Освобождението на България - 3 март 1878 г.

Карта на Санстефанска България
Източник: bulgarianhistory.org

   Русия обявява война на Османската империя на 24 април 1877 г., възползвайки се от сложната международна ситуация след провала на Цариградската конференция. Военните действия се съсредоточават на Балканския и Кавказкия бойни театри. 

 И докато настъплението в Кавказ среща някои трудности, на Балканите руската армия успява да нанесе някои поражения на османските сили и до края на 1877 г. да ги изолира в укрепения четириъгълник Русе – Силистра – Варна – Шумен и в крепостта Плевен. Защитата на Шипченския проход през август 1877 г. и падането на Плевенската крепост през декември 1877 г. на Балканите, както и завземането на Карс в Кавказ предопределят изхода на войната в полза на руското оръжие.

 На 31 януари 1878 г. в Одрин се подписва примирие между Османската империя и Русия, а на 3 март 1878 г. – Санстефанският прелиминарен мирен договор. Според неговите клаузи България става автономно княжество, а Сърбия, Черна Гора и Румъния получават независимост. Предвижда се автономно управление на Босна и Херцеговина и цялостна програма за реформи в балканските владения на Османската империя. За България договорът е с изключително важно значение. 

 До голяма степен териториалните му клаузи припокриват обхвата на българското етническо землище. Независимо от факта, че Санстефанският проект е обречен на неодобрението и противодействието на големите международни фактори, в съзнанието на българския народ остава стремежа към осъществяването му. С подписването на този предварителен мирен договор българският национален идел за кратък момент придобива реални измерения. Българите в Мизия, Тракия и Македония получават държава, в която всички да заживеят заедно. Санстефанският договор бележи сериозно разместване на стратегическата обстановка на Балканите. Русия печели позиции при устието на Дунав, чрез вземането на Южна Бесарабия, която е удобен фортпост на подстъпите към Балканите. 

Румъния от своя страна получава като компенсация Северна Добруджа. В същото време на това териториално разширение се гледа като своеобразен стратегически клин между „голямата” и „малката Русия”, както мислят по това време в европейските столици. Тази румънска придобивка, въпреки че не е оправдано нито географски, нито исторически, нито демографски, се подкрепя от Великите сили тъй като Румъния е смятана като буфер за славянското присъствие и руското проникване на Балканите. Черна Гора получава значителни териториални придобивки – Подгорица, Улцин, Никшич и Шкодра, което стабилизира позициите на един от най-верните руски сателити в Западните Балкани по това време. 

 Сърбия бърза да се разшири в югоизточна посока и въпреки, че не успява да постигне своята цел максимум (да завладее териториите до Цариброд и Трън) все пак задържа Ниш, Пирот, навлиза в Поморавието, което й подсигурява стратегически подстъп към София и към Македония. Лондон и Виена реагират остро на геополитическите и териториалните промени и настояват за ревизия. Създаването на етнически обединена българска държава, която включва в своята територия областите с преобладаващо българско население в Македония, Мизия, Тракия, се възприема от Австро-Унгария като грубо нарушение на предварителните споразумения с Русия. Налагането на руска хегемония чрез новоосвободена България към зоната на Проливите се отхвърля и от Великобритания. 

 В същото време Франция е изолирана и се старае да не се ангажира с опасни външнополитически инициативи, Италия е твърде слаба и няма нужната външнополитическа тежест в „Европейския концерт”, а Германия се стреми да запази крехкото равновесие, в баланса на силите. Изтощената от двубоя с Османската империя Русия рискува нов военен сблъсък с държавите съперници и това принуждава нейната дипломация да се съобрази с поетите от по-рано ангажименти. За да предотврати изостряне на противоречията и провал на постигнатото до този етап, Русия е принудена да отстъпва и на 18 май 1878 г. подписва тайно споразумение с Великобритания за ревизия на Санстефанския договор.

 Изправен пред враждебността на „Европейския концерт”, С. Петербург е заставен да приеме решенията на последвалия Берлински конгрес, които в перспектива довеждат до редица конфликти и остри кризи. Българските надежди са жестоко попарени от решенията на Берлинския договор от юли 1878 г. Във всички територии, населени с компактно българско население, незабавно започват акции в подкрепа на Санстефанския договор. Съставят се петиции, изпращат се депутации до столиците на големите европейски държави. Но усилията да се доведе докрай едно справедливо решение се увенчават с неуспех, когато се сблъскват с хладните интереси на европейските империи. Решенията на Берлинския конгрес са особено съкрушителни за българите в Македония и Одринско, които само за кратко успяват да се докоснат до националния идеал. 

Въпреки покрусата от несправедливия диктат, те намират нови сили да се борят за правата си, в резултат на което се ражда една от най-добре организираните революционни организации в света, която отстоява правото на върнатите под гнета на султана да живеят свободно като достойни хора. 

 Д-р Кирил Алексиев 

 Молба от представители на българската църква, изпратена от Цариград до Николай Николаевич, за незабавно навлизане на руските освободителни войски в Македония

 [Цариград], 7 април 1878 г. 

 Победоносното руско оръжие, освобождавайки толкова дълго угнетявания досега под турско иго нещастен наш български народ, го задължи навеки да бъде признателен на Русия и на нейния помазаник великия освободител на българите и да се моли искрено за дълголетието и благоденствието на Негово императорско величество и на Неговия августейши дом. Македонските българи, лишавайки се от непосредствената защита на своите освободители, се виждат, за крайно тяхно съжаление, в невъзможност да изразят подобно на своите събратя формално в общи подписи своето чувство на благодарност към своите освободители, които с цялата си преданост очакват в родината си, люлката на славянския език и на разпространението на християнската религия между стомилионните славянски племена, но която люлка и сега още не може да се успокои от непоносимия гнет на своите тирани и изявленията против нея на единоверните й съседи. 

 При това се осмеляваме да доложим на Ваше императорско височество, че някои недоброжелатели на българския народ, състоящи се в по-голямата си част от гръцки архиереи, понастоящем се стараят насилствено да събират подписи и доказват, че жителите на Македония, влизащи по Санстефанския договор в състава на Българското княжество, се състоят предимно от гърци и, изглежда, не желаят да влязат в състава на едно княжество. Обаче неоснователността на такова твърдение бе вече доказано, както с многото исторически факти, така и с направената статистика по време на Константинополската конференция.

 При това, както се знае, ние, македонското народонаселение, твърдим с положителност, че гръцкото население в тази част на Македония в етнографско отношение съставлява съвсем малка част, без да се включва впрочем в това число мюсюлманското народонаселение. За това протестираме срещу всякакво неоснователно твърдение от тоя род, като основателността на този протест може да бъде напълно доказана на Европа само с едно общо разследване на място от европейска комисия. Ваше императорско височество! Бидейки уверени във Вашите человеколюбиви стремежи, осмеляваме се да изразим желанието и най-покорната молба на македонския български народ за незабавното заемане на Македония от руските победоносни войски и с това да се постави край на вековните страдания на тази провинция. 

 Представител на Охридската епархия: Наум Спространов 

 Представител на Костурската епархия: Димитър Попов 

 Представител на Мъгленската епархия: Димитрий Попов

 Представител на Драмско-Сярската епархия: архимандрит Теодосий 

 Представител на Дебърската епархия: Козма архимандрит Пречистянский 

 Източник: Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. III, М., 1967, 79–80. 

 Оригиналът е на български език. По: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, 335–336.

Прочетете още »

Християнски властели в югозападните български земи през XV в.

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 4, Тервел Попов. Християнски властели в западните, северозападните и югозападните български земи през XV в. ...109 - 164

"Кесар Углеша Владкович (след 1402 – ок. 1427 г.). 

Негов баща е висшият сръбски сановник Владко Паскачич, владетел на областта Славище и ктитор на църквата „Св. Никола“ в с. Псача, Кривопаланско (дн. Р Северна Македония), удостоен със севастократорска титла от сръбския цар Стефан Урош V (1355 – 1371)[5]. 

В началото на XV в. кесар Углеша Владкович създава свое княжество с център крепостта Враня. Въпреки че е про дължително време под сръбска власт, градът съхранява българския си ет нически облик до 1878 г. През Възраждането много автори (включително сръбски) изтъкват българската му принадлежност[6]. 

В Рилската преработка от 1825 г. на „История славянобългарска“ (1762 г.) Враня е отбелязан като български град[7]. Възрожденският деец Йордан Хаджиконстантинов-Джинот (1818 – 1882) също пише за Враня: „град болгарский, стари болгаре“[8]. 

 В този контекст трябва да се посочи, че Углеша е сръбски велможа, кой то също получава кесарското си достойнство от цар Стефан Урош V, но по-голямата част от владението му обхваща български земи. След като през 1395 г. османците покоряват Велбъждското княжество на Константин Драгаш (1378 – 1395), в неговите северни части, в района на Враня, кесар Углеша запазва владенията си и продължава да управлява като васал на Баязид I[9]. 

Поражението и пленяването на султана при Анкарa предоставят възможност на благородника да укрепи и разшири властта си. Първоначално спазва васалитета към османците, но впоследствие търси политическото покровителство на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389 – 1427). Данни за тези събития се съдържат в „Житието на Стефан Лазаревич“ от Константин Костенечки (ок. 1380 – след 1431):..."

Цялата статия четете по-късно...

Прочетете още »

Йоан Скилица и България

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 4, Петер Шрайнер. Йоан Скилица и България ...9 - 20

"Вече повече от 100 години в София се пази ръкописът на един от най-важните византийски хронисти, който преди това е бил част от колекцията на Митрополитската библиотека в Охрид („Свети Климент“) в продължение на 900 години. Там са го видели трима учени: Виктор Иванович Григорович (1845), Антонин Капустин (1865) и Фьодор Иванович Успенски (1899). 

От 1995 г. обществеността може да го види във витрините на Националния исторически музей в Со фия. За първи път ръкописът е описан от Кирил Павликянов в музей ния каталог през 2017 г. Опустошенията на времето са му нанесли немалки поражения. Ръкописът съдържа историческия труд на Йоан Скилица, на ко гото е посветена настоящата публикация. Това в никакъв случай не е единственият ръкопис на този автор. Само от византийския период, т.е. до 1453 г., разполагаме с девет преписа, а също и още дузина, които са били преписани на запад въз основа на тях, без самият текст да има значение, но представляват знак за интереса към автора. Но нека сега да се попитаме: кое е най-важното за този Софийски ръкопис, който толкова дълго време е останал неизвестен? 

1) Това е най-старият ръкопис и е бил преписан около 1100 г., когато авторът все още е бил жив; 2) Тъй като до 1995 г. беше недостъпен (и се смяташе за изгубен), не е могъл да бъде включен в критичното издание, което Ханс Турн изготви през 1973 г.[1]; 

3) Ръкописът съдържа около 350 приписки, които никога досега не са били разчетени и тяхното съществуване забеляза за първи път Кирил Павликянов[2]. 

Те именно са истинската сензация, която предлага въпросният ръкопис. Това няма да бъде разглеждано сега, тъй като след няколко месеца тези приписки ще бъдат публикувани изцяло и ще ста нат достъпни за всички. 

I. Историческото значение на историографския труд Тази лекция обаче е посветена не толкова на Софийския ръкопис, колкото на неговия автор-историк, връзката му с България и значение то на автора за нея. Разбира се, Софийският ръкопис винаги трябва да бъде част от представянето. 

Най-напред обаче ще характеризираме въздействието на творбата на Йоан Скилица, живял през втората по ловина на XI в., в контекста на византийската историография. Почти без изключение византийската историография почива върху работите на висшата дворцова и църковна прослойка учени и сановници. 

Повечето от трудовете се явяват продължение на предходен автор. Те разглеждат по-дълги периоди, в които често се включва и съвременната на авторите история. За следващите поколения това изгражда относи телно непрекъсната картина на историческите събития, но също така и картина, в която всичко, което не е било взето предвид в конкретния исторически труд, се губи. Паралелните представяния са много редки. Това твърдение се отнася и до Йоан Скилица. Неговият разказ начева (като продължение на известната хроника на Теофан) през 811 г. и завършва през 1089 г., в епохата, в която живее автора. 

До 945 г., когато започва едноличното управление на византийския император Константин VII Багренородни (913 – 959), са запазени различни други произведения, които потвърждават или се отклоняват от описанието на Йоан Скилица. 

Авторът е добавил към труда си и „справочник на използваната литература“, както бихме казали днес. От 945 до 1034 г., когато Михаил Аталиат започва историческия си труд, той (освен Историята на Лъв Дякон за руското нападение през 970 г.) напълно доминира в историографията. Това важи и за времето на цар Самуил (997 – 1014) и император Василий ІІ (976 – 1025). Той е единственият източник тук, тъй като пасажите в т.нар. Продължител на Георги Монах представляват по-късна компилация. 

 II. Кой е бил Йоан Скилица? 

 Предвид обхвата и значението на историческия труд, разполага ме с много малко информация за автора. Тя може да се извлече изклю чително от самия труд и няколко препратки от по-късно време. Бил е роден в западна Мала Азия, в тема Тракезион, и подобно на мнозина други отишъл в Константинопол, за да продължи образованието си (което обикновено започвало на 10-годишна възраст). 

Възможно е ра ботата му по двете части да е приключила около 1100 г., а смъртта му е да е настъпила в годините след тази дата. При император Алексий I Комнин (1081 – 1118), който идва на власт през 1081 г., той заема високи съдебни постове, които се доказват хронологично и от един документ от 1092 г. През това време вероятно е бил написал първата част от своя труд Исторически свод (или Σύνοψις), а малко по-късно и продължението. Сравнението между кариерното му израстване и изискуемата възраст за това във всеки отделен случай, както и по от ношение на други държавни служители, позволява да се предположи, че е роден около 1040 г., или по-скоро дори малко по-рано..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Икономическото влияние на Турция по оста Будапеща – Белград

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 3, Веселин Василев. Икономическото влияние на Република Турция по оста Будапеща – Белград...91 - 98

"...В последно време, въпреки икономическите трудности, с които се сблъсква Република Турция, тя продължава да разширява стабил но своето влияние както политически, така и икономически. Един от най-стратегическите региони за тази политика са Балканите. Зоната е от решаващо значение за Турция, тъй като включва редица геополитически предимства – като близостта до протоците Дарданели и Босфор, сухопътната връзка с Централна и Западна Европа, както и съществуването на значителни и влиятелни турски малцинствени общности. Растящото влияние на Балканите се сблъсква с променяща се реалност. Регионът сам по себе си придобива все по-голямо значение не само заради втората най-натоварена сухопътна граница в света – тази между България и Турция (отстъпваща само на границата между Сан Диего, САЩ и Тихуана, Мексико)[2]. 

Това е и ключова зона на кон куренция между Руската федерация и привидения от нейното прави телство „Колективен Запад“. След големите китайски инвестиции в инфраструктурата по маршрута от Пирея – пристанището на Атина, през Солун, по долината на Вардар, през Куманово, Ниш и Белград за Будапеща, значението на този коридор нарасна още повече. 

Този амбициозен транспортен проект вече доведе до разширяването на пристанище Пирея, с цел да се посрещне увеличеният то варопоток, главно от Китай, но и от други азиатски държави, който се очаква да пристига предимно през Суецкия канал. В момента се разширява сръбската система от магистрали и високоскоростни же лезници, както и съответната инфраструктура в Република Северна Македония. 

Тъй като тази транспортна ос изолира традиционно при ятелските на Република Турция (поне през последните 35 години) Албания, България и Косово, като това променя баланса на силите на Балканите в ущърб на официална Анкара и тя трябва да реагира, как то и да се адаптира към новата реалност. Именно затова е интересно да се проследи какъв икономически инструментариум използва Тур ция по маршрута Пирея – Будапеща и как би могла да се позиционира в този мащабен инфраструктурен проект..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Към биографията на Кирил Дрангов

Снимка от произнасяне на приветствено слово от кмета на Скопие и председател на Българо-японското дружество в Скопие Спиро Китинчев на пл. „Цар Борис III“ в Скопие. На преден план отляво надясно: дъщерята на Скопския областен директор д-р Димитър Раев, Тагами Сигеми – секретар на Японската легация в София, Акира Ямаджи – пълномощен министър на Япония в София, Борис Арзуман – личен секретар на Акира Ямаджи, о.з. ген. Тодор Радев – председател на Българо-японското дружество в София, Кирил Дрангов – подпредседател на Българо-японското дружество в Скопие. Скопие, 16 май, 1942 г. – ДА София, ф. 1353К, оп. 5, а.е. 7, л. 12.

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 3, Александар Йошевски. Към биографията на Кирил Дрангов...125 - 144

"...Тук ще отбележим, че с противопоставянето на понятията „българин“ и „македонец“ Жежов спекулира и подвежда, защото за периода, който той разглежда, двете понятия са несъпоставими, доколкото едно то е народностна характеристика – българин, а другото географско-регионален и донякъде политически признак – македонец. Но мисля, че написаното от самия Дрангов дава достатъчно ясно та относно двете понятия по онова време: 

„Господинъ Министъръ-председателю, Не безъ колебание ние се решихме да Ви отправимъ настоящето писмо. Отъ уважение къмъ поста, който заемате и за да не намирате оправдание въ извинението, че всичко се вършело съ македонцитѣ безъ Ваше знание ние смѣтнахме за свой дългъ да Ви посочимъ и Вашата морална отговорностъ въ връзка съ насилията, които се упражняватъ безпричинно надъ македонскитѣ българи в Царството, надъ насъ и до машнитѣ ни“[6]. 

През юни 1943 г., в разговор с хърватски дипломат в Скопие, Кирил Дрангов коментира българското политическо и административно управление във Вардарска Македония, като посочва, че докато в на чалото е било налице известно недоверие към местните хора, нещата се променят и започва процес на най-високите позиции да се поставят македонци, напр. областни управители:

 […] „в освободената част от Македония офицерите на войсковите части бяха от стара България, сега в повечето гарнизони офицерите и командирите са местни синове. Така и новият генерал в Скопие Попдимитров е македонец и личност, за която има много симпатии в Македония. Новите военни командири, местни хора, изграждат тесни връзки с народа и това му вдъхва вяра и надежда“ [...]7."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Бобощенският диалект, отразен в писмата на Андромаки Кочо до Лари Королов

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 3, Иван Г. Илиев, Лари Королов Бобощенският диалект, отразен в писмата на Андромаки Кочо до Лари Королов от 1995 – 1999 година (фонетични особености) ...99 - 124

"Интересът към българския диалект в албанското село Бобощица в Корчанско за пръв път е привлечен чрез статия на сръбския изследовател Стоян Новакович (Novaković 1893). А през 1904 година немският пътешественик Хайнрих Гелзер (Gelzer 1904) отбелязва в главата „Българска Македония“ от цитираната си книга, че селата Бобощица и Дреновене са български езикови острови в Албания, но в религиозно отношение се числят към гръцката метрополия в Корча. През 1933 година Иван Снегаров (Снегаров 1933) обнародва писмо на българите от същото село от 26 октомври 1873 година до Екзарх Антим I, писано с гръцки букви. 

 Доста по-подробна информация за българския говор в Бобощица изнася Андре Мазон (Mazon 1936). Последната, заедно със спомена тото писмо, стои в основата на диалектните описания, направени от Любомир Мичетич и Йордан Иванов (Иванов 1994). Съмняваме се в точността на цитираните у Иван Кочев (Кочев 1991), Йордан Иванов (Иванов 1994), Миранда Бело (Бело 2014) или в статията „Бобощица“ в „Уикипедия“ сведения за статиите на Милетич, поставени в периода между 1933 и 1937 година, затова тук не ги изнасяме в библиографията (в „Уикипедия“ те се дават за книжки 1, 2, 3, и 4 от 1937 година и са със заглавия: „Най-старинният днес български говор е в Македони“, „Нови сведения за македонските българи в Бобощица (Корчанско) и техният език“, „Образци от говора на с. Бобощица (Корчанско)“)..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »