Георги Младенов (1931 – 2020): Жизнен път и обществена дейност

 Мелник, 23 септември 2004 г. 

 Георги Младенов говори пред международната научна конференция. В президиума – акад. Георги Марков и доц. Стоян Германов 

сп. "Македонски преглед", 2020, год. XLIII, кн. 2. Стоян Германов. Георги Младенов (1931 – 2020): жизнен път и обществена дейност ...213 - 222

Георги Иванов Младенов е роден в с. Мосомища, Неврокопско (дн. Гоцеделчевско) на 18 февруари 1931 г. в многолюдно семейство на известен бежански род от с. Търлис, Драмско. Образование получава в местното училище и гимназията в гр. Гоце Делчев. Отрано се запознава и възприема идеите на революционната организация (ВМОРО/ВМРО), оставила трайни следи в съдбата на няколко поколения българи. Свидетел е на насилственото прогонване на бежанците от Егейска Македония през 1945 г.[1] Мнозина от тях не искали да се откъсват от България, да се заселват в Титова Югославия. 

В редица селища в Горноджумайска област бежанците оказали съпротива и ясно заявили, че не желаят да бъдат настанени в Сръбска Македония[2]. Областният управител, за да изпълни нареждането на официалните български власти, се обърнал към представителя на Съюзната контролна комисия в Горна Джумая за предоставяне на камиони за бързо извозване на 7 408 бежанци до границата, от които 4 236 от Гоцеделчевско. Покъртителните сцени при бягството от камионите на възраст ни и деца оставят незаличими спомени в съзнанието на юношата. По време на драматичните събития от 1946/47 г., когато властите използ ват административни насилствени методи за промяна на национал ността на българското население в Пиринско от българи на някакви етнически македонци, Младенов започва да изживява наследените си илюзии за справедливо решаване на македонския въпрос. 

У него по степенно назрява идеята да се търсят други пътища, някои наивни и емоционални по младежки за времето. Запознаването с наличната българска историческа книжнина, продължителните разговори със съученици, многобройните срещи с по-възрастни приятели и съмишленици и най-вече под влияние на брат си Пандо[3], младият Г. Младенов започва да крои планове за бъдеща дейност извън България. Последват месеци, дни и нощи на размисли, особено по време на престоя в Тетевенско, където семейството през 1949 г. е интернирано. С тази предварителна подготовка и знания, със сърце, изпълнено с благородни патриотични чувства, Г. Младенов преминава нел гално границата на България и тръгва по широкия свят[4]. Минава през лагерите по островите, където гръцките власти внимателно наблюда ват, проследяват и шпионират пристигналите от България и Вардарска Македония емигранти, които свързват с дейността на ВМРО. Страхът от идеята за независима Македония не дава спокойствие на управляващите в Гърция. Затова властите се отнасят негативно към емигрантите и им създават трудности от различен характер. С чувство на хумор и тънка ирония Младенов си спомня: 

„Гърците, за да ни измъчват, ни даваха солена вода. Ние пък лежахме под сенките и правехме минимални движения, за да използваме по-малко вода“. Друг път, на въпроса дали е закусвал или обядвал, шеговито отговаряше: „Вчера гърците ми дадоха две маслини“ или „преди два дена изядох едно яйце на острова“.[5] 

Емигрантският живот поставя много въпроси от национален, морален и личен характер. След безкрайните митарства по островите в Гърция и по-късно в Италия, Младенов се установява в заветната Канада, гр. Торонто. През всичките си години той запазва своя борбен дух. Завършва висше образование със специалност фармация, продължава да живее като обществен борец, да върши народополезна дейност. Общуването с българската емиграция в лицето на видни фигури и водачи на Македонската патриотична организация като Борислав Иванов, Асен Аврамов, Петър Ацев, Любен Димитров и много други[6] разпалват още повече родолюбивите му чувства. 

Запознаването и приемането на политическите възгледи на ВМРО и на Ив. Михайлов през втората по ловина на ХХ век усилват стремежа му за национално духовно възраждане на българщината във Вардарска Македония. Надарен с наблюдателност, енергия и воля, подкрепен от български емигранти, Младенов се превръща в естествен стожер на емиграцията в Торонто. С многобройни статии във вестници и списания, с доклади на конгресите на Македонската патриотична организация, с участието си в редица международни симпозиуми и конференции, с беседи по медиите, с обръщения и отворени писма към международни 

 Торонто, септември 1995 г. 

Отляво надясно – Караджов – емигрант от Благоевград, доц. Стоян Германов, Игнат Канев, Георги Младенов, проф. Милчо Лалков, проф. Маргарита Тачева, проф. Андрей Пантев, проф. Петър Ангелов, Делииванов – емигрант от Петрич 

организации и известни личности и учени от САЩ, Русия, Германия, Великобритания, Австралия и др., Г. Младенов прави достояние на света страданията на българския народ от несправедливия режим, от разпокъсването на българския народ на Берлинския конгрес в 1878 г. и появата на изкуствения македонски въпрос. 

Неговото решаване той вижда в няколко посоки, най-важната от които е в изказаната мисъл от Ив. Михайлов: „независима Македония без българи е невъзможна“… На срещата на ЦК на МПО и ВМРО в Рим през 1968 г. Ив. Михайлов казва: „Утрешните поколения трябва да знаят, че ние, българите от Македония, не се организирахме във ВМРО да правим две Българии, а защото няма една България. Независимо от онова, което става по чужбина, аз отивам с България и десетте милиона българи.“[7]  

Въпреки променливата обстановка и различните влияния върху емиграцията и нейните организации, Младенов остава твърдо на своите патриотични позиции. Често пъти е обхванат от тревожни мисли, от тъга и песимизъм, друг път избухва в бунтовно настроение. Това му коства доста усилия да намира и утвърждава своето място сред емиграцията като председател на МПО „Любен Димитров“, както и нормални връзки с ЦК на МПО. Несъмнено върху емиграцията оказват влияние много външни фактори. 

С течение на времето възникват различни идеи за решаване на македонския въпрос, които противоречат на първоначалните разби рания и на българската национална кауза. Водят се остри дискусии и безкрайни спорове, които не се оказват полезни за делото и водят до разделение. През 90-те години на миналия век в България настъпиха важни политически и социално-икономически промени. Това откри възмож ности емигрантите, напуснали страната по различни причини и време, да възстановят връзки и контакти. Младенов прави първите си посеще ния през 1990 г., участва в подготовката и провеждането на конгреса на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България. 

Последват срещи с общественици и културни дейци. В дискусиите се проявява като последователен и принципен защитник на българската национална кауза, на която е посветил живота си. През същата година, заедно с брат си Пандо, е на среща с Ив. Михайлов в Рим, за да обсъдят решаването на македонския въпрос в новата обстановка. Завръщайки се в Канада, окрилен от нови надежди, Младенов се впуска в широкомащабна обществена, издателска и дарителска дей ност. Преодолял бедните времена, благодарение на пословичното си трудолюбие, той вече притежава финансови ресурси, които му дават възможност да превърне своя дом в място за посрещане на емигран ти от САЩ и Канада и много гости от България, Егейска и Вардарска Македония. 

Ежедневната му дейност е изпълнена с различни прояви: заедно с Петър Тилков и Христо Огнянов снабдява Радио „Пирин“ с материали и коментари за живота на емиграцията, следи актуалните съ бития в балканските страни. От името на МПО „Любен Димитров“, на която той е председател, изпраща Отворени писма до ООН, ЮНЕСКО, президенти, премиери и други обществени и политически личности, между които президента Жельо Желев, президента Киро Глигоров и др. Междувременно поддържа редовни контакти с учени и обществе ници като проф. Томас Майнингер (САЩ), проф. Ото Кронщайнер (Ав стрия), акад. Дмитрий Лихачов (Русия), Джордж Филипов (Австралия), проф. Щефан Трьобст (Германия), Костас Алиманос (Нова Зеландия), Игнат Канев (Канада), проф. Хайнрих Щамлер (САЩ), Джордж Лебамов (САЩ), Франьо Туджман (Хърватска), Живко Гелев, Коста Църнушанов, Методи Кърпачев, Любчо Георгиевски и др. 

 Георги Младенов е един от първите, който даде идеята и подкрепи възстановяването на закрития по политически причини Македонски научен институт (МНИ). Той предостави парични средства за първоначалната нормална дейност на Института, подари 4 компютъра, принтери, а по-късно и друга офис техника. При всяко посещение в България родолюбецът внасяше своята лепта, като подпомагаше и други личности и организации в страната. 

Може определено да се каже, че Младенов е от водещите дарители за патриотична дейност, за покриване разходите за отделни броеве на сп. „Македонски преглед“, за книгата „Македонският въпрос 1944 – 1989“ и други издания. Непълни изчисления от Златната книга на дарителите на МНИ показват, че той е предоставил на института парични и различни технически средства в размер на повече от 20 000 долара. 

За своите заслуги към българската национална кауза беше избран за почетен член на МНИ в София. Целенасочената си дейност Младенов прояви на международната конференция за 100 години от Илинденско-Преображенското въстание (Благоевград), годишнината от убийството на Тодор Александров (Мелник) и редица други научни срещи[8]. 

След деловата работа на конференцията участници и гости направиха кратка разходка из Пирин. Очарован от красотата на планината, отправил поглед на юг, сякаш търсещ родното място на своите деди, Младенов се изповяда със следните искрени слова, които успях да запиша: „Щастливи сте вие от Пиринска Македония. Въпреки трагичните събития от 1946/1947 г., тази област не се откъсна от майката Родина – България. Пред очите ми са още картини от прогонването на беломорските бежанци в Югославия, мнозина оставиха костите си покрай унгарската граница, далеч от род и родина… Вие нямате представа какво значи български бежанци в друга държава, а какви неволи и страдания изживя емигрантът…“[9]  

При многобройните си посещения в България Г. Младенов се среща със свои стари приятели, познати и съмишленици от трите дяла на историко-географската област Македония, които убеждава в необходимостта между Р България и Р Македония да се установят нормални добросъседски отношения, като се признаят общите корени на народа в двете държави. Едновременно с това той иска да свери часовника с тогавашното ръководство на младата република в лицето на президента Киро Глигоров. Това се осъществява през септември 1992 г. Заедно с братята си Пандо и Кольо и Крум Чушков той се среща с К. Глигоров. В диалогично изложение се редят питания и отговори. Пренебрегвайки понякога дипломатичния тон, Младенов се изявява с цялата си патрио тична непримиримост. Ако някога се стигне до издаване на български вестник в Скопие, не трябва да се списва със сръбските букви, МПО няма да проповядва философията на Стоян Новакович и ще брани българщината във Вардарска Македония. „Необходима е смяната на маке донската (всъщност македонистката) платформа, защото тя е фалшива и изкуствена“, заявява ръководителят на МПО „Любен Димитров“[10]. Георги Младенов с възхищение и истинско уважение се отнася към носителите на научното знание, към българските учени. Той под крепи емоционално, духовно и финансово българските учени на ХХI симпозиум по военна история в Квебек и на ХVIII световен конгрес на историците в Монреал през 1995 г. По негова инициатива след последните заседания на конгресите, на 2 септември в църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Торонто, се състоя симпозиум пред многобройна публика с участието на българските учени: проф. Андрей Пантев, проф. Маргарита Тачева, доц. Стоян Германов, проф. Милчо Лалков, проф. Петър Ангелов, доц. Димитър Минчев и Димитър Филипов, дипломатически представител на България в Канада. 

Тържественото заседание започна с отговори на въпроси в затворен плик. По-нататък работата продължи с експозета по различни аспекти на поставената тема и въпроси и изказвания от публиката[11]. Няма съмнение, че научната проява вдъхна вяра и надежда в апостолската дейност на учени и общественици и в България и в заинтересованата чужбина за справедливо решение на македонския въпрос. Преминал през суровата школа на емигрантския живот и с поглед отвъд хоризонта, Младенов продължава да се запознава с постижения та на българската и световна наука по македонския въпрос. 

В последно то десетилетие на ХХ век и първите години на новия век той предпри ема различни идеи, проявявайки политическа далновидност. Сред тях е издаването на научнопопулярното списание „Македоно-български преглед „Вардар“, поддържано изключително с негови средства. Уводна та статия „Ами сега накъде?“ разкрива целите и задачите. Редакцията на списанието, в което участват и представители на новото поколение емигранти, отстоява историческата истина, че славянското население в областта Македония по своя език, история и култура е българско. А що се отнася до днешна Р Македония – 70% от населението ѝ е от български произход. Там управляващите поддържат измисления македонизъм и пречат на възраждането на българското национално съзнание. За близо десетилетие списанието се превръща в трибуна на ин телектуално-творческата мисъл. 

В него публикуват български[12] и чуж дестранни учени и общественици от Европа, САЩ, Канада, Бразилия, Австралия, Нова Зеландия. Редица статии, рецензии, отзиви, бележки и т.н. са предлагани на читателите на английски и български език с необходимата дълбочина, осведоменост, аргументация и загриженост, за да пораждат интерес към истината. Със завидна упоритост и после дователност редакторският колектив и преди всичко Г. Младенов пре одоляват трудности от финансов и технически характер, все в името за истината за Македония и македонските българи. Георги Младенов почина в Торонто на 25 октомври 2020 г. Българската общественост добре познава неговата благородна и патриотична дейност и борба за справедливо решаване на македонския въпрос. Той беше една одухотворена, търсеща личност, с честно и кри тично отношение към себе си и другите, принципен, непоколебим, рев ностен защитник на българската национална кауза. Неговият живот и дейност са пример за идните поколения, защото и те ще се нуждаят от корени