Ролята на цар Борис III в преврата на 9 юни 1923 г.

петък, 9 юни 2017 г.

Цар Борис III
Доц. д.и.н. Александър Гребенаров
Показания на ген. Иван Вълков и кап. Иван Харлаков за събитията около 9 юни 1923 г. – Македонски преглед, 2003, кн. 2, 107- 116 

 Осем десетилетия от преврата на 9 юни 1923 г. версиите за непреките участници в събитието – Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и цар Борис III, продължават да бъдат разнопосочни. В първите години след събитието ролята на двата фактора значително се игнорира - с тенденция към пълно оневиняване и забрава. Относно ВМРО – сред представителите на обществено-политическите сили сякаш заработва своеобразна самозащитна реакция. Никой не желае излишно да предизвиква и да настройва срещу себе една влиятелна и добре въоръжена организация, която може и отмъщава на своите противници, независимо от честите междуособици сред нейните редици. Освен това не се игнорира и обстоятелството, че продължително време след преврата ръководителите на ВМРО оказват сериозно влияние върху новите управляващи среди в България. Подбудите за омаловажаване на ролята, която изиграва монархът на 9 юни 1923 г. са от друго естество. Цар Борис III не желае видимо да бъде замесен и обвинен за осъществяването на преврата, тъй като заговорниците подготвят и извършват очевиден антидържавен акт. Те нарушават редица законови разпоредби в страната и най-вече основния закон – Конституцията, защото смъкват от власт редовно избрано правителство. Криейки се из дебрите на Враня, държавният глава търпеливо изчаква първите вести за реализирането на преврата, за да подпише указ за нов Министерски съвет, при все още “жив и здрав” премиер – Александър Стамболийски! 

След 2 дни процедурата е повторена относно току-що свиканото XX Обикновено народно събрание. То е разпуснато от монарха, независимо че от откриването му (21 май 1923 г.) са изминали едва 3 седмици. Друг е въпросът доколко са демократични или авторитарни методи, които налага в управлението си БЗНС, но осъщественият преврат на 9 юни 1923 г. със съучастието на царя е безспорен антиконституционен акт.

 Той нарушава избраната държавно-политическа система на управление, тъй като от 16 април 1879 г. страната е конституционна монархия, (с народно представителство), а нейният върховен държавен глава (царят) е задължен “свято и нерушимо” да пази Конституцията и законите на страната.[1] Направеният държавно-политически прецедент с насилственото отстраняване на земеделското управление създава опасни предпоставки за бъдещи конституционни прегрешения. Броени месеци след преврата следват политически репресии и ограничаване на гражданските свободи от новоизбрания кабинет, а страната е възпламенена от “червен” и “бял” терор. Отново, както и след 9 юни 1923 г., загиват безсмислено хиляди българи в това число и мнозина представители на родния политически, обществен и културен елит. В годините след 1944 г. оценката около характера и участниците в преврата се изменя рязко. За тази промяна спомагат редица публикувани, както и архивирани спомени на разследвани и осъдени лица от Народния съд. Сред новите исторически съчинения придобива надмощие тезата, че движещи фактори в деветоюнския преврат са “тъмните реакционни сили”, представени от военните, едрата буржоазия и “лукавия монарх”. Постепенно към лагера на “реакционните сили” е вместена и ВМРО, въпреки липсата на преки доказателства за активно участие в преврата на нейните ръководители. Едва напоследък в историческата наука се появиха някои изследвания, които показват аргументирано нейното място и активна роля в заговора. [2]

Публикуваните тук два документа са фактологически наситени и потвърждават тезата за участието на ВМРО в нелицеприятни действия около 9 юни 1923 г. Те “доближават” читателя максимално близо до събитията около преврата и конкретизират ролята на отделните фактори за неговото осъществяване – Централно управление (ЦУ) на Военния съюз, цар Борис III, ВМРО и отделни личности – политици и общественици. Документите показват гледните точки на двама от най-споменаваните заговорници - полковник (по-късно генерал) Иван Вълков и капитан Иван Харлаков, изпълняващи функциите съответно на разпоредил и изпълнител на решението за физическото ликвидиране на Ал. Стамболийски. 

В някои моменти техните показания си противоречат, но в други - се допълват, което е изключително полезно за по-пълното разкриване на историческата истина, независимо от нейния негативен оттенък за лица и организации, между които е и ВМРО. Не се изключва и възможността двамата разпитвани участника (Вълков и Харлаков) умишлено да засилват вината на организацията, за да оневинят своите действия, а с това – да намалят тежестта на очакваните съдебни присъди над тях. Бъдещи новоиздирени документи и материали в тази насока ще покажат степента на достоверност на публикуваните тук показания. Обнародваните документи са открити и се съхраняват в Архива на Министерството на вътрешните работи и в Централния военен архив – Велико Търново. По тази причина някои изречения или отделни думи са подчертани, заради техния специфичен вид – показания и разпит. В квадратни скоби са разкрити някои по-трудно разгадаеми съкращения. В текста са отстранени правописните грешки, поправена е неточната пунктуация и е осъвременен правописът. Заглавията на документите са автентични. 

 № 1 Показания на о. з. генерал полковник Иван Вълков 

 Именувам се Иван Вълков Вълков, о.з. генерал полковник, в допълнение на показанията ми, дадени по-рано, казвам следното: Подробностите и показанията ми за събитията около “9 юни”, някъде излишни, замъглиха до известна степен същината. 

За това тук ще определя по-точно ролята на Царя около “9 юни” и изясня най-същественото по убийството на Стамболийски. 

1. За ролята на Царя около 9 юни. 

Както и по-рано казах, около два месеца преди 9 юни, Царят ме бе повикал на тайна среща в квартирата на Директора на зоологическата градина при самата градина (това бе немец). Той за пръв път ме вика, за да ме пита какво е положението във войската. Сигурно беше се научил от адютанта си майор Драганов Първан (после п-к, бивш в[оенен] и пълн. м[инистъ]р в Берлин и бивщ м[инистъ]р на Външните работи в кабинета на Багрянов) и о. з. п-к Калфов Христо (бивш адютант на Царя, бивш министър на Външните работи и бивш пр[едседате]л на Н. Събрание), че сме изоставили идеята за преврат през м. февруари с. г. и стана ясно, че повикването бе да окуражи “Военния Съюз” в това направление, т. е. за преврата. Аз му съобщих, че настроението за едно сваляне на правителството е голямо. Помолих го – дали той не може по конституционен път да направи нещо за смекчаване на атмосферата, като се направи някоя реконструкция или нещо друго, за да не набъркваме войската и тя да се успокои. Той отговори категорично, че нищо не може да направи в тая посока. И тогава, след като се обяснявахме надълго и широко все върху едни и същи положения, той заяви, че не остава друго, освен избрания вече път т. е. преврата. 

С други думи, “Военния Съюз” имаше вече не само съгласие но и неговото желание. След това, аз вече не го виждах до 10-11 юни, но неговият адютант майор Драганов, като член на “Военния съюз” се е отнасял до п-к Калфов, член на Ц У на “В. Съюз”, за да събира сведения за онова, което става във войската и във “В. Съюз”. Най-сетне, когато беше взето решението за датата “9 юни”, Калфов е ориентирал Царя чрез Драганов. Калфов беше връзката с двореца. И царят, разбира се, не е направил никакви възражения, а възприел, както казваше Калфов, с облекчение решението. Това бе много ясно, както казах, поддържано от Царя и при срещата ми с него. Отиването му в Славовица на 7 юни, ясно е, е било за маскиране на преврата, тъй желан от него, а в същото време да се подсигури, в случай, че превратът не би имал успех. След извършване на преврата, както и по-рано изложих, царят сутринта на 9 юни до 11 ч. се е криел из парка на двореца “Враня” т.е. до когато е бил вече сигурен, че превратът е успял. Делегацията от Цанков, Смилов, Казасов,[3] Ал. Цанев (о. з. п-к) и пр., която беше отишла още от сутринта към 8 часа във “Враня”, е била приета от княгиня Евдокия. В 11 часа се явява Царят и след едно кратко привидно въздържание да подпише указа за новото правителство, подава същия указ и делегацията се връща. По убийството на Стамболийски той не отвори никога дума с мен – като че ли нищо не е станало. Значи, това убийство е било желано и одобрено от него. 

Ясно е, че Царят желаеше и поощряваше по всички пътища извършването на преврата. При това, той е мислил повече за “Трона”, отколкото за България. 

2. Най-същественото по убийството на Стамболийски. Както посочих по-рано, почвайки от 9 юни, в течение на 5-6 дена, ние министрите прекарвахме дълго време всеки ден в Министерството на войната. Там следях събитията и очаквайки установяването на положението. Това още повече, че Цанков на 9-и и 10-и юни беше министър на войната.[4] 

Там идваха също и членовете на Ц У на “В. Съюз” и други още офицери, но те се събираха и на други места, както помня – в Гарнизонното управление, а понякога – в пощата. В ония моменти в Ц У на “В. Съюз” влизаха: Аз, г-л Лазаров (и двамата председатели), майор Рачев (секретар на В. Съюз), п-к Д. Велчев, п-к Кимон Георгиев, п-к Калфов, п-к Константин Георгиев, подполк. Данчев, подполк. Найденов, п-к Савов, п-к Георги Вълков (не помня добре), подполк. Дипчев (не помня добре), майор Порков и подполк. Мархолев Христо по-скоро бяха офицери за поръчки, но дейни членове на “В. Съюза”. Други офицери, членове на “В. Съюз”, които идваха в Министерството тогава, освен Порков и Мархолев, си спомням к-н К. Стоянов, к-н Каракулаков, к-н Асен Николов (понякога), поручик Куцаров. Понякога п-к Никола Халачев. За майор Стойчев, поручиците Лекарски и Тошев не помня, но бяха дейни членове. Разбира се адютанта ми майор К. Марков. Сега други не мога да си припомня. Майор Рачев (секретаря на В. Съюз) ми доложи, че в М-вото е получено сведение от Сл. Василев на 9-ти вечерта или на 10 сутринта, че Стамболийски оказва съпротива със събраните негови селяни при Славовица и, че е имало нужда от подкрепа на войсково отделение там, изпратено от Пловдивския гарнизон. Това сведение го имал и н-ка на Софийския гарнизон г-л Лазаров. 

По тоя повод Ц У на “В. Съюз” се събрало в Гарнизонното управление. Аз бях в Министерството на войната при другите министри, за да следя развитието на събитията в страната. За това се съгласи събранието да заседава под председателството на г-л Лазаров, който също беше председател на Съюза. 

Ние двамата не бяхме поделени на 1-и 2-и председател (аз представлявах действащото, а той – зап. офицерство). Там е било решено да се изпрати к-н Харлаков с една рота (така ми каза после Рачев, но фактическа била дружина в намален състав) при Славовица в подкрепа на войсковото отделение там. При това, майор Рачев ми съобщи, че между членовете на Ц У се е било създало настроение срещу Стамболийски (и без това съществуващо), поради съпротивата му. Някои от тях (подполк. Данчев и Найденов и о.з. п-к Савов) са изказали идеята, че Стамболийски заслужава да бъде ликвидиран за това, като се използва съпротивата му. Това предложение е било прието. Аз трябваше, в качеството си на председател да взема становище по това решение на “В. Съюз”, което и направих, като се солидаризирах с него и одобрих. Рачев ми съобщи също, че при заминаването на Харлаков, тия, които са дали идеята за ликвидирането на Стамболийски (посочени по-горе) или само п-к Данчев (не си спомням точно), са му предали решението на “В. Съюз” да се ликвидира Стамболийски, като се използва съпротивата на Стамболийски. Рачев ми беше казвал, че Цанков, Русев, Калфов, Станчев и Смилов са обсъждали и решавали също ликвидирането на Стамболийски. Това му казал самият Цанков скоро след заминаването на Харлаков. И затова, именно е бил викан Харлаков от Цанков (още м[инистъ]р на войната), който не смеел, макар и да искал, да повдигне въпроса пред Мин. Съвет в пълния му състав. Харлаков се представил и на мен в Министерството на войната по случай заминаването си за Славовица в бойна форма (до тоя момент Стамболийски не беше заловен). Както ще се види по-долу всички м[инистри после се солидаризираха със станалото при Славовица. Както казах по-горе, при получаването на сведението, че Стамболийски се е съпротивлявал, министрите бяха в Министерството на войната. Всички се настроиха срещу Стамболийски, а Цанков смеейки се, казваше: “Те ще го пречукат него, ама да видим”. А някой друг каза: “а бе щом се съпротивлява, хак му е” – нещо подобно. Харлаков заминава и заварва едно неочаквано за него положение. Стамболийски заловен и се намира в ръцете на Сл. Василев. Значи, не е могъл да влезе в ролята си. 

Сл. Василев казва, че влязъл в разговор със София, откъдето въпросът се изгладил и следователно нямаше защо да водят голям спор с Харлаков. Майор Рачев ми съобщи, че в мое отсъствие се е обаждал Сл. Василев. Последният разговарял и с г-л Лазаров. Рачев съобщил на Сл. Василев да предаде Стамболийски на Харлаков. Така Сл. Василев предава Стамболийски на Харлаков, който извършил убийството му в изпълнение решението на Ц У на В. С[ъюз], дадената му лична заповед от Цанков и на решението на ВМРО и ръководен от неговото силно желание да убие Стамболийски. Министрите бяхме в Министерството на войната, когато се получиха съобщенията за залавянето на Стамболийски, както и за убийството му. Тия съобщения бяха приети от някои видимо прикрито въздържано, а от други със задоволство, нескривайки радостта си. Особено невъздържан в това отношение беше Цанков, както помня, оше Русев, Калфов, Стоенчев и Смилов. Същите даже и тук още казваха, че ние не можем да не се солидаризираме с войската, която ни помогна да свалим един режим. По-късно узнах, че при Славовица се е намирал съвсем неправилно Величко Великоскопски войвода с около 30 македонци. Тяхното присъствие там се дължеше вече на специално споразумение между Харлаков и самия Величко, т.е. ВМРО, която е упражнила голям натиск върху него. Самият Величко с няколко от своите хора са взели участие в убийството. Взели са участие и някои от офицерите на Харлаков, от които познавам (сега о. з. п-к) Кръстев. 

За него говорих по-рано. Там са били поручик Савов, когото не познавам, поручик (тогава) Дипчев, когото съм виждал, но дали е взел участие в самото убийство не зная – това не се изясни от г-л Лазаров тогава, когато той направи съобщението си пред Ц У на “В. Съюз”, след доклада, направен му от Харлаков. След връщането си от Славовица Харлаков не се е явявал на доклад при мен, а както се вижда – при г-л Лазаров. Последният ми съобщи, а и Рачев узнал по други пътища, както и н[ачалникъ]т на разузнавателното отделение майор Порков, че Харлаков е говорил, че наредил убийството на Стамболийски, изпълнявайки дадените му по-горе казани нареждания, макар и не при самата съпротива на Стамболийски, имайки предвид уж създаденото настроение сред чиновете поради съпротивата на Стамболийски и намерените пари във вилата. Но това, обаче не трябва да се вярва, защото преди убийството прочел присъдата на Стамболийски от името на “В. Съюз” и ВМРО. Заравят труповете там вън от селото, но след известно време идва Сл. Василев и наредил труповете да се пренесат по-далеч от реката и се заровят. Това било направено, за да се изгубили следите и за това били върнати от Сл. Василев пътуващите за Славовица с автомобили чужди журналисти. За намерените пари Харлаков казал на г-л Лазаров, че ще се представят с протокол от комисия в Министерството на войната, което бе направено както по-рано изложих. Харлаков казал, че дал пари на някои офицери и подофицери, а още в началото (когато се пръснали пари при тършуването на долапите) някои подофицери и войници разграбили известна част. Той обаче построил после всички, които били във вилата и събрал взетите пари. Той сам не взел никакви пари. Същото е заявил на майор Порков и на майор Рачев и на мен при представянето на парите от комисията с главния интендант п-к Стоянов. Парите, както изложих, се изпратиха от Министерството в Б Н Б. Същото се направи и с парите, дадени на поручик Кръстев (сега п-к о.з.), който сам ги предаде в Министерството, както това изложих по-рано. Той - Кръстев заяви, че и Харлаков бил взел пари, мака че отказва. Стана необходимо да събера Ц У на “В. Съюз”, за да обсъдим създаденото положение. В него в тоя момент влизаха, както и по-рано изброих: аз, г-л Лазаров (и двамата председатели), майор Рачев (секретар на “В. Съюз”), п-к Д. Велчев, п-к Кимон Георгиев, п-к Калфов, п-к Константин Георгиев, подполк. Данчев, подполк. Найденов, п-к Савов, полковник Георги Вълков (не помня добре), подполк. Дипчев (не помня добре). Г-л Лазаров съобщи на другарите гореизложеното, което и те са знаели и с което се излага армията. Изказа се недоволство за начина, по който е процедирал Харлаков, поради присъствието на македонците там. Повдигна се въпросът за произвеждане анкета, както за убийството, тъй и за парите и пр. Този въпрос се обсъди обстойно от всички страни и се реши, че никаква анкета не може и не трябва да се произвежда. Не трябва да става и дума. Главният мотив бе - излагането на войската пред самата себе си, пред народа и пред света. Трябва всички, целият “В. Съюз” да тегли тая отговорност за действията на Харлаков и др., тъй като той е изпълнил решението на “В. Съюз”. И понеже при подобни решения не може да се преследва самия Харлаков и др., то за да се намалят приказките поне по негов адрес и във войската и вън от нея, да се изпрати в странство за изучаване език на срок 1 година. Това изпращане се оформи по-късно по надлежния формален ред. В Министерския съвет се знаеше вече гореизложеното и се докладва от мен решението на Ц У на “В. Съюз”. Съветът без да обсъжда надълго създаденото положение реши, че не може да не се солидаризира с армията, която “използвахме” за свалянето на режим, че не бива да се излага тя пред народа и пред света, както и управлението, с произвеждане на анкета, както по убийството, тъй и за парите и пр. От горното изложение трябва да се заключи, че убийството на Стамболийски е резултат на едно решение на Ц У на “В Съюз”, както и на едно подобно решение на Министерския съвет в непълен състав: Цанков, Калфов, Русев, Стоенчев, Смилов. Дължи се също и на решението на ВМРО, както и на силното желание на Харлаков да извърши убийството. 

Архив на МВР, ф. 1, оп. 1, а. е. 306, л. 1-4. Машинопис. 

 № 2 

Разпит на капитан Харлаков по убийството на Ал. Стамболийски 

 Превратът стана на 9 юни 1923 година. На другия ден Славейко Василев донася от Пазарджик, че Стамболийски се е вдигнал с населението и застрашава да превземе Пазарджик, като моли да му се изпрати от София помощ. Действително там положението не беше добре и затова от столицата се реши да се изпрати 6-та дружина с една батарея и един взвод кавалерия от гвардията. Решили да изпратят мен. Извикват ме на 10 юни в Министерството на войната, там бяха: Цанков, Калфов и Вълков. Вълков ми казва, че понеже положението в Пазарджик е застрашено, да взема 6-та дружина и даде нареждане на гара Подуяне да се приготви един влак за заминаване за Саранбей[5] и оттам за Славовица, като с войсковата част влезна в подчинение на Славейко Василев. Казах, че не мога да замина веднага, понеже войниците не са спали две вечери обаче той настояваше. След препирня се съгласих да замина на 11 с. м. Целият този разговор стана в чакалнята, а не в кабинета на Вълков, където бяха Цанков и Калфов. Вълков ми предаде заповедта да ликвидирам със Стамболийски и да не го докарвам в София жив, тъй както се залови да се екзекутира веднага. Тогава аз му поисках писмена заповед, на което Вълков ми отговори: ”Никаква писмена заповед, а ще отидеш веднага и ще изпълниш заповяданото, като в противен случай ще отговориш с главата си”. Ударих токовете и заминах. Останалите двама не чуха разговора, тъй като стана в чакалнята, а те бяха в кабинета; обаче когато си отивах по сърдечното ръкостискане разбрах, че са известени каква е заповедта, както те, така и всички останали министри. Тръгнахме на 11 и пристигнахме на Саранбей. Там се яви Славейко Василев, командвах му мирно и влязох в подчинение, съгласно заповедта. От своя страна той раздели отряда на три части и потеглихме към обекта, като вечерта спахме по квартири около обекта. 

На другия ден Славейко ме повика по телефона от Пазарджик и ми каза, че по сведения Стамболийски се е движил в тази или онази посока; аз се заех да го търся в тази част, като от местното население вземах хора и на всеки 10 души поставих по един войник. Търсихме около Славовица и Годеч и в дясно имаше едно село; дирихме един два дни. Забравих да добавя, че при тръгването на отряда от София, имаше една команда от цивилни: запасни офицери, подофицери, широки социалисти и те бяха деветоюнци и други доброволци. За ротен командир назначихме един действащ офицер поручик Стамболджиев, сега трябва да е майор или подполковник. Между запасните имаше от рода на Дишковци, от Дишков базар на “Леге” и синът на Алдомилски от ул. “Алабин”. Точният списък ще се намери в 6 пехотен полк, където са зачислени на котлова храна по книгите. Известните командири на цивилните бяха запасни офицери. На 3 или 4 ден от търсенето, Стамболийски се предаде сам на войниците ми, там е бил адютантът на дружината, братът на генерал Дипчев, поручик. След залавянето лично Славейко Василев дойде да го вземе, като за целта му поисках разписка, че го е получил. Такава ми написа на един обикновен лист хартия. Закарва го в Пазарджик и от там се обажда в София, обаче от там го наругали, защо се бърка в работи, които не са негови, като му предали да се изпълни заповедта, предадена на капитан Харлаков. Извика ме наново от Славовица, гдето бях и Славейко ми предаде Стамболийски и да изпълня заповедта, каквато съм получил от София. На този разговор бяхме само двамата. Разписката обаче остана в мен. Стигнахме във вилата на Стамболийски в Славовица и се чудя какво да правя. В това време идва една команда от 30 македонци, начело с Великоскопски воевода, на когото правиха миналата година тържества в Скопие. Въобще македонците бяха пуснати по мене да следят действията ми. Тази група беше от хора на Тодор Александров и Ванчо Михайлов и подполковник Георги Атанасов. Викам поручик Кръстев, той е македонец и беше ротен командир, той е жив още и поручик Савов и им казвам заповедта е такава, обаче никой от нас не трябва да си опръсква ръцете с кръвта на Стамболийски, затова ние двамата ще присъстваме само, а македонците ще свършат работата. Двамата, особено Кръстев Антон е жив и е генерал-майор, човек на Дамян Велчев. 

Що се отнася дали Савов или Димчев бяха, може да греша: един от двамата. Върнах се във вилата и ми доложиха, че е погребан. Къде е извършено убийството не знам, понеже излизах, пък и не съм чул гърмежи, дали близо или далече, не зная, на гроба му не съм ходил. По-късно научих, че не е бил застрелян, а убит с нож, обаче не мъченически, а изведнъж. Казаха ми, че бил погребан под вилата, обаче след няколко дни идва Славейко Василев, минава покрай вилата и прави оглед, там бяха още македонците и са му показали гроба. Понеже разправяха, че ще идват чуждестранни журналисти, Славейко ме извика и ми заповяда да го заровя на друго място, да не е около вилата. Извиках поручик Кръстев и поручик Савов и им казах да го заровят по посока на Марица на някое място, където малко се минава. Кръстев ще Ви каже, кои хора са го заровили, той ги познава всичките. След това се прибрах в София и отидох при Вълков на доклад, като му казах, че заповедта е изпълнена, на което ми отговори отлично. След това обаче почнаха да ме гонят. По едно време Славейко излезе с една брошура[6] и твърдеше, че е невинен. Една вечер, когато се прибрах в полка, понеже там спях, дадоха няколко залпа о мене, аз им отговорих. За мене беше ясно, че са изпратени офицери против мене. След това около моята къща забелязах да се въртят македонци и затова си назначих охрана от моите хора в полка. По едно време Вълков поиска да се отърве от мене и ме изпраща заедно с жена си и дъщеря си на Ломското пристанище. Беше ми дадена командировка в странство, да уча език в Бордо. По едно време на пристанището жената на Вълков, която щеше да пътува с мене, получи нервни припадъци. Вълков през всичкото време се разхождаше нервно нагоре надолу. От всичко се досетих, че се крои нещо за мене. След кризата на жена му, след дълги размишления, реши, че трябва да замине за Франция. Като отидох до Париж, разбрах, че княз Мещерски, който щеше да ме упъти, по разговора още в Лом е човек на Вълков и сигурно ми се крои нещо, затова се скрих в Париж. Същият Мещерски е правил някакви мошеничества и френската полиция го е дирила, правила му е обиск в къщата и намерили някакви писма от Вълкова – значи е бил във връзка с него. По този въпрос ме осветли първия наш секретар Сава Кънев. В 1927 година баща ми се разболя тежко и реших да се върна в България. По това време в Париж беше Дамян Велчев и току що си беше отишъл, а Пенчо Златев беше там, с когото се срещахме често. Пред него съм критикувал Вълкова и съм го псувал, с моите разсъждения беше и Златев, но после донасял на Вълкова за разговорите ни. На тръгване се обадих на Пенчо Златев и той ме изпрати на гарата. В България баща ми се помина и по едно време получих писмо от Пенчо, да го почакам да се върне от Париж и после двамата да заминем за Франция. Не го дочаках, понеже наближаваше времето да се върна. Съгласно правилото трябваше да си взема сбогом, т. е. да се явя на началството си и отидох в кабинета на Вълкова, взехме си сбогом и се разцелувахме. Преди да замина вземах охраната от 6 дружина и заминах за Русе. Отидох в полицията да ми заверят паспорта, обаче там почнаха да се бавят. Корабчето замина за Румъния, донесоха ми кафе обаче аз не вземах моето, а на директора, а той не посмя да изпие моето. Попитах го дали няма да ми заверят паспорта, а те ми отговориха, че имали заповед да не заминавам.

 След това извиках един войник и му поръчах да ми купи билет за Габрово, та да мога да се прехвърля на Г. Оряховица на влака. На гарата дойде началника Митев и каза, че да ида да дам някои обяснения в полицията. Аз му отговорих, че в полицията няма да ида. Поискаха да ме насилят, обаче понеже аз носех в себе си винаги два пистолета, поисках да извадя единия, но той изгърмя и да не става повече шум, ме оставиха да се кача на влака. Във влака превързах раната си, но беше пълен с агенти да ме следят. На гара Горна Оряховица видях поручик Бакърджиев, който беше в Гражданската мобилизация напоследък. Като ме видя и се скри. Това беше през 1927 година. При тръгване на влака за Габрово се прехвърлих и заминах благополучно. С пристигането си викам мои ……[7] и им разправям всичко и през всичкото това време съм се движил с тях. Три дни след тази случка идват двама офицери изпратени от Бакърджиев, единият се казва Велизаров, сега командир на 18 пехотен полк и поручик Гинчев, с цел да ме убият. Дойдоха в къщи и излязохме да се почерпим. Като поръчахме по една бира, попитах ги защо са дошли, а те отговориха да се видим. Казах им да се махат от тук, защото: мама им ще разплача. Те си заминаха. Имали заповед от Вълкова, чрез Бакърджиева да ме очистят. След тази случка ми дадоха паспорта да замина. За странство заминах през Свищов. Преди да замина драснах на Вълкова писмо и му описах всичко, което става с мен. Той ми отговори, че това е работа на вътрешното министерство и ако искам да ми даде доверени лица. В България се върнах след преврата 19 май [1934 г.], след като Д. Велчев беше арестуван. От 1929 г. съм пенсиониран, но получавам и наем от дюкяна ми в Габрово. Във вилата на Стамболийски намерихме чужда валута: френски франкове и швейцарски и когато пътувахме с него в автомобила за Славовица приказвахме с него и ми каза, въпреки че не е военен, височините около Славовица били удобни за позиции; за парите каза, че са му били дадени във връзка в странство с някои лица, за облекчаване на българското положение. Каза ми, че преврата сме го направили много майсторски. На един банкет преди 9 юни, където бил и Вълков, Стамболийски му подхвърлил, че знаял, че се готви преврат и начело стоял Вълков, обаче последният му отговорил, че не е вярно. Що се отнася до Муравиев, той е спал през всичкото време, не е взимал никакви мерки, въпреки че е надушвал, обаче е мислил, че македонците ще правят преврат. От всичкото извършено на 9 юни моето дълбоко убеждение, че убийството е било по знание и съгласие на царя. Връзки с генерал Русев не съл имал никога. Парите бяха около 18 милиона. Приехме ги с комисия и ги описахме; като се върнахме в София ги предадох на генерал Лазаров, полковник Здравко Георгиев и др., обаче се научих че в банката били внесени само 4 милиона.[8] 

 Централен военен архив – В. Търново, ф. 23, оп. I, а. е. 823, л. 81-83. Машинопис. 

[1] Български конституции и конституционни проекти. С, 1990, с. 21-23. 
[2] Палешутски, К. Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918-1941. С., 1983, 134-135; Василев, В. Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения. С., 1991, 303-312; Марков, Г. Парола “Сабя”. Заговорите и превратите на Военния съюз 1919-1936. С., 1992, 42-50; Тюлеков, Д. Обреченото родолюбие. ВМРО в Пиринско 1919-1934. Благоевград 2001, 40-42. 
[3] В текста е неписано Казаков. 
[4] От 10 юни 1923 г. за министър на войната е назначен Иван Вълков. 
[5] Става дума за ж.п. гара Септември 
[6] Става дума за брошурата на Сл. Василев “9-и Юний и събитията около Т. Пазарджик (из дневника ми)”, издадена през 1924 г. в гр. Пловдив 
[7] Изпуснат текст в документа. 
[8] Част от тези пари се предоставят на ВМРО в знак на благодарност за съучастието на нейни дейци в преврата. Съществуват различни версии за техния размер. Според Стойчо Мошанов те са 8 млн. лв. (Василев, В. Цит. съч., 310-311), докато задграничният представител на ВМРО Георги Баждаров споменава за сума от 1 млн. лв. (Баждаров, Г. Моите спомени. С., 2001, с. 118).

1 коментара:

  1. Документи след датата девети са много съмнителни и подозрителни, особено когато става дума за пари, до които не са се докопали комунистите...

    ОтговорИзтриване

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2017