Когато говорим, пишем, четем и, разбира се, мислим за Ньойския договор от 1919 г., неизменно на първи план в колективното и личното съзнание излиза усещането, чувството за национална катастрофа. Обществените реакции по повод една скорошна телевизионна дискусия за Ньойския договор1 показаха недвусмислено, че и днес, 100 години след подписването му, тази чувствителност далеч не е изчезнала. Към нея учените просто не могат да си позволят да подхождат с лежерно релативизиращи оценки и внушения, свойствени повече на любители психотерапевти, отколкото на професионални историци. Какво разбираме и какво означава за няколко поколения българи националната катастрофа и националната трагедия от Ньой? Естествено, преди всичко загубата на огромни части от българската нация и етническо землище – Македония, Западните покрайнини, Западна Тракия, Добруджа. Крахът на идеала и стремежа за национално обединение. Многохилядните бежански кервани, безбройните лобни места, малко знайни и много повече незнайни, на войници, сираците, военноинвалидите. Стопанската разруха, социалната дестабилизация, репарациите, кризата, вътрешнополитическата турбулентност, протяжният, макар и сравнително „нискочестотен“, граждански конфликт, разтърсващ държавните устои. Външната изолация и зависимостта от „големи“ и „малки“ победители и крепители на Версайския ред, идеологическите „месиански“ изкушения от Изток и Запад... Всичко това, няма никакво съмнение, е вярно и е потвърждавано непрекъснато. И все пак, останало е нещо недоизказано, нещо извън разказа. Може би защото то засяга пряко понятията „Обединена България“ и „Велика България“...
Целият материал четете по-долу:
0 коментара:
Публикуване на коментар