Иван Нелчинов (1869 - 1944)

150 години рождението на Иван Нелчинов (псевдоними: Елеонски и Шишман) (26 септември 1869, Охрид – 27 януари 1944, с. Владая, Софийско) – изявен български общественик, просветен деятел и деец на ВМОРО. 

Роден в семейството на Никола Нелчинов от с. Модрич, Дебърско и Пера (Петра) Гьореска от с. Нерези, Дебърско. И двата рода се преселват в Охрид, поради набезите на албански разбойнически банди над българските села в този край.

Нелчинов завършва Солунската българска гимназия и става учител в градовете Кичево, Костур, Крушево, Охрид и др. Влиза във ВМОРО скоро след основаването ѝ (1894) и за революционна дейност много- кратно е арестуван и затварян от властите. През 1907 г. е осъден на „вечен крепостен затвор“, но след Младотурската революция е амнистиран. Работи като главен български учител в Охрид, включва се активно в работата на Съюза на българските конституционните клубове. По време на Първата световна война 1915–1918 г. е назначен за околийски начал- ник на Охридска околия.

От 1923 г. заедно с многочленното си семейство се установява в България – първоначално във Видин, а след това в София. Включва се в живота на македонската емиграция – дългогодишен председател е на Охридското братство „Свети Климент“ и член на ръководството на Илинденската организация. 

Член на Македонския научен институт. Със завещание нарежда след смъртта му при Министерството на народното просве- щение да се създаде фонд с просветно-благотворителна цел на името на покойните му родители Никола и Петра Нелчинови. В молбата си от 15 януари 1941 г. до Управителния съвет на Посмъртния фонд при при министерството пише:„Ако в близко или по-далечно бъдеще правдата – нашата българска правда, възтър- жествува и родният ми град Охрид бъде приобщен към майката Отечество – Велика България, субсидията да се дава на ученик и ученичка от училищата в Охрид“. 

През 1941 г. посещава родния Охрид, където гражданството и местните власти му оказват най-голяма почит. В семейството на Иван Нелчинов израстват седем деца, от които пет сина и две дъщери. Ученолюбивият баща осигурява на всички деца висше образование, от които трима са юристи, един офицер, една учителка по счетоводство, един машинен инженер и една лекарка. Всички деца се включват в обществения живот на страната и на македонската емиграция в България. 

Оставя спомени под заглавие „Родословни бележкии спомени из моя живот“, които са частично публикувани в списание „Македонски преглед“ от проф. П. Шапкарев.