Македония в спомените на Христо Вакарелски (I ч.)

13/02/2017

Изглед към главния вход на "Куршумли хан",
 където по време на Втората световна война
се е помещавал Народният музей в Скопие
I. Директорство и преподавателска дейност 

 През месец юни 1941 г. бях на проучване из Южна Добруджа, скоро след като тя бе отстъпена на България. С мене бяха и колежките Райна Д. Кацарова, която имаше за задача да събира материали за народната музика и Мария Велева - за облеклото на населението из този край, а също така и Любен Антонов-фотографът на Етнографския музей.

  На 21 юни в Силистра научих-ме, че германците са обявили война на Съветския съюз. Като привършихме обиколката на цяла Южна Добруджа, минахме през Варна, за да се приберем с влака до София. В хотела получих телеграма от дома да се върна по-скоро, защото съм назначен за директор на музея в Скопие и трябва да замина веднага за там. Заповедта била от министъра на просветата - Богдан Филов. И без това ние вече се прибирахме. Това назначение всъщност ме зарадва. Най-после щях да се отърва от неприятния ми директор-археолог, когото Филов намери за сгодно да назначи след смъртта на Ст. Л. Костов. Назначи го, защото му беше приятел и не биваше да не бъде директор, след като Иван Велков беше вече заел директорското място в Археологическия музей. Като се прибрах в София, научих, че за директори на Скопския народен музей - етнографския и археологическия - са били канени един след друг Н. Мавродиев, Г. Герасимов, Васил Миков и други, но всеки се отказвал от това благоволение на Филов, намерил за най-удобно да освободи и Миятев, и себе си от мене, под благо-видния предлог, че ме „удостоява" с директорски пост - за етнография и археология (!), и то без да пита дали аз желая както е питал своите колеги-археолози преди това.

  С удоволствие приех тази екстрадиция. Дотегнало ми беше това обкръжение от кариеристи, от квазиопекуни на етнографията: директор - археолог, министър - археолог, синекурна уредница-жена на министъра. От друга страна българската Македония, за ония времена девствен край на българската култура и българския бит, непристъпна дотогава за българските етнографи, предоставена на фалшификатори-учени да я представят като „Южна Сърбия" и населението й - охридчани, дебърчани, скопяни, струмичани, вардарци, пиянци - като „стари сърби", ме интересуваше силно. Това наука ли беше? Нямаха за тези „учени" никакво значение спонтанните протести на народа в този край, бунтовете и кървавите разправии като този на Мара Бунева, масовото бягство на просветени местни жители към България, големият процес срещу скопската младеж и др. Мечтаех да видя с очите си тази култура, да заживея с то-зи бит, да се ослушам в говора на тия „сърби", за да сравня всичко това с бита, културата и говорите в дотогавашните граници на България. И затова, от една страна като възможности за задоволяване на една патриотична научна мечта, от друга като протест срещу капризите и егоистичното отношение на един министър, казах на жена му (моята колежка), че се изселвам и с котката си в Скопие и „моля Ви се - казах - кажете на г. Филов да не ме за-кача и да не ме подменя с някой свой приятел, като вили, че там е „Елдорадо" за българската етнография и археология". И действително, недълго след това, натоварих семейството си с всичката покъщнина, с котката и двата гълъба в кафез и с влака през Ниш се озовах в Скопие. Лесно намерих хубава квартира у едно скопско семейство - Жерновски - и работата ми започна. Преди да замина уредих научния персонал на музея. Каза ми се, че там вече работела една местна сътрудничка - българка, Вера Димитриева, назначена с препоръката на мобилизирания асистент на Богдан Филов - Д. П. Димитров, по-сетнешен (през социалистическо време) директор на Археологическия институт в София и редовен член на БАН. Имайки известни препоръки от страна на нашия нумизмат Тодор Герасимов за младия, току-що завършил университета Иван Венедиков, дадох доклад до Министерството да бъде назначен и той. Доколкото помня, по препоръка на Никола Мавродиев, поисках да бъде назначен и археологът, още непознат за мене, свършил науките си във Франция - Стамен Михайлов. Без да бъда питан от никого, бе ми изпратена като археоложка също тъй непознатата ми дотогава девойка Милка Сребренова. За секретарка и касиер-счетоводителка ми назначиха девойката Мария Пенчева, родом от Червен бряг. За няколко дни персоналът пристигна в Скопие. Там назначих за художник в музея Михаил Шойлев от Скопие, завършил живопис в София и бивш жител на София, но по причини от семеен характер изселил се преди години в Скопие и се оженил за сръбкиня, която всички наричахме „тетка Ната". Назначих и фотограф - Георги Попов, млад момък, българин от Скопие и прислужници Теофил Николов от Скопие и Петър... (Петрето) от село Блаце (Скопско), още двама други мъже и една жена от Скопие и съпружеската двойка Никола Андреев Мулешков, син на добрия ни прислужник Андреа Мулешков от софийския музей, и жена му Олга Николова, и двамата от София.

 По-късно пред мене се представиха като заклети българи археологът-изкуствовед Димче Коцев от Охрид и Димче Тодоров - скулптор от Скопие. Димче Коцев ми бе необходим за прякото наблюдение, проучване и закрепване на старините в самия Охрид, а Димче Тодоров - за изработване на копия - модели на етнографски и археоложки обекти за музейната експозиция. За етнографска работа в София не можах да намеря подготвени лица, пък и никой не дойде да предложи кандидатурата си.

Преди да замина за Скопие обаче, дойде при мене в София г-ца Вера Кличкова от Скопие, студентка на Вера Димитриева и пожела да бъде назначена като етнограф в музея. Аз вече имах добри сведения и за Димитриева и за Кличкова от работи, обнародвани от тях през сръбско време в скопски издания. В Министерството обаче, може би по внушение на Димитър Димитров, не се съгласиха да я назначат: Димитриева била достатъчна. (Тази Кличкова после идваше често на приятелски посещения в музея в Скопие, а след 9 септември 1944 г. македонското министерство я назначи за директорка на напуснатия от мен музей, където работи и днес Музеят - етнографският дял - още през сръбско време бе настанен на IV и V етаж в зданието, редом с Народната банка, партерът на което откъм площада беше ресторант, а II и III етажи се заемаха от нашата Търговска камара. (В същите етажи днес се помещава вече Македонският етнографски музей и Институтът за македонски фолклор). Археологическата част се помещаваше в старата част на града, в намиращия се там средновековен "Куршумли хан". В етнографската част заварих немного накърнената стара наредба, въпреки някои ограбени предмети от напусналите Скопие сръбски уредници, а може би и от някого другиго. Когато отидох там, Вера Димитриева описваше сама наличните материали в нова инвентарна книга, защото старата беше изчезнала. Първата ни грижа бе да инвентаризираме заварените битови и археологически материали. Това извършиха всички новоназначени научни работници. Погрижихме се и за пренареждане на етнографски дял, за да може да служи и за посещение, и просвета на гражданите. През първата година, при подреждането на тази част, посети музея и художникът Асен Василиев, който тогава работеше в Археологическия музей в София. Много му хареса Скопие и Македония и като практичен работник по възрожденската епоха, пожела да остане на работа при мен. Подпомогнах това му желание с един доклад до министъра на просветата, тогава вече проф. Борис Йоцов и той беше преместен в Скопския народен музей за постоянно. В преустройството на музея бях решил общата на двата етажа стена в залата да бъде изписана с картата на България, включително и Македония, като на тая карта картинно да бъдат представени начините на вършитба по различните райони: с волове, с коне около стожер, с дикани, с валяци, с коне държани с ръка, с коне, гонени свободно в заграден харман и ръчно очукване на снопите. Тази задача изпълниха добросъвестно и реалистично художниците Шойлев и Василиев. За изпълнението й първо се построи специално дървено скеле. Картата стана един от най-оригиналните експонати на музея. На тавана на галерията бе монтиран богато резбован таван от дебърски майстори снет от турска къща в Тетово и със значителни повреди от недоброто складиране в една от килиите на Куршумли хан. Реставрацията извършиха баща и син, майстори-резбари, дебърчани, живущи в Скопие, работили дълги години в софийски и други черкви в България. Бащата се казваше Нестор, а синът - Йордан. Таванът и картата станаха двата акцентни експоната на музея. Останалите -разни стопански оръдия: земеделски, рибарски, скотовъдски, занаятчийски и пр. - в долния етаж; витрини с носии от разни краища на Македония - на горния етаж, даваха ценно съдържание и по-казваха художествената култура на българите от Македония. В няколко отделни стаи бе поместен складът за закупуваните предмети, две стаи бяха за научните сътрудници, една за директорския кабинет и трета за фотографско ателие. Едно помещение на приземния етаж зад ресторанта служеше за ателие на скулптура, а сътрудникът Димче Коцов оставих да работи и живее в Охрид, гдето беше и семейството му, за да се грижи непосредствен за старините, като идваше през месец или два да докладва за работата си. Всички научни сътрудници и другите чиновници и прислужници работеха с ентусиазъм, предано и честно. Само Милка Сребренова, по наблюденията ми трудно улавяше нишката на редовна научна и вътрешномузейна работа. На терена не излизаше под предлог, че сама не може да работи или че здравето й не й позволява. По едно време, през втората година, до слуха ми достигнаха някои нередни нейни подвизи, излагащи не само престижа й като личност, но и музея. В началото на третата година бях принуден заради това и заради негодността й като научен работник, да дам доклад до министъра на просветата, проф. Б. Йоцов да я уволни от музея и да я назначи нейде из старите предели учителка или каквото намери за добре. Предложението ми бе уважено и тя беше преместена, заради несъобразно със службата й поведение. (Между другото, в неморалното й държане беше замесен и архимандрит Стефан Софийски, секретар на Скопския владика Софроний). Трябва да кажа, че особено добре и усърдно работеха и кабинетно, и на терена Иван Венедиков, Стамен Михайлов и Вера Димитриева. Димче Коцов в Охрид - също. Той усърдно закрепваше крепостната стена, продължаваше разкопките около св. Климентовата гробница в по-сетнешната джамия над манастира Канео, вън от града. Дори при едно посещения в Охрид, между другите закрепвания на крепостната стена на едно място над църквата „Св. Никола Стари" ми посочи поправка с варова зидария, в която с червени тухли бе иззидан надпис:

ПОПРАВЕНО ПО ВРЕМЕТО НА ЦАРЪ БОРИСЪ III 1942 ГОДИНА, с което искаше да ми се похвали колко държи на документалността в работата си. Добре! Но след като ние напуснахме по силата на политическите събития, Димче Коцов стана „Димче Коцо", а когато миналата година потърсих „документа" на поправката, видях само зидария без „документ". Димче Коцо вече беше професор по история на изкуството в Скопския университет. Не можах да го срещна, за да го запитам как стана така, че не се знае откога е поправката на крепостната стена над църквата „Св. Никола Стари". За чест на Коцов обаче трябва да кажа, че той по своя инициатива положи много голяма грижа за издирването на гроба на св. Климент. Воден от указанието на житието на светеца, писано през годините 1070-1084 от охридския архиепископ Теофилакт (когато спомените за св. Климент са били още живи, а може би са били още живи и неговите ученици от второ, дори от първо поколение, когато е съществувало и житието на св. Климент, писано на български от учениците му), Димче Коцов започна разкопки в съборената Имарет джамия и разкри под основите й основите на Климентовия манастир „Св. Панталеймон". В тях, тъкмо на мястото, казано в житието, се откри гърбът, в който освен дребни кости се намериха и стъкла от две кандила (Сравни за това и дописката от Ас. Каваев, в. Зора, 12 юни 1943).

 Несъмнено, времето от повече от 10 века е успяло да уни-щожи тялото на аскет-учител, който при това не ще да е бил погребан с някакви метални атрибути като корона, жезъл и др. А може да се допусне, че костите са били изхвърлени и някои не-ща, ако е имало такива, са били ограбени при разрушаването на манастира и при построяването на Имарет джамия. През тези три години етнографски проучвания в Македония бяха извършени от Вера Димитриева в Скопско, Кумановско и Кочанско; от мене - в Охридско, Ресенско, Велешко, Кавадарско, Струмишко, Скопско, Качанишко, Кривопаланско и Кратовско; от Райна Кацарова - в Кумановско. Никой от Народния етнографски музей в София, нито Филова, нито Велева, нито Миятев през тези три години се заинтересуваха от Македония и не надзърна в нея. През това време обаче мнозина археолози, особено Вера Мавроди-ева, често идваха, за да намерят нещо и да го изнесат в София тайно от мене. От етнографите дойде до Скопие само Велева, колкото да поиска материали за една етнографска изложба в Германия, уредена от Миятев и нея самата. Не дадох нищо, под предлог, че в софийския музей има достатъчно материали от този край и дори по-хубави от тия, които са в Скопския музей. Да изложат от тях! Иван Венедиков и Стамен Михайлов правиха разкопки в с. Кучевице (Скопско), по течението на р. Брегалница и в Стоби Кавадарско, правиха някои закрепвания на Куршумли хан в Ско-пие, извършиха някои реставрационни работи в бейския конак в с. Бардовци при Скопие и др. Слабият бюджет, с който музеят разполагаше в ония критични години, не позволяваше по-широко разгръщане на археологическите работи. Към археолозите, работе-щи в Македония, трябва да спомена и Асен Василиев който от името и със средствата на Скопския музей проучва редица черкви и манастири - в Нериз, Велес, Охрид, Прилеп, Кумановско и Кри-вопаланско, пък и другаде, но всички негативи на фрески и икони и всички данни за историята на църковната стенопис отнесе със себе си, скрито от мен. Това стана причина и за нежеланието ми той да продължи да работи в музея и да се върне в София. Излизайки със схващането, че всяко нещо тежи на мястото си и че Скопският народен музей трябва да стане един от големите му-зейни центрове в нова България, аз ревниво пазех старините на този край да останат в него и проучванията да останат архив за този музей. Разбира се, случи се така, че изнесените бележки и негативи от Асен Василиев по този начин за щастие бяха спасени от пожара, който унищожи евакуираното имущество на музея в Кочани, където беше скрито от бомбардировките над Скопие. Този пожар бе причинен от отстъпващите германци през време на Отечествената война. „За щастие" казвам, макар че материалите и после останаха лично у него. Имуществото на музея евакуирах в малкото и скрито в една падинка на изток от Щип село Кочани. Всичко бе зазидано в партерния етаж на недостроено училище, на което бяха успели да излеят само първата бетонна плоча. Училището бе предназначено за прогимназия и ми бе препоръчано от учителя Никола Гарвалов. Там евакуирах и персонала на музея - само научните сътрудници: Венедиков, Михайлов, Димитриева (която вече беше съпруга на Венедиков), художника Шойлев, заедно със семейството му. Заедно с музейните материали бе и моята лична библиотека, бюрото ми с ръкописи и по-голямата част от покъщнината ми. За успокоение пред областния управител д-р Димитър Раев, който не позволяваше да се създава паника с евакуиране на държавни учреждения, аз му заявих, че канцеларията на музея с прислужниците и аз оставаме в Скопие, макар че музеят е празен. Все пак, аз лично (защото бях евакуирал семейството си на П януари 1944 г. в с. Момина клисура, Пазарджишко) се настаних в една от килиите на Куршумли хан, гдето смятах, че е по-сигурно, отколкото квартирата ми. Там беше настанено и семейството ми преди това, за-щото заминаващите към Румъния американски бомбардировачи често разтоварваха недоизстреляните си бомби над Скопие. При една такава бомбардировка по една случайност не бяхме избити всички, заедно със семействата ни - моето и на тогавашния ди-ректор на Скопската народна библиотека, д-р Георги Шоптраянов, който също се бе настанил в Куршумли хан за по-сигурно. Съседната килия, в която се бяхме настанили след сигнала за тревога бе унищожена напълно само от една-единствена бомба Тогава се убедихме, че повече от метър дебели каменно-хоросанови стени и тухлено-сводови покриви не бяха никаква твърдина срещу аеропланните бомби и потърсихме спасение в изселване на семействата ни от Скопие. След евакуирането на семейството ми, аз продължих да се помещавам в килията над главния вход на хана, а канцеларията със секретарката - в други килии. След като бях мобилизиран с рота в Качаник, това жилище ми служеше при отиване по служба в града. Там нощуваха войниците ми, когато ги изпращах по служба в Скопие. Пред опасността от бомбардировките взех мерки да се де-монтира забележителния със своята резба олтар на църквата „Св. Спас" в Скопие и да бъде съхранен на безопасно място. Влязох във връзка с владиката Софроний и му изложих голямата опасност, ако не сторим това. Той се съгласи с мене и сам пови-ка от София резбаря Кушлев, който под мое наблюдение много внимателно, без ни най-малка повреда го демонтира, опакова от-делните му части също много грижливо и ги пренесохме в подземието - при съкровището на Народната банка - нова модерна и яка постройка. Това стана, разбира се, с разрешението на банковия управител. Някои местни патриоти, не знаейки това смятаха, че олтарните резби са изнесени в София и аз бивах често нападан от такива скопяни, че съм откраднал олтара. За тяхно успокоение ги изпращах до управителя на банката, у когото бе и ключът от съкровището, та, ако желаят, да видят резбите. Слава богу, че над сградата на банката не падна бомба. Иначе можеха резбите да пострадат, както пролича много по-късно по време на земетресението, когато банката бе разрушена. За щастие преди това олтарът бе възстановен в църквата Друга участ постигна музейните материали в Кочани, дока-то в изпразненото музейно здание не падна нито куршум, а при земетресението то остана почти единствено здраво. В Скопие още преди бомбардировките често идваше при мене старшият прислужник Теофил Николов и ми се оплакваше от скулптора Димче Тодоров, че намирал сутрин ателието му (на партера зад ресторанта) много мръсно. Между другото казваше - намирал човешки изпражнения, увити във вестници. В такива случаи повиквах Димчето и му се карах за това, казвах му, че това, което прави е признак на некултурност, на невъзпитание Той -едно малко човече - се оправдаваше, че оставал до късно да работи и тъй като нямало клозет долу, а и стълбището на музея се заключвало, не можел да иде до тоалетната на музея и затова се принуждавал да прибягва до това. - Е, добре тогава, няма да оставаш до късно и мръсотиите си ще хвърляш във Вардара! - Ама квартирата ми е много тясна и неудобна, та не ми се прибира в нея - казваше... - Тогава ще си изнасяш боклука! Как не те е срам прислужникът, като отвори сутрин да ти чисти... А той мълчи. Толкова бе вързан в говора и в ума си, че не можеше да се оправдава по-нататък. Заплаших го, че ако продължава с тия мръсотии, ще му прибирам ключа. И действително го прибрах... Но въпреки това, тези случаи продължаваха. Стана ми ясно, че той има подправен ключ. Заплаших го, че ще последва уволнение. На всичко това - мълчание. По-късно разбрах, че той прибирал там нелегални лица, но тъй като замърсяването престана, престанах и аз да му обръщам внимание.

 * * *

 При едно посещение на с. Нерези открих, че по тухлите на зидовете отвън на старата черква има множество невзрачни писма, дати и имена. При по-внимателно взиране някои от тях се оказаха от XIV, XV и по-късни векове. Реших да ги разчета и запиша. То-ва бяха имена на посетители в черквата от разни места - лица светски, попове, монаси и други. Такива драскани писма имаше само по два от тухлените пояси - докъдето са могли ла стигнат писачите, застанали прави. Отвреме-навреме, когато бивах свобо-ден, отивах в Нерези и системно разчитах и записвах това, което можех да разчета. Веднъж, когато отидох, срещнах Р двора на черквата двама млади непознати хора, които внимателно се доб-лижиха до мен и се заинтересуваха от това, което правя. Наблю-даваха ме известно време, запитаха ме защо дешифрирам това и си отидоха. Не обърнах внимание накъде. Единият от тях със симпатично лице видях после и в Скопие. Какво бе учудването ми, когато по-късно, след 9 септември 1944 г., срещнах същото лице и в София. Той ме поздрави любезно, оказа се, че е секре-тарят на Георги Димитров, юристът Борис Спасов, когото и сега срещам понякога и се поздравяваме като стари познати и за ко-гото чета понякога из вестниците като един от най-видните предс-тавители на Партията. Другият остана непознат за мен. Не ми бе-ше удобно да запитам при някоя среща Спасов за името му. Едва тази година, на 7.Х.1975 г. при една среща със стария ми познат от Варшава, журналистът Загурски, в едно софийско семейство, един беловлас симпатичен мъж, когото не можах да позная, ми се поклони и ми каза, че се познаваме... още от Скопие. Доста се чудих кой може може да бъде. И, когато ми се каза, че сме се виждали и в Нерези при моите зазирания по тухлите на черков-ния зид, се сетих. Сега научих и името му - Атанас Гълъбов -софийски съдия, според скромното му представяне. Той беше вещ познавач на конституцията. * * * При една обиколка по селата по Крива река заедно с Асен Василиев и фотографа Г. Попов през юни 1942 г., слязохме на шосето при с. Псача, което беше нашата цел. Натоварени с рани-ци, пълни с разни битови предмети, събрани за музея, а в моята имаше дори и едно трикрако столче от с. Търново, Кривопаланско, видяхме лека кола, в която се оказаха министърът проф Йоцов и писателят Йордан Бадев. Те ни бяха забелязали и спряха. След кратък разговор, те ни поканиха да се качим и да отидем с тях в Скопие. В колата имаше място и за трима ни. Ние отказахме, за-щото не бяхме завършили заплануваната си обиколка, след което те заминаха, като откараха в музея само столчето и другите съб-рани предмети. Трябва да кажа, че всички събирани за музея предмети би-ваха плащани на хората и то, ако самите те се съгласяваха да ни ги дадат. Плащахме добре, за да не оставяме лоши впечатления и да не даваме повод за критики. Нека тук спомена, че нямаше случай в многобройните ми обиколки из македонските села да съм срещал неприязнени отношения от страна на народа. Напро-тив, в много села, в разговор със селяни и селянки те спонтанно са изразявали радостта си, че най-сетне са освободени от чужди-те тям „сърболя" и че са у дома си в своята българска държава. Попадал съм и на неприятни случаи, когато неразбрани прости стражари, напили се в някое село, псуваха населението на „майка македонска" или самите селяни ми се оплакваха от такива местни „блюстители на реда". На всички такива жандари, наруши-тели на националното ни единство, вземах имената и ги съобща-вах на областния управител д-р Димитър Раев. За мое удоволст-вие сам той по телефона или при срещи ми обаждаше, че „тия простаци" или „тия говеда" са наказани или изпращани по домо-вете уволнени. В ония бурни времена на германска военна окупация, отно-шението на д-р Раев към народа на Македония при всички въз-можни случаи беше силно покровителствено. На това основание аз се съгласих по молба на съпругата му да се явя пред Народ-ния съд през 1945 г. и да бъда негов свидетел. Не зная доколко моето свидетелстваме, което се изрази точно в духа на казаното тука, е помогнало, но вероятно и въз основа на други показания и документи, д-р Раев бе оправдан от Софийския народен съд. По силата обаче вероятно на някакво споразумение на новата ни власт, не зная защо, той беше предаден на Македонския револю-ционен съд, който го осъди на смърт и там бе ликвидиран. * * * Като директор на музея в Скопие, през 1942 г. получих писмо от проф. Ст. Младенов от София, в което ми съобщаваше, че в Скопие се намира един ученик на проф. Макс Фасмер от Берлин - Ото Франк. Намира се там още отпреди няколко години, избягал от хитлеристка Германия, тъй като го преследвали, поради това, че някой от прадедите му бил евреин. Писмото за съжале-ние унищожих по понятни причини. Тук, в Скопие, живял прикрито от германците, като се прехранвал с преподаване на частни уроци по чужди езици. Този Фасмеров ученик бил между другото беле-жит филолог, а в миналото и храбър немски офицер, за което бил награден с два железни кръста като отличил се в боевете при Марна. Сега обаче се криел от хитлеристките власти в Скопие, за да не го открият и декорират с еврейската звезда, както всички евреи в града. Професорът ме молеше да го открия, да се свържа с него и да се погрижа да бъде снабден с лична карта на бъл-гарски гражданин. Разпитах приятели скопяни, особено Георги Шоптраянов и успях да се свържа с него, и да го посвятя в на-мерението си, по повод писмото на проф. Младенов, чието име му бе добре известно. В разговора си с него узнах, че действи-телно някой от неговите прародители бил от еврейско потекло, но че той се чувства германец и че няма никакво съзнание за това, че поне малко е евреин. „Ако - казва - ми окачат еврейската звезда, ще се хвърля във Вардар. Този позор не ще мога да го понеса." Но какво можех да направя аз за спасяването му от мес-тната германска хитлеристка власт? Отидох при д-р Раев и му по-верих писмото и желанието на проф. Младенов. Разказах му и за срещите ми с Франк. Той ми каза, че с готовност ще му издаде лична карта за българско поданство, ако той още не е известен на германските власти в Скопие. От проверките, които направихме с помощта на близки на Георги Шоптраянов и Стоил Стоилов (ди-ректор на Народния театър в Скопие). Успяхме да разберем, че Ото Франк бил вече в списъка на евреите от Скопие. Нищо и не можеше да се направи и от българската власт за него. За съжа-ление, не оставаше друго, освен да се крие, а ние да му помог-нем за това. Така и стана. Казах му, че не е възможно да му се помог-не официално, но да не се явява денем по улиците, да се крие в квартирата си, като скрива и адреса си. По едно време, през есента на 1942 г. се събудихме много рано от някакъв шум на улицата. Погледнах през прозореца и ви-дях, че има блокада от германски войници. Срещу нас имаше ев-рейска къща и войници изкарваха обитателите й: жени, деца, мъ-же, с малко багаж в ръце. Един старец с бяла брада също изли-заше със семейството си. Побиха ме тръпки от гледката. „Нещас-тници, си помислих, кой знае къде ще бъдат масово ликвидира-ни." Блокадата трая до късно следобед. Никой не биваше да се показва на улицата. Помислих си и за Ото Франк. Нещастникът сигурно и той е отвлечен. Къде?... По-късно се разбра, че всички са натъпкани в тютюневите складове край Скопие. Надвечер се от-правих към квартирата на Франк. Знаех я, някакъв номер на улица също с някакъв номер в новия квартал към зоологическата гра-дина. Почуках на вратата. Показа се хазяйката му. Попитах за не-го, а тя ми каза, че е у дома си и е в стаята си, много разтрево-жен. Успокоих се и й казах да му предаде, че приятелите му се радват, че не е намерен. Няколко месеца след това - може три или повече, се нау-чихме, че евреите (част от които бяха изгинали от болести и глад в тютюневите складове) били откарани неизвестно закъде в товар-ни вагони. Това пак ме разтревожи, защото предната нощ бяха ме събудили по телефона и непознат глас ме попита: - Вие ли сте директорът на Народния музей? - Аз съм - казах кой се интересува и защо ме будите по никое време? - Не е важно, казва, знаете ли где живее Ото Франк? - Не знам - казвам - защо? Телефонът се затвори. Сетих се, че той е търсен в послед-ния момент, за да бъде откаран с евреите. Пак вечерта след това, отидох в квартирата му. Хазяйката му, добра българка и християнка, ми каза, че не е в къщи, но да бъда спокоен, че не е взет от германците. Веднъж-два пъти се виждахме след това, след което аз, залисам в евакуиране на семейството си, на музея и пр. бях мо-билизиран и не можах да се осведомя какво е станало с този мил и нещастен човек. След 9 септември, през 1946 г. отиде на гости у родители-те си Вера Венедикова, която бе назначена за уредница при мене в Етнографския музей. Помолих я да разпита някои хора в Скопие знаят ли нещо за Ото Франк и ако случайно е в Скопие да научи адреса му. Когато се върна от там, тя ми каза, че не е успяла да научи нищо. Не много след това в София дойде фотографът на Скопския музей Георги Попов с една своя фотоизложба. И него помолих да се опита да се добере до сведения за този човек. Няколко месеца след това той пак беше в София и ми каза, че някои го видели в първата, след Скопие по посока на Качаник, гара Жостов. И повече нищо. Отчаях се, че ще мога да се добера до някакви положител-ни данни, докато не се направят по-грижливи проучвания Да бих могъл да отида аз, с удоволствие бих се заел с тази задача. Сам бих изходил целия тамошен край. Бяхме обаче навлезли и неприя-знени отношения с Югославия, та за такова посещение не можеше и да се мисли. Точно по това време при мене се яви другарката Драгова, възрастна жена, преподавателка по немски език и слу-жителка в Академията на науките. Яви се в кабинета ми в Етно-графския институт с музей. Дотогава не я познавах. Запита ме, като съм бил в Скопие на служба и като съм се срещал с Ото Франк и съм се грижил за него (за всичко това тя имала сведе-ния от по-рано), дали не зная сега нещо за неговата съдба. Тя била някога лично позната с него. Знаела го добре като студент-ка също на проф. Макс Фасмер. А сега от някакво общество от Финландия се интересуват за съдбата му в Македония. Според сведенията на това общество из скопските села се скитал някакъв непознат чужденец - беден, окъсан, брадясал, добряк. но ням, който услужвал на селяните с носене на вода и други работи, според силите си. Никой не знаел где се е появил, а той като ням, не могъл да каже нищо за себе си. Срещу услугите те му давали приют и го хранели. И хората от Хелзинки питат Драгова, като негова позната, знае ли нещо за него, та да им съобщи, за да го вземат под свое покровителство. В краткото си посещение преди две години в Македония (на една сесия по фолклор в Охрид), се задържах за няколко ча-са в Скопие, срещнах се само с Георги Шоптраянов, запитах го по този въпрос, но и той не можа да ми каже нищо положително. Такава беше участта на един заслужил германец, жертва на хитлеризма, чак в Македония...

 * * *

 На 26 май 1942 г. след подреждането на етнографската част на музея, стана и откриването на експозицията. За тази цел поканих министъра на просветата проф. Борис Йоцов, който прис-тигна с малък антураж - Стефан Попвасилев и Йордан Бадев Експозицията беше похвалена от всички посетители и офи-циални лица от града. Тя правеше много добро впечатление на масовите посетители всеки ден. Таванът, картата, носиите, моделите на селски къщи и стопански постройки и другите предмети задържаха вниманието на всеки със своята оригиналност и веща подредба. На 20 ноември 1943 г. българското правителство реши да открие български университет в Скопие, на първо време само с историко-филологически факултет. За организатор и ръководител на този университет бе назначен доцентът от Софийския универ-ситет Атанас Илиев - философ. Откриването на университета ста-на много тържествено. Между другите високопоставени лица при-състваха мнозина професори от София, министърът на просветата Б. Йоцов и княз Кирил. Помня „между другото, че на банкета в големия скопски ресторант държа бележито слово най-старият професор Александър Теодоров-Балан като изтъкна историческо-то значение на източните и западните български земи за култура-та, просветата и цивилизацията на българската народност. Тази негова мисъл се състоеше в това, че докато Преслав и Търново са били политическата мощ на българите, Охрид и Солун са ог-нищата на нашия национален дух през вековете. „Запад и изток -дух и сила на българщината в далечните и близките векове, днес е на път тази ос на дух и сила да влезе в движение" - горе-долу това бе смисълът на словото му, което предизвика бурни и мили аплодисменти от присъстващите първенци, между които повечето бяха синове на Македонския край. Първият професорски кадър на новия университет се състо-еше от : доц. Атанас Илиев - ректор, хабилитирани доценти: Александър Бурмов, Игнат Пенков, Емил Георгиев, Димитър Крънджалов - всички от София. Само Георги Шоптраянов, доцент от бившия сръбски факултет в Скопие, беше местен. Той произхож-даше от здраво българско семейство от Велес и беше щастлив като мнозина млади интелигенти - брат му Тодор, Димче Чкатров, Димче Гюзелев, Н. Бунев, инженер Коста Хаджиев от Охрид, Жерновски, кметът на Скопие Спиро Китинчев, адвокатът Кирил Дрангов и много, много други, които бяха вече заели важни позиции в администрацията, културата и просветата в родния си край. Бях поканен от факултетския колектив да подам кандидату-рата си и аз. Дълго мислих за това, защото имах много грижи и работа с музейното дело, което ми беше поверено и бе сложно за мене, тъй като трябваше да се грижа не само за етнографията, но и за археологията. Най-после подадох кандидатурата си с тру-довете „Сватбената песен - нейната служба и значение в сватбе-ния обряд", „Понятия и представи за смъртта на душата - фолк-лорно проучване", „Из веществената култура на българите, ч. 1 "Рала", ч. II - „Вършитбени начини и оръдия", сборниците „Трем на българската епическа песен" и „Сенки из невиделца", изработени заедно с Божан Ангелов, статиите на унгарски за „Палешниците и черяслата", „За систематиката и произхода на сърповете и „Уреди за добиване на масло у българския народ" (и трите обнародвани в органа на Етнографския музей в Будапеща) и други някои по-незначителни статии. Всички, освен сборниците са сравнително-исторически студии без прецеденти в нашата етнографска книжнина. Рецензирани бяха от Бурмов, Емил Георгиев и Д. Крънжалов и с пълно единодушие бях избран за редовен доцент. Редовната работа на университета следваше да започне през 1944 година. Дотогава обаче новите професори правеха оби-колки из македонските градове със съответни на специалността им сказки за просвета на народа - един вид подвижен народен университет. Бяха посетени градовете Велес, Прилеп, Битоля, Ох-рид, Ресен, Струмица, Тетово и др. Аз обаче не се включих в екс-педицията им, заангажиран с музейните си грижи, а при това от месец март бях и мобилизиран. Най-късно от всички в Скопие пристигна и Васил Маринов, назначен за преподавател в този университет. Представяше се за „доцент" пред хората - преподавател по география, въпреки че за география бе хабилитиран Игнат Пенков. Назначен беше за такъв по желанието на Богдан Филов, тогава министър-председател, за-щото беше кум на Маринов, лично той го беше венчал По този случай и той вземаше участие в обиколките на редовните доценти. Когато в Скопие пристигна Емил Георгиев, най-напред се яви при мене в музея да ми се представи като ми каза (не помня дали не ми даде и писмо), че му било наредено от Министерст-вото да се яви непременно при мене и да ми бъде в помощ, ко-гато трябва. Дори поиска да му възложа някаква работа, за да може да се отчита пред Министерството. Аз обаче му казах да бъде спокоен, да си гледа работата във връзка с университета, аз нямам работа за него. Писах в Министерството, че се е явил при мене и че ще го използвам в някои случаи за музея Това бе всичката услуга от негова страна. Работата и с университета напредваше добре, но следваща-та година, поради неблагоприятните военни събития, не се осъ-ществиха редовни занятия, въпреки че имаше много записани сту-денти и от Македония, и от вътрешността на България. Като дой-де лятната ваканция, професори и студенти се разотидоха. Остана в Скопие само ректорът и посрещна Девети септември сам, като капитан на потъващ кораб.

 * * * 

 Българска книжнина през трите години 1941-1944 в Скопие почти не можеше да бъде създадена. Присъствието на германски войски навред из Македония, административното и просветно преустройство на страната, икономическата стагнация, всичко това допринасяше за бавното начало на научната книжнина. Временните вестничета и листове при влизането на германските, а след тях и на българските войски, излизащи в Скопие и Битоля на местно наречие и на книжовен български език, бяха завършили своето съ-ществуване през лятото на 1941 г. Единствено основаните по-късно в. „Целокупна България" в Скопие и сп. „Македония", пак в Скопие, бяха най-солидната преса. „Целокупна България" и „Македония" излизаха под редакцията на Никола Коларов. Редактирането им беше много вещо и културно. Освен политическите информации, които заемаха доста място, на страниците им намираха място и пространни просветни, исторически и други статии от специалисти Някои от университетските представители също обнародваха в тия издания свои статии. През своето тригодишно пребиваване там и аз обнародвах в „Целокупна България" доста статии с историко-етнографски характер като: „Веркович и Гологанов" (12.11.43), „Грижи за старините в Македония" (13.VIII.43), „Обичаите срещу Нова година" (31.XII. 1942), „Обичаите „служба" и „слава" (II, 12.ХII.1942), „Марков камък" и „Маркова стъпка" при с. Русаля, Търновско" (20.11.43), „Македонските народни песни и чужденци за тях" (II, 27 и 28.ХI.42), „Борбите на македонеца за свобода в народната пе-сен" (ЗО.V.43), „Българските народни песни на братя Миладинови в III издание" (III 11.V.43), „Първи възродители от П. Динеков" (II, 17.IХ.42) и в сп. „Македония": „Народният бит в „Огледалото" на Кирил Пейчинович" 1 (1942), кн. 2, с. 24-30; „Културното мина-ло на Македония и сръбската наука" (I, 1942, кн. 1, с. 4-8); „Но-сене товар на глава в Македония" 1 (1942), кн. 1, с. 31-34: „Обичаите срещу Нова година" и др. Списание „Македония" излиза две години. Подобно на вестника и то беше трибуна за историческа и национална просвета.

 Още през 1942 г. бях поел грижа да основа „Годишник на Народния музей в Скопие", в който да се обнародват научни материали, факти из областта на етнографията, археологията и историята - стара и съвременна. Икономическата стагнация, липсата на достатъчно хартия и недостатъчната печатна база в Скопие, твърде много похабена от сърбите, забавиха осъществяването на това дело. За сътрудници бяха поканени и видни наши учени от София. Този годишник щеше да изнася студии, съобщения и материали от цяла Македония и Моравско. Жалко, че замисленото не можа да се осъществи. При откриването на Народния музей, министърът -проф. Йоцов пожела да посети с. Теарце, Тетовско и да види гроба на Кирил Пейчинович. С няколко коли, той със своите придружители от София, аз и Христо Савов - окръжен училищен инс-пектор и някои други, отидохме там, посетихме църквата и гроба на Пейчинович. Скромен мраморен кръст със скромен надпис оз-начаваше мястото на починалия български книжовник от ранното Възраждане, писал и обнародвал книги на „прост български език от Долна Мизия", т.е. от Македония.

 * * *

 Още в първите дни на заселването си в Скопие заедно със семейството си, се запознах с един продавач на зеленчук на па-заря, който ставаше в старата част на града (в „турската махала"), зад Куршумли хан. Мъж на средна възраст, около 50-годишен, с висок ръст и явно трудолюбив. Тип, за какъвто народът казва „ачик мъж". Той докарваше всеки пазарен ден хубав, качествен зе-ленчук. Докарваше го с волската си кола - двуколка, типична за Скопско и изобщо за тоя край на Македония. Този човек, от ко-гото редовно си купувах зеленчуци и плодове (пипер, моркови, домати, картофи, салати, ябълки, круши сливи, орехи и пр.), се привърза към мен и често донасяше нарочно за мен първите си произведения от градината. Градините на Нерези бяха ниско под хълма, на който беше разположено селото, в равнината край Вар-дара. Оказа се, че пиперът, който взех най-напред - едър, месест, хубав на глед - и зелен, и червен, беше много лют. Вторият път, когато трябваше да взема от него, му казах, че ще взема от него, ако има „благ пипер", ако не - ще търся по други прода-вачи. - Нема да найдеш, господине, у нас нема туа благ пипер, све е лют. Побарай у други, ама нема да найдеш! И така, цяла есен и зима се мъчихме с малко лют скопски пипер. Казах на бай Траян, че в София има много благ пипер и че ще го снабдя за пролетта със семе от такъв. И действително му занесох още през зимата такова семе. И той като практичен и „мераклия" градинар още рано пролетта насял една леха в топлилник с това семе за разсад. После го насадил в градината в отделни лехи, но недалеко от лехите - с традиционния му лютив. Когато излязоха първите чушки, донесе ми ги у дома, за да ми се похвали и да ме задоволи. Оказа се обаче, че пиперът. изра-съл в съседство с лютивия, се е опрашил от последния и плодът му беше пак лют. Смесеното опрашване бе дало своето отраже-ние, бай Траян скоро съобрази това и нася късна леха от благото семе и макар късно през лятото, разсадил пипера на по-далечно от градините място от новия разсад и доби само сладки чушки. В отделна градина, по далеч от общоселските градини, на след-• ната година само той продаваше на пазара „благ пипер. Мнози-на нерезчани-градинари след това започнаха да произвеждат за Скопие такъв пипер, по примера на Траян. По едно време бай Траян в дните след смъртта на цар Бо-рис не се яви на пазара два пъти подред, пък и аз, останал сам в Скопие, тъй като децата с майка си бяха на гости в родното ми село, не излязох на пазара след това. Близо месец не го видях. Един ден се отвори вратата на кабинета ми в музея и бай Траян подаде главата си и поздрави. На учудването ми, че дълго време не можах да го видя, той седна и ми разказа историята на от-съствието си: с неколцина съселяни ходили в София да се покло-нят на покойния цар. Там останали десетина дена, дори и след погребението на царя, за да се запознаят със София. Разказа ми с подробности всичките си впечатления, дори заплака, когато раз-каза за поклонението и за откарването на покойника с влака за Рилския манастир. (Целият този разказ обнародвах в „Целокупна България".) Свидетел на народната любов, проявена спонтанно към покойния цар, на плачовете при откарването му до гара София и при заминаването на влака, бай Траян, обикновен и честен по съзнание българин (за сръбско или за някакво отделно от бъл-гарското национално съзнание и дума не можеше да става при него) беше дълбоко засегнат от това събитие. Това трябва да се каже и за неколцината му другари, с които бе ходил в София, както и за многото други селяни от Македония, които са имали възможност в ония години на ниски доходи да похарчат за влак и да престоят в София по няколко дена, две и повече хиляди то-гавашни лева. Спомням си думите на бай Траян, който бе казал на жена си, в отговор на укора й, че е похарчил толкова пари, следното: „На, рекъл! На ти две иляди лева, да видиш дали ке ви-диш това, що съм видел я. Това, що видох, с пари не се купува, питай парите да видим дали ще ти кажат какво е било! В Скопие съществуваше голяма секта дервиши. Те ходеха често из старата част на града и можеха да се видят по пазара и старата чаршия. Веднъж с неколцина познати семейно се отпра-вихме към джамията, в която те изпълняваха своята служба. Поз-волиха и да се качим в галерията, дето се качват и жени. Не бях виждал дотогава подобна чудесия. Обрядът им, доколкото си спомням сега (1975 г.) се състоеше в танц, всъщност бавни рит-мични движения. Ритмичността се определяше от силно гласно повторение на думата „алла, алла, алла, алла...", т.е. аллах до безкрайност, до припадък. В това гласно и монотонно повтаряне без прекъсване те изпадаха в екстаз и един по един хапваха и падаха. В такъв случай отвън се явяваха други турци и изнасяха падналия вън от централното помещение, гдето церемонията про-дължаваше още час-два. По-издръжливите не се смущаваха от припадналите и не прекъсваха молитвите си. Хванати за ръце или нехванати, в редица - права или в кръг, обикновено правостоящи, но и наведени напред или седнали, дервишите извършваха неиз-менно ритмични движения наляво и надясно с горната част на тя-лото си. Неизвестно кога и защо, най-старшият произнасяше за нас непонятни думи, навярно също молитвени, които другите по-демаха и повтаряха пак така продължително. Видяхме там и дейс-твително промушване на някои с кама през голата си ръка или през бузата си, без потичане на кръв. Промушеният продължаваше след това да се клати и да повтаря. Камите се поднасяха от ли-це, пак дервиш, влизащо отвън, види се, когато усещаше, че този акт е вече възможен за някого. Жестоко и драматично за нас, наблюдаващите. Някои жени реагираха с отдръпване назад или със затворени очи. Ние изобщо не можахме да издържим до края на службата и напуснахме джамията с дълго коментиране на ви-дяното, сякаш и ние бяхме обхванати от този унес на дервишите. Дервишите обикновено бяха възрастни мъже, облечени в дълги като раса дебели до глезените дрехи, с каквито ходеха и из града. Но имаше и от разни възрасти, дори и млади момчета чието участие в обредното танцуване се забелязваше явно от га-лерията, а се чувстваше и по пискливите им гласове в хаотичното на разни тембри повтаряне на молитвените думи. Особеното военно и напрегнато историческо време не бе разклатило ни най-малко този религиозен екстазен дервишизъм у турците. Сякаш той съществуваше със своята първична сила вън от времето. В началото на 1944 г., може би през месец февруари, седнал до прозореца в килията си над портата на Куршумли хан, ви-дях да влиза в музея един въоръжен до зъби, с бомба в пояса си и с каска възрастен германски войник. Това рядко се случваше. Германските войници нямаха време да посещават музеи, джамии и черкви или каквито и да било забележителности не само в Скопие. Забелязах, че войникът има и малка брада. След минута-две чух да се разговаря в коридора пред вратата ми на български и на сърбохърватски. След малко вратата ми се отвори и влезе прислужникът Теофил: - Господин директоре, един Ваш познат германец иска да Ви види! - Нека влезе! Пред мене се изправи възрастният войник с каска и пълно въоръжение и с добре вчесана малка брадичка. Не можах да го позная кой е той. - Добър ден! - каза той на български. - Господин директор Христо Вакарелски, каза той със свойствения му дълбок басов глас, нагаждайки правилно думите на български, но с явен сърбохърватски акцент. - Да, същият! Какво обичате? - Аз съм проф. Матъл, Йозеф Матъл от Грац! - каза той и обърна по-нататък на сърбохърватски, тук-там и на немски. Професор Йозеф Матъл познавах от едно негово кратко посещение в София, в нашия Народен етнографски музей, през 1937 година. Тогава, това беше след IV конгрес на славянските географи и етнографи в София. Той беше чул за мене от някои участници в този конгрес, тъй като не присъстваше на него, но беше чел и мои работи, писани в Известията на музея и статията ми в първия сборник „Книга о Балкану", излязъл в Белград през 1936 година. Тогава, помня, проф. М. Арнаудов и Ст. Л. Костов му бяха дали вечеря в локала „Славянска беседа", на която аз не присъствах. Той попитал за мене и те му казали, че може да ме види на следния ден в музея, което и стана. Не можах да го позная, освен че бяха минали почти или повече от седем години, още повече в тази войнишка екипировка. За мен, че съм директор в Скопие, научил от Васил Семзов, кой-то бил там като военен кореспондент на германците. В продължителния разговор от няколко часа, той изказа болката си и неодобрението си от хитлеристката война. Опряха и до мен - изказа той мисълта си - и аз да бъда мобилизиран със сакатата си ръка". (Дясната му ръка беше без пръсти, винаги увита в черна, като чорап ръкавица. Той пишеше с лявата си ръка, а с нея си служеше неловко и когато се хранеше.) Възмущението му беше покъртително, но нямаше какво да се прави. Довечера трябваше да бъде в Прилеп с влака, откъдето заминаваше за Албания. Разбира се, при това предупреждение, което той ми напра-ви, аз нямах възможност и да настоявам да ми остане на гости през нощта. Изобщо той изказа удоволствието си, че в това опас-но време на безлична военщина, поне в Скопие за кратко време ще срещне познат и миролюбив колега. И замина нещастният професор, обременен с ненавистните доспехи към една, както той се изрази, неизвестност. След войната той дойде на конгреса на славистите през 1963 г., когато ми беше постоянен гост с г-жа Даутвиц и с проф. Креценбахер от Грац, а след това, през 1965 г., аз с Анна му бяхме на гости в Грац.

 * * * 

 Посещението на царя в Скопие и местното население На 3 октомври 1942 г. се разнесе новината, че царят ще пристигне в Скопие. Интересът у населението към това събитие беше голям. Нашата хазайка каза на жена ми някак си въодуше-вено: „Мари Ано! Царот кел да дойде, их, да мога де го видам нашиот цар каков йе!" На следния ден площадът беше още от рано ограден от кордон наши войници, стоящи гъсто един до друг. Движението към стария мост, към старата чаршия и към площада бе спряно. Хората обикаляха и минаваха Вардара през дървеното мостче по-горе от каменния мост и през много по-далечния по-долу бето-нен модерен мост. Народът започна да се трупа зад кордона още след очистването на площада. Ние с жена ми и децата заобико-лихме и се качихме в музея, сградата на който вместо с кереми-ден покрив, завършваше с широка тераса. Там се настани целият персонал, чиновниците от Търговската камара и мнозина познати. Към 10 часа се раздаде команда - подготовка за пристигането на височайшия гост и недълго след това по моста мина открита лека кола и още една друга след нея. В първата, до шофьора изправен стоеше царят. Раздаде се спонтанно „ура" от народа зад кордона, което „ура" като че ли нямаше да има край. Във втората кола имаше висши офицери. Когато колите спряха насред площада, царят се опита на няколко пъти да говори и овациите спряха. Тогава той започна с поздравления към скопските граждани и из-каза радостта си, че има възможност да бъде между население-то на този отдалечен български край. Ново „ура" заглуши думите му. Народът зад кордона беше натъпкан така, че яйце нямаше къде да се хвърли, както се казва. Но по едно време първите ре-дици напънаха, натиснаха гъстата редица на кордона, който започ- на да се огъва. Офицерите от местната военна част тръгнаха ядосани да възпрат предстоящото скъсване. Царят им махна с ръка да не се грижат за това. Не след много кордонът се скъса не на едно място, войниците бяха повлечени от народната вълна. И този народ - мъже, жени, стари и млади, облечени празнично, с „ура" се струпа от разни страни около колата на царя. И той ся-каш бе изскубнат, като дърво от корена му, и бе понесен на ръ-це по площада от гъстата тълпа с нескончаемо „ура". И така не минути, а повече от половин час... Човекът нито можа, нито бе нужно да доизкаже словото си. Всеки мъж, всяка жена правеше неимоверни усилия да се доближи до него, поне да го докосне с пръсти. Антуражът му остана като вкаменен в колите си. Какво изпитаха в първия момент тия хора не зная, но скоро бяха явно зарадвани и само следяха с очи как височайшият гост на Скопие бе носен като дете прав над главите на народа. От високата тера-са на музея можехме да наблюдаваме отлично това незабравимо народно ликуване. Най-после царят отново се качи на царската ко-ла. Изправи се до шофьора, благодари сърдечно за посрещането, което го развълнувало до сълзи (това вече при затихнали „ура" и глъчка) и съобщи, че иска да обиколи с колата си града и ще продължи за Велес. Доволен, с ново „ура" народът се разстъпи откъм Военния клуб и колите заминаха край Вардара откъм гимназията и по-на-татък към манастира в Нерези. Народът дълго време не се разне-се, а коментираше, споделяше впечатленията си, радостта си, ня-кои бършеха очите си от появилите се неволно радостни сълзи по тях. Особено радостни и задоволени бяха онези, които бяха успели да се докоснат до царя. Това се чуваше из тълпата, кога-то си пробивахме път с децата за към дома. Като стигнахме у дома, видяхме на двора хазяите Жарновски да палят огън, за да топлят за нещо вода в един голям черен котел. Хазяйката се затича към нас, срещна жена ми, пре-гърна я и като опиянена повтаряше: - Господжо Ана, ама колко съм щастна, ама колко съм щастна, го видов и го фатив за дреата царот! За дреата го пипнав! Ама колко съм щастна, не знаеш! Царот, ма, царот. Не се съмнявам, че посрещането е било не по-малко въл-нуващо, искрено, сърдечно, радостно навред по градовете и села-та, гдето е спирал този невзрачен конвой от две коли с един цар. И човек се чувстваше действително горд и щастлив като българин при тая гледка. Ех, само да се махнат тези чужди войни-ци, си мислехме. Така стана царското посрещане от народа - без речи, само с чувства!

 * * * 

 Заварената в Народния музей желязна каса бе твърде мал-ка, при това с повредена брава и липсващ ключ. Направих поръчка във фабриката за огнеупорни каси на Бурджев в Плевен. След една-две седмици касата пристигна с влака. Стоварването и докар- ването й с камион до музейната сграда погълна усилията на 7-8 души хамали. След тази беда последва по-голяма: как касата да се изкачи на четвъртия етаж. Съществуващият голям асансьор още от напускането на сърбите бе значително повреден, а майстори-поправячи не можеха да се намерят. Оставаше все пак да се прибегне до човешкия труд. Два дена обикалях хамалските групи, които не бяха малко в Скопие. Някои от тях решително не се нае-маха да вдигнат касата на четвъртия етаж - по близо 90 стъпала. Над сто и петдесет килограма беше тежестта. Други искаха майка си и баща си, за да я изнесат, хонорар, колкото цената й. Какво да се прави? Може би специално скеле за макара. И на това бе-ше направена сметка от специалисти-строители. Но стойността на такова скеле, а и хамалите, без които пак не можеше да се мине, пак беше много голяма. Два дена някои от хамалите обикаляха красивата каса. Най-сетне дойде при мен един хамалин от нео-бикновено тежка категория и ми предложи едно възнаграждение, наистина голямо, но все пак силно снижено от дотогавашните калкулации. - Господин директоре, ке даваш... (толко и толко) лева, я ке я изнесем и ке я турим тука в кабинето ти! - Как ще я изнесеш, бе? Тя ще те смаже! Как един човек може да я изнесе толкова високо? Тя тежи сто и петдесет кила! - Ке я изнеса, не лажем те, ама с мене ке са още четири хамали! Тогавашните хамали в Скопие бяха съоръжени с носачна възглавница, самар й казваха. Нали е циганин, с него може да се проведе и пазарлък. Грош горе, грош доле, най-накрая се съгла-сих на известна сума с предупреждение, че ако я изпуснат и похабят хубавата и широка мраморна стълба и стотинка няма да им дам. - Па да, господине! А я като кажем, да се знае. че ке го сторим. Господин директоре, я съм работил в Солун на пристани-щето и там никой не можеше да ми се опре!... Добре. Слязохме долу, аз и целият персонал да гледаме как ще стане това изнасяне. Там чакаха четиримата му другари. Той им каза за колко сме се споразумели и ги подкани да вдиг-нат четиримата касата и да му я сложат на гърба. Някои от тях изказаха неодобрение с пазарлъка, но нали той ще бъде носачът, съгласиха се. И той преви гръб с лице към вратата на стълбище-то, като се разкрачи съответно и опря ръцете си о бедрата си. . Нелесно четиримата други можаха да подхванат отдолу чугунена-та каса и да я сложат внимателно върху самара му, така че из-пъкналият надебелен долен края на самара да не позволява изплъзването надолу. И така наведен, негова милост пое с малки крачки, хвана се с лявата си ръка за якото метално перило, а дясната остана на хълбока му и бавно, внимателно, запристъпя от стъпало на стъпало, като прибираше и двата си крака на стъпа-лото и след това пристъпваше на следващото. Другите четирима крепеха касата от двете страни по двама за ъглите при самара. На всеки десет стъпала той спираше да почине по две-три минути, 8 Другите с усилие малко повдигаха касата. Ние всички вървяхме пред него, страхувайки се да бъдем отдире, за да не би ла пад-не човекът и касата да се изтърси и да премаже някого. Колкото по-нагоре отиваше, толкова почивките ставаха по-чести. Едри кап-ки пот падаха по чисто белите стъпала. Към края дишането му започна да става все по-често и шумно. Най-после стъпи на чет-въртия етаж. Въведохме го в стаята на секретарката. Четиримата му другари пак внимателно вдигнаха касата над гърбицата на са-мара му и я положиха на пода. Исполинът циганин седна на поднесения му стол все така учестено дишащ, па извади от джо-ба си един не порядъчно чист пешкир и изтри лъскавото си лице. За почуди на всички нас, той не почива дълго на стола, След ка-то секретарката му заплати уговорената сума, стана и нищо не каза, но другите се заджанкаха да му дам нещо да се почерпи, защото ако и той и те са знаели, че е толкова тежка, и че е тол-кова високо, нямало да се съгласят. Разбира се, че им дадох от себе си нещо да се почерпят. - Е, хаде сбогом, па кога има нещо друго тежко да носим, нас викай! * * * Скопие беше град с 72 960 души жители през 1941 г. -българи, турци, цигани, евреи и други. Разположен беше от двете страни на Вардар. Източната част повечето с турско и циганско население, западната - с българско и еврейско. Двете части бяха свързани с един седмосводест каменен мост, слабо възвишен към средата, по-нагоре от него имаше широко дървено мостче само за пешаци, а значително по-надолу - нов бетонен мост. Почти накрая на града имаше железен мост, по който минаваше желез-ницата Скопие-Куманово, Враня, Ниш. Южната част на града опи-раше до сравнително висок хълм, наричан Водно планина. До са-мия хълм беше болницата, а настрани от нея - християнските гро-бища. По-височко, в склона на хълма и сега са двете малки сел-ца Горно Водно и Долно Водно, а значително по-далеч от тях, на около 5-6 км. пак в склона на Водно планина - с. Нерези - със средновековната черква-манастир, със знаменита стенопис. Източ-ната част на града беше по-старинна. Разположена беше в по-ши-роко място и граничеше на изток с т. нар. Скопска цръна гора. В западната половина беше и гарата на Скопие, до самия град, построена на железницата Велес-Качаник, Санджака. На тази же-лезница и днес е гара Жостов, именувана от българските власти, след което железницата минава откъм източната страна на Вар-дар и след това по течението на р. Лепенец и Качанишката кли-сура. Заобиколен почти целият от височини, открит само откъм юг, откъм Велес, градът и полето около него имат обикновено по-топъл климат и снегът се задържа значително по-кратко, от-колкото София, например. Значително старинен град, дори според някои учени център на Византия по времето на Юстиниан I, стратегическа крепост на турците още от завладяването на Сръбското кралство, в Скопие се намират много архитектурни старини, повечето от които се поддържат и днес. В източната, „турската" част се намират вели-колепни джамии, чиито сгради, кубета и минарета. ниските жи-лищни сгради и кривите улички в чаршиите, придават на тази част особено хубав ориенталски характер. Тя е приятна за разходки и битови наблюдения. По тия улички са и всички занаятчийски рабо тилнички и дюкянчета с напълно ориенталски романтизъм. Тук е и прочутият и обширен Куршумли хан. Построен през XVI в.. той се състои от две части: стопанска и търговска. Търговската част представлява четвъртита каменна сграда на два етажа. Стените и на двата етажа са дебели по един метър. В сградата се влиза през голяма дървена порта, направена от масивни дялани талпи, дебели към 12-14 см., съответно снабдена с яки брави и желез-ни подпорни лостове отвътре. На дясното крило на тази порта има прорязана малка вратница за влизане на хората. Долният и горният етажи са разделени пак с каменни и тухлени зидове, на почти еднакви по размери килии, 4Х4 или 4Х3,5 м. Прел тия ки-лии има каменен коридор с масивни четвъртити каменни колони, съставени от по два или от по един блок, споени с олово с пок-ривната сводеста каменна и тухлена зидария и с основния дебел каменен парапет. Трябва да се каже, че таваните на килиите и на двата етажа са кубести. Килиите на долния етаж са без прозорци отвън, а тия на горния етаж са с по едно мазгалесто прозорче -по-широко отвътре и по-тясно отвън. Срещуположно на портата има друга такава, която води за втори двор, също укрепен с дебел еднометров зид, където около четирите му страни е имало навеси за търговските кервани и керванджии, които са минавали през предната част в задната която не е имала друг изход. Във времето, когато аз отидох, този втори двор беше значително разрушен и портата към него не се отва-ряше. Кубетата на килиите от горния етаж са оформени декора-тивно над покрива с дебела оловна покривка и заедно с коминчетата от всяка килия тия кубета представляват красива гледка от всяка страна. Дворът е с калдаръм от широки каменни плочи, а в дясната му половина има изградено с дялани камъни кръгло басейнче с шадраван. През мое време шадраванът не работеше. За коридора на втория етаж се изкачва по две стръмни каменни стълби, със значително високи стъпала. Стълбите се намират до двете порти на хана. Когато влязох за пръв път в тази старинна сграда, намерих в нея не особено системно наредени по долния коридор множество археоложки паметници с гръцки, римски и турски надписи - стели, надгробни плочи с портретни изображе-ния и др. Никакъв инвентар нямаше за тях, нито номера по тях. Дървените порти бяха оригинални и по тях отвън и отвътре имаше множество съкратени изрази, имена и дати с латински шрифт от XVI, XVII и XVIII в., когато ханът е работел. Някои от тях аз изкопирах или преписах. Пред Куршумли хан е имало в недалечно-то минало дюкянчета, лавки, някои от които, полуразрушени, сто-яха още. Зад тях имаше всякакви други леки постройки, а по-да-леч, на около 50 крачки, запустяла и полуразрушена джамия. Тази грозна и запустяла фасада и част от страничните пространства вън от хана по мое нареждане бяха очистени от всички строител-ни материали и разни други боклуци и нечистотии, мястото беше настлано с хубава жизнена пръст и насадено с овощни дръвчета. В края или през лятото на 1944 г. прислужниците вече беряха плодове от тях: сливи, ябълки, мушмули и др. Беше почистен и ханът вътре, доколкото бе възможно и през 1944 г. килиите слу-жеха за, божем, сигурни скривалища от бомбардировките и като жилища за прислугата и за моето и на г-н Шоптраянов семейства, докато в хана падна първата бомба и се оказа колко илюзорна е здравината му по отношение на аеропланните бомби. Освен почистването на Куршумли хан, устроих в него и ба-ня с вани и душове за редовно къпане на прислужниците. Това се наложи от крайната нечистоплътност главно на мъжете-прислужници от Скопие. Още в първите дни почувствах, че те почти всич-ки, освен Теофил Николов, когато влезеха в кабинета ми, внасяха със себе си нетърпима миризма. Трябваше да отварям прозореца след тях, за да се проветри. Питах ги дали ходят на баня и колко често, на което получавах различни отговори, от които се видя, че почти не знаят що е баня. Тогава ги задължих да ходят на баня всяка събота. Но това не даде резултати. Те пак идваха със своя „аромат". Тогава намислих да направя баня в Куршумли хан, в ко-ято безплатно и под контрол можеха да се къпят. Но за тази цел трябваше да се направи нов водопровод до самия хан, защото шадраванът беше с твърде слаб дебит, освен това не се знаеше връзката му с градската водопроводна мрежа. Затова повиках майстор-водопроводчик и му разказах какво желая да направя: да вкарам обилна вода в хана, да се вкара на втория етаж, вътре да се сложи в една от килиите вана и един душ. Да се направи огнище за затопляне на вода за ваната. (То-гава още нямаше електрически бойлери). Поисках да отиде в Куршумли хан, да огледа мястото и да ми представи точна смет-ка както за материалите, така и за собственото му възнагражде-ние, като за всичко купувано от пазара (кюнци, тръби, вана, душ, мивки и всичко друго) да взима разписки или фактури от прода-вачите и сметка приблизителна за неговия труд. Като ми предс-тави тази обща сметка, съгласих се. Човекът започна да работи и в течение на месец или малко повече извърши всичко и водата потече обилно на втория етаж, гдето никога от построяването на сградата не бе текла. След изпробването на инсталацията, при плащането му поисках да направи обща сметкоразписка за „поп-равка на стария водопровод на Куршумли хан", в която се вписа-ха стойностите на купените материали според разписките и на труда му. Разписките и документите на купените предмети скъсах пред него и сумата му се изпрати. И така, постройката на баня, каквато не е имало никога и за която не разполагах с никакви пари, минаха за сметка на параграфа за поддържане на старини-те. И едвам след това всички прислужници, дори и техните до-машни, започнаха да се къпят и да не миришат. На края на годината или по-късно дойде на ревизия самият началник на бюджетноконтролното отделение на Министерството на просветата. При ревизията не се откриха никакви нередности или злоупотреби. След това, разхождайки се по стария мост, аз го попитах: - Господин Събев, настина ли не открихте нищо нередно? - Да разбира се. Вашата секретарка е била твърде внима-телна и не е допуснала такива. - Сега пък аз ще Ви кажа, че аз лично допуснах една та-кава нередност! И му разказах случая с банята в Куршумли хан. На това той ме погледна и ми каза: - За нас важат основните оправдателни документи за из-вършване на работа в духа на параграфите. Това, което сте нап-равили, не е редно и добре, че не сме знаели. Нямаше да Ви позволим да изразходвате за тази цел тия пари. Но направили сте го в полза на работата. И важното е, че в джоба Ви не е влязла нито стотинка. Дори и да бяхме открили това и да бяхме Ви дали под съд, нямаше да има никакви лоши последствия, освен едно предупреждение за в бъдеще. * * * Втори паметник в източната част на Скопие е църквата „Св. Спас". Построена на едно малко възвишенийце и вкопана дълбоко в земята. Забележителността й е в необикновено богата-та и художествена резба на олтарната преграда, дело на майсто-ри от Дебър. Тук беше и църквата „Св. Димитър", почти в началото на старата чаршия, строена през миналия век, в която личаха надг-робни плочи със стари и нови български надписи на видни българи-скопияни. Четвърти паметник беше голямата черква „Св. Богородица", построена също в източната част на града през 1835 г. с прекра-сен олтар от бял мрамор. В същата част на града е и Калето, изградено на високия 60-70 м. бряг на Вардара. Днес (1941-1944 г.) там се намира во-енна казарма. Неговото състояние обаче е такова, че се нуждае от сериозно закрепване на стръмния му ескарп откъм Вардара. Останалите паметници са прекрасни като архитектура джа-мии, които придават своеобразната ориенталска красота на тази част на града. Тези джамии са именно Гази Иса бей джамия, пос-троена през XV в. на мястото на черквата „Св. Георги", с изящно-то си бяло минаре; Султан Мурад джамия, също от средните ве-кове, в която изпълняват своите екстазни обреди привържениците ма дервишкия орден; Ая-паша джамия и др. Тук е и старинната, боядисана в червено, часовникова кула. Бележит паметник, макар и не в града, а на няколко кило-метра източно от него, е монументалният високо построен римски водопровод от полите на Скопска църна гора за древния Скупи -с многобройни сводове, значително вече разрушен. Този водопро-вод прави величествено впечатление, гледан от много далеч. Старата чаршия с ниските си занаятчийски златарски, коваш-ки, дърводелски, медникарски работилници, самарджийници. мед- никарници, леблебиджийници, шекерджийници, хлебарници и пр., и пр., която започва почти от „Св. Спас" по една тясна калдаръмена улица по посока на Куршумли хан, се разклоняваше на две, съ-бираше се пак и пак... представляваше един средновековен би-сер. Една от мечтите ми като директор на музея беше да я запа-зя напълно такава, като жив паметник за бъдещето, но протекли-те три години съвсем не бяха угодни за това. При напускането ми на Македония, тя си остана такава. През 1979 г. минах оттам, значителна част от нея беше наистина запазена, за щастие земет-ресението не беше я засегнало, но човешкият напредък след зе-метресението бе внесъл своите промени, въпреки старанието и намерението и на музейните ръководители след мене. Бисер на Скопие от старо време е и каменният мост със седем свода и слабо наклонено към двата края платно. Строен е още през римско време, вероятно при император Юстиниан. Скопие заварих (въпреки, че е бил център на т.нар. „Южна Сърбия") в неговия старинен, западнал вид. Новото в него бяха об-ществените правителствени сгради в българската му част, с която сърбите са целели да му дадат културна фасада, фасада на благосъстояние: беше построен до моста Народен театър, а на десния бряг на Вардара - офицерски клуб и Народна банка едни срещу други при изхода на моста с огромна конна статуя на краля Александър, пететажното здание за някакви учреждения и за етнографски музей, с локал на партера, красивата ж.п. гара и почти само това. От частните постройки в тази част на града ли-чаха само новите и някои китни, яко оградени жилища на голем-ци и професори-сърби, на портите на които стояха емайлирани плочки с предупреждение: „Пази, зли пас!" Бронзовият паметник с огромен размер на крал Александър, сръбски „освободител" на Скопие, представляваше краля яхнал на кон. Този освободител, който, като пристигнал (като престолонас-ледник) през Балканската война там и го посрещнало едно моми-че с букет цветя, поел букета от коня и запитал момиченцето: ,Па ща си ти девойко?" и то му отговорило „Бугарка сум", за което той му зашлевил пред стеклото се население плесница. Това се разказваше с възмущение от хората тридесет години след събити-ето. Още тогава всички си казали, „турците оставиха народността, но от сега сърби ще ни правят. Бог да ни е на помощ!' И не слу-чайно думата „Македония" по време на сръбското владичество цели 22 години не съществуваше, а се наричаше „Южна Сърбия". Този паметник, разбира се, бе премахнат, но паметната глупост на бъдещия сръбски монарх се помнеше и се предаваше от уста на уста. Старини в новата част на Скопие почти не съществуваха, освен една бейска чифлишка кула, останала само с каменната си зидария, но здрава до покрива. Зеещите й врати и мазгали не до-чакаха през трите години на нашето пребиваване там укрепване и привеждане в по-естествен и приличен вид. Тя си остана все съ-щият черен паметник от черно време. Земетресението обаче я бе-ше унищожило. Забележителност на западната част на града представлява-ше зданието на гарата, построена през времето на сръбския ре-жим. Не много голяма, двуетажна сграда, но правеше силно впе-чатление с покрития си перон, с пространната си приемна зала, с модерните си художествени стенописи. Пред нея имаше добре оформен площад, от който централна улица извеждаше право на площада при стария мост. Зад тази градска част до полите на Водно планина в гро-бищата са намираше скромният кръст на полковник Борис Дран-гов. бележит и легендарен български полководец в Първата евро-пейска война, а преди нея и в Балканската и Междусъюзническата война, убит през 1917 г. при завоя на Черна. Скопиянин, той беше една от националните гордости на тамошното население. Новите ръководители на Народна република Македония обаче не се поко-лебаха след 9 септември подло да убият сина му, адвокат, в жи-лището му в София, гдето беше се оттеглил. Убиха го, за да уби-ят един от представителите на българщината. Освен на многобройните културни дейци и борци за свобо-дата на българския народ от по-далечното и по-близкото минало, Скопие е родно място не само на полковник Борис Дрангов, а и на големи духовни и политически личности, като митрополит Натанаил (роден по-точно в близкото село Кучевище през 1820 г.). Скопие е родно място и на българския дипломат Тодор Павлов, който, като депутат в турския парламент по време на младо-турския режим, издигаше глас в защита на българите от Македо-ния. Най-после Скопие е центърът на многозначителния „скопски процес" на студентите-българи срещу сръбския режим, за да не споменавам участието му в борбите за българската независимост през годините след Освобождението на България. И Скопие, както и всички градове в Македония, пък и в България, се отличаваше с това, че имаше улични просяци - не-дъгави, слепи, сакати мъже, регистрирани със съответни плочки с номер на гърдите (или и без такива плочки), заседнали на съот-ветни места по по-оживените улици, пазарищата, или край черкви-те, някои свирят с гъдулка, други пеят някоя провлечена мелодия, протягат ръка към минувачите за лепта, сложили паничка до себе си, в която милостиви граждани и гражданки пускаха по някоя па-ра. В Скопие с такива просяци се отличаваше старият каменен мост. Просяците седяха от двете му страни, приспособени за пеше-ходците. Интересно, че и през 1973 г., когато посетих Скопие на път за Охрид, на моста имаше пак просяци. И друга забележител-ност на вече модерния град - крайната нечистота. Край ресторан-ти и магазини, по площада, по булеварда и улиците - множество употребявани хартии и други амбалажи, а пред заключената врата на стълбището на Етнографския музей и Фолклорния институт, която е малко „на заслън", човек се изходил. „Ех, рекох си, няко-га Димче Тодоров вършеше това, или търпеше чужди ... в атели-ето си, сега разни „граждани" в тъмно време ги оставят навън..." Велес беше, като всички градове в Македония, крепост на българщината. Достатъчно е да се споменат имена като проф. Димитър Матов (пръв български етнограф) в новооткрития български университет и многобройните му трудове по българска етнография и езикознание, проф. Иван Георгов - един от нашите големи философи и педагози, археолога Андрей Протич и на мно-гобройните борци за свободата на българите в Македония и стро-ители на съвременна България, а преди това, през време на Въз-раждането бележитите имена на Йордан Хаджиконстантинов-Джинот и Райко Жинзифов, както и на Андрей Петкович и др. Бележити и ценни от историческо и българско значение са и многото архитектурни паметници във Велес, като старият дървен мост, а също така и църквата „Св. Панталеймон" с уникалната си по красота галерия. Прилеп бе не по-долу от Велес. Той е родно място на То-дор Кусев (по-късно старозагорски владика), Васил Крапчев, Мар-ко К. Цепенков, и много други основатели на българското читали-ще „Надежда", както и плеядата борци за свободата на българите от Македония, като братя Чакревци и др., а в по-ново време, през 22-годишното робуване под Сърбия, от тук са участниците в Скопския студентски процес, където бяха осъдени студентите-прилепчани Димче Чкатров, Харалампи Фукаров и Кирил Кузманов. Исторически български забележителности са освен недалечните от града старини от времето на Крали Марко, сегашната църква „Св. Благовещение" с бележитата дърворезба на олтаря, часовниковата кула и др. Интересно е, че в градовете на Македония, гдето има и турско и друго инородно население, то е заселено обособено в други части на градовете, като тия части се наричат „турска мала', „циганска мала", „еврейска мала" и „бугарска мала" (в Ско-пие), „турска мала" и „бугарска мала" (в Охрид), „влашка мало" и „бугарска мало" (Крушево), „българско маало" и „турско маало", разделяни някога от суходолието „Отиня" (според П. Завоев, град Щип, София, 1943, с. 7), „бугарска маала" и „арнаутска маала" в Струга. Никъде няма да се казва „македонска махала" вместо „българска махала". Нещо също твърде важно в това отношение е издаденият през 1835 г. документ от турската власт да се пост-рои в Прилеп „църква за българския православен народ" (на турски „клике булгар ортодокс милети ичун"). Град Щип е родно място на стотици видни български кул-турни просветители и общественици от времето на Възраждането, като например професорите Л. Милетич, Йосиф Ковачев, Алексан-дър Балабанов, учителите Димитър Белаянов, Димитър Павлов Грозданов, Цветко Самарджиев, Александър поп Орушов, Арсений Костенцев и мн. др. или борци за свободата на македонските българи като Тодор Александров, Мише Развигоров и мн. др. В Щип архитектурна забележителност от ранното турско време представлява каменния мост на р. Брегалница, по-величествен от Скопския на Вардар - с четиринадесет свода; бележита е и църквата „Света Богородица" в близкото до Щип село Ново село.


Край на Първа част

Сканирано и обработено от "Книги за Македония"

0 коментара:

Публикуване на коментар

...

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2024