани не само с бурните промени в цяла Източна Европа и падането на Берлинската стена, но и с развитията вътре в югославската федерация: по това време се допускат други политически партии не само в Словения и Хърватия, но и в останалите югославски републики. Първоначалната идея е за привидно-фасадно, контролирано политическо разнообразие. В съответствие с нея през януари 1990 г. се прокламира, а на 4 февруари 1990 г. формално се основава първата некомунистичека партия Движение за всемакедонска акция – МААК. Оглавявана от дългогодишните председатели на Съюза на македонските писатели Гане Тодоровски и Анте Поповски, тя се групира около отхранения от режима нов македонистки културен елит. Междувременно в чужбина на 23 януари 1990 г. старият агент на югославските тайни служби Драган Богдановски прогласява създаване на партия, наречена Демократическа партия за македонско национално единство (ДПМНЕ). 

  Създават се и редица други политически формации, произлизащи от стария режим. Така например, Социалистическият съюз на трудовия народ на Македония – масова обществено-политическа организация, продължение на комунистическата партията в обществото, аналог на Отечествения фронт в България, се трансформира на 13 юли 1990 г. в Социалистическа партия на Македония под ръководството на председателя си Киро Поповски. Създават се и други формации, като Лигата за демокрация, оглавена от професора от Правния факултет от сръбски произход Георги Марианович, от която се очаква да запълни десноцентристкия спектър. Средите на стопанските ръководители се групират на 5 октомври 1990 г. в Съюз на реформаторските сили на Македония като републикански клон на формацията на последния югославски премиер Анте Маркович Съюз на реформаторските сили на Югославия. Оглавена от Стоян Андов, партията първоначално застъпва проюгославски позиции. Впоследствие през 1993 г. тя приема името Либерална партия. Свои формации създават и националните малцинства, като най-значима е Партията на демократичния просперитет, създадена на 15 април 1990 г., застъпваща интересите на албанската общност.

   Частичен пробив в тази система настъпва след като група недоволни членове на МААК около младите активисти Любчо Георгиевски и Борис Змейковски се отделят, през май-юни 1990 г. провеждат в Мюнхен среща с група емигранти около Д. Богдановски и на 17 юни 1990 г. основават партията ВМРО-ДПМНЕ. Тази нова формация не само бързо добива популярност и на моменти излиза извън контрол, но на проведените през ноември-декември 1990 г. първи многопартийни избори печели относително мнозинство. Все пак влиянието на тайните служби върху новооснованата формация остава силно, включително в нейното название и в честата употреба на звездата на Вергина и другите символи на античния македонизъм. Серията вътрешни разцепления и нестабилности, до голяма степен инспирирани от „дълбоката държава“ продължава цяло десетилетие, дори след поемането на властта през 1998 г. 

 Съюзът на комунистите на Македония по модела на словенския си аналог добавя на 1 юни 1990 г. към името си „Партия на демократичното преустройство“, но това не променя много от неговата същност. На 20 април 1991 г. единадесетият конгрес на партията изоставя комунизма и приема принципите на западната социалдемокрация, както и новото име Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ). Независимо от формалните етикети, същинското съдържание и функции остават същите, енергично охранявани от новоизбрания лидер Бранко Цървенковски. Въпреки понесените първоначални изборни удари партията успява в края на януари 1990 г. да наложи своята номинация Киро Глигоров за председател на републиката и да участва в екпертното правителство на проф. Никола Клюсев (1991–1992). 

 През лятото на 1992 г. сваля този кабинет и в следващите шест години съставя собствени коалиционни правителства начело с лидера си Бр. Цървенковски. Така през 90-те години СКМ, по-късно СДСМ, запазва привилегированите си управленски позиции. След четиригодишно „интермецо“ (1998–2002) на коалиционните кабинети на Любчо Георгиевски и ВМРО–ДПМНЕ, бившите комунисти отново поемат властта до 2006 г. Социалдемократическият съюз на Македония задълго има доминираща роля в политическата система на вече незавимата Р. Македония. След изборите през юни 2006 г. властта е поета трайно от нейния основен вътрешнополитически опонент. 

 Вместо постепенен отказ от несвойствените партийни функции, ВМРО-ДПМНЕ при новото ръководство около Н. Груевски последва първоначалния пример на СКМ и СДСМ и дори го задминава. Благодарения на тази своебразна приемственост партизацията в Р. Македония развива своите разнообразни и всепроникващи измерения. Основните партии при поемането на властта не само излъчват ръководните политически фигури, но стриктно контролират и дори определят изпълнителите на експертните длъжности в държавната администрация – както в централите на ведомствата в Скопие, така и в клоновете по места. В условията на висока безработица дори редовият и обслужващ персонал на всяко ведомство и държавно предприятие се контролира или определя от съответния местен партиен комитет. 

  Например в системата на образованието заемането на всяка новооткрита или вакантна позиция, от ректор на провинциален университет до редова чистачка на училище, се определя от съответната структура на управляващата партия и нейните коалиционни партньори. В град като Битоля, където най-големият работодател е местният ТЕЦ (РЕК Битоля), държавно предприятие в рамките на ЕЛЕМ (аналог на НЕК в Р. България), всички нови назначения в него са немислими без санкцията на местния партиен комитет. Партиите установяват своя контрол и върху институции, които по конституция са независими. Използват се редица механизми за елиминиране на чужди и налагането на свои партийни наместници в съдебната система. Така например, никак не случайно първото лице, засегнато от новоприетия закон за лустрацията и отстранено от длъжност по него е не друг, а председателят на Конституционния съд Трендафил Ивановски. 

  Съдията обжалва решението, но Административният и Върховният съд го потвърждават и той е принуден да напусне високата позиция, която заема. Публичната тайна за прякото управление на съдебната система от управляващите партии е оголена от оповестените от опозицията записи на телефонни разговори. В един от тях Сашо Миялков, директор на УБК, първи братовчед на Н. Груевски и член на ръководството на ВМРО-ДПМНЕ, договаря с Муса Джафери, вицепремиер и висок функционер на коалиционния албански партньор ДСИ, избора на председател на Върховния съд и на други съдебни ръководители. В резултат на всички тези действия след 2006 г. ВМРО-ДПМНЕ постепенно, но целенасочено и в крайна сметка успешно, изтласква влиянието на СДСМ и успява да наложи своята пряка воля върху съдебната система.

 Продължението и пълният текст на статията очаквайте в сп. „Македонски преглед“, кн. 3 за 2016 г.