сп. Македонски преглед, год. XXVIII, 2005, №4. Игнатов, В. Кой е господин „Александър“ в Осмогласника-параклитик от Кукуш? …, 125—130.
Кой е господин “Александър” в Осмогласника - параклитик от Кукуш?
Веселин Игнатов
В приписка към Осмогласника- параклитик от ХІV в., дарен на Народната
библиотека от последния му притежател д-р Константин Станишев от Кукуш,
неизвестният книжовник бележи: “Тази книга бе написана в дните на благоверния и
христолюбивия господин Александър /произхождащ/ от две страни от царско коляно,
във времето, когато господ изпрати измаилтяните по лицето на цялата земя и те
тръгнаха, поробиха и опустошиха…”[1]
Беньо Цонев, който пръв
описва пергаментовия ръкопис през 1910 г., допуска, че “споменуваният
Александър вероятно е Шишмановият син”[2]
Неговата догадка се споделя и от други изследователи.[3]
Седемдесет и една години по-късно Иван Божилов отсъжда: “ Разбира се, тази идентификация
е грешна. Поменатото лице не е никой друг освен цар Иван Александър.” Своето
виждане той утвърждава за безспорно и в специална статия, посветена на
книжовния паметник.[4] След
него Васил Гюзелев изтъква цар Иван Александър вече и за поръчител на ръкописа,
изготвен “вероятно за нуждите на царската библиотека или дворцовата църква през
50-те - 60-те години на ХІV в. “[5]
През 1997 г. Николай Овчаров
възражда догадката на Б.Цонев. Той се стреми да обоснове тезата, че
Осмогласникът е изпълнен по нареждане на Иван Александър, сина на цар Иван
Шишман, през периода 1393-1395 г., когато царското семейство се намира в
Никопол.[6]
Настоящият текст е пореден опит за коментар на приписката на неизвестния
книжовник от Осмогласника, предприет, за да се провери основателността на
изказаните предположения и тези. Неговата задача е да хвърли светлина,
доколкото е възможно, върху самоличността на загадъчния “господин Александър”.
Приписката представя
актуалния за временаписването й владетел с лексемата “господин”. Няма случай в
домашната книжовна практика през ХІV в. в типологически аналогични текстове
българският държавен глава и по-конкретно Иван-Александър, при който той да е
обозначаван по този начин - с изпускане на действителния му титул “цар”, а в
случаите, при които титулът не е пряко употребен, да не се използват смислово
равнозначните описателни изрази “при/през царуването на…”, “когато царуваше”,
”биде помазан на царството”.[7]
Авторът на приписката
изтъква, че господин Александър е от две страни от царско коляно. Очевидно
книжовникът не просто пропуска да посочи царското достойнство на номината. Той
реално не го носи, щом се набляга на царствения му произход, не на собствения
му царски статус.
Още по-красноречиво е
представянето на Александър с деминутивната форма “господычикъ”[8]
т.е. малък /млад/ господин или син на господин. Тя е недопустима за държавен
глава като цар Иван Александър, заемащ трона 40 години, нито за един
престолонаследник - царев син, какъвто е първенецът на Иван Шишман Александър,
пред чието име според средновековната традиция в подобен случай трябва да бъде
поставен номинантът на титулярния владетел, на неговия баща, понеже самият той
не е независим политически субект.
От друга страна, редакцията и
правописът на текста на Осмогласника са на сръбски, което обуславя категоричния
извод, че ръкописът е “писан нейде в Македония”.[9]
Това пък изключва възможностите да е бил изготвен в Търновград при цар Иван
Александър или в Никопол, където вниманието на Иван Шишман и на неговия син
след загубата на столицата през 1393 г. е било погълнато от насрещни нужди,
тревоги и задачи от политическо, но не и от естетическо естество, т.е. да се
занимава престолонаследникът с поръчки на книги.
Непосочването на по-старши
господар (титуляр или сюзерен,
представителна форма “господин”, макар и в деминутив, за лице с високо
обществено-политическо положение,[10]
епитети от висшия етикет “благоверния и христолюбивия”[11])
убедително квалифицира Александър като самостоен владетел. Спецификата на
редакцията и на правописа на текста наред с “географията” на другите бележки в
ръкописа, които са от с. Косоврасти, Прилепско, гр. Прилеп, гр. Дебър, гр.
Кукуш[12],
насочват търсенето на неговото владение в югозападните предели на българското
етническо землище - географската област Македония и лиминалните територии.
Откъм 1363 г. в изворите се
споменава “господинАлександър”, господар във Валона /Авлона, дн. Вльора,
Албания/ на Адриатическия бряг.[13]
Възможно ли е той да се окаже тъждествен с едноименника му от приписката?
Александър е независим владетел
на град Валона и на разположения югоизточно от него покрай Валонския залив гр.
Канина /дн. с. в окр. Вльора, Албания/ с техните области. Това личи от
титулуването му в писмените извори “господин”.[14]
Той е син на деспот Йоан
Комнин Асен, братът на цар Иван Александър и на сръбската царица Елена, съпруга
на цар Стефан Душан, която както многократно е подчертавано, не е пропускала да
декларира родствените си връзки с българската династия в Търновград и с
Комнините.[15] Тъй
като в тази епоха царе имат само България и Сърбия /1346-1371 г./, не е
изключено неговата майка, евентуалната първа съпруга на деспот Йоан Комнин
Асен, да е близка родственица на сръбския цар Стефан Душан.[16]
Това би предоставило основания да се легитимира, както е в приписката, за произхождащ
от “две страни от царско коляно”.[17]
Като наследник на деспот Йоан
Комнин Асен - дългогодишен сръбски наместник /от ок. 1345 г./, създател и пръв
господар на самостойното владение със средище Валона / от ок. 1355 г./, за
съвременниците се Александър може да е “господычикъ”, младият господар, подобно
на съименника си от приписката, още повече при липсата на персонално почетно
достойнство - деспот, севастократор, кесар и т.н., и предвид на по-малката му -
в сравнение с бащината - възраст.
Понеже в документ от 28 март
1372 г. господар на Валона вече е Джура Балшич, краят на управлението на
Александър се търси или на бойното поле при Черномен на 26 септември 1371 г.
/К.Хопф/, или по време на смутовете и териториалните промени в югозападната
част на Балканския полуостров (в резултат на поражението на братята Мрнявчевичи
и последвалите набези.) [18]
В писмените извори не се
съдържат вести за участие на господаря на Валона в битката при Черномен. [19]
От писмо на папа Григорий ХІ от 14 май 1372 г. се разбира, че османците
проникват след разгрома на братята Мрнявчевич и до границите на Сърбия,
Унгария, Албания, покоряват някои сръбски велможи в гръцките земи.[20]
Очевидно набезите на нашествениците се простират до Адриатическото крайбрежие
почти почти веднага след Черноменската битка.[21]
Може да се предполага, че именно тяхната експанзия в последните месеци на 1371
- началото на 1372 г. е отразена от автора на приписката с думите “господ
изпрати измаилтяните по лицето на цялата земя, и те тръгнаха, поробиха и
опустошиха.” Това дава основание завършването на Осмогласника, ознаменувано с
финалната приписка, да се датира тъкмо в този интервал.
Да се възстанови
политическото поведение на господаря на Валона през последната фаза на неговото
властване, засега не е възможно. Като се има предвид, че само подир няколко
месеца властта по наследствено право поема неговият зет Джура Балшич ,[22]
а внучката на деспот Йоан Комнин Асен Ружина управлява града в края на ХІV в.[23],
може да се поддържа, че той умира от естествена смърт, а властта се съхранява и
предава в неговата фамилия. Дъщеря му Ирина Комнина, венецианска гражданка, е
омъжена за Павел де Бернардо, от когото има син Марко Асен.[24]
Отдавна е отбелязано
сходството на писаното от неизвестния книжовник със свидетелството на монах
Исайа: “Като убиха юначния деспот Углеш, турците се пръснаха и полетяха по
цялата земя, подобно на птици по въздуха…Не остана княз или вожд, или наставник
някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от
турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обърнали
на слаби женски сърца.”[25]
По твърде сходен начин изразява същите мисли, чувства, вълнения и настроения и
дяк Димитър в две приписки към Триод от черквата в с. Слепче, Битолско от 1393
г. и към Пентикостар на Слепченския манастир от 1395 г.[26]
Приликите може да се държат освен на всеобщия потрес от непознатата дотогава
нашественическа напаст и на принадлежността на авторите към една книжовна
традиция - българската, от един и същ ареал- в областта Македония.
Конкретно за създателя на
Осмогласника следователно може да се направи изводът, че е македонски българин,
озовал се поради османската експанзия в подвластните на господин Александър
земи, които са обитавани от смесено - българско и албанско население.[27]
Това се потвърждава и от по-нататъшната съдба на ръкописа - той е съхраняван
повече от пет века сред българите в Македония, докато бива дарен в Народната
библиотека от д-р Константин Станишев (в памет на неговия баща Нико Станишев -
“горячимъ народолюбцемъ”, който му го е завещал.)[28]
Проучването на проблема за
самоличността на “господин Александър” от Осмогласника-параклитик ни води до
следните заключения:
1.
Липсват данни, аргументи и
съображения за отъждествяването му с цар Иван Александър или с Александър, сина
на Иван Шишман.
2.
Има основания да се поддържа, че
той е идентичен с господаря на Валона и Канина “господин Александър”, син на
брата на цар Иван Александър - деспот Йоан Комнин. Фактите са: съвпадението на
техните имена и титли, статусът им на самостойни владетели, произходът и
принадлежността им към царски родове.
3.
По всяка вероятност авторът на
книжовния паметник е българин от Македония, който се озовава във владението на
господин Александър, търсейки там убежище поради османската инвазия в края на
1371 и началото на 1372 г.
[1] П е т р о в, П., Г ю з е л
е в, В., Христоматия по история на България, т. 2, С., 1978, с. 430
[2] Ц о н е в, Б., Опис на
ръкописите и старопечатните книги в Народната библиотека в София, І, С., 1910,
с. 122
[3] Д у й ч е в, И., Из
старата българска книжнина, ІІ, Книжовни паметници от Второто българско
царство, С., б.г., с. 289, 421, Д и н е к о в, П., Старобългарски страници,
Антология, С., 1966, с. 481
[4] Б о ж и л о в, И., Родословието на цар Иван
Александър, Сп. “Исторически преглед”, 1981, кн. 3-4,, с. 166.; Същият, Един
осмогласник от времето на цар Иван Александър (НБКМ 180 /313/ ) - В: Сборник в
памет на проф. С т а н ч о В а к л и н о в, С., 1984 г., с. 63
[5] Г ю з е л е в, В.,
Училища, скриптории, библиотеки и знания в България / ХІІІ- ХІV в./, С., 1985,
с. 179-180
[6] Вж. О в ч а р о в, Н., С т
о и м е н о в, Д., Нови виждания за цар Иван Шишман и края на Търновското
царство по данни от средновековните ръкописи.- Сп. “Старобългаристика”, С.,
1999, кн. 4, с. 76-77
[7] Стара българска
литература, т. ІІІ, С., 1983, с. 105-110
[8] Б о ж и л о в, И., Един
Осмогласник…, с. 61
[9] Пак там, с. 60, 65
[10] С “господин” са
представени в изворите самостойните феодални владетели Константин Драгаш, /П е т
р о в, П., Г ю з е л е в, В., Цит. съч., с. 282-283, 293/; Тертер /И г н а т о в,
В., Още веднъж за деспот Иоан Тертер, - Сп.” Исторически преглед”, С., 1993,
кн. 3, с. 138/; Иванко / Г ю з е л е в, В., Очерци върху историята на
Българския североизток и Черноморието (края на ХІІ - началото на ХV век) , С.,
1995, с. 133/; дори Иван Шишман след отнемането на царското му достойнство /О в
ч а р о в, Н., Последната война на цар Иван Шишман (1388-1395), - Сп.
“Старобългаристика”, С., 1996, кн. 1, с. 77/
[11] “Благоверен господин” се
подписва например Константин Драгаш, без да е цар / Петров, П., Г ю з е л е в, В., Цит. съч., с. 283, 293/
[12] Б о ж и л о в, И., Един
Осмогласник…, с. 64-65
[13] М а т а н о в, Хр., Един
малко известен брат на цар Иван Александър, - Сп. “Векове”, С., 1981, кн. 1, с.
23
[14] Пак там
[15] М а т а н о в, Хр.,
Югозападните български земи през ХІV век, С., 1986, с. 168, 183
[16] Между 1350-1355 г. деспот
Йоан се жени за Анна Палеологина, вдовицата на някогашния епирски владетел Йоан
ІІ Орсини, правнучка на император Михаил VІІІ Палеолог. Възможно е,както
допуска И.Божилов, това да е втори за него брак, понеже през 1353 г. той има
наследници. За да бъде синът му Александър пълнолетен през 1363 г., когато вече
е наследил баща си, рождението му трябва да се отнесе не по-късно от 1345 г. /
Божилов, И., Фамилията на Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография, С.,
1985, с. 180-181, 236
[17] М а т а н о в, Хр.., Един
малко известен брат…., с. 24, обръща внимание, че печатът на Александър
наподобява доста точно родовия герб на княз Лазар Хребелянович, което може да
подсказва неизвестни родствени връзки между двамата.
[18] Пак там, с. 23-24
[19] Пак там, с. 24
[20] М а т а н о в, Хр., Югозападните
български земи…, с. 142
[21] Пак там, с. 140
[22] М а т а н о в, Хр., Един
малко известен брат…, с. 24
[23] М а т а н о в, Хр., Иван
Божилов, Фамилията на Асеневци /1186-1460/. Генеалогия и просопография, София,
БАН, 1985 г. /Рецензия/, - сп. “Исторически преглед”, 1986, кн. 6, с. 80
[24] М а т а н о в, Хр., Един
малко известен брат…, с. 24
[25] Стара българска
литература, т. ІІІ, с. 112
[26] Писахме да се знае,
Приписки и летописи, С., 1984, с. 58
[27] К о л е д а р о в, П.,
Политическа география на средновековната българска държава, ч. ІІ, С., 1989, с.
71, Същият, Името Македония в историческата география, С., 1985, с. 45-50,
привежда сведенията, че третият дял на българската държава включва областта
Македония и по-голямата част от Албания.
[28] Б о ж и л о в, И., Един
Осмогласник…, с. 65
0 коментара:
Публикуване на коментар