Границите на българската езикова територия

ДО КЪДЕ СА ГРАНИЦИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЕЗИКОВА ТЕРИТОРИЯ? 

сп. "Македонски преглед", година XXV, 2002, № 2. До къде са границите на българската езикова територия?. Н. Иванов ...169-171

 Във връзка с появилия се фундаментален труд на българското езикознание “Български диалектен атлас. Обобщаващ том”, БАН, 2001, на Секцията за българска диалектология към Института за български език при БАН, неотдавна в Скопие бе направен опит от младия лингвист Коста Пеев да бъде представено изданието на широката общественост в Р Македония. 

Самият факт, че затова бе избран “Утрински вестник” (от 11 март 2002, бр. 815) – рупора на сърбизма в тази нова република – вече е показателен: от създаването си до днес вестникът не е казал нито една добра дума за източната си съседка, камо ли сега, когато трябва да бъде оценено едно от големите постижения на световната и българска лингвогеография. Младият Пеев е раздразнен от първото изречение на встъплението на Обобщаващия том на атласа, че той “обхваща земите от целия български исторически и езиков континуум (Мизия, Тракия и Македония), очертан от най-изтъкнатите наши и чуждестранни езиковеди в миналото и днес” (с.17). 

Безсилен да се противопостави на термина “историкогеографско землище”, той го изоставя по понятни причини: историята на Македония е българска и Пеев не може да докаже обратното с факти. Не се интересува и от двестата първостепенни чуждестранни лингвисти, които защитиха българската й идентичност и влязоха в спор със сръбските националисти от типа на Белич, които изопачаваха фактите, за да “докажат” “сръбския” характер на областта. 

Пеев пропуска да прочете текста във встъплението, в който се съобщава, че “границите на българското историческо езиково землище на бланковката в Атласа са очертани главно по картата на акад. Ст. Младенов, приложена в Geschichte der bulgarischen Sprache (Berlin und Leipzig, 1929), която има за основа картите, съставени преди това от чуждестранни и наши учени (Т. Флорински, Л. Нидерле, А. Иширков, Л. Милетич, Б. Цонев, Й. Иванов, Ст. Романски)”, (с. 17). 

За да опровергае цитираните класици, Пеев напомня за един учебник на покойния проф. Ст. Стойков, издаден през 1962 г., където българският език се разглежда в държавни граници по времето на тоталитаризма у нас. И тъй като в Р Македония тоталитаризмът в науката все още е властващ, а идеологически жителите на областта биват принуждавани вече 70 години да следват македонистките митологични догми, на Пеев му допадат тъкмо постановките от старите и непроменени учебници. 

Затова Пеев вижда само онова, което иска да види – Българският диалектен атлас в 4 тома, а си затваря очите през излезлия през 1972 г. “Български диалектен атлас. Български говори в Егейска Македония”, т. І – “Драмско, Сярско, Валовищко и Зиляховско” на Й. Иванов (с отг. ред. чл.-кор. К. Мирчев) и публикувания през 1986 г. “Български диалектен атлас. Северозападни български говори в Царибродско и Босилеградско” на Р. Божков (с отг. Ред. Ив. Кочев). 

Той се опитва да не забележи и излезлия през 1988 г. “Български диалектен атлас. Обобщаващ том. Встъпителна част” (съставен под ръководството на Ив. Кочев). С една дума, Пеев не иска да види, че в Р България има силно развита и модерна лингвогеография, за каквато само биха помечтали много страни (не само) на Балканите, но и в Европа. По-нататък Пеев напомня за излизането на българската страна от работата на Карпатския и Общославянския атлас, без да обяснява, че тъкмо комисиите на тогавашна Югославия, верни на титовизма в науката, не разрешиха отразяването на българското становище в атласа. 

Тази свобода на словото и на печата след разпадането на Югославия вече се предоставя за сърбохърватския език, от който за няколко месеца възникнаха три или четири нови “езика”: сръбски, хърватски, босненски, та дори и черногорски!?! 

Несъмнено Пеев е склонен да се изявява по-скоро като политик, отколкото като лингвист: според него езиците могат “да се родят” за няколко дни (или месеца), и за същото време “да умрат”, без да оставят следа. Така твърдеше и Й. В. Сталин: “Социалистическата революция не намаляваше, а увеличаваше броя на езиците”, а също и неговият адепт Бл. Конески: “Някои народи изчезват от историческата сцена, а с това и езиците им. Някои народи се трансформират в други народи”. 

“Трансформиралите се” народи обаче започнаха да предявяват безкрайни претенции към наследството на “нетрансформиралите се” народи и не престанаха да тровят отношенията с всичките си съседи, за да им бъде призната измислената история, съчиненият им език и мичуринската им идентичност. От 368 карти в Атласа Пеев с мъка отделя само 4-5, в които се сили да намери нещо “по-различно” (макар и на тясно регионално равнище). Истината обаче е жестока! 

Няма нищо по-смазващо от фактите, а те недвусмислено показват, че нова държава със заимствано име Македония има, но македонска езикова територия няма. На всяка карта географската област Македония е част от българския езиков континуум. Хумористично изглеждат опитите на Пеев да обяви прехода за “македонски”, което означава, че трябва да включи Врачанско, Софийско (източно), Пирдопско и Ихтиманско към областта Македония. Не по-малко хумористично е и желанието му да свърже редуцираните облици: ме!сиц, зилен, де!сит – с гръцкия език (само и само, за да отрече очевидната им българска форма). 

И тъй като Атласът по категоричен начин не дава абсолютно никакви основания за отделяне на самостоятелен македонски език, различен от българския, Пеев се опитва да призове на помощ духовете на Кръсте Мисирков и Джинот, които нямат никакво отношение към лингвогеографията. Верен на концепцията си, че е ту българин, ту македонец, което в крайна сметка означава македонски българин, Кр. Мисирков от миналото отговаря доста ясно на провокиралия го Пеев. Идолът на Пеев, Мисирков, високо заявява: “Ние сме българи, повече българи от самите българи в България!”; “Наричаме ли се ние българи или македонци, ние винаги съзнаваме себе си като отделна, единна, съвършено отлична от сърбите и с българско съзнание народност”; ”Българският национален тип в Македония не е по-малко чист от този в България”; “Сърбите не само искат да колонизират Македония със сърби от други земи на Югославия, но искат още да убият нашето българско съзнание..., те ни отнеха правото да се наричаме българи, дори македонци”; “В 1897 г. аз (Кръсте Мисирков) постъпих в Петроградския университет и в течение на пет години се намирах средата на българското студетство като българин и член на Българското студентско дружество”... и т.н и т.н. (вж по-подробно К.П. Мисирков (без коментар), Прозрения от т. I “За македонцките работи”; II “Бележки по южнославянската филология и история” и др., София, 1999, с. 5-48). Но да видим какво твърди и цитираният от Пеев Йордан Хаджи Константинов-Джинот. 

Този възрожденец пише: “Болгарин е срамота да се отричува от своя род и язик, той Болгарин, който родо свой си хули, името му е ни ден, ни нощ. Аз сам Болгарин, плачем за нашите изгубени Болгаре, които са в Долна Мисия (т.е. Македония – б.м., Н.И.), затова должни сме да ся жертваме за бракята наши пресладкий Болгарии (“Цариградски вестник”, 1851, бр. 44). Коментарът е излишен! Нека Пеев се вслуша в думите на своя учител – Джинот.