117 години от убийството на Михаил Даев (1879 - 1907)

115 години от убийството на Михаил Даев (1879, Балчик – 28 октомври 1907, с. Либяхово, Неврокопско). Деец на националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско. Драмски войвода. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 10 

Завършва гимназия във Варна. През 1900 г. става четник при войводата Хр. Чернопеев в Струмишко. От началото на 1903 г. е в четата на М. Герджиков в Малкотърновско. Делегат е на конгреса на Одринския революционен окръг на ВМОРО на „Петрова нива“ от 28 юни 1903 г., където се обсъжда конкретния план за въстанието в Одринско. 

Заедно с М. Герджиков осигурява прехвърлянето на четници и взривни материали от Княжеството през границата в Одринско. По време на Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета в Странджа планина. 

След въстанието се прехвърля в Серски революционен окръг на ВМОРО. Делегат на Първия (1905) и Втория (1906) окръжен конгрес на Серски революционен окръг. През 1905 г. е избран за околийски войвода в Драмско. Със смели акции на четата успява да неутрализира действията на гръцката въоръжена пропаганда в района. Става много популярен сред българското население в Драмско, Кавалско и Ахъчелебийско. 

След провала на Втория общ конгрес на ВМОРО (1906) и настъпилото фактическо разцепление в организацията М. Даев е разочарован от действията на Яне Сандански и неговите съмишленици и подкрепя позицията на задграничните представители на ВМОРО. 

С цел снабдяване организацията с парични средства става инициатор на акция по пленяване на английския полковник Елиът (1907) в с. Гюреджик, Драмско с цел откуп, но акцията не успява. С обвинения в „прегрешения към организацията“ от Серския окръжен комитет е екзекутиран по особено жесток начин край с. Либяхово, Неврокопско.

Прочетете още »

Революционерът Иван Джонев (1882-1967)

Иван Джонев е роден през 1882 г. в Крушево. На двегодишна възраст, останал без баща, е изпратен при чичо си в с. Цяр, Демирхисарско. По-късно се завръща в родния град, където завършва местното класно училище и приема клетвата за членство във ВМОРО. През героичното лято на 1903 г. е сред защитниците на Крушевската република. Злочестият край на въстанието не отчайва младия Джонев. След кратко отсъствие от района през зимата на 1904 г. е отново сред съгражданите си. Не след дълго с него се съобразяват всички организационни противници в околията. Не прощава и на своите, когато са съгрешили. Обичан е от повечето крушевчани. 

 Женитбата му през 1911 г. с Анастасия Нешкова от Прилеп не намалява революционната му активност. В следващите години често се оказва в епицентъра на бурните събития в областта. Поддържа взаимоотношения с Петър Чаулев, Милан Матов и Милан Гюрлуков, които често влизат в личностни противоречия. За тяхното помиряване членът на ЦК Тодор Александров изпраща писма до Ив. Джонев. През Балканската война, в качеството си на районен крушовски войвода, освобождава Крушево. Участва в разузнавателните части на Македоно- одринското опълчение. След кратък престой в печално известната Бяла кула в Солун И. Джонев е в редиците на българската армия по време на Първата световна война. След завършека й се преселва със семейството си в Горна Джумая. 

И сега не остава чужд на революционните действия, ръководени от ВМРО, независимо от различната му визия за бъдещето на Македония. Сякаш и затова семейните му митарства не спират. Заради ограничителни мерки на управляващите, семейството на Иван Джонев често променя местоживеенето си. През 1956 година за пореден път се преселва. Този път в Плевен, където на 27 октомври 1967 г. завършва земния си път.

 Източник: Архив на крушевския войвода Иван Джонев (1882–1996). Съставител Нели Кожухарова-Дакова. Плевен, 2009, 180 стр. с илюстрации.

 Рецензия – Гребенаров, Ал. Съставител Нели Кожухарова-Дакова, Македонски преглед, 2010, № 4, 169–172.

Прочетете още »

Илия Димушев (1876 - 1934)

„Българин съм роден, българин ще умра!” – 140 години от рождението на Илия Димушев 

 Илия Димушев е роден на 17 юли 1876 г. в Лерин, в семейството на родолюбиви българи. Баща му, Димитър Търпенов, известен като „Магазинджи Димуш”, е сред най-богатите и влиятелни хора в тази част от Македония. Активен участник е в дългогодишната борба за изграждането и укрепването на Екзархията, спомоществовател е на ВМОРО. Той и неговите синове са смятани от населението за „стожери на българския дух” в този край. С негово съдействие е построено българско училище в Лерин, в неговата къща се е помещавало църковно-училищното настоятелство, провеждали са се тайни събрания и срещи на революционери, укривали са се четници, взимали са се важни решения за Организацията. 

Неговата съпруга – София Търпенова, произхождаща от богато българско семейство, върви като орлица по стъпките на синовете си, известни като „братята Димушеви” и ги спасява от арести и затвори, където попадат непрекъснато заради революционната си дейност. Дарява щедро торбички със злато на западните консули, на духовни и светски лица за построяване на църкви, манастири, болници, училища, сиропиталища, за да могат те да се застъпят за живота на синовете й както пред турските, така и пред гръцките власти. 

Илия Димушев получава началното си образование в Лерин. След това учи в Битолската гимназия, където през 1894 г. попада под влиянието на Гьорче Петров и Пере Тошев. След завръщането си в Лерин от 1897 до 1900 г. е касиер на градското ръководство на ВМОРО. През лятото на 1900 г. от България идва Марко Лерински. Между него и Илия се създава тясна дружба. Двамата работят рамо до рамо за изграждането на комитети по места и за осигуряване на средства за дрехи и муниции. 

За целта Илия редовно посяга на касата на баща си. След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Даме Груев възлага на Илия наново да организира Леринско. Старият Димуш, недоволен от поведението на сина си, решава да го ожени, за да „мирне”. По време на сватбата Илия за малко не е убит от нарочно изпратени за целта гръцки четници. Това става повод сватбарите да бъдат арестувани и откарани в Битоля. Осъдени са на 15 години затвор. По-късно, със застъпничеството на западните консули, са освободени. След конгреса в Битоля турската полиция хваща комитетска поща. 

В разкритата шифрована кореспонденция има писма от Ил. Димушев. И отново арест, мъчения, 15 години затвор... Към средата на март 1907 г. е амнистиран заедно с Кирил Лозанчев, Михаил Кафеджията и други участници в „аферата”. През 1908 г. Ил. Димушев се включва в Съюза на българските конституционни клубове. През следващата година е избран за кмет на Лерин, но битолският валия се противопоставя на този избор. Нещо повече, той е отстранен от постовете си на градски съветник и от управлението на Земеделската банка, в което е избран с мнозинство. 

Първоначално симпатизира на „Хюриета”, но като разбира за неговата фалшива същност, започва борба срещу младотурците. След обявяването на Балканската война Димушев участва в отряда на Васил Чекаларов и Иван Попов в похода му към Костурско. Същевременно в Лерин навлизат гръцки войски и се установява нов ред. Когато гръцкият крал Георгиос І посещава града, за да покаже своята вярност към Балканския съюз, издава заповед Илия Димушев да бъде назначен за окръжен управител, но при едно условие: да се провъзгласи за грък, че и без това физиономията му била гръцка. На това Димушев отговаря: „Българин съм роден, българин ще умра!” 

След този момент оставането му в града е невъзможно и той заминава за Солун. През пролетта на 1913 г. Ил. Димушев пристига в Сяр, където организира чета и по време на Междусъюзническата война води сражения с гърците. Заловен и затворен в затвора „Еди куле” в Солун, той е осъден на 101 години затвор. 

Със застъпничеството на западните консули и игуменката на католическата болница, сестра Августина, е освободен от Атинския затвор. След Първата световна война, в която Илия Димушев участва като доброволец, се установява окончателно да живее в България, в Бургас, където се включва в обществения живот. Първоначално е акционер в Бургаските мелници, но впоследствие ликвидира акциите си. Пише статии във в. „Бургаски фар” по наболели политически и стопански въпроси, кандидат е за народен представител. Избран е за почетен председател на Македонското благотворително братство в града, което чества тържествено 30-годишнината от неговата революционна и обществена дейност и му връчва поздравителен адрес. 

 Войводата Илия Димушев Търпенов умира на 23 юли 1934 г. в Бургас. С неговата смърт македонското освободително движение загубва един от своите символи. 

 Из статията на Екатерина Михайлова „В памет на Илия Димушев”. – Македонски преглед, 2014, кн. 3, 92–94.

Прочетете още »

150 години от рождението на Петър Дървингов

15045 години от рождението на Петър Дървингов 

(25 май 1875, Кукуш – 8 март 1952, София)

Проф. д.и.н. Тодор Петров

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 5. 

Полковник, войвода, член-кореспондент на БАН. Роден в семейството на занаятчия. Завършва Солунската българска мъжка гимназия, след което постъпва във Военното училище в София. На 1 януари 1896 г. е произведен в първо офицерско звание и изпратен да служи в 3-и конен полк в Шумен. 

През 1898 г. става член на тайните офицерски дружества в армията (Българските освободителни братства), имащи за цел освобождението на Македония и Одринско, чиито членове през 1899 г. оглавяват ВМОК. 

Взема участие в Горноджумайското въстание (1902) начело на чета от 80 души и води бой с противника при с. Сърбиново. По време на Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета в отряда на капитан Йордан Стоянов в Серски революционен окръг. Действа в Горноджумайско и Мелнишко и води боеве с турски войски. През 1910 г. завършва Военната академия в Торино, Италия, след което служи като помощник-началник в разузнавателната секция към Щаба на армията. 

По негова инициатива след започването на Балканската война е формирано Македоно-одринското опълчение, на което е един от организаторите и негов началник-щаб. В началото на Първата световна война е началник-щаб на 11-а пехотна македонска дивизия, а от 1917 г. – началник-щаб на Моравската военноинспекционна област. След преминаването си в запаса (4 ноември 1919 г.) развива значителна обществено-политическа дейност и е член на Съюза на запасните офицери, на Дружеството на военните писатели, на Дружеството на българските публицисти, почетен председател на Дружеството на македоно-одринските опълченци, а от 1932 г. е член-кореспондент на БАН. 

Развива и активна изследователска и писателска дейност. Автор е на много военноисторически трудове – „История на Македоно-одринското опълчение“ (в 2 тома), „Действията на 11-а пехотна Македонска дивизия от Криволак до Богданци 1915 г.“, „От Пловдив и Скопие към Цариград и Скопие. Паралел на военните действия“, „Пирин и борбата в неговите недра“, на много студии и статии. За заслугите и дейността си е награждаван многократно с български и чуждестранни ордени и медали.

Прочетете още »

Александър Димитраков (1879 - 1912)

145 години от рождението на Александър Димитраков (15 февруари 1879, Крива паланка – 7 април 1912, Кюстендил) – български революционер, деец на ВМОРО. Завършва Солунската българска мъжка гимназия (1898), след което и Физико-математическия факултет на Висшето училище в София (1901). 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2024, бр. 2

През учебната 1902/1903 г. е учител в Битоля, а след това в Скопие, Солун и Кюстендил. Докато е учител в Солун от 1904 до 1906 г. се включва във ВМОРО и е избран за член на нейния Централен комитет. През юли 1906 г. е задържан от турските власти по време на Мацановата афера и бива осъден на 101 години затвор. 

Заточен е на остров Родос. След Младотурската революция в 1908 г. е амнистиран. Става деец на Съюза на българските конституционни клубове след като е избран за делегат от Крива паланка на неговия Учредителен конгрес. 

След 1910 г . се преселва в Кюстендил, където умира от сърдечен удар вследствие на преживените страдания по време на заточението му. Името му е записано на Паметника „Паднали за свободата на Македония“ в Кюстендил.

Прочетете още »

10 години от смъртта на проф. Дойно Дойнов (1929 - 2014)

10 години от смъртта на Дойно Дойнов (16 юли 1929, с. Буново, Пирдопско – 18 януари 2014, София) – професор, един от изявените български историци. Завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“ (1951). 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2024, бр. 1

Работи като уредник и научен сътрудник във Военно-историческия музей (1954–1971). По-късно е директор на Археологическия музей към БАН (1971–1978) и генерален директор (1979–1980) на Дирекция „Културно-историческо наследство“ при Комитета за култура.

В периода 1981–1991 г. е началник на Главно управление на архивите при Министерския съвет и член на Изпълнителното бюро на Международния съвет на архивите – ЮНЕСКО (1985–1989). Кандидат на историческите науки (1973) и доктор на историческите науки (1985) с дисертация на тема „Комитетите „Единство“ 1878–1885 г. Ролята и мястото им за Съединението 1885 г.“. Старши научен сътрудник I ст. (професор) в Института за история при БАН (1986–1994). Преподава история в Художествената академия и във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“. 

 Автор е на трудове за Кресненско-Разложкото, Априлското и Старозагорското въстание, за историята на Македония, за борбата на Априлското и Старо-загорското въстание, за историята на Македония, за борбата на българския народ в отстояване на националното му единство от 1879 до 1885 г. Негови са книгите „Левски – най-ясната загадка“, „Хората, с които живях“, „Балканът помни“ и др. Редактор е на документални сборници и издания, на поредицата „Дневници и спомени за българската история“, сп. „Известия на държавните архиви“, „Българското Възраждане. Идеи, личности, събития“ и др. Проф. Дойнов е сред възстановителите на Македонския научен институт и сред инициаторите за издаването на четиритомната история на „Национално-освободитеното движение на македонските и тракийските българи 1878–1944“. 

Той е сред учредителите на Общобългарски комитет „Васил Левски“ (1991) и негов председател до края на живота си. Носител е на орден „Стара планина“ I степен и е почетен гражданин на Велико Търново и на Община Мирково.

Прочетете още »

120 години от гибелта на Милан Делчев (1883 - 1903)

120 години от гибелта на Милан Делчев (1883, Кукуш – 12 юни 1903, близо до с. Неманци, Кукушко) – български революционер, деец на ВМОРО. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 6

М. Делчев е третият син в семейството на Никола Делчев и Султана Делчева. Брат е на Гоце, Димитър и Христо Делчеви. Той става четник в четата на войводата Кръстьо Асенов (1901). Малко преди Илинденско-Преображенско-то въстание, четата е обградена от турска потеря край с. Владимирово.

Четниците се разделят на групи, за да пробият вражеското обкръжение. Няколко дни с друг член на четата Делчев се укрива около с. Морарци, Кукушко. По-късно минавайки през гората близо до с. Неманци, Кукушко, попадат на турска засада. 

В завързалото се неравно сражение Милан Делчев пада убит, когато е едва на двадесет години. Местните селяни след три дни погребват тялото му и наричат гората в негова памет Милан-Делчева.

Прочетете още »

145 години от рождението на акад. Николай Державин

145 години от рождението на акад. Николай Державин (3 декември 1877, Преслав, Таврическа губерния – 27 февруари 1953, Ленинград). Руски учен славист, педагог, общественик. Роден в семейство на учител, израства в българска среда и усвоява отлично нейния език. Завършва със златен медал Симферополската гимназия (1896). 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 12

Постъпва в Петербургския историко-филологически институт, но след ІІ курс се прехвърля в Нежинския историко-филологически институт и го завършва (1900). Като студент в ІІІ курс публикува своята първа научна работа „Очерки быта южно-русских болгар“ (1898). Преподава руски език и литература в гимназията в Батуми (1900–1904). Развива голяма педагогическа, обществена и научна дейност. 

 През 1903 г. посещава България и издирва материали за българските заселници в Южна Русия. С командировка от Руската академия на науките посещава Бесарабия и България (1909–1910). При второто си посещение в България установява връзки с редица научни и културни дейци, като: проф. Иван Шишманов, проф. Любомир Милетич, проф. Стефан Младенов, Пенчо Славейков, проф. Васил Златарски, проф. Александър Балан, проф. Михаил Арнаудов и мн. др. През 1912 г. завършва капиталния си труд „Болгарские колонии в России“, обнародван в два тома през 1914 и 1915 г. 

В него ученият се противопоставя на асимилаторската политика на Русия по отношение на българите. Оформя се като един от вещите специалисти по проблемите на българската нация. Особено важно значение има неговият труд за Македонския въпрос „Болгарско-сербские взаимоотношения и Македонский вопрос” (1914), претърпял няколко издания. Основавайки се на историческите факти, Н. Державин отхвърля твърденията на някои сръбски учени за сръбския характер на Македония. 

През 1917 г. е избран за професор в Катедрата по славяноведение на Петербургския университет, а от 1922 г. е назначен за негов ректор Проф. Державин е член на Македонския научен институт и се отнася с внимание към въпросите, свързани с политическото положение в Македония, Тракия и Добруджа. Интерес представлява неговата публикация „Исторические судьбы Добруджи“ (Новый восток, 1930, № 28), част от която е преведена на български в малка самостоятелна книга. 

В рецензия за документалната книга на проф. Йордан Иванов за българските старини из Македония той подчертава, че областта наистина е люлка на Българското възраждане. Избран е за действителен член на Академията на науките на СССР и ръководител на организирания от него Институт по славяноведение (1931). През 1945 г. акад. Державин посещава България за трети път и изнася много доклади и беседи. Българското правителство го удостоява с орден „Св. Александър“, Българската академия на науките го избира за почетен член, а Софийският университет го прави свой почетен доктор на науките. Обявен е и за почетен гражданин на Пловдив и Свищов. 

 По-късно обнародва четиритомна история на България от древността до началото на ХIХ в. (1945–1948). Научното му наследство обхваща повече от 500 труда по история, археология, етнография, палеография, езикознание и педагогика; около 80 от тях са посветени на България и българския народ.

Прочетете още »

115 години от рождението на акад. Иван Дуйчев

115 години от рождението на акад. Иван Дуйчев (18 април 1907 – 24 април 1986, София) – български историк медиевист. Завършва история в СУ (1932). Специализира в Италия. Старши научен сътрудник I ст. в Института по история (1949), професор в СУ (1967), академик (1981), член на множество чуждестранни академии и научни дружества, носител на Хердерова награда (1973). 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 4.

Огромният брой на научните му трудове е посветен на историята и културата на средновековната българска държава и историята на Византия. В годините на Втората световна война заедно с Димитър Яранов обиколят Егейска Македония. Срещат се с местното население, издирват и правят копия на документи на българските черкви и читалища, събират сведения за числеността на населението и пр. 

По същото време като преводач защитава интересите на българското население пред германските и италиански военни власти. Автор е на малката книга „Македония в българската история“ (1941), издание на Македонския научен институт. В предговора към нея авторът подчертава: „Тези македонски или южнобългарски области са свързани неразривно със севернобългарските области. 

Не съществува отделна „македонска народност“ и никога в миналото не е съществувала. Цялото минало на Македония е свързано с миналото на севернобългарските земи. В течение на вековете тези две области на общото българско Отечество са обединени с една обща историческа съдба, общ език, обща култура, най-сетне с общи страдания и радости. Тази общност в живота на севернобългарските и македонските области може да се проследи от най-древни времена, през цялото средновековие и ново време, та до наши дни. 

Тази историческа и народностна общност обяснява и в същото време оправдава най-добре всички усилия и жертви на българските родолюбци за освобождение и обединение на македонските земи в пределите на обединената и цялостна българска държава.“ След 1944 г. книгата е включена от отечественофронтовската власт в списъка с „фашистки книги“, а Ив. Дуйчев е уволнен от Софийския университет и няколко години е принуден да се препитава с преводи от френски език. 

През 1945 г. заради дейността му в подкрепа на македонските българи през войната е включен от новите гръцките власти в списък лица, които трябва да бъдат съдени като военнопрестъпници. Обвинен е в кражба и изнасяне на гръцки културни ценности в България. 

Фактически това са елементи на българското културно-историческо наследство в Егейска Македония, което Ив. Дуйчев спасява от разграбване от гръцки партизани, водени от антибългарски настроения. С усилията на адвокат Стоян Бояджиев чрез дезинформация за мнима смърт и с укриване за няколко месеца в околностите на Велико Търново той избягва съдебната репресия.

Прочетете още »

150 години от рождението на Димитър Думбалаков (1872 - 1915)

150 години от рождението на Димитър Думбалаков (21 март 1872, с. Сухо, дн. Сохос, Гърция – 31 октомври 1915, край Градско, Сърбия.) – български военен и революционен деец. Произхожда от видно българско семейство. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 3.

Сред неговите членове се открояват и братята му Михаил и Трендафил Думбалакови, а баща му и двамата му чичовци загиват в борба с турците. Учи в гръцкото училище в родното си село. През 1884 г. постъпва в Солунската българска гимназия, а от 1890 г. започва обучение във Военното училище в София. 

След завършването му е офицер в Четвърти конен полк в Ямбол. По време на Четническата акция (1895) с пари от офицерското братство в града закупува оръжие и се включва в сраженията. В 1896 г. е изпратен от офицерските братства да помага на съученика си от гимназията Гоце Делчев в купуването и пренасянето на оръжие и материали. Връща се на военна служба в Лом, където заедно с Борис Сарафов ръководят офицерските братства. През лятото на 1901 г. участва в първите организирани конни състезания в България и спечелва първата награда по конен спорт. 

От 1902 г. служи в Добрич, където също създава офицерски братства. Участва в подготовката на Горноджумайското въстание (1902) и предвожда чета в Пирин. След споразумение за съвместни действия на ВМОК и ВМОРО Думбалаков приема да застане начело на чета и участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание и във въстаническите акции и боеве. С четата си охранява изтеглящи се към България бежанци. 

После отново е на служба в кавалерията. След провъзгласяването на Хуриета, напуска армията и заминава за Македония, където се отдава на журналистическа и публицистична дейност. През 1912 г. заедно с Петър Дървингов е един от основните организатори на Македоно-одринското опълчение. В него по време на Балканските войни командва Трета Солунска дружина и улеснява изтеглянето на българските войски от обкръжение. След войните изпълнява успешни мисии в Албания и Западна Европа. 

В Първата световна война командва Втора дружина на Трети пехотен македонски полк на Единадесета дивизия, която се сражава с френски части във Велешко. На 31 октомври 1915 г. е тежко ранен и малко по-късно почива. Погребан е тържествено на 1 ноември в двора на църквата „Свети Пантелеймон“ във Велес. Посмъртно майор Думбалаков е произведен в чин подполковник.

Прочетете още »

90 г. от рождението на Теодор Димитров

90 години от рождението на Теодор Димитров (26 февруари 1932, София – 17 август 2002, Женева, Швейцария). 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 2

Завършва славянска и романска филология в Университета в Букурещ (1955), Библиографския институт в София (1957) и Университетския институт за висши международни изследвания в Женева (1978), където през 1994 г. защитава докторска дисертация. В 1958 г. печели конкурс и започва работа в системата на ООН в Женева. 

Там работи 34 години и се пенсионира като заместник-директор на библиотеката на световната организация. Има много публикации по библиотекознание, документалистика, международни отношения и история. Занимава се с исторически изследвания по значими за българската история проблеми, като използва богатото документално наследство на Архива на Обществото на народите. 

Автор е на 12-томната документална поредица „The Complaints of Macedonia / Жалбите на Македония“, издадена на английски език в Женева през 1979 г., която съдържа петициите и другите документи, изпращани до Обществото на народите през периода 1919–1938 г. по повод положението на българите в Македония. 

Неговата докторска дисертация на тема: „България и Обществото на народите. Опитът на международната защита на националните малцинства 1920–1939“, публикувана на френски език през 1994 г., е най-добре документираното и приносно изследване по тази важна и актуална тема от новата българска история. 

Автор е на още две книги за американския журналист Дж. Макгахан, редактор е на два сборника с материали за историята на българо-швейцарските отношения. Със собствени средства създава неправителствената организация „Европейско огнище на културата“ със седалища в Женева и френския град Жекс, в рамките на което организира културни и научни прояви, посветени на българска и балканска проблематика. 

Завещава на българската държава цялото си имущество в Швейцария – къща с двор в престижен женевски квартал и във Франция – замък от XIX в. в близост до гр. Жекс.

Прочетете още »

105 години от рождението на Георги Димчев

105 години от рождението на Георги Димчев (псевдоним Вихър) (28 юни 1916, с. Бозовец, Ениджевардарско – 10 август 1980, София) – деец на македонското младежко движение Баща му Димо Димчев е войвода на ВМОРО. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 6

Убит е от андартите, заедно със съпругата и майка му (1919). Останал кръгъл сирак едва 3-годишен, Г. Димчев е осиновен от свои съселяни. През 1924 г. семейството му се преселва в България. Установяват се първоначално в Айтоско, а след това в Бяла, Варненско. Останал за втори път сирак, въпреки мизерията, завършва III Софийска мъжка гимназия (1936). Постъпва в армията и става летец. 

 През 1942 г. напуска военната служба поради конфликт с командира си по македонския въпрос. Записва право в СУ. Още като ученик в гимназията става член на организираните от корпорация „Шар“ македонски ученически групи. Един от основателите и ръководителите на ТМО „Нова македонска борба“(1937–1944). 

 През юли 1944 г. заминава за Костурско и Леринско, за да окаже помощ на въстаналото там българско население. Заедно с други дейци организират повече от 12 хил. въоръжени българи, които бранят местното население от гръцките своеволия. Установява връзка с партизанското движение в Македония. Ген. Темпо и ген. Апостолски го предават на гърците. Прекарва известно време в гръцките затвори, откъдето е освободен със застъп-ничеството на англичаните. През март 1945 г. е арестуван в София и съден. Изпратен за 5 години в трудови лагери.

Прочетете още »

Ламби Данаилов (1905 - 1976)

115 години от рождението на Ламби Данаилов (23 февруари 1905, с. Райково (дн. кв.), Смолян – 12 май 1976, София) – полковник, икономист, деятел на тракийското движение.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 2. 

Д-р Володя Милачков

Произхожда от родолюбиво учителско семейство, активно ангажирано в националноосвободителните борби на българите в родопския край. Завършва педагогическа гимназия в Казанлък и Свободния университет в София. Учителства в различни селища на страната, занимава се с кооперативна и профсъюзна дейност. 

През 1931–1934 г. работи в тракийската левица и поддържа връзка с лявата емиграция от Добруджа и Македония. Редактор на в. „Тракийска трибуна“ (1931). Участва в тракийската делегация за Парижката мирна конференция (1946). Преподавател по политикономия във Военната академия „Г. С. Раковски“, в Свищов и др. 

От 1944 до 1961 г. е председател на Тракийския научен институт, а от 1961 до 1972 е председател на Съюза на тракийските културно-просветни дружества в България. Автор на съчинения за националноосвободителните борби на тракийските българи (в съавт. със Ст. Нойков): „Четническото движение в Тракия“ – Известия на Тракийския научен институт, т. 2 (1970); „Националноосвободителното движение в Тракия 1878–1903“ (1971).

Прочетете още »

Туше Делииванов (13 октомври 1869, Кукуш – 14 януари 1950, София)

150 години от рождението на Петър (Туше) Делииванов (13 октомври 1869, Кукуш – 14 януари 1950, София). Деец на македоно-одринското революционно движение. 

Учител. Завършва българската гимна-зия в Солун (1887). Учителства в Кукуш, Щип, Кавадарци. Член на ВМОРО от 1894 г. Председател е на Околийския комитет на организацията в Кукуш (1895–1898). През 1901 г. е арестуван от турските власти, но успява да избяга от затвора. 

От септември 1901 до началото на 1903 г. е член на Задграничното представителство на ЦК на ВМОРО в София. След Младотурската революция (1908) се завръща в Кукуш. Един от учредителите е на Народната федеративна партия (българска секция) през 1909 г. в Солун.

д-р Володя Милачков

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 10.

Прочетете още »

Лука Джеров (1869 - 1948)

150 години от рождението на Лука Джеров

 (27 октомври 1869, Битоля – 20 септември 1948, София)

Източник: Бюлетин "Българите на балканите и по света", 2019, бр. 10

д-р Володя Милачков

Деец на македоно-одринското революционно движение. Племенник на Спиро Джеров, който загива като член на военния съвет на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, внук на Спиридон – водач на въстанието в Битоля (1822). Учи във френското училище на лазаристите в Битоля (1888–1890). През 1891 г. участва в опита на Д. Груев да създаде революционна група под името „Учителски съюз“. 

През 1892 г. идва в София и става писар в Окръжния съд. Участ¬ва в издаването на сп. „Лоза“ (1892–1894) и в. „Глас македонски“ (1893–1898). Посветен в революционното дело от Д. Груев, по негово настояване през есента на 1896 г. става учител в с. Цер, Демирхисарско, а после и в Кичево (1897–1898). През 1899–1900 г. е инспектор на селските училища в Кичевско и Дебърско. Основава революционни комитети в демирхисарските, крушевските и кичевски¬те села. През 1899 г. е арестуван и затворен. 

След освобождаването му е член на Окръжния революционен комитет в Битоля. На Сми¬левския конгрес (1903) е определен за ръко¬водител на въстанието в Кичевско. Участва с чета в сражения с турската войска. През 1907 г. отново начело на чета обикаля Битолско. След Бал¬канските войни (1912–1913) се установява в България. Участва в дейността на Временното представителство на обединената бивша ВМРО и на културно-просветните дружества на македонските българи. 

През 1943 г. Лука Джеров и дейците на ВМОРО Анастас Лозанчев и Тома Николов, а също Македонският научен институт, Илинденската организация и Националният комитет на македонските братства спомагат за спасяването на революционният деец с еврейски произход Рафаел Камхи от концентрационен лагер.

Прочетете още »

Авторът на "Тютюн" бил родственик на Яне Сандански

110 години от рождението на Димитър Димов

(25 юни 1909, Ловеч – 1 април 1966, Букурещ). 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 6.

Български писател и специалист по ветеринарна медицина. Баща му Тотю Димов е военен и загива като капитан на фронта на 9 юли 1913 г. в боевете при връх Китка в Македония преди края на Междусъюзническата война. Майка му Веселина (Веса) Харизанова е дъщеря на преселници в Дупница от село Влахи, Кресненско – Фикия и Спас Харизанов, участник в освободителните борби и виден адвокат в Дупница. 

Неговата сестра Милка е майка на Яне Сандански. Единият от братята на Веса – Иван Харизанов е известен журналист, юрист, политически деец и член Македонския научен институт, който оказва влияние върху културното развитие на племенника си Димитър. 

Вторият баща на писателя Р. Генев също е офицер, а по-късно тютюнев експерт в Дупница. Д. Димов завършва Ветеринарномедицинския институт като д-р по ветеринарна медицина (1934). През 1943 г. заминава на специализация в Мадрид. Връща се в България през март 1944 г. и е мобилизиран в Беломорието до септември на с.г. 

Става доцент в Агрономическия факултет в Пловдив (1946) и в Селскостопанската академия (1949–1952). От 1953 г. е професор във Висшия селскостопански институт. Автор е на над 20 научноизследователски труда. Председател е на Съюза на българските писатели от март 1964 г. до смъртта си. 

Писател с подчертано демократични позиции, Д. Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика. Творчеството на писателя включва романите му „Поручик Бенц“, „Осъдени души“, „Тютюн“ и др., а също така разкази, пътеписи и драматургични произведения като „Жени с минало“ и „Почивка в Арко Ирис“.

 Творбите му са сложно съчетание на психологически, философски и социални нагласи и възгледи на своя автор. Той оставя няколко незавършени текста, между които е една творба, над която работи през целия си живот. 

Това е биографична книга (биографичен роман), посветена на Я. Сандански. Дълги години събира материали за книгата, която иска да напише за своя именит родственик, но така и не успява да реализира отдавна замисления проект. 

В изготвения списък със заглавия на литература, свързана с Я. Сандански, той отбелязва изрично: „Всички издания на Македонския научен институт и най-вече списание „Македонски преглед“.

д-р Володя Милачков

Прочетете още »

Георги Константинов Държилович (Динков)

Роден в семейството на будния българин Константин (Динката) Държилов, преселено в Солун от с. Държилово, Негушко,

Георги Динков получава образование на гръцки език в главния град на Македония и в богословското училище на остров Халки. През 1858—1860 г. учи в Русия като руски държавен стипендиат. 

По-късно учителства в разни краища на Македония и събира географски и фолклорни материали по почина на Димитър Миладинов. Част от тях той предоставя на Стефан Веркович, с когото подържа оживена кореспонденция. Многократно арестуван от турските власти по обвинения на гръцкото духовенство заради родолюбивата му дейност, Г. Динков, известен като даскал Динката, се превръща в истински апостол-мъченик на българското национално дело в Македония.

Така например той успява да въведе преподаване и богослужение на роден език в с. Загоричани, Костурско, което едва не му струва живота - пребит е почти до смърт и хвърлен за пореден път в затвора след подстрекателство на гръцкия костурски митрополит. 

През 1867 г. съдейства на сестра си Славка Динкова за откриването на първото новобългарско училище в Солун в бащината им къща. Взема и дейно участие в съставянето на Солунската българска църковна община. По ирония на съдбата Г. Динков търси убежище в Атина от преследванията на фанариотите. Там и почива, недочакал Освобождението на България.

д-р Георги Н. Георгиев. Македония в българския национален календар през 2009 г. сп. Македонски преглед, кн. 1, 2009, 145-163.

Прочетете още »

180 години от рождението на Васил Диамандиев (1839 - 1912)

180 години от рождението на Васил Диамандиев (30 януари 1839, Охрид – 1 май 1912, София) – деец на националноосвободителното движение на македонските българи, учител, общественик. 

Следва във Физико-математическия факултет в Москва, а по-късно в Киев. Завръща се в Македония и учителства в Кукуш, Велес, Охрид и др. Бори се срещу гръцките фанариоти, заради което е преследван от тях и принуден да емигрира. Заселва се в гр. Комрат, Бесарабия, където преподава в българско училище (1869–1876). 

След Руско-турската война се установява в България и участва в обществения и културен живот. Избран е за народен представител в Учредителното и Първото Велико народно събрание; един от основателите е на Народната библиотека в София, където е помощник-директор; член е на Върховния касационен съд и др. Разгръща разностранна дейност в подкрепа на Кресненско-Разложкото въстание. В началото на 1880 г. заедно с Георги Георгов създават в Русе Българо-македонската лига. 

По-късно ръководи Дружеството за подпомагане на бедни македонци (1883), а през октомври с.г. застава начело на Българо-македонското благотворително дружество в София. Един от инициаторите е за учредяването на дружество „Македонский глас”, което издава едноименен вестник (1884–1885) и е негов пръв председател. В края на 1894 г. участва в създаването на Македонския комитет (бъдещия ВМОК). По време на неговия първи конгрес (март 1895 г.) и на проведения през декември с.г. извънреден организационен конгрес, е избран е за член на ръководното тяло.

д-р Володя Милачков

Прочетете още »

Марин Дринов (1838 - 1906)

Марин Дринов (20 октомври 1838, Панагюрище – 28 февруари 1906, Харков, Русия). Учен-историк, филолог, обществен и държавен деец, един от основателите на Българското книжовно дружество и негов почетен член (1898), д-р на Московския университет, член на Петербургската академия на науките, на Полската академия, на Чешката академия и на Югославянската академия в Загреб. Професор по славянска история в Харковския университет. 

Неговите научни дирения и изследвания, свързани с ранната българска история, са фундаментални: „Поглед върху произхождението на българския народ и начало на българската история”, „Исторически преглед на българската църква”, „Заселване на Балканския полуостров от славяните” и др. Успоредно с извороведските си и историческите проучвания той работи и върху филологически проблеми, в които демонстрира добрите си познания върху различните български говори и особено за тези в Македония. 

През 1878 г. М. Дринов се включва дейно в изграждането на младото българско Княжество, като участва в работата по създаването на Търновската конституция. През май с.г. като вицегубернатор на столицата инициира създаването на „Софийско областно благотворително дружество за спомагание на болни и ранени”, което поема грижата и за бежанците от Македония. 

По негово настояване София е определена за столица на България. Като управляващ Отдела за народно просвещение и духовни ценности, М. Дринов прокарва първите закони, свързани с народната просвета, като въвежда нови, демократични системи и осъвременява обучението. Негово дело е създаването на Софийската публична библиотека, основаването на историко-филологическото дружество и др.

д-р Володя Милачков

Прочетете още »

Лука Джеров (1869 - 1948)

70 години от смъртта на Лука Джеров – „горският началник на Кичево“ 

Николета Войнова 

Лука Джеров е сред активните дейци на Върешната македоно-одринска революционна организация в първия период от нейното създаване до Илинденско-Преображенското въстание. Роден е на 29 октомври 1869 г. в Битоля. Пъвоначалното си образование получава в родния си град, впоследствие учи в Солунската българска мъжка гимназия и френското училище на лазаристите в Битоля. През юли 1891 г. като екзархийски учител в Битоля пристига Даме Груев, който се опитва да пренесе тук идеите на Софийската дружба („Организация на македонското сдружаване“). 

В къщата на Лука Джеров се събират Груев, Джеров, Недялко Дамянов, Дуртанчев, Никола Кочов и поставят началото на т. нар. „Учителски съюз“. Изработват правилник като целта, подобно на създадената през октомври 1893 г. революционна организация, е автономия за Македония и Одринско. Революционната група е разформирана след няколко месеца съществуване, заради намесата на местния архимандрит Козма. На следващата година Лука Джеров заминава за София с намерението да се запише във Военното училище, но под влиянието на дейци от Македония влиза в „Младата македонска книжовна дружина“ и участва в редактирането на печатния ѝ орган – сп. „Лоза“. 

През това време работи като писар в Софийския окръжен съд, където остава до 1895 г. Джеров се включва в четата на поручик Стефан Попов по време на Четническата акция (пролетта и лятото на 1895 г.) на Върховния македонски комитет в София. След края на въстаническата акция подпомага своя идеен съмишленик Коста Шахов в издаването на в. „Глас Македонски“. През 1896 г., със съдействието на Даме Груев, е изпратен от Екзархията като учител в с. Цер, Демирхисарско. За кратко време успява да организира комитети в Демирхисарско и Крушевско, а през лятото на 1897 г. е сформира първата чета в района. През учебната 1897/1898 г, Лука Джеров учителства и развива революционна дейност в Кичево, а през следващите две години е избран за училищен инспектор и обикаля Кичевско и Дебърско. Силен удар на организационната мрежа в района е нанесен с арестуването в края на 1899 г. на ръководителите на комитетите, между които е и Лука Джеров.

Той прекарва повече от година в затворите в Кичево и Битоля, след което е освободен и влиза в състава на Битолския окръжен комитет. Определени са му за ръководене секциите в Кичевска, Демирхисарска, Ресенска и Охридска околии като основна задача е въоръжаването в районите. До пролетта на 1903 г. Лука Джеров действа в окръжния комитет, заедно с Анастас Лозанчев и Аце Дорев. На Смилевския конгрес от началото на май са избрани в Кичевска околия Лука Джеров, Янаки Янев и Арсо Мицов в областите Горно и Долно Копачко и Долна река. По време на Илинденско-Преображенското въстание е районен началник в Кичево и води няколко сражения в селата Ивор и Карбуница през първите дни от началото на въстаническите действия, а след това и при с. Душегубица, Дебърско. 

След потушаването на въстанието продължава революционната си дейност. Делегат е от Битолския окръжен комитет на Съвещателното събрание на ВМОРО от началото на 1907 г. и заедно с Христо Матов и Петко Пенчев е включен в комисията, натоварена със съставянето на „Изложение“ за монетното състояние на революционната организация. В края на юли с.г. сформира чета от 30 души и заминава за Битолско, прекарвайки пушки и взривни материали за района. През 1913 г. се завръща в София, а след края на Първата световна война взима активно участие в дейността на културно-просветните дружества на македонските българи. 

През 1943 г. Лука Джеров и дейците на ВМОРО Анастас Лозанчев и Тома Николов, а също Македонският научен институт, Илинденската организация и Националният комитет на македонските братства спомагат за спасяването на Рафаел Камхи от концентрационен лагер. Лука Джеров умира на 20 септември 1948 г. Той е поредният пример от плеадата дейци на Вътрешната организация, посветили живота си на свещеното дело на македоно-одринската борба.

Прочетете още »