Психичноболен учител убива най-уважавания етнограф на Македония

Васил Кънчов
(1862-1902)

сп. "Македонски преглед", 

В го­ди­на­та, ко­га­то от­бе­ляз­ва­ме 150 г. от рож­де­ни­е­то и 110 г. от смърт­та на Ва­сил Кън­чов, за мен е мо­ра­лен дълг и чест да при­пом­ня нап­ра­ве­но­то от не­го и зас­лу­ги­те му към бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия, на­у­ка и кул­ту­ра. Уди­ви­тел­но е как съв­сем млад, през 40-те не­на­вър­ше­ни го­ди­ни на своя тра­гич­но прик­лю­чил жи­вот той ус­пя­ва да из­г­ра­ди дос­той­но за ува­же­ние де­ло.

Съв­сем нак­рат­ко ще спо­ме­на по-важ­ни­те мо­мен­ти в би­ог­ра­фи­я­та на В. Кън­чов[1]. Ро­ден е на 14 юли 1862 г. във Вра­ца. Там за­поч­ва об­ра­зо­ва­ни­е­то си в клас­но­то учи­ли­ще и на­ред с на­чал­ни­те зна­ния по­лу­ча­ва пър­ви­те уро­ци по ро­до­лю­бие от учи­те­ля Иван Сла­вей­ков (син на ста­рия въз­рож­де­нец Пет­ко Р. Сла­вей­ков). В 1884 г., след из­вес­т­но пре­къс­ва­не, за­вър­ш­ва с от­ли­чие Лом­с­ка­та гим­на­зия. От 1885 до 1888 г. В. Кън­чов след­ва ес­тес­т­ве­ни на­у­ки в Хар­ков, а пос­ле хи­ми­чес­ка тех­но­ло­гия в Мюн­хен и Щут­гарт. По­ра­ди за­бо­ля­ва­не и спи­ра­не на сти­пен­ди­я­та му, Кън­чов е при­ну­ден са­мо три ме­се­ца пре­ди края на обу­че­ни­е­то да се за­вър­не в Бъл­га­рия.

Не­за­ви­си­мо от то­ва, той ид­ва об­ра­зо­ван и под­гот­вен за дей­ност­та, с ко­я­то се за­е­ма. Съв­сем за крат­ко е учи­тел в же­ле­зар­с­ко­то учи­ли­ще в Кня­же­во, но по лич­но­то му нас­то­я­ва­не е наз­на­чен в Со­лун­с­ка­та бъл­гар­с­ка мъж­ка гим­на­зия. Тук от 1888 до 1891 г. пре­по­да­ва хи­мия и ге­ог­ра­фия. През 1892-1893 г. е ди­рек­тор на гим­на­зи­я­та, а меж­дув­ре­мен­но през 1891-1892 г. – и на бъл­гар­с­ки­те учи­ли­ща в Сяр. На 1март 1894 г. В. Кън­чов е наз­на­чен на но­во­съз­да­де­на­та към Бъл­гар­с­ка­та ек­зар­хия в Ца­риг­рад длъж­ност гла­вен ин­с­пек­тор на бъл­гар­с­ки­те учи­ли­ща в Ев­ро­пейс­ка Тур­ция и ос­та­ва на нея до 1 но­ем. 1897 г.[2] През 1898 г. се ус­та­но­вя­ва окон­ча­тел­но в Со­фия. Ма­кар и пен­си­о­ни­ран по здра­вос­лов­ни при­чи­ни, Кън­чов про­дъл­жа­ва учас­ти­е­то си в на­уч­ния и об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­кия жи­вот. Той е ре­до­вен член на Бъл­гар­с­ко­то кни­жов­но дру­жес­т­во, на При­ро­до­из­пи­та­тел­но­то и Ико­но­ми­чес­ко­то дру­жес­т­во на чи­та­ли­ще „Сла­вян­с­ка бе­се­да“, ка­то нав­ред ос­та­вя ди­ри­те на ак­ти­вен учас­т­ник. В. Кън­чов е на­ро­ден пред­с­та­ви­тел в 10-ото и 11-ото Обик­но­ве­но на­род­но съб­ра­ние, из­б­ран с вра­чан­с­ка­та лис­та на Прог­ре­сив­но-ли­бе­рал­на­та пар­тия. През де­кем­в­ри 1901 г. ог­ла­вя­ва Ми­нис­тер­с­т­во­то на прос­ве­ще­ни­е­то в пра­ви­тел­с­т­во­то на д-р Сто­ян Да­нев. На то­зи пост го зас­ти­га смърт­та. На 22 януари 1902 г. Кън­чов е зас­т­ре­лян в ка­би­не­та си от увол­нен пси­хич­нобо­лен учи­тел.

Зад те­зи су­хи фак­ти стои един це­ле­на­со­чен и из­к­лю­чи­тел­но ди­на­ми­чен жи­вот, кой­то се впис­ва из­ця­ло в спе­ци­фи­ка­та и нуж­ди­те на ис­то­ри­чес­кия мо­мент. В. Кън­чов е съв­ре­мен­ник на пре­лом­но за бъл­га­ри­те вре­ме, ко­е­то бе­ле­жи гра­ни­ца­та меж­ду две епо­хи. Ис­то­ри­чес­ки­ят пре­ход след Ос­во­бож­де­ни­е­то про­ти­ча при се­ри­оз­но ус­лож­не­на на­ци­о­нал­на си­ту­а­ция. Сред ос­та­на­ли­те под тур­с­ка власт бъл­га­ри в Ма­ке­до­ния и Од­рин­с­ко за­поч­ва дъл­га и труд­на бор­ба за от­с­то­я­ва­не на ет­ни­чес­ка­та им иден­тич­ност и ос­во­бож­де­ние. Ка­то лич­ност с ха­рак­тер, го­ле­ми ин­те­лек­ту­ал­ни въз­мож­нос­ти и бо­га­та ду­шев­ност  (по опи­са­ние на съв­ре­мен­ни­ци­те му) и от­во­рен към ак­ту­ал­ни­те проб­ле­ми на де­ня, В. Кън­чов бук­вал­но се втур­ва с ця­ла­та си енер­гия в жи­во­та на бъл­гар­ско­то об­щес­т­во. Въз­мож­нос­ти­те за изя­ва са мно­го и раз­лич­ни, но во­ден от го­ля­ма­та обич в сър­це­то си към ос­та­на­ли­те под роб­с­т­во бъл­га­ри в Ма­ке­до­ния и Од­рин­с­ко, той из­би­ра да ра­бо­ти за тях.

В. Кън­чов се включ­ва ак­тив­но в по­де­то­то от Бъл­гар­с­ка­та ек­зар­хия дви­же­ние за раз­г­ръ­ща­не на цър­ков­но-прос­вет­но­то де­ло в две­те об­лас­ти и за при­об­ща­ва­не на та­мош­ни­те бъл­га­ри към Ек­зар­хи­я­та; под­по­ма­га от­к­ри­ва­не­то на бъл­гар­с­ки учи­ли­ща в Ма­ке­до­ния; с не­го­во хо­да­тайс­т­во е из­дейс­т­ва­но па­рич­но да­ре­ние от Евлоги Ге­ор­ги­ев и е от­к­ри­та бъл­гар­с­ка­та де­ви­чес­ка гим­на­зия с пан­си­он в Со­лун през 1889 г. Кън­чов от­с­то­я­ва ав­то­но­ми­я­та на бъл­гар­с­ки­те учи­ли­ща във ви­ла­е­ти­те, след­вай­ки въз­г­ле­да, че чрез учи­ли­ще­то и цър­к­ва­та мо­же да се ук­ре­пи на­ци­о­нал­но­то са­мо­съз­на­ние на бъл­га­ри­те и да се ре­а­ли­зи­ра тях­на­та кон­со­ли­да­ция[3]. В 1889 г. по не­го­ва ини­ци­а­ти­ва за­поч­ва из­да­ва­не­то на сп. „Кни­жи­ци за про­чит“ в Со­лун, за­мис­ле­но с цел да прос­ве­ща­ва бъл­га­ри­те в то­зи ре­ги­он и да под­дър­жа на­ци­о­нал­но­то са­мо­съз­на­ние и тра­ди­ци­и­те им. Там той от­пе­чат­ва ня­кои от ран­ни­те си крат­ки пъ­те­пи­си за Ма­ке­до­ния и бе­лет­рис­тич­ни твор­би, на­пи­са­ни в ду­ха на би­то­во-опи­са­тел­на­та про­за.

Мно­го ин­те­рес­на е пуб­ли­цис­ти­ка­та на В. Кън­чов. Тя раз­к­ри­ва по­зи­ци­и­те на граж­дан­с­ки ан­га­жи­ра­на лич­ност, ко­я­то сле­ди с яс­но от­но­ше­ние по­ли­ти­чес­ки­те про­це­си, от­х­вър­ля пар­ти­зан­щи­на­та и пле­ди­ра за от­с­то­я­ва­не на на­ци­о­нал­ни­те ин­те­ре­си[4]. В кон­тек­с­та на уси­ли­я­та за на­ци­о­нал­но обе­ди­не­ние на­пъл­но се вмес­т­ва те­ма­та за Ма­ке­до­ния и жи­во­та на по­ро­бе­но­то там бъл­гар­с­ко на­се­ле­ние. Впе­чат­ля­ващ брой ста­тии по та­зи те­ма Кън­чов пе­ча­та във в. „Бъл­га­рия“. Са­мо ден пре­ди убийс­т­во­то му вес­т­ни­кът из­ли­за с не­го­ва увод­на ста­тия, озаг­ла­ве­на „Ма­ке­дон­с­ки­те ра­бо­ти“.

Из­с­лед­ва­не­то на Ма­ке­до­ния и ней­но­то на­се­ле­ние е ос­нов­на твор­чес­ка цел на В. Кън­чов, как­то ед­ноз­нач­но по­каз­ва ця­ло­то му кни­жов­но нас­лед­с­т­во. В раз­с­то­я­ние на де­сет го­ди­ни – от 1888 до 1897 г., ус­по­ред­но със за­дъл­же­ни­я­та си на учи­тел и гла­вен учи­ли­щен ин­с­пек­тор, той преб­рож­да поч­ти ця­ла­та об­ласт и пра­ви не­пос­ред­с­т­ве­ни наб­лю­де­ния. Всич­ко по пъ­тя е важ­но за не­го – са­ми­ят път, при­ро­да­та, на­се­ле­ни­е­то ка­то брой, ет­ни­чес­ки и вер­с­ки със­тав, мно­гос­т­ра­нен жи­вот. Та­ка нат­руп­ва бо­га­ти ис­то­ри­чес­ки, ге­ог­раф­с­ки, ста­тис­ти­чес­ки, ет­ног­раф­с­ки и пр. ма­те­ри­а­ли.

За В. Кън­чов ка­то учен соб­с­т­ве­ни­те впе­чат­ле­ния и за­пи­си не са дос­та­тъч­ни. Съ­дей­ки по лич­ния му ар­хив и пуб­ли­ку­ва­но­то, той ко­рес­пон­ди­ра с ши­рок кръг ли­ца от об­ласт­та и по­лу­ча­ва до­пъл­ни­тел­на ин­фор­ма­ция; из­пол­з­ва дан­ни от офи­ци­ал­ни­те тур­с­ки ста­тис­ти­ки и но­фуз­ни­те кни­ги. Ка­то чи­нов­ник на Ек­зар­хи­я­та раз­по­ла­га с още един из­к­лю­чи­тел­но це­нен из­вор – съх­ра­не­ни­те в ар­хи­ва й ра­пор­ти на учи­те­ли, учи­лищ­ни ин­с­пек­то­ри и све­ще­ни­ци от Ма­ке­до­ния. Раз­би­ра се, поз­на­ва от­лич­но пи­са­но­то пре­ди не­го и го из­пол­з­ва кри­тич­но. Всич­ко то­ва оп­ре­де­ля бо­га­та­та фак­то­ло­гия и на­уч­на обек­тив­ност на тру­до­ве­те му.

Кни­жов­но­то нас­лед­с­т­во на В. Кън­чов по­каз­ва, че той има мно­го яс­но съз­на­ние за стой­ност­та на по­де­то­то де­ло. От­тук ид­ва и она­зи нас­той­чи­вост, с ко­я­то бър­за да нап­ра­ви дос­то­я­ние на че­тя­ща­та пуб­ли­ка тру­па­ния ог­ро­мен фак­то­ло­ги­чен ма­те­ри­ал. Ус­по­ред­но с про­уч­ва­тел­с­ки­те му ди­ре­ния вър­ви пуб­ли­ку­ва­не­то на под­гот­ве­ни­те тру­до­ве. То­ва е шанс как­то за са­мия ав­тор, та­ка и за по­ко­ле­ни­я­та след не­го, ко­и­то про­дъл­жа­ват да ра­бо­тят и се ин­те­ре­су­ват от то­зи ре­ги­он на бъл­гар­с­ка­та ет­ни­чес­ка те­ри­то­рия.

Още от края на 80-те го­ди­ни на ХІХ в. В. Кън­чов за­поч­ва да пе­ча­та пър­ви­те си крат­ки ста­тии с опи­са­ния на от­дел­ни се­ли­ща и ра­йо­ни в Ма­ке­до­ния[5]. През 90-те го­ди­ни пуб­ли­ку­ва в СбНУ три­те обем­ни и осо­бе­но цен­ни пъ­те­пи­са „Би­тол­с­ко, Прес­па и Ох­рид­с­ко“ (1891), „Ве­лик­ден­с­ка раз­ход­ка по По­ле­нин­с­ко“ (1893) и „Пъ­ту­ва­не по до­ли­ни­те на Стру­ма, Мес­та и Бре­гал­ни­ца“ (1894-1896). Ха­рак­тер на се­лищ­ни про­уч­ва­ния но­сят две­те го­ле­ми сту­дии „Се­гаш­но­то и не­дав­но­то ми­на­ло на град Ве­лес“ (П Сп, 1892, кн. 39 и 40) и „Град Ско­пие. Бе­леж­ки за не­го­во­то нас­то­я­ще и ми­на­ло“ (П Сп, 1898, кн. 55‑56). Из­бо­рът на Ве­лес и Ско­пие ка­то из­с­ле­до­ва­тел­с­ки обек­ти съв­сем не е слу­ча­ен. Те са ед­ни от най-ста­ри­те гра­до­ве в об­ласт­та, с бо­га­та ис­то­рия и спе­ци­ал­но мяс­то в бор­ба­та за цър­ков­на и на­ци­о­нал­на не­за­ви­си­мост на ма­ке­дон­с­ки­те бъл­га­ри. Сту­ди­и­те те­жат с ог­ром­ния, пре­циз­но съб­ран ма­те­ри­ал, с дъл­бо­ко­то вник­ва­не на ав­то­ра в ико­но­ми­чес­ко­то със­то­я­ние и слож­ния об­щес­т­вен жи­вот на на­се­ле­ни­е­то. Чрез дей­ност­та на ре­ди­ца из­вес­т­ни дей­ци и на бъл­гар­с­ки­те об­щи­ни ав­то­рът по­каз­ва на­ци­о­нал­но­то свес­тя­ва­не на бъл­га­ри­те. Се­лищ­ни­те про­уч­ва­ния за Ско­пие и Ве­лес се от­к­ро­я­ват не са­мо сред ос­та­на­ли­те тру­до­ве на В. Кън­чов, но и в ця­ла­та на­уч­на книж­ни­на за Ма­ке­до­ния. Съв­ре­мен­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел мо­же да раз­чи­та на тях и да ги пол­з­ва. От­дел­ни ста­тии, свър­за­ни от­но­во с Ма­ке­до­ния, об­на­род­ва и в сп. „Бъл­гар­с­ки прег­лед“[6]. В 1898 г. пуб­ли­ку­ва сво­и­те наб­лю­де­ния вър­ху „Път­ни съ­об­ще­ния в Ма­ке­до­ния“, а пос­мър­т­но през 1911 г. из­ли­за тру­дът „Оро­хид­рог­ра­фи­я­та на Ма­ке­до­ния“.

Ем­б­ле­ма­ти­чен за из­с­ле­до­ва­тел­с­ки­те уси­лия и ця­ло­то на­уч­но твор­чес­т­во на В. Кън­чов е обоб­ща­ва­щи­ят му труд „Ма­ке­до­ния. Ет­ног­ра­фия и ста­тис­ти­ка“, от­пе­ча­тан през 1900 г. Иде­я­та на ав­то­ра е той да бъ­де на­ча­ло на прос­т­ран­но ком­п­лек­с­но из­с­лед­ва­не, с ко­е­то да до­го­ни Ире­че­ко­во­то „Кня­жес­т­во Бъл­га­рия“[7]. Осу­е­тя­ва­не­то на то­зи за­ми­съл ня­ма ни­как­во от­но­ше­ние към на­уч­на­та зна­чи­мост на тру­да. Той е най-се­ри­оз­но­то из­с­лед­ва­не на В. Кън­чов, ко­е­то го на­реж­да сред та­ки­ва изя­ве­ни поз­на­ва­чи на Ма­ке­до­ния ка­то Й. Ива­нов, Ан. Ишир­ков и др. Бла­го­да­ре­ние на френ­с­кия пре­вод на Ле­он Ла­муш кни­га­та до­би­ва из­вес­т­ност и сред чуж­ди­те уче­ни.

В тру­да ав­то­рът очер­та­ва де­тайл­на кар­ти­на на ис­то­ри­чес­ки фор­ми­ра­ния пъс­тър ет­но­кон­фе­си­о­на­лен със­тав на на­се­ле­ни­е­то в об­ласт­та в края на ХІХ в., ка­то из­пол­з­ва и ста­тис­ти­чес­ки таб­ли­ци за вся­ка ка­за (се­ли­ще по се­ли­ще) и ед­на об­ща за всич­ки ка­зи в три­те ви­ла­е­та (Со­лун­с­ки, Скоп­с­ки и Би­тол­с­ки). Кон­к­рет­ни­те ко­ли­чес­т­ве­ни дан­ни до­каз­ват, че бъл­га­ри­те са пре­об­ла­да­ва­щи­ят на­род­нос­тен еле­мент. Ви­зу­ал­но то­ва илюс­т­ри­ра и при­ло­же­на­та свез­ка от кар­ти.

Ет­ног­раф­с­ка­та част в кни­га­та впе­чат­ля­ва с ана­ли­за на кул­тур­но-би­то­ви­те чер­ти на ма­ке­дон­с­ки­те бъл­га­ри. Ав­то­рът пос­та­вя важ­ния проб­лем за ет­ног­раф­с­ки­те гру­пи и пръв дос­ти­га до по-пре­циз­но и на­уч­но из­дър­жа­но оп­ре­де­ле­ние на гру­па­та. Към ней­ни­те от­ли­чи­тел­ни бе­ле­зи – го­во­ра, об­лек­ло­то, оби­ча­и­те и пр., Кън­чов от­на­ся още съз­на­ни­е­то и са­мо­чув­с­т­ви­е­то на чле­но­ве­те й за най-дос­той­ни и чис­ти пред­с­та­ви­те­ли на на­ро­да, към кой­то при­над­ле­жат. Бла­го­да­ре­ние на при­съ­ща­та му наб­лю­да­тел­ност из­с­ле­до­ва­те­лят е ус­пял да вник­не в та­зи тън­ка ет­ноп­си­хо­ло­ги­чес­ка осо­бе­ност и да я по­ка­же с кон­к­рет­ни при­ме­ри. Ма­кар че в края на ХІХ в. про­тек­ли­ят до мо­мен­та на­ци­о­нал­но-кон­со­ли­да­ци­о­нен про­цес е за­ли­чил до го­ля­ма сте­пен ет­ног­раф­с­ка­та гру­по­ва раз­ч­ле­не­ност сред ма­ке­дон­с­ки­те бъл­га­ри, ав­то­рът на­ми­ра все още за­па­зе­ни ре­ди­ца гру­по­ви наз­ва­ния с тях­на­та ети­мо­ло­гия и аре­ал на раз­п­рос­т­ра­не­ние. Спо­ред ан­т­ро­по­ло­гич­ния тип, по­ми­нъ­ка, об­лек­ло­то, кул­ту­ра­та и ха­рак­те­ра на ту­каш­ни­те бъл­га­ри В. Кън­чов обо­со­бя­ва три ет­ног­раф­с­ки об­лас­ти в Ма­ке­до­ния – за­пад­на, юж­на и из­точ­на. На­се­ле­ни­е­то във вся­ка от тях е пред­с­та­ве­но с при­съ­щи­те му спе­ци­фич­ни осо­бе­нос­ти на кул­ту­ра­та, пси­хо­ло­ги­чес­ки­те чер­ти и ду­шев­ност­та. Ак­цент в то­зи дял на тру­да е ар­гу­мен­ти­ра­но за­щи­те­ни­ят из­вод за ма­ке­дон­с­ки­те бъл­га­ри и тях­на­та кул­ту­ра ка­то не­де­ли­ма част от бъл­гар­с­ка­та на­ция и об­що­бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра. В ед­на или дру­га сте­пен то­ва се пот­вър­ж­да­ва и в ос­та­на­ли­те ав­то­ро­ви тру­до­ве.

Ос­та­на­ли­те ет­но­кон­фе­си­о­нал­ни гру­пи, с ог­лед от­но­си­тел­ния им дял от на­се­ле­ни­е­то на Ма­ке­до­ния, ав­то­рът пред­с­та­вя по-ре­ду­ци­ра­но. Осо­бе­но ин­те­рес­ни са оне­зи час­ти, ко­и­то за­ся­гат ет­ноп­си­хо­ло­ги­чес­ки­те спе­ци­фи­ки и кон­так­ти­те им с бъл­га­ри­те.

Ис­тин­с­ко удо­вол­с­т­вие е да се че­те на­пи­са­но­то от В. Кън­чов. В ця­ло­то му твор­чес­т­во пул­си­ра мно­го­ли­кият жи­вот на ма­ке­дон­с­ки­те бъл­га­ри. С при­съ­що­то му ле­ко пе­ро, жив и емо­ци­о­на­лен език той за­поз­на­ва чи­та­те­ля с тех­ни­те по­ми­нъ­ци, гур­бет­чийс­т­во­то ка­то фор­ма за пре­пи­та­ние, ти­пич­ни­те за от­дел­ни се­ли­ща и ра­йо­ни за­на­я­ти, от­веж­да го на еже­сед­мич­ни­те па­за­ри и про­чу­ти­те го­ле­ми па­на­и­ри сред гъм­жи­ло­то от хо­ра и сто­ки, пра­ви го съп­ри­час­тен с би­то­во­то все­кид­не­вие, нра­ви­те и ду­шев­ност­та им. Опис­ва ес­наф­с­ки­те ор­га­ни­за­ции ка­то струк­ту­ра, фун­к­ции и чес­т­ва­ни­те от тях пат­рон­ни праз­ни­ци. Мно­го ши­ро­ко ав­то­рът пред­с­та­вя със­то­я­ни­е­то на бъл­гар­с­ки­те об­щи­ни, об­вър­з­вай­ки дей­ност­та на то­зи тра­ди­ци­о­нен ин­с­ти­тут с учеб­но­то и цър­ков­но­то де­ло, с бор­ба­та сре­щу чуж­до­ет­нич­ни­те и вер­с­ки про­па­ган­ди, с под­дър­жа­не­то на бъл­гар­с­кия дух и бъл­гар­щи­на­та. Чрез кон­к­рет­ни фак­ти В. Кън­чов сле­ди слож­ния об­щес­т­вен жи­вот в Ма­ке­до­ния с всич­ки об­ра­ти на кул­тур­но-ис­то­ри­чес­кия про­цес по вре­ме на цър­ков­но-на­ци­о­нал­ни­те бор­би...

---

[1] Под­роб­но за ди­на­мич­ния му жи­вот вж. у Ва­си­ле­ва М. Ма­ке­до­ния в кни­жов­но­то нас­лед­с­т­во на В. Кън­чов – МПр, ХХІ, 1998, №1, 79-98.

[2] Вж. лич­ния ар­хив на В. Кън­чов БИА НБКМ, ф.288, а.е.14, л.408, 412.

[3] Мал­ко по-къс­но, ка­то пряк сви­де­тел на на­си­ли­я­та над бъл­га­ри­те, Кън­чов пре­ос­мис­ля своя ево­лю­ци­о­нис­т­ки въз­г­лед и дос­ти­га, с из­вес­т­ни уго­вор­ки, до иде­я­та за въ­о­ръ­же­на бор­ба.

[4] Ос­вен в соб­с­т­ве­ни­те му пуб­ли­цис­тич­ни ма­те­ри­а­ли и сви­де­тел­с­т­ва­та на съв­ре­мен­ни­ци­те, по­ли­ти­чес­ки­те въз­г­ле­ди на В. Кън­чов са от­ра­зе­ни в не­из­да­де­ни­те му бе­леж­ки, озаг­ла­ве­ни „Раз­миш­ле­ния“ (БИА НБКМ, ф.288, а.е.13, л.67-99) и в лич­на­та му ко­рес­пон­ден­ция.

[5] Ед­на по­ре­ди­ца от ста­тии из­ли­за в сп. „Кни­жи­ци за про­чит“, а дру­га – в руб­ри­ка­та „Ма­те­ри­а­ли по ге­ог­ра­фи­я­та и ет­ног­ра­фи­я­та“ на плов­див­с­ко­то сп. „Биб­ли­о­те­ка“.

[6] В.К. Ста­тис­ти­ка на на­се­ле­ни­е­то в Би­тол­с­кия ви­ла­ет – БПр, год.ІІ, 1895, кн.11, 88-104; Кън­чов, В. – Джи­нот. Би­ог­ра­фи­чес­ки бе­леж­ки. - БПр, год.ІІІ, 1896, кн.4, 85-107.

[7] За та­зи идея вж. у Ишир­ков, А. Ед­но от же­ла­ни­я­та на по­кой­ния В. Кън­чов. – В: Въз­по­ме­на­те­лен сбор­ник за В. Кън­чов. Вра­ца, 1927, 133-136.