149 години от рождението на Кръстьо Асенов (1877 - 1903)

   Неизчислим е броят на героите от различните краища на България, намерили поприще за своите идеали под знамето на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. 

 В редиците на тези борци е и племенникът на Хаджи Димитър – войводата Кръстьо Асенов. Нямало как неговият характер да не пренася бунтовния дух на чичо си и в другите български земи, останали под властта на Османската империя. Участта на целия му род е обвързана с националноосвободителните борби. Двама от чичовците му се включват пряко, а баща му Петър Асенов е участник в Критското въстание. 

 През първите настъпателни действия на Освободителната война през пролетта на 1877 г. в Сливен се ражда Кръстьо Асенов. Образованието си започва в родния си град, но впоследствие го изключват от гимназията и му отнемат дадената стипендия като роднина на Хаджи Димитър. Буйният му нрав и непримиримост се проявява още в детските му години. На 15-годишна възраст заклева своите съученици край местността Сините камъни над Сливен, с идеята, че един ден ще освободят Македония. Години по-късно с подобна клетва, но вече като деец на Вътрешната организация, ще посвети в освободителното дело цели села. Учението си довършва във Варна.

  В училище полага усилия и успява да завърши успешно, макар в тези години по подобие на много младежи да се влияе от анархистична и социалистическа литература. Записва се да следва през 1898 г. във Висшето училище в София (дн. СУ „Свети Климент Охридски“), включва се в протестните движения на студентите. Сприятелява се с Александър Илиев, с когото организират митинги в столицата и в родната на Илиев Враца. Но една съдбовна среща променя живота му завинаги. Тя е с Гоце Делчев, който го посвещава в революционната борба. Кръстьо спечелва бързо доверието на своя кръстник в борбата и симпатиите на Никола Малешевски, Яне Сандански, Христо Чернопеев, 

 Сава Михайлов и Пандо Сандов от започването на революционната му дейност за ТМОРО. Делчев преценява въздействието, което ще има сред населението племенникът на Хаджи Димитър. По цялата македонска земя се разнасят от уста на уста легендите за подвига на славния му чичо. С баладата за Хаджи Димитър влизали в бой четниците, а при всяка проява на революционен дух сред населението тя се е рецитирала. Г. Делчев изпраща Кр. Асенов и неговия приятел Александър Илиев в Дупница при един от своите най-близки сподвижници Никола Малешевски, който изпълнява ролята на пунктов началник в града. През есента на 1900 г. Малешевски препраща младежите в Горна Джумая. Тук са преразпределени от директора на трикласното училище и районен окръжен ръководител на организацията Сава Михайлов и организационния деец Сандо Китанов – Ал. Илиев в Сярско, а К. Асенов в мелнишкото село Влахи. Правилен избор се оказал изборът им.

  В този важен пограничен регион Кръстьо Асенов изгражда гъста организационна мрежа. По-късно самият Делчев оценява, че в този район дейността му ще се окаже ключов фактор при пренасянето на оръжието, за полагането на здрава основа, в мястото което осигурява връзката с Княжеството. През учебната година 1900 г. Кр. Асенов пристига в с. Лешко с псевдонима даскал Христо от Радовиш. С песните на Добри Чинтулов още при първия си ден като учител спечелва обичта на учениците. Заради физическата му мощ при издигане на камбана в местната черква, получил прякора „Мечката”. Верността на селяните към своя учител засвидетелстват чрез работата им за Комитета. Постепенно селото добива все по-голямо значение за връзка с центъра Горна Джумая. Кръстьо Асенов организира канали за пренасяне на хора, оръжие, революционна книжнина. Когато застават начело на Върховния Комитет Стоян Михайловски – Иван Цончев възникват противоречия между двете организации относно готовността на населението за въстание. 

 Изпращат се върховистки чети. Задълбочава се кризата, липсата на материални средства се оказва осезателна. Това се констатира от Гоце Делчев след извършената от него обиколка из Македония. На връщане се отбива при Асенов в с. Лешко, където решават, че трябва да се предприеме спешно акция за набавяне на средства. Непосредствено след пристигането му в селото получава известие от куриерите за Солунската афера за разкрити канали на Организацията и арестувани ръководни дейци, сред които Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов и Христо Матов. Заставени са да вземат решителни действия, а Гоце има точния човек за тази цел комуто безрезервно вярва – Кр. Асенов. През това посещение Делчев му оставя като завет револвера си от Военното училище. В къщата на Китанов се събират джумайските ръководители, пристигат Делчев, Асенов и Яне Сандански. От измисления план, дело на Я. Сандански, се оформя прочутата афера „Мис Стоун”. 

 Дейно участие при залавянето на пленниците, в преговорите, при взимането на откупа и подсигуряването при освобождаването им играе Кр. Асенов. Акцията завършва с успех, ВМОРО получава договорената сума от 14 500 лири, които използва предимно за покупка на оръжие. Следващата важна мисия, поставена на Кръстьо Асенов, е оглавяването на Гоцевия роден край. Няколко месеца преди обявяването на въстанието от 1903 г. Асенов заминава като войвода на Кукушкия район. На 12 юни четата на Асенов дава първо сражение с турския аскер при Арджанското езеро, където загива Милан Делчев. На 16 юни действията се разпростират в с. Постол. На 20 юли четата e в село Корнишор, заедно със съединените чети на Апостол Терзиев и Иванчо Карасулията. Тогава в църквата е осветено знамето и обявено тържествено въстанието. На тази дата К. Асенов се оженва за дъщерята на Никола Малешевски – Ана Малешевска*.

Отляво надясно – Гьорче Петров, Никола Малешевски и Гоце Делчев

  Срещу решението на войводата негодуват част от четниците под претекст, че те тръгват на смърт, а той се жени. Първоначално обстановката е успокоена, но на 25 юли десетникът Мицо Големанов по поръчение на Гоне Бегинин убива войводата докато спи. Присъдата срещу Големанов е изпълнена от свикан съд, но Вътрешната организация в развитието на бойните действия на въстанието понася тежка загуба. Смъртта на Кр. Асенов е съкрушителен удар и за Кукушката околия, в която предварителните планове за въстанически действия са осуетени. Войводата Кръстьо Асенов, „тоя безумец”, както го нарича Антон Страшимиров в своя очерк, пренася революционната стихия в Македония, последва примера на чичо си Хаджи Димитър – „падна там на Балкана”, но и той не умря – остана жив пример за себеотдаденост и героичност.

* След трагичните обстоятелства, при които загива Кр. Асенов родителите на Ана Малешевска – Никола и Елена Малешевски предполагат, че дъщеря им е мъртва и издават некролог през ноември 1903 г. в Дупница. Тя обаче се завръща при родителите си и работи като учителка. Умира през 1942 г.

Николета Войнова

Снимките са от „Алманах на българските национални движения след 1978 г.” С., 2015, и „История на Дупница и Дупнишко”, С., 2015.

Прочетете още »

Славейко Арсов (1878 - 1904)

Славейко Арсов
(1878 - 1904)

140 години от рождението на Славейко Арсов (17 август 1878, Щип – 9 юли 1904, с. Гигянци, Кратовско). 

Деец на македоно-одринското революционно движение. Ресенски войвода. Учи в Щип, Скопие и София. Става член на ВМОРО през 1896 г. Учителства в Кичево (1899), където създава комитети на ВМОРО. В началото на 1900 г. е арестуван от турските власти и задържан 14 месеца в затвора. В края на 1901 г. е четник при войводата Марко Лерински, а от 1902 г. става войвода първоначално в Битолско, а после в Ресенско. 

Успява да подготви много добре района си по отношение на въоръжаване и войнска подготовка на населението. Делегат на Смилевския конгрес на Битолски революционен окръг април 1903 г., на който се обсъжда тактиката на предстоящото въстание. По време на Илинденско-Преображенското въстание води редица сражения с турската войска и башибозук. 

След потушаване на въстанието организира укриването на оръжието в Ресенско и с чета от 24 души заминава за България. През лятото на 1904 г. на път за района си, по време на сражение в местността „Лингура“ до с. Гигянци е тежко ранен и се самоубива.

д-р Володя Милачков

Прочетете още »

140 години от рождението на Стефан Аврамов (1884 - 1953)

140 години от рождението но Стефан Аврамов

 (20 юни 1884, Чирпан – 28 септември 1953, София). 

Завършва гимназия в Чирпан и става учител. През 1902 г. е назначен за учител във Велешко с посредничеството на Пейо Яворов и Гоце Делчев. Член е на ВМОРО от 1902 г. и отначало изпълнява куриерски задачи. Участва в Илинденско-Преображенското въстание в четата на Георги Сугарев. 

Учител е в Охридско, Битолско и др. (1903–1907), публицист и журналист. Участва в борбата срещу сръбската и гръцката въоръжена пропаганда. През 1921 г. влиза в ръководството на Илинденската организация и публикува десетки статии в списание „Илюстрация Илинден“. 

През 1929 г. публикува своя труд „Революционни борби в Азот (Велешко) и Поречието“, в който се съдържат авторски сведения за етническия произход, поминъка, църковно-училищните и революционните борби на местното население, за географското разположение на региона и пр. Отпечатан е като книга Десета в поредицата на Македонския научен институт „Материали за историята на македонското освободително движение“.

 Подпомага с редакторска дейност публикуването на „Алманах Македония“ (1931). Ст. Аврамов е последният председател на Илинденската организация (1944–1947).

Прочетете още »

Академик Михаил Арнаудов (1878 - 1978)

145 години от рождението на Михаил Арнаудов (5/17 октомври 1878, Русе – 18 февруари 1978, София). Баща му е преселник от Тетово, с родословие от тетовското село Вратница, майка му е от Русе. Начално и средно образование получава в родния си град, а през 1895–1898 г. следва филология във Висшето училище в София. 

Забелязан още от студентската скамейка от професор Иван Шишманов, М. Арнаудов тръгва по пътя на учителя си. Достига всички научни титли от асистент до академик. Множеството чуждестранни специализации (в Берлин и Лайпциг 1898–1900, Прага 1903–1904, Париж и Лондон 1908–1909) дооформят знанията му за езика, литературата, фолклора, историята и етнологията. 

В Прага защитава докторат по философия, славянска филология и индология. Не само с творчество, но и със житейски пример той е сред първите във всяко събитие от национален характер – рядко съчетание на широка европейска култура и огромно родолюбие. Признат поради това и у нас и в чужбина, получил множество отличия в България, Германия, Украйна, Унгария. Заемал редица постове в различни държавни и обществени институции у нас преди Втората световна война. Бил е директор на Народния театър, ректор на Софийския университет, министър на просвещението. Автор е на над 50 монографии и стотици статии, посветени на значими личности от българската и световната културна съкровищница. 

Учредител е на Македонския научен институт, II подпредседател на първия Изпълнителен съвет, избран през декември 1923 г., член е или подпомага на сродни научни институти, свързани с останалите български краища под чуждо владичество – Тракия, Добруджа и Западните покрайнини.

Д-р Володя Милачков

Прочетете още »

120 години от рождението на Петър Ацев

120 години от рождението на Петър Ацев (1 юни 1903, Скопие – 1982, Торонто, Канада). Завършва гимназия в София. Като студент по право в Софийския университет става член на студентско дружество „Вардар“, а по-късно негов председател. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 6

След избирането на Асен Аврамов за секретар на Задграничното представителство на ВМРО, поема поста първи секретар на Македонския младежки съюз. Участва в издаването на в. „Македония“. В края на 1932 г. по препоръка на Й. Чкатров и Ас. Аврамов е определен от ВМРО да оглави МПО в САЩ. Периодът съвпада с промяната в политиката на българската държава към Югославия, което обуславя и отношението на МПО към официалните български представители. 

Това се проявява и при посещението на Народния театър в САЩ и особено към резидирането на българския владика Андрей Велички. В периода след Втората световна война П. Ацев полага усилия за запазване на единството на организацията, воюва както срещу емисарите на Скопие, така и срещу опитите на Иван Михайлов да диктува еднолично волята си. 

Въпреки че запазва лоялност към него, той се старае да предотврати пораженията, до които водят недобре премерените му намеси в дейността на организацията. Умира от инфаркт по време на конгрес на МПО в Торонто.

Прочетете още »

Освободителят на Кратово Славчо Абазов (1883 - 1928)

Славчо Абазов (9 март 1883, Злетово, Кратовско – 7 февруари 1928, София) – кратовски войвода, ръководен деец на Илинденската организация. Влиза в редиците на ВМОРО на 17 години. Назначен е за ръководител на Злетовската революционна организация. През май 1903 г., заради участие в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание, е заловен и осъден от турските власти. Излежава присъдата в скопския затвор Куршумли хан. 

През 1904 г. е амнистиран и отново се включва в борбата за национално освобождение на Македония – избран е за делегат на конгреса на Скопския революционен окръг в Осогово (1905), застава начело на чета в Кратовско (1906), назначен е за началник на Кюстендилския пограничен пункт (1908). През Хуриета, преследван от властите, напуска Македония и се преселва в България. 

По време на Балканските войни се бие срещу турските и сръбските войски като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Неговата чета с помощта на местната милиция освобождава на 8 октомври 1912 г. Кратово. През 1913 г. участва в боеве срещу сръбски формирования. Воюва и през Първата световна война. В годините след примирието участва в дейността на Кратовското благотворително братство „Йосиф Даскалов“, което членува в Съюза на македонските братства. Съпричастен е към проблемите на бившите илинденски дейци, които създават взаимоспомагателно дружество „Илинден“. 

На конгреса през януари 1923 г. е избран в Ръководното тяло на новата формация, а през 1924 г. е организационен касиер. Отстоява позициите за ненамеса в македонското освободително движение на чужди движения и интереси. Справя се и с предизвикателствата на живота – успява да обезпечи седемчленното си семейство чрез доходи от новатор- ска стопанска дейност – председател е на Управителния съвет на безалкохолна кооперация „Безалкохол“. Участва в учредяването на Македонската кооперативна банка (1925), ръководена от проф. Никола Стоянов. Влиза в контролния съвет на това кооперативно сдружение, основано за срок от 101 г., за подпомагане на македонските бежанци с кредит за жилищни и производствени нужди, за медицинска помощ, благотворителност, професионално образование и пр. 

 От първия си брак Сл. Абазов има две деца – Викенти и Страхилка. От втория си брак, (през 1918 г. се венчава за Кръстина Лазарова, дъщеря на бежанци от Велес), има пет деца – момчета. Между тях е и синът му Славчо Славчов Абазов, роден през 1928 г., три месеца след смъртта на баща си. През 2011 г. той публикува книгата „Войводата Славчо Абазов 1883–1928“. 

 Доц. д-р Александър Гребенаров

Прочетете още »

Михаил Апостолов-Попето (1871 - 1902)

Михаил Апостолов-Попето (8 януари 1871, с. Горна Диканя, Радомирско – 21 март 1902, Кукушко) – деец на ВМОК и на ВМОРО. Израства в бедно бежанско семейство от горно-джумайското село Бистрица. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 3

Служи в българската войска и достига до подофицерски чин от кавалерията. След това е стражар от Софийската конна полиция. През 1895 г. напуска полицейската служба и участва в Четническата акция на ВМОК. Среща се с Гоце Делчев, който по това време организира първите чети на Вътрешната организация за влизане в Македония. 

Г. Делчев решава да привлече български военни във ВМОРО, за да издигне авторитета ѝ пред населението и за да подобри бойните умения на четниците. М. Апостолов-Попето и Марко Лерински, а малко след това и Христо Чернопеев са първите български подофицери във ВМОРО. М. Апостолов става първият войвода на агитационно-организаторска чета на ВМОРО. Продължава своя революционен път като самостоятелен войвода от 1897 г. 

С четата си действа в Малешевско, Кочанско, Радовишко и Струмишко, а следващите години четническите му акции обхващат и Сярско, Кукушко, Воденско и Енидже-Вардарско. Предвожда по-късно числено увеличената си чета в Гевгелийско, отново в Кукушко, в Кожух планина и в Тиквешко. Сред неговите най-видни четници са Христо Чернопеев, Михаил Герджиков, Михаил Чаков, Петър Юруков, Никола Дечев, Петър Самарджиев, Атанас Бабата, Кръстьо Българията и много други. 

Загива в бой с турската войска между кукушките села Чугунци и Гавалянци. Погребан е в двора на църквата в последното село.

Прочетете още »

100 години от убийството на Стоян Антов (1884 - 1921)

100 години от убийството на Стоян Антов (1884, с. Мързен Ораовец, Тиквешко – 8 ноември 1921, Кюстендил) – деец на ВМОРО и ВМРО. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 11.

След края на Междусъюзническата война (лятото на 1913 г.) е войвода в Тиквешко, а по-късно действа в Кочанско. След края на Първата световна война се включва във възстановяването на революционната организация и от 1919 г. отново е войвода в района на Тиквеш. 

Убит е от органи на полицията в резултат на конфликта между ВМРО и правителството на БЗНС.

Прочетете още »

105 години от смъртта на Луи Айер (1865 - 1916)

105 години от смъртта на Луи Айер (17 ноември 1865, гр. Веве, Швейцария – 2 септември 1916, Дойран). Швейцарски спортист-гимнастик, запасен подпоручик от българската армия. Поканен от българското правителство, идва в България през 1891 г. като учител по физическо възпитание. Преподава в педагогическите училища в Лом, Силистра и Русе. 

Източник: Бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 9

Дълги години активно работи за изграждането и разрастването на първите гимнастически дружества и на гимнастическия съюз „Юнак“. Приел България като своя втора родина, с възторг участва в Балканската и Междусъюзническата война, защитавайки с оръжие националните й интереси. Два пъти e кавалер на българския „Орден за храброст“. 

 Като запасен подпоручик през Първата световна война Луи Айер заминава с Българската армия на бойното поле, за „да брани и шири хубава и красива България“, както сам отбелязва в свои писма. Швейцарецът с българско сърце умира при Дойран, поразен от тиф. Погребан е до село Чаушли, днес в Република Северна Македония. 

 Едва през 2018 г. група ентусиасти откриват мястото на разрушения от сърбомани паметник край с. Чаушли, до бившата военно-полева болница през 1916 г. Приживе публикува статии на български теми във в. „Ла Женев“ и е автор на книгата „За България“. Смятан е за основател на спортното движение в България.

Прочетете още »

100 години от рождението на Иван Александров

100 години от рождението на Иван Александров (Иван Александров Иванов) (26 май 1921, Долна Вереница, Монтанско – 6 октомври 1998, София)

Автор: Проф. д.и.н. Димитър Гоцев

Източник: Алманах на българските национални движения след 1878 г. С., 2005, с. 422-423 

Обществен и политически деец, изследовател на българския национален въпрос. Основно образование завършва в родното си село, а гимназия – в Берковица (1941). Следва история в Софийския университет. Като ученик става член на РМС. 

Осъден е по ЗЗД, престоява 3 години в затвора (1941–1944). След освобождаването му става партизанин в отряд „Хр. Михайлов“ (юни–септември 1944). Работи в ЦК на РМС (1945–1947); ЦК на БКП (1947–1988); зам.началник е на отдел „Пропаганда и агитация“ (1972–1977) и на Комисията за работа с народностните групи (1977). 

Дейността му е свързана с усилия за преодоляване на националния нихилизъм в държавната и партийната политика и в науката, и за приобщаване на различните народностни групи (главно на българите мюсюлмани). Подготвя десетки исторически справки и експертни становища по тези проблеми. В качеството си на експерт участва и в двустранните българо-югославски преговори (1970). 

През 1988 г. изнася публична лекция в Македонския дом „За ново мислене и нов подход по някои въпроси от българската история“, в която смело критикува политиката на БКП по Македонския въпрос. Това предизвиква неодобрението на партийните лидери, но и симпатиите на българската общественост и на емигрантите по света. 

Лекцията е издадена като брошура на български под същото заглавие, както и на английски език от МПО – Австралия, под заглавие „Macedonia and Bulgarian National Nihilism“ (1993). Ив. Александров е съавтор с Ото Кронщайнер и Иван Кочев на книгата „Съчиняването на т.нар. македонски книжовен език“, издадена на български и на английски език. Оставя богат архив и библиотека, част от които подарява приживе на различни обществени, научни и културни институции.

Прочетете още »

130 г. от смъртта на достолепния български екзарх Антим I

130 години от смъртта на екзарх Антим І, първият български екзарх, виден политик и общественик, останал в историята най-вече като борец за независимостта на Българската църква и за засилване на нейната роля като обединител на народа. 

Роден е през 1816 г. в Лозенград, Източна Тракия (днес в Турция) със светско име Атанас Михайлов Чалъков. През 1837 г. приема монашество в Хилендарския манастир. Учи в най- реномираното светско училище в Османската империя – Великата гръцка народна школа в цариградския квартал Куручешме (1843-1844). През 1848 г. завършва с отличие богословското училище на Великата христова църква в о. Хaлки, Гърция, с първия му випуск. Постъпва в Одеската духовна семинария със стипендия, издействана от руския консул в Измир. Продължава образованието си в Московската духовна академия, която завършва през 1856 г. с магистърска степен по богословие. Заради изрядните си качества е ръкоположен в йеромонашески сан лично от митрополит Филарет Московски. От Русия бъдещият екзарх се завръща в Цариград и Патриаршията го удостоява с архимандритско достойнство. Известно време е преподавател и ректор на богословското училище на о. Халки. През 1861 г. архимандрит Антим е ръкоположен за варненско- преславски, а през 1868 г. – за видински митрополит. Същата година отхвърля църковното подчинение на Цариградската патриаршия и повежда борба за независима българска църква. 

 На 20 февруари 1870 г. излиза султански ферман за учредяването на Българската екзархия. През март 1871 г. митрополит Антим е избран за член на Привременния синод на Българската екзархия и участва в Църковно-народния събор от 1871 година. На 16 февруари 1872 г. митрополит Антим е избран от Църковно-народния събор за български екзарх. Активният и просветен екзарх има съществена роля в борбата с униатската пропаганда, за изграждане на Екзархията и за културно- просветното издигане на българския народ. Екзарх Антим I подпомага морално и материално движението за освобождаване от турското иго. В екзархийския дом в Цариград той се среща с Христо Ботев (есента на 1875 г.) и други революционери, дава им пари за подготовката на Априлското въстание и ги благославя. 

След жестокото потушаване на въстанието през 1876 г. по инициатива на екзарх Антим I са събрани доказателства за турските жестокости в Перущица и Батак. Екзархът ги обобщава в доклад, изпратен до посланиците на великите сили в Цариград. Той уведомява и правителствата им за турските жестокости. На свои разноски изпраща Марко Балабанов и Драган Цанков в Западна Европа, а сам оглавява делегация до турското правителство в защита на българския народ. Дейността му води до свиквaнето нa Цaригрaдскaтa послaническa конференция през декември 1876 г. Въпреки натиска на турския външен министър, той отказва да изпрати благодарствен адрес от името на българския народ до султана и конференцията, с думите „Не можем дa блaгодaрим нa прaвителство, което коли, беси и угнетявa нaродa!“. 

На 14 април 1877 г. с везирска заповед екзарх Антим I e свален от екзархийския престол. След кратък съд Мидхат паша го осъжда на смърт за държавна измяна, но скоро присъдата е заменена със заточение. На 17 юни 1877 г. екзархът е изпратен на заточение в Ангора (дн. Анкара), Мала Азия. В писмо до руския император Александър II, той описва тежкото положение на българския народ и моли царя да се застъпи за България. През март 1878 г., след Освобождението, в резултат на обща амнистия отново заема екзархийския си пост и взема дейно участие в изграждането на новата българска държава. От 14 февруари до 16 април 1879 г. екзарх Антим I е председател на Учредителното народно събрание, което приема подкрепяния и от него проект за конституция.

 От 17 април до 26 юни 1879 г. председателства Първото Велико народно събрание в Търново, което избира княз Батенберг за първи български княз. През 1878- 1879 г. той се включва активно и в комитетите „Единство“, подкрепя и дава голяма материална помощ за Кресненско-Разложкото въстание. На Шипка екзархът полага основния камък за издигане паметник на героите, паднали за свободата на България. С единодушно решение на Народното събрание оглавява делегация до Русия, която благодари на руския народ и на Царя-Освободител Александър II за Освобождението на България. Екзарх Антим се връща във Видин и поема ръководството на Видинската митрополия като митрополит, какъвто е бил преди да бъде избран за екзарх. Той завещава цялото си състояние за построявaне на катедралата „Св. Димитър“, за изграждане на читалище и за развитие на просветното дело във Видин и построява голяма двуетажна прогимназия. След Берлинския конгрес през лятото на 1879 г. 

Антим I организира масово събиране на подписи във Видинската и Врачанската епархия срещу решението за разпокъсване на Санстефанска България. Полага много старание за урегулиране на отношенията между либерално- демократичното и консервативното течение сред българските църковни деятели, за присъединяване към българския диоцез на епархиите в Македония, създаване на единна система на образование, организация на учителските събори и т. н. За разлика от повечето русофилски настроени политици и йереи, Антим I отстоява неизменно българските национални интереси. 

Когато разбира, че руските империалистически интереси ги застрашават, той подкрепя либералите в лицето на Стефан Стамболов и Петко Каравелов. Антим I се обявява против преврата, свалил на 9 юли 1886 г. княз Александър Батенберг, и подкрепя Стамболов и Регентството. На 14 ноември 1885 г., през Сръбско-българската война, отказва да напусне обсaдения Видин с думите „Трупът нa пaстирa трябвa дa бъде тaм, дето пaдa нaрод и войскa“. 

През 1887 г. е депутат в Третото Велико народно събрание, което избира Фердинанд за български княз и го призовава публично да спазва Търновската конституция. На 1 декември 1888 г. екзарх Антим I почива в гр. Видин. Погребан е във видинския храм „Св. Николай“, където през 1934 г. му е издигнат паметник-мавзолей. Мавзолеят се намира в двора на Видинската митрополия. В негова чест са кръстени селата Антимово в община Видин, Антимово в община Тутракан и Екзарх Антимово в община Карнобат. През 2006 година на него е именуван връх Екзарх Антим I на остров Смит в Антарктика.

Д-р Володя Милачков

Прочетете още »