Погромът на ВМРО през юни 1946 г. е истинска Вартоломеева нощ за нейните членове и последователи

За събитията от 7 срещу 8 юни 1946 г., за политическия контекст и истинските мотиви за извършените арести, за съдбата на над 200 жертви на насилието, за перспективите на работата на Съвместната комисия за история и образование със Северна Македония с нейния съпредседател доц. д-р Наум Кайчев и преподавател от СУ „Св. Климент Охридски“ разговаря журналистът Костадин Филипов 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 6

Наум Илиев Кайчев е роден на 29 октомври 1970 г. в София. Родът му е с произход от костурското село Кономлади. През 1992 г. завършва специалност „История“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1994–1995 г. е гост-докторант в Оксфордския университет, Великобритания. От 1998 г. е доктор по история, а от 2002 г. преподава „Нова и съвременна балканска история“ в Софийския университет. От 2015 г. е доцент и ръководител на катедра „История на Византия и балканските народи“ в Софийския университет. В периода 1999–2002 г. е генерален консул на България в Торонто, Канада, а през 2007–2010 г. е генерален консул в Битоля, Република Македония. Специализирал е в Атина, Белград, Будапеща, Страсбург, Брюксел и Загреб. Член е на Македонския научен институт от 1996 г. и негов заместник-председател от 2020 г., както и на Българското дружество за британски изследвания. Автор е на монографиите „Македонийо, възжелана: армията, училището и градежът на нацията в Сърбия и България (1878–1912)“, „Илирия от Варна до Вилах: хърватското национално възраждане, сърбите и българите (до 1848 г.)“, както и на много трудове в специализирания научен печат. От май 2018 г. е заместник-съпредседател на Съвместната комисия по историческите и образователни въпроси с Република Северна Македония. Член е на редакционната колегия на списание „Македонски преглед“. 

– Доц. Кайчев, да започнем от там – какво всъщност се е случило в нощта на 7 срещу 8 юни 1946 г.? Осемдесет години след онези събития има ли още неизяснени моменти или вече всичко е ясно? 

– Става въпрос за своеобразна Вартоломеева нощ над активните членове и последователи на ВМРО в София. Както знаем, самата организация е формално разформирована след Деветнадесетомайския преврат през 1934 г., но нейните активисти продължават да поддържат контакти и са готови при подходящи условия да възобновят Организацията в една или друга форма. На 7 срещу 8 юни 1946 г. първо до Министерство на земеделието в дома на Йосиф Марков, родом от Загоричани, Костурско, управител на кино „Македония“, близък доверен човек на Иван Михайлов и един от касиерите на Организацията, освен домакина са арестувани също неговият зет Коста Ризов от Свети Врач, бивш председател на Македонската студентска корпорация „Шар“ и един от лидерите на младото поколение последователи на ВМРО, Владимир Куртев, член на ЦК на ВМРО в последния му състав от 1932 до 1934 г. и адвокатът Гошо Атанасов. На улицата отпред е арестуван Жоро Настев, другият член на ЦК на ВМРО от 1932 до 1934 г., който се е запътил към тях. Особено драматични са събитията на ул. „Шишман“, където Държавна сигурност след полунощ обкръжава къщата на Кирил Дрангов, един от най-доверените помощници на Иван Михайлов до 1934 г. В самия жилищен етаж тършуванията не дават резултат, но той е открит на тавана. Оказва съпротива, завързва се ожесточена продължителна престрелка, в резултат от която Кирил Дрангов и един милиционер са убити. По подобен начин в цяла София се блокират набелязани адреси на отявлени „михайловисти“, хвърчат полицейски камионетки, въоръжени до зъби агенти нахлуват в мирните жилища. 

Арестувани са десетки изтъкнати последователи на ВМРО като Атанас Пашков, Страхил Топуков, Петър Марков, Васил Шалдев, Манчо Димитров, Стоян Катошев, Борис Бунев, Славе Георгиев Нечев-Чавчето, Стоян Вардарски, Наум Момчеджиков, Петър Козов, Никола Кангалов, Андон Перусанов, Михаил Карайорданов, Петър Гребенаров, Крум Сарджев, Кръстьо Пинзов, Борис Божков, Георги Хуклев, Методи Трайков, Евтим Орлето, Ангел Запрянов, Крум Сарджов, Тодор Караянев, Михаил Михайлов, Георги Георгиев-Гърка, Страхил Станков, Никола Айолов .... 

През следващите дни репресиите обхващат и провинцията и са арестувани общо близо 200 души. Загадките около тези събития и свързаните с тях процеси все още са много и са свързани най-вече с въпроса защо до юни 1946 г. има относително „затишие“ или дори своеобразно толериране на бившите ръководители на ВМРО от комунистическата власт, каква е ролята и какви са мотивите на отделните личности както от управляващите, така и от страна ВМРО в тези процеси, и най-вече загадъчна е съдбата на някои от арестуваните. До ден днешен не е ясно самоубил ли се Кирил Дрангов или е паднал от милиционерски куршум. 

– Какъв е политическият контекст, в който се развиват събитията от юни 1946 г. Не вярвам всичко това да е някакво случайно хрумване на властите тогава, или пък да е проява на каприз на някой самовлюбен политик? Има ли външна намеса или внушение? 

– Същата седмоюнска вечер съветският диктатор Сталин приема в Москва своите наместници Йосип Броз Тито в Югославия и Георги Димитров в България. В центъра на техния разговор е Македония и Сталин нарежда: това, че няма македонско национално съзнание нищо не значи, и при нас с беларусите беше така, но им го създадохме. Нарежда ускорена македонизация на Пиринския край с оглед неговото бъдещо предаване на Народна република Македония в Югославия. А като цяло България и Югославия трябва да образуват в бъдеще обща Балканска федерация, след подписване на мирните договори в Париж (тъй като дотогава съюзниците-победители от войната Англия и САЩ имат позиции да не допуснат подобно развитие). Нямаме конкретни документални свидетелства, но всичко сочи, че готвейки се за разговорите в Москва, ръководството на комунистическата партия и вътрешният министър Антон Югов нареждат на Държавна сигурност да арестува бившите членове на ръководството на ВМРО, стараейки се да дадат доказателство за лоялност към Белград и Москва. 

– Защо абревиатурата ВМРО дразни толкова новите комунистически власти, доц. Кайчев? На какво пречат нейните дейци? За какво е сигнал погромът, извършен с тази жестокост през юни 1946 г. 

– Основните причини за погрома са външнополитически – дейците на бившето ВМРО пречат на плановете на управляващите да предрешат съдбата на Македония по волята на Югославия, съответно да проведат македонизация на Пиринския край. На 11 юни 1946 г. по партийна линия Вълко Червенков докладва за извършените арести на Александър Ранкович в Белград, който е вторият-третият човек в ръководството на ЮКП след Тито и директно отговаря за тайните служби. Радиограмата за това е запазена. Но конфликтът има и вътрешнополитическо измерение. ВМРО на Тодор Александров и Иван Михайлов е последователен противник на опитите на комунистическото движение да спечели привърженици, влияние и власт в Македония и сред македонската емиграция в свободна България. Конфликтът, особено през годините 1923–1934 г., е дълбок и ожесточен. 

След 1934 г. ВМРО е разтурена и дори частично преследвана от авторитарния проюгославски режим на звенарите и този на Борис ІІІ. Основните противници на БКП в Пиринска Македония стават по-други структури. При все това старата вражда остава и „михайловизмът“ е заклеймяван толкова остро, тъй като популярността на патриотичните общонационални идеи на ВМРО е голяма, и поддържаният лозунг за Свободна и Независима Македония като втора българска държава има много последователи. Новата власт се опитва да измести ореола на историческото ВМРО на Т. Александров и Ив. Михайлов чрез възвеличаване на креатурата на Коминтерна ВМРО (обединена). Последната обаче е анемична и непопулярна сред масите, без собствени популярни водачи, директно продължение на Коминтерна, поради което няколкодесетилетните опити както на БКП, така и на КПЮ не дават резултат. 

– Каква е съдбата на задържаните и отведени в неизвестност активисти на ВМРО? Все пак, това са около 200 човека! Наясно ли са потомците на всеки един от тях за кончината им, за да могат и днес да ги почитат? 

– Една част от задържаните изчезват безследно и близките им нямат никакъв достъп до тях и техните посмъртни останки. Такъв е случаят с Йосиф Марков и с неговия зет Коста Ризов. Преди време в архивите намерих писмо от началника на Държавна сигурност Димо Дичев до прокуратурата, че на 30 юли 1946 г. „при конвоиране на Коста Ризов същият се е отклонил и досега е в неизвестност“, но всички обстоятелства сочат, че той е бил убит, а впоследствие съдебният процес срещу него и смъртната присъда от 24 август 1946 г. само узаконяват вече свършеното от органите на ДС. Такава е съдбата и на споменатите членове на ЦК Г. Настев и Вл. Куртев. На друг член на ЦК на ВМРО от периода 1928–1932 г. Страхил Развигоров следите се губят в Плевенския затвор някъде към края на 1947 г. Едва след около 40 г. семейството му получава официален отговор от МВР, че той бил починал в т.нар. лагер „С“ в Пазарджик през 1948 г. Такива случаи са много и са в противоречие с елементарните християнски и общочовешки норми. 

 – Има едно име сред дейците на ВМРО, които са цел на погрома. Това е Владимир Куртев от Кюстендил, известен с участието си в акцията за спасяването на българските евреи през март 1943 г. Този факт няма ли значение за организаторите и извършителите на погрома? Или е по-лесно да не се спират пред авторитетите? 

– Участието и ролята на Владимир Куртев в събитията около юни 1946 г. е една от най-големите неизяснени загадки и до ден днешен. От една страна, за новите управници отношението по еврейския въпрос и участието в спасяването на евреите е второстепенно обстоятелство. Така например, големият спасител на българските евреи Димитър Пешев също е изправен и осъден от т.нар. Народен съд. Същевременно обаче има редица свидетелства, че ръководителите на БРП (к) тогава са успели да влязат в преговори с Вл. Куртев и да се договорят за своеобразен неутралитет, с цел средите около ВМРО да не подкрепят набиращата сили опозиция около БЗНС–Никола Петков. Някои видни по-млади носители на идеите на ВМРО като Георги Димчев, Стоян Г. Бояджиев и Тома Малечков са критични към ролята на Вл. Куртев в тези събития. Така или иначе, тактическите маневри от втората половина на 1945 и първите месеци на 1946 г. приключват с драматичните събития от юни 1946 г. Тогава и самият Вл. Куртев изчезва безследно и по-нататъшната му съдба е неизвестна. 

– Ние с Вас като членове на Македонския научен институт добре познаваме драмата с предадените архиви на Скопие като част от политиката на властите срещу ВМРО? Какъв е мотивът, доц. Кайчев, за всичко това? 

– Както е известно, архивите и библиотеката на Македонския научен институт са предадени през 1947 г. на Скопие, а самият МНИ е закрит. Целта е да се угоди на Белград и да се демонстрира, че символният интелектуален и научен център на Македония не може да бъде в София, а в Скопие и Югославия. Това се вписва в цялостната политика на СССР и ръководения от него международен комунизъм за водещата роля на Югославия при решаване на македонския въпрос. Титова Югославия е настъпателна и агресивна, а комунистическият режим в България изпълнява редица от желанията на Белград и Скопие. Изобщо, 1947-а е година на максимално засилване на югославското влияние и въздействие върху България. Това е годината на Бледските споразумения и на финализирания Евскиноградски договор между двете страни. 

– Да си представим една хипотетична ситуация, доц. Кайчев. Вярно, в историята „ако“ не съществува, но какво би станало, ако погромът не е бил осъществен? Това би ли могло да означава, че македонизацията на Пиринския край не би се случила и цялата болезнена травма от това в българското общество не би тежала и до днес? Няма ли някъде зад кулисите и лични мотиви за отмъщение между стари и нови дейци на ВМРО или всичко е продукт на политическо решение? 

– Едва ли историята би могла да протече по друг начин, тъй като тоталитарният режим с едни или други способи би постигнал своите цели. Тук е мястото да подчертаем че арестите и убийствата от юни 1946 г. са последвани от много репресии и съдебни процеси срещу членовете и последователите на ВМРО в самата Пиринска Македония, с цел провеждане на македонизацията и пречупване на духа на македонските българи. В своя доклад на конференцията, проведена на Свети Дух – Деня на падналите за свободата на Македония, който тази година бе на 1 юни, се спрях на около 6-7 съдебни процеса в Пиринския край, проведени след демонстративния шумен процес срещу ВМРО в София през август 1946 г. 

Все пак, запазването на структурите на привържениците на ВМРО в София и в Пиринска Македония би довело до по-сериозен отпор и по-бързо преодоляване на македонизацията, провеждана от режима под югославски и съветски натиск. Нека сега се обърнем към втория Ви подвъпрос: действително, отделни бивши дейци на ВМРО, по-къснешни т.нар. „протогеровисти“ (те нямат нищо общо като общи политически идеи с ген. Ал. Протогеров), всъщност платени агенти на кралска Югославия и по-късно на комунистическото движение, се отличават като палачи през лятото на 1946 г. 

Личният садизъм на Лев Главинчев, Тома Трайков и някои други т.нар. „протогеровисти“ е покъртителен и се откроява в спомените на оцелелите, но той не бива да ни пречи да виждаме голямата картина – те са служители на Държавна сигурност, част от установяващия се тоталитарен комунистически режим, слуги на партийно-държавното ръководство. 

– Да излезем малко от историята и да се върнем в реалността. Наскоро в Скопие завърши поредната, трета за тази година среща на Съвместната експертна комисия за история и образование със Северна Македония. Как вървят там нещата, има ли знаци, че Вашите колеги от Скопие са готови да вървят напред? 

– Така е, на 3-4 юни имахме своето поредно заседание, което за съжаление, отново приключи безрезултатно поради нежеланието на колегите ни от Северна Македония да се съобразят с ясните извори и с доминиращите тези в съвременната световна историография. В случая за пореден път ставаше въпрос за характера на основаната от Василий ІІ автокефална Архиепископия на България с център Охрид, по-известна в публичността като Охридска архиепископия. 

По-особеното на това заседание бе, че ние запознахме формално колегите с текста от доклада за напредъка на Република Северна Македония, който бе приет тогава от Външната комисия на Европейския парламент и който се отнася директно за нашата Съвместна историческа комисия. Той буквално гласи, че ЕП „настоятелно призовава Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси да постигне ясни и осезаеми резултати; подчертава, че текстовете следва да отразяват тълкуването на исторически факти и данни от общата история на двата народа въз основа на обективни, автентични и основани на доказателства исторически източници и документи, научна интерпретация и исторически събития, както е предвидено във втория протокол към Договора с България“. 

Колегите от Северна Македония отговориха, че са разбрали за нещо подобно от медиите, но не са запознати официално (тоест от тяхното външно министерство и от политически власти) с текста на доклада и затова не го коментираха (б.р. впоследствие на 17 юни 2026 г. този текст бе приет окончателно от Европейския парламент). В краткосрочен план не съм оптимист, но истинският път напред за Северна Македония минава само през разбирателство с България и през сближение между нашите две общества на база на осъзнаването и приемането на нашата обща история.

Прочетете още »

Кой радикализира отношенията ни със Северна Македония?

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 6

Чувам, премиерът на Република Северна Македония Християн Мицкоски се оплакал пред журналисти, че България радикализира отношенията между двете държави. Имал си свои аргументи за такова твърдение. И те се крият в една дипломатическа нота, изпратена от Министерството на външните работи на Северна Македония до съответните институции в София, с която се информира за намерението на част от семейството на премиера да пътува за ски курорта Пампорово и поради неговия статут, се моли да получи грижа и внимание от страна на българските власти. Които, разбира се, съответните лица и структури в България оказват като добър съсед и като държава, която спазва изискванията на дипломатическия протокол. Датата е 6 януари 2026 г., ски сезонът е в разгара си, Християн Мицкоски като премиер на Северна Македония очевидно има претрупан дневен ред и затова изпраща съпругата си и малкия си син Антонио да покарат ски и да се порадват на зимата в Пампорово. 

Лично аз не виждам нищо лошо в това, напротив, смятам, че по този начин могат да се създават допълнителни канали за укрепване на взаимното доверие в една неформална среда. Знам за доста хора от политическия, стопански и медиен елит в Скопие, които имат имоти по българските зимни курорти, посещават ги често там и се радват на гостоприемството, което българската държава и хората им оказват. Е, сред тях, има и такива, на които България и нейният народ не слизат от устата, при това в негативен контекст, но какво, да не би да не сме го знаели? Парадоксът се крие на друго място. Съдържанието на нотата е обявено не от официални български институции или медии, а е поместено на сайта на едно патриотично сдружение, наричащо се „Грубовци, Енидже Вардар – родна Македония“. Кой стои зад него, не бих могъл да кажа, но във всеки случай нямам информация, че зад него надничат български официални структури или личности. Как хората от това сдружение са се добрали до въпросния документ, не знам, а и в случая не ме интересува. 

Ако питате лично мен, още в момента, когато нотата от Скопие бе изпратена в София и българските власти отговориха положително, вече знаех за нея. Как съм научил е друга работа. Това, че знам доста неща за отношенията ни, някои от които са напълно скандални, не ми дава право да ги изнасям на бял свят. Още повече, да манипулирам с тях. Тогава си казах – харесва им на хората от семейството на Мицкоски в Пампорово, да заповядат. Добре дошли! Не съм виждал нищо лошо в това, вече казах. 

Лошото е друго, но то е характерно за цялостното поведение на Мицкоски като лидер на управляващата ВМРО-ДПМНЕ и премиер на Република Северна Македония. Той се опитва да прехвърли вината за публикацията в социалните мрежи на едно сдружение, чийто характер и членове не знаем, върху официалните български власти. Нямало откъде другаде да изтече тази информация, а и не било редно чрез публикуването на ноти, каквито дипломатическите служби по цял свят си разменят ежедневно, да се търси политически и пропаганден ефект. Че нотата е основно средство за комуникация в дипломацията, това е старо правило откакто светът е решил да си общува. Но защо изтичането на подобна информация трябва, според самия Мицкоски, да се търси единствено в българските власти? Защо се елиминира възможността нотата да е била преснета и взета от архива на Министерството на външните работи на Северна Македония? Нека там да си търсят. 

Въпросът, всъщност стои така – а защо самият Християн Мицкоски, лидер на управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ и премиер на Северна Македония се чувства неудобство от споменатия факт? Защо се гъне пред журналисти в Скопие, поискали от него публично да признае дали съдържанието на нотата е вярно или не? И с всичко това да го тласкат към отговор, в който така да се оплете и да обърка в едно политическата си позиция с битието на семейството му, че за да излезе от тази ситуация, обвинява официална София в „радикализация“ на двустранните отношения? 

Виждам отговора на тези въпроси само в едно – фактът, че праща семейството си на почивка в България противоречи на цялостното му поведение като премиер да влошава отношенията със съседната държава. Когато лягаш и ставаш с антибългарска реторика на уста някак си не е редно децата и съпругата ти да отиват на отдих в страната, която обвиняваш във всички възможни грехове по отношение на Северна Македония. Когато системно и с всяка своя публична проява създаваш представата за себе си като стената, която ще спре „българизацията“ на Северна Македония, някак си не е редно да харесваш някой от българските курорти. А там, впрочем, по време на зимния сезон е пълно с туристи от съседната ни държава. Независимо дали става дума за Пампорово, Боровец и особено за Банско. 

Че с тази публикация Мицкоски се чувства като хванат по бели гащи, е повече от ясно. А реакцията му показва, че си остава на нивото на един провинциален политик, който освен да ругае и се заканва на съседите си, да им вменява вини, които те не носят, не знае нищо друго. А аз съжалявам съпругата и децата му, че са поставени в такава ситуация. Те за нищо не са виновни, а най-малко за това, че в Пампорово им харесва. 

 Костадин Филипов

Прочетете още »

Лектория „Македония“: Гостува Владимир Перев

Известният журналист и общественик от РСМ Владимир Перев бе гост на традиционната лектория на Македонския научен институт, открита от модератора Костадин Филипов на 11 юни 2026 г. в Македонския дом. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 6

В началото на експозето си гостът разказа за странното забавяне при преминаването му на граничния пункт при Деве Баир на път за София. Властите го разпитват за нападението срещу него в скопски магазин от ноември 2025 г. Случаят е надлежно регистриран в полицията още тогава, но служителите на границата изненадващо решават да проведат нов разпит точно сега. По време на лекцията журналистът подчерта, че македонските българи са подложени на сериозен натиск и трудно защитават своята идентичност. 

Според него вина за това имат и българските политици, които търсят партньорство с Белград, въпреки очевидната зависимост на Скопие от Сърбия. Днес в РСМ свободно се веят сръбски флагове и се рекламира „сръбското освобождение“ на областта, а местна българска банка финансира антибългарски прояви. Водещите телевизии в Северна Македония денонощно популяризират негативни новини за България. В същото време паметта за герои като Тодор Александров, Иван Михайлов и Кирил Дрангов съзнателно се заличава. Извършва се вандализъм над български гробове и се подменят имена на покойници. Гост-лекторът предупреди, че това не са изолирани инциденти, а организирана тенденция, която плаши българите в страната. 

Според Владимир Перев безспорен факт е, че броят на активните македонски българи намалява. Множество потомци на известни български фамилии са станали приближени на управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ. Още от времето на Никола Груевски, а по-късно и при Християн Мицкоски, те са изпращани на дипломатически постове или заемат важни държавни служби. Поради това, тези потомци на именити македонски българи предпочитат да не афишират българската национална идентичност на своите предци. Допълнителен удар върху чувствата на местните българи е и проблемът с бавното издаване на български паспорти за хора с доказан български произход за сметка на други лица. 

Известният журналист отправи препоръка към официална София да се ангажира много по-решително в отношенията си със Скопие. Според него България не трябва да разчита единствено на т.нар. френско предложение и на ветото. Перев смята, че македонският въпрос може да се реши само с активната намеса на София. За целта е необходимо българската държава да установи влияние чрез медии – радио, телевизия, вестници, интернет сайтове и др. Тя трябва да впрегне всички ресурси, за да повиши международната си активност, но и да се раздели със своя патернализъм. 

Лекторът призова българските учени да не позволяват налагането на македонския исторически наратив. Той нарече абсурдна ситуацията, в която българската наука трябва да доказва документални факти отпреди векове. Огромен парадокс е „да доказваме това, което е наше“, заяви Перев. Журналистът сподели подробности за работата по сайта „tribuna.mk“, в чието списване участва лично. Той припомни за репресиите срещу македонските българи в Скопие и София след Втората световна война, като направи сравнение между тогавашните режими в двете държави. Перев изрази вяра в хилядите млади хора, завършили образованието си в България. 

Според него именно те могат да допринесат с нови идеи и програми за трайното сближаване между двете страни. По време на дискусията присъстващите припомниха неуспешните опити от миналото за създаване на български медии в Македония, сред които „Дарик радио“ и вестник „Континент“, както и препятствията за откриването на български книжарници. Бяха коментирани редица болезнени вътрешно- и външнополитически въпроси, които стоят в основата на влошените отношения между София и Скопие през последните години. 

Доц. Александър Гребенаров

Прочетете още »

Присъединяването на Албания към Европейския съюз и политиката на Гърция

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 6

Албания напредва по своя път към Европейския съюз. Албания и ЕС проведоха на 26 май в Брюксел Осмата междуправителствена конференция в рамките на процеса на преговорите по присъединяване. След като страната успешно изпълни междинните цели за групата глави „Основни“, поредната среща в Брюксел имаше за цел да определи финалните критерии за тази група глави, които включват Глава 23 – Правосъдие и основни права, както и Глава 24 – Свобода, сигурност и правосъдие, функционирането на демократичните институции, реформата в държавната администрация и икономическите критерии. И от тази конференция стана ясно, че проблемът с корупцията и борбата с организираната престъпност ще продължава да бъде основното предизвикателство за Албания по пътя към ЕС. На 17 юни Европейският парламент прие доклада на Европейската комисия за Албания. 

За България и за българската общност в тази страна е важно, че в точка 20 на доклада се отбелязва „дългогодишното историческо присъствие на българската общност в региони като Преспа, Голо Бърдо и Гора и насърчава албанските власти да гарантират пълно зачитане на техните езикови, културни и образователни права, както и правата на другите признати национални малцинства в Албания“. 

Въпросът за правата на гръцката общност е споменат в точка 22, в която се „признава, че гръцкото национално малцинство запазва силното си историческо присъствие, особено в Южна Албания, и призовава Албания да гарантира защитата на правото на собственост“. Редица предложения за изменения в доклада, направени основно от гръцки евродепутати, бяха отхвърлени от Европейския парламент. Тези изменения имаха за цел да включат редица конкретни препоръки към Албания да гарантира и спазва културните и идентичностните права на гръцкото малцинство в страната – зачитане на автономността и правата на Автокефалната православна църква на Албания, осигуряване на правото на образование на майчин език на малцинствата, правата на собственост и опазването на културното наследство на гръцката общност, отхвърляне от Албания на всяка форма на исторически ревизионизъм, иредентизъм и териториални претенции срещу съседни държави. Въпреки че тези предложения за изменения не бяха приети от Европейския парламент, Преговорната рамка между Албания и ЕС, одобрена на Първата междуправителствена конференция, проведена на 19 юли 2022 г., съдържа в по-общ план тези гръцки искания (виж например точка 37 от нея). Гърция няма да се откаже по никакъв начин от защитата на културните и идентичностните права на гръцката общност в Албания и доказателство за това твърдение са не само предложените изменения на доклада на Европейския парламент, но и конкретни искания от гръцки евродепутати през последните години. 

 Така например, гръцки евродепутати периодично искат въпросите за учебниците по история и география в Албания и по-конкретно за съдържанието на чувствителни за Гърция теми да бъдат включени пряко в преговорната рамка на Албания за присъединяване към ЕС, да бъдат оценявани в рамките на основните принципи на процеса на присъединяване и дори да бъдат допуснати като причина за спиране на напредъка по съответните глави, ако Албания запази подобен род препратки в своите учебници. 

Последният случай на подобни въпроси е относно конкретни съдържания в албански учебници, в които областта Епир и части от гръцката област Западна Македония са включени в карти като исторически и етнически албански територии. За гръцката страна това не са просто технически и формални въпроси, защото „засягат историческата истина, правата на гръцкото национално малцинство в Северен Епир и отношенията на добросъседство, които са основен критерий за всяка страна кандидатка за членство“. Според гръцки евродепутати в тези случаи не става дума за второстепенен детайл от образователната политика на Албания, а за учебни материали, които възпитават у учениците – сред които и деца от гръцкото национално малцинство в тази страна – иредентистка представа за историята и географията за сметка на Гърция. 

Гръцката позиция е, че „държава, която се стреми към присъединяване към Европейския съюз, не може да обучава младите поколения с карти и разкази, които оспорват историческата истина, границите, правата на малцинствата и отношенията на добросъседство“. 

Отговорите от Европейската комисия на въпросите на гръцките евродепутати се смятат за неудовлетворителни от последните, защото липсва каквато и да е била категоричност дали ще бъдат предприети конкретни действия по отношение съдържанието на албанските учебници. Позицията на гръцките евродепутати е, че присъединяването към Европейския съюз не е автоматичен процес. То предполага уважение към правата, малцинствата, историческата истина и отношенията на добросъседство. Ако Албания иска да продължи към ЕС, първо, трябва да докаже, че не възпитава учениците си с иредентизъм. Този принцип, както и няколко конкретни искания, са включени отново в писмо, изпратено на 4 юни от гръцки евродепутати до Европейската комисия: 

„В отговора от 4.6.2026 г. на въпрос E-000653/2026 г. Комисията се позова общо на приобщаващото образование, правата на малцинствата и наблюдението на процеса на присъединяване на Албания. 

Първоначалният въпрос обаче се отнасяше до конкретни данни, внесени в гръцкия парламент, за учебници по история и география на Албания, които съдържат карти, на които гръцки територии се появяват като „албански“, и глави за „Чамърия“ (така в Албания наричат гръцката част на Епир – б.а.). Отговорът не оцени конкретното иредентистко и ревизионистко съдържание, нито отговори дали то ще бъде включено в рамката за присъединяване на Албания или дали ще бъде поискан двустранен или независим преглед на учебниците, съгласно международните насоки на ЮНЕСКО. Комисията се запитва отново: Разгледала ли е конкретните откъси и карти от албанските учебници, споменати във въпрос E-000653/2026 г.? 

Ще включи ли изрично въпроса за иредентисткото съдържание на учебниците в рамката за присъединяване и в следващите доклади за оценка на Албания? Ще поиска ли от Албания специален преглед на спорните учебници с участието на независими експерти?“. 

Едва ли въпросът за съдържанието на албанските учебници ще бъде включен директно в преговорната рамка на Албания за членство в ЕС, но темата за културните и идентичностните права на гръцкото малцинство в Албания ще продължи да бъде много важна за Атина и ще бъде използвана за системен натиск върху Тирана. Албания няма да може да се присъедини към ЕС без да изпълни исканията на Атина, свързани с уреждането на историческите въпроси между двете страни, защото Гърция нееднократно е доказала, че не се колебае да използва правото си на вето за защита на своите интереси. 

• Илюстрацията към материала е от карта в албански учебник по География за 11 клас, с. 43

Д-р Антон Панчев 

Прочетете още »

Петър Китанов от с. Лешко (1875 – 1912)

сп. "Македонски преглед", 2020, год. XLIII, кн. 4. Елена Чалгънова. Петър Китанов от с. Лешко (1875 – 1912) – един бележит възпитаник на Солунската българска мъжка гимназия...115 - 137

Петър Китанов Николов, родом от с. Лешко, Горноджумайско, e представител на плеядата доблестни българи, завършили Солунската българска мъжка гимназия[1]. 

Оскъдна е информацията за неговия жи вот, особено в частта за обучението му в Солун. Макар и недостатъчна, наличната такава красноречиво свидетелства за будното национално самосъзнание и силен дух на Китанов – качества, за първи път прояве ни осезаемо именно в славната Солунска гимназия[2]. 

Известна е годината, но не и точната дата на неговото рождение – 1875 в Лешко, селище с важно значение за културната и револю ционната история на Горноджумайския край. Ценни документи и сви детелства, свързани с историята на селището, са безвъзвратно уни щожени по време на Балканските и Първата световна война. Въпреки това е известно, че през 1800 г. лещани вече имат килийно училище. Тук се намира и най-старата църква в Горноджумайска околия – „Св. Архангел Михаил Гавриил“ от 1816 г., построена с ферман, издаден от султан Махмуд II[3]. 

Разположено в източните склонове на Влахина планина, селото се дели на горно и долно, с 15 махали. Първата, с която започва изброяването в своето краеведско изследване С. Роячки, е „Хайдушката“. В нея живее и Петър Китанов. Пак според краеведа жителите на тази махала, наричана още „Айдучката“, са част от големия „хайдушки род“, водещ началото си от първата половина на XVII в. 

От нея „излизали много комити, войводи – борци за народна свобода“. С основание може да се каже, че видни представители на тази фамилия са бащата на Петър Китанов – заможният и влиятелен търговец Китан, „авторитет на селото“ и най-богат човек в Горноджумайско, според някои изследователи, а също и Александър Китанов, по-малък брат на Петър Китанов[4]. 

Освен състоятелен човек, Китан е щедър дарител и спомоществовател на Лешко. Той участва в ор ганизацията и изграждането на селската църква „Св. Богородица“, както и на училището, започнато през 1902 и завършено през 1906 г. То е застроено като частно здание на името на Стоица Джоров, по ради обстоятелството, че „правителството спъвало просвещението и забранило строенето на училището“[5]. 

Паралелно с това Китан е член на селския революционен комитет, подпомага сериозно ВМОРО с па рични средства и пр. Той участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878 – 1879 г., заради което е хвърлен в турския зандан, а семей ството му е малтретирано. Същото се случва и след Горноджумайското и Илинденското въстание, като след последното неговата къща и тези на братята му – Стоян, Стоил и Иван, са изгорени[6].

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Светлопис за Илинден (3)

сп. "Македонски преглед", 2020, год. XLIII, кн. 4. Петър Кърджилов. Светлопис за Илинден (3). Фотографии, заснети по време на Илинденското въстание (1903 г.) и използвани от Фредерик Мур за илюстрирането на книгата му „Балканската следа“ (1906 г.)...87 - 114

"С книгата си „Балканите отвътре“ (1904 г.) англичанинът Реджиналд Уайън проправя пъртина, по която скоро тръгват и други негови колеги. Един от тях е Фредерик Мур / Frederick Moore (1877 – 1956), който през 1903 г. на няколко пъти посещава България – все във връзка с „македонските работи“. Още на 28 март/ 10 април[1] той изпраща кореспонденция от София, която изпроводилият го лондонски всекидневник „Дейли Експрес“ отпечатва на 3/16 април. 

На 22 септември софийският вестник „Вечерна поща“, след като уточнява, че Мур е „американский вестникар, който работи за английските илюстровани вестници“, съобщава, че той „въпреки запрещението на турски те власти, е влезъл в Македония, посетил е разрушения град Крушево, бил е в Битоля, посетил е други местности, гдето се разиграваха на последно вре ме покъртителните сцени на турските зверства и е направил многобройни фотографически снимки“[2]. 

Точно след месец отново ежедневникът „Вечерна поща” информира за заминаването на „г-н Моор, кореспондент на „New-York’s Tribune“, който, сбогувайки се с интервюиралия го репортер на софийския вестник, обещава да опише всичко, видяно от него, в „пътните си бележки, заедно със снимките, които можах да направя“[3]. 

И Фредерик Мур сдържа обещанието си – през 1906 г. излиза книгата му „Балканската следа“, визуализирана „с 62 илюстрации и една карта“[4]. Снимки от Македония Около 15 от фотографиите наистина се оказват правени в Македония (най-вероятно през лятото на 1903 г. – до 22 септември, когато Мур вече се е завърнал оттам в София[5]): в Солун [Salonica] – „Разрушената Отоманска банка“ (с. 116), „Проникване в бърлогата на динамитаджиите“ (с. 116), няколко изгледа от града; в Битоля [Monastir] и Горна Джумая [Djuma-Bala] – улични сцени; в „Адската дупка“ Крушево [“Hell Hole”, Krushevo] (с. 274), всред руините на опожареното и обезлюдено село Кремен [Kremen] (с. 244). 

Две от солунските фотографии: „Разрушената Отоманска банка“ и „Проникване в бърлогата на динамитаджиите“. В последните години на XIX в. група ученици от Солунската българска мъжка гимназия, най-младият от които е осмокласник по днешному, се побратимяват със смъртта и поемат с гемията на ре волюцията из бурното житейско море. 

Поради това биват наричани „гемиджии“, а и „велешчани“ (повечето от тях са родом от град Велес). На 15 и 16 април 1903 г. заговорниците се сдобиват и с прозвището „динамитаджии“, след като извършват поредица от атентати в Солун: подпалват френския пътнически параход „Гвадалкивир“, пуснал котва в тамошното пристанище, опитват се да взривят влако ва композиция, хвърлят във въздуха градския водопровод и тръбната мрежа, захранваща със светилен газ уличното осветление. 

Под прикритието на спусналия се мрак Йордан (Орце) Попйорданов запалва фитила на динамита, струпан в основите на Отоманската банка (до която е прокопан тунел). Сградата на англо-френската кредитна ин ституция (най-голямата на Балканите) рухва – оцелява единствено част от фасадата ѝ, запечатана върху първата от изброените по-горе снимки. 

Последствията от Солунските атентати не закъсняват – повечето от невръстните конспиратори загиват в престрелки с полицията, „турският гарнизон и фанатизираните мюсюлмански тълпи се отдават на необуздани насилия над българското население в града“[6] – тъкмо тези изстъпления се е опитал да илюстрира Фредерик Мур с втората снимка, озаглавена „Проникване в бърлогата на динамитаджиите“, а и да подскаже съдбата на оцелелите, включвайки в книгата си фотографията „Заточеници, откарвани всяка седмица по вода от Солун“ (с. 126). 

 Любопитен е фактът, че тя се появява през октомври 1903 г. в лондонския илюстрован вестник „Сфера“ – абсолютно същата, но под титула „Македонската неволя – заподозрени българи (заточени от турците) напускат оковани Солун“[7], предоставена (според надписа под нея) на редакцията от Бюрото за илюстрована преса. Дали то я е получило лично от Фредерик Мур или незнайният ѝ автор е разрешил на американеца (посредством Бюрото) да я ползва за онагледяването на книгата си, не се знае. Но може да се предположи, че фотографията е вдъхновила художника Фредерик де Хаенен (1853 – 1928), защото той я превръща в рисунката „Заточени българи, напускащи Солун“, която пък илюстрованият седмичен вестник „График“ публикува в средата на ноември[8]. 

Това „мултиплициране“ и „трансформиране“ е поредното доказателство както за недоимъка на изобразителен материал по темата, така и за усилията, полагани от лондонските издания да запознаят (колкото се може по-детайлно) британското общество с драмата, разиграваща се на Балканите..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »