С душата в зъбите! Българска реч от Солунско

сряда, 4 септември 2019 г.

сп. "Македонски преглед", XXVII, 2004, кн. 2. Миндова, М. - Мария Вачева. С душата в зъбите! Българска реч от Солунско. С., 2004, 108 с.... 165 - 167

Мария Вачева. С душата в зъбите! Българска реч от Солунско. С, 2004 г., 108 с. 

Неотдавна Мария Вачева написа вълнуващи разкази за непрекършения български дух в паметни, усилии години. В повествованието на тази проницателна жена е самият живот, защото тя е тръгнала с отворена душа към тревожното минало на своя роден край, където е нейният жилав заровски корен. 

От преданията за съдбовни събития и за устойчивия дух на заровци, от пъстротата на характерите в тези упорити и добри българи, са сътворени автентичните разкази в книгата „С душата в зъбите". Те са родени от ума и сърцето на един творец, който никога не шуми, не се възгордява дори след книгата на двоя живот - научното изеледване „Говорът на село Зарово, Солунско". А в този говор са кълновете на Кирилометодиевата писменост. С новата книга от разкази Мария Вачева възкреси образите и песните на „милни хора", „млъкнали отколе". 

При това цялата поредица е опряна на заровската житейска мъдрост, че „не бива да се оставяш във влаетта на тежки мисли" („Съветите на Дойкината баба"). Историческата съдба на Зарово преминава и в мрачни, и в светли картини, от разказ в разказ. Балканската война освобождава селото, а Междусъюзническата го изпепелява и то става „поредния курбан на човешкото безумие". Но „злото никога не идва само, то винаги си има опашка" („Годениците"). Започва голготата на бежанците-преселници, конто дори нямат време да се сбогуват с родното място, погълнато от пожар. Част от тях се заселват върху друго пепелище, оставено от турците - Горна Белица, Санданско (сега Илинденци). 

„Трябвало да го превърнат в свой нов дом. С неи- моверни усилия този жилав български народ-мъченик успял за година и половина да позаличи раните на бежанството" - пише авторът в разказа „Волската кожа". Но през Европейската война „отново душите на хората станали възел. Хлябът отново станал кът". Целият товар на семейството ляга върху горките български жени. Слива се трагедията на войната с трагедията на прокудата. „Мъка, сиромашия, глад и страх властвали във всеки дом". („Дезертьор"). 

Но злото не натежава като атмосфера в разказите. Всяко семейство преживява мъчително гибелта на близки в безкрая на войната, но никъде няма проклятие на живота. Под пепелта винаги тлее надеждата. Заровци бавно се отдалечават от тежките спомени. Всред многото човешки несгоди се раждат и малко, но свидни радости в трудовия живот. В кафенето или на гости „приказката между хората върви непринудено, леко и приятно". Самарджиевото кафене в Белица е не само отмора на селските мъже, а и убежище на духа и мъдрото сладкодумие. „Главната притегателна сила била възможността да се потопят в родна среда, да се видят и поприказват със сродни, близки хора" („С душата в зъбите"). 

Хуморът в разказите е добронамерен и остроумен. Осмиват се не- достатъци, но по-често присъства самоиронията („Понуда", „Ташонините будънлъци", „Опака зография"). Хуморът разведрява и най-тягостните момента от живота - с песен, със закачка, с поговорка. С каква любов Мария Вачева пише за хората от своето село: 

„Нашето село е голямо и хубаво. Хората са много работни и добри. Но човешките грешки и породи не убягват от острите им очи" (И дръмката има очи"). Прави впечатление естетизмът на героите: достолепни, чисти, спретнати, уредни. „Алексо бил тиртиплия човек" - заключава авторът в разказа „Тютюнджии". Всыцност този разказ е забележителен. Той е затрогващо, пространно и лично преживяно описание на този целогодишен труд, в който има толкова горчилка и стаена детска мъка. 

В ръкойките и снопите, конто вдигат Елинпелиновите герои, има свещенодействие и слънце, а в среднощния труд по тютюневите ниви - катранени ръце и вгорчено детство, лишено от най-сладкия сън. Щом бащата се отдалечава с фенера по браздата, малкото момиченце усеща „как някъде по средата на гърба му тръгват студени тръпки". Но „чернилката на труда не докосва белотата на детската душа": 

„Звездите ме гледаха вторачено, като че са очите на бабиния котарак. Други пък капеха като зрели круши и правеха пътека по небето". Пейзажът в разказите няма декоративна функция. Неговото при- съствие е психологично - в хармония с преживяванията на героя. Или изразява душевна мъка, или внася душевен мир. Героите на разказите са съселяни, роднини, семейството. Авторът не е дистанциран наблюдател. Той е съпричастен, близък до всеки от тях. Разказва с обич и топлина, преживява всяка тяхна болка, всяка тяхна радост или надежда. И с едно кратко, сгъстено изречение изказва своята хуманна позиция, без да я налага"

 „Човекът сякога е бил човек. И винаги у него добрината е била повече от лошотията" („Алексо Каров"). Това е житейската философия на заровските люде, конто поставят човешкото добро над всичко. Езикът в разказите е много колоритен. 

С чувство за мяра се преплитат съвременните книжовни форми на изказ с уникална българска реч от Солунско. В разказите Мария Вачева възроди не само заровския бит, но и заровския устойчив български дух. Зарово е родно пепелище, но българщината не угасва. Разпиляно по различии места в България, заровското население пренася жаравата от това огнище на благозвучна българска реч. А с книгите на Мария Вачева тя е опазена в полза на бъдещето. 

Мария Миндова

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2019