Гоце Делчев - българският юнак от Македония

Гоце Делчев
(4 февруари 1872, Кукуш - 4 май 1903, с. Баница)

   В традиционния песенен фолклор има една разтърсваща песен, така великолепно изпята от Любка Рондова. Иде реч за „Черна се чума зададе“, и юнакът, който е излязал „там долу Демир капия“ за да я пропади и спаси народът от злата сила.

 Гоце Делчев заема особено място в нашето освободително движение след 1878 г. Има немалко опити през различните исторически времена, дори до днес върху неговата личност да се надяват идеологически знамена. Гоце бил социалист и затова изключен от Военното училище, а след това оглавява т.нар. левица в македоно-одринската организация, където той е нейн ръководен деец от 1894 г. Гоце е анархист, защото избира през бунтовната 1903 г. тактиката на атентати. 

 Без ни най-малко да се подценяват революционно-демократичните му възгледи доста съмнително е приписваното авторство на Гоце върху често цитираната мисъл – „Аз разбирам светът, като поле за културно съревнование между народите“. Истинско скодоумие е личността на Гоце Делчев да се представя като носител на антибългарската македонистка идейна щампа. Гоце, синът на българския народ от родния Кукуш, дн. Килкис, Република Гърция най-добре успява да се защити чрез своето дело из отечественото ни етническо землище, както и чрез своето богато епистолярно наследство, вече, за всеобща радост публикувано.

 Значим е делът в тази посока на неговите първи биографи и съратници – П. Яворов, Хр. Силянов, по-късно на М. Чаков, П. Манджуков Георги Николов Делчев, останал в народната памет с любвеовилното четирибуквено Гоце е пример за впечатляващо явление в освободителното движение на македонските българи. Няма друг виден ръководител на тайнствена ВМОРО, който така искрено да е обгърнат от обичта на народа си. Аргументите от този оценъчен извод могат да бъдат подирени в две основополагащи посоки: Първата е в мащабите и географското пространство на неговото революционно строителство. Гоце е прекалено откровен при градежа на мистериозната конспирация, не е особено загрижен дори за личната си сигурност. 

Въпреки че завършва Военното училище той не блести с кой знае какъв командирски манталитет в създадената от него нелегална армия на вътрешната революционна организация. Истинската сила на Гоце, на добрия и често пъти милозлив юначен войвода е в друго направление. Той е всепризнатия апостол сред подвластните на Османската империя македоно-одрински българи.

 Гоце има историческа заслуга през „второто комитетско десетилетие“, 1893-1903 г. с обаятелните качества на целеустремен организатор и идеен вдъхновител в освободителното движение на народа ни. В революционната проповед на Гоце, така красиво описана от придружаважия го поет от Чирпан има дух и сила, които са явление в „държавата на ВМОРО“. Навсякъде юнакът от Кукуш създава мрежа от предани съзаклятници срещу „черната чума“. Навсякъде познават необикновения апостол – От София, до Мелник и Солун, от Бургас и Странджа през пограничните пунктове и нелегалните канали до албанските планини. Затова Михаил Чаков, неговият съратник и свидетел на предсмъртния му миг тридесет години по-късно основателно го нарича „сърцето на Македония, великият апостол, олицетворителят на движението”. Знакът за втората посока е заложен в споменатата песен. Там е непоклатимата оценка на обикновения български труженик за своя най-познат, обичан и храбър юнак. Никак неслучаен исторически достоверния извод. Безименият творец драматично разкрива изборът пред „вярната дружина комити, млади юнаци“, все борци срещу „черната чума“, които са призвани да я пропъдят от „жална Македония“. Навеки запазеното в съкровената народна памет решение е само едно - „Избрал се е Делче войвода“. 

  Младият юнак, на 31 години участва в първото си и последно сражение. Апостолът никак не се страхува от смъртта и той е най-силният пример в националната борба за революционна самопожертвувателност. Гоце сякащ предчувства пепелищата от революционния пожар. Сам дири смъртта си и я намира в Баница, Сярско. 

 Но Гоце остава и друг не по-малко величав пример – на народния водач, които споделя, съпреживява и е готов да изгори за своите страдащи съотечественици, подвластни на обречената Османска империя. Ето защо народът така вдъхновено създава и пее песни за своите юнаци. Издига им паметници, които никой няма да оскверни и разруши. Успехите на всяка нация и държава се коват от нейния жертвен елит, а волята й за облик се защитават от такива юнаци, като Гоце. Делчев войвода е обезсмъртен чрез велик неръкотворен паметник, издигнат в сърцето на признателния народ. 

  Реквиемното звучене на песента „Черна се чума зададе” увенчава подвига на Гоце, на обичания юнак, дръзнал сам да излезе в неравна битка с „черната чума”. Точно затова народният герой и кумир успява да вдъхне вяра сред македонските и тракийските българи, да се изправят в битка срещу Османската империя. Няма съмнение споменът за Гоце е все още жив и чувствен. В памет на революционното му дело има създадени най-много народни песни, които продължават да се пеят Потомците обаче на неговите многобройни съзаклятници продължават да бъдат длъжници на именития български войвода... 

 Доц. д-р Димитър Тюлеков

Прочетете още »

Отношенията между Сърбия и Република Северна Македония през 2024 г.

Среща на президента на РСМ Гордана Силяновска-Давкова с посланика на Република Сърбия в Скопие Невена Йованович, 29 май 2024 г.

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 2, Бисер Банчев. Отношенията между Сърбия и Република Северна Македония през 2024 г.... 127 - 160

"...Двустранните отношения при управлението на ВМРО – ДПМНЕ (юни – декември 2024 г.) По същото време нараства относителната тежест на политическите представители на местните сърби в Република Северна Македония. 

На 23 юни 2024 г. е избрано новото правителство на страната начело с Християн Мицкоски. В управляващата коалиция, доминирана от ВМРО – ДПМНЕ, участва и Демократическата партия на сърбите в РСМ, а нейният предсе дател Иван Стоилкович е определен за вицепремиер и министър за отно шенията между общностите. Срещу неговата номинация реагират остро част от албанските политици, които наричат Стоилкович „сърбин с пути нистки убеждения“. На тях не е необходимо да се напомня, че през 2017 г. са били разсекретени документи по едно разследване, което директно определя Стоилкович като свързан със сръбското разузнаване[40]. 

Съвсем логично, за спорното назначение се наблюдават положи телни реакции в сръбските медии. Те обаче почти не коментират факта, че коалиционен партньор в правителството в Скопие става албанска пар тия, за която се смята, че е близка до властите в Косово. Първият месец след формирането на правителството дава много възможности за сътрудничество между Сърбия и Република Северна Македония. Започва се с горските пожари, обхванали Балканския полу остров през лятото. На два пъти в РСМ долитат на помощ хеликоптери на сектора за реагиране при бедствия и аварии към сръбското вътрешно министерство[41]. 

В друг пример за сътрудничество сръбски полицаи са 39 изпратени да подпомагат своите колеги в Охрид по време на туристиче ския сезон[42]. Те остават там до края на август. Все по-успешно функцио нира общият граничен преход Табановце[43]. 

Трите гореизброени теми са повод за Ивица Дачич, вече в ролята на вътрешен министър, да посети РСМ. Той поставя и въпроса за косовския гражданин Блерим Рамадани, за който има международна заповед за арест, издадена от Интерпол по искане на Сърбия, където е обвинен за военни престъпления. Рамадани е задържан и поставен под домашен арест в Република Северна Маке дония, но обжалва перспективата да бъде екстрадиран в Сърбия. Дачич изразява очакване косоварят да бъде предаден на властите в Белград. Това се случва на граничния пункт Табановце, в рамките на срещата между Дачич и неговия северномакедонски колега Панче Тошковски. Разговорите между двамата продължават на следващия ден в Белград, където Тошковски е приет и от премиера Вучевич[44]. 

Забелязват се многобройни признаци за интензификация на двустранните отношения. Изглежда че сръбската посланичка в Скопие Йованович е получила указание да работи енергично за това. В рамките на първите десет седмици след формиране на северномакедонското пра вителство тя посещава министрите на външните работи, на вътрешни те работи, на културата, на дигиталната трансформация, на отбраната, по европейските въпроси, на енергетиката и минералните ресурси, на ромската интеграция. Само последният от събеседниците е ром, като нито един от останалите не е с албански произход. В министерството по европейските въпроси посланикът не се среща с министъра, който е албанец, а с неговата заместничка[45]..." 

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Комунистическият македонизъм (1934 – 1944 г.)

Оцветена снимка на студенти от Вардарска Македония в Белград, симпатизанти на МАНАПО (средата на 30-те години на ХХ в.). 

На горния ред трети отдясно на ляво е Страхил Пинджуров (Страшо Пинджур), син на българския герой Димитър Пинджуров (1884 - 1915) и внук на първата жена, член на ВМОРО в Тиквешията, баба Наца Пинджурова. Жестоко инквизирана от сърбите по време на Тиквешкото въстание 1913 г. Именно на такива деца - сираци или полусираци, както и крайнобедни, но произлизащи от уважавани български фамилии в Македония, залагат сърбите в стремежа си да бъде посърбен елита на народа край Вардар. Или ако не посърбен, то поне да бъде с изкоренено българско самоопределение. Макар, че Страшо Пинджур така и не става сърбин, посятото в детските и юношески години пренебрежително неуважение към всичко българско, дава своите резултати през 30-те и 40-те години, когато той става един от водачите на комунистическото движение в Македония.

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 2, Костадин Иванов. Комунистическият македонизъм (1934 – 1944 г.) – политика и пропаганда... 93 - 127

"...През втората половина на 20-те години на ХХ в. започва постепенна преориентация в националните възгледи на комунистите по македонския въпрос. Сред тях упорито започват да си пробиват път македонистки схващания за националната принадлежност на българско то население в Македония. От комунистическите документи трайно изчезва етнонимът „македонски българи“, на чието място се появяват политическите термини „македонци“, „македонски народ“, „македонско население“[1]. 

През 1928 г. комунистическият печат призовава за „масова революционна борба и съюз с работническата класа“ за извоюване на „национална свобода“ на „македонския народ“. Акцентът върху националната обособеност на Македония добива израз в нейното включване в рамките на Балканска народна федеративна република[2]. 

Процесът на трансформация може да се смята за приключен с приетата на 11 януари 1934 г. резолюция от Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (Коминтерна) за съществуването на „македонска нация“ и „македонски език“. Резолюцията е проява на „двуетажността“ във външната политика на Съветския съюз[3]. 

Съветската дипломация отстоява позицията, че „македонците, които се борят за своите национални права против великодържавното угнетяване“ във Вардарска и Егейска Македония имат право на „самоопределение до отделяне“[4], но не и „македонците“ в Пиринска Македония, които признава за българи и свободни хора. За разлика от официална Москва, Коминтернът, без да отрича този съветски принцип, провъзгласява българите от трите македонски дяла за отделна „македонска нация“, която е подложена на национално потисничество. Разнопосочността в действията на комунистите е привидна и умело маскира една двулична и вероломна политика...

С цел неутрализиране на бъдещите носители на съпротивата против режима, в Сърбия са изпращани да завършат средно образование деца на членове на ВМРО и на „твърди българи от Южна Сърбия“[38]. 

По време на гимназиалното си обучение, българските ученици са настанени в интернати, в които им е осигурена пълна издръжка и безплатно получаване на храна, облекло, учебници и подслон. Откъснати от своите семейства, в интернатите те преминават през специален курс по „патриотично“ обучение и възпитание, воден от сръбски учители и военни, който редом с гимназиалното образование в сръбска среда трябва да ги превърне в „прави сърби“ или както казват тогава в Македония в „еничари“[39]. 

През 1934 или 1935 г. ЮКП започва да изпраща свои представители в интернатите[40], които да про пагандират комунистическите идеи сред намиращите се там македон ски гимназисти. От сръбските гимназии и интернати излизат не един и двама ма кедонски младежи с разколебано българско национално самосъзнание, чужди на освободителните идеали на македонските българи. Именно сръбски възпитаници в процес на денационализация и асимилация ЮКП привлича на своя страна. Постепенно македонски студенти се превръщат в основния рупор на комунистическата пропаганда. 

През юни 1939 г. югославското военно контраразузнаване ги посочва като най-дейните комунистически агитатори в Македония[41]. В пропагандата на македонизма не вземат участие част от младите кадри и по-възрастното поколение комунисти, които изповядват автономистки убеждения и очакват подкрепа от Германия и Италия при решаването на македонския въпрос[42]. 

Възпитани като българи, израснали с идеологията на българското националноосвободително движение и намиращи се сред борещо се за българска свобода население, те не могат да се откажат от своето национално име и да прегърнат натрапвания им македонизъм. Илюстрация на естеството на проблема е изповедта на Венко Марковски (1915 – 1988) във връзка с бягството му в България през 1938 г. и завръщането му в Македония през 1944 г.: „От Скопие дойдох българин, в София станах македонец....от македонец в България отново станах българин в Македония“[43]... 

Вместо с убедени македонци комунисти, които да поставят началото на процес на изграждане на „македонска нация“, ЮКП се сдобива във Вардарска Македония с национални групи на комунистите-автономисти и под дръжниците на македонизма... Комунистическият македонизъм намира хранителна среда за развитие сред младежи с разколебано от сръбската асимилаторска политика българско национално съзнание. С основание първият областен директор на Скопска област през 1941 г. Антон Козаров отбелязва, че комунизмът е получил разпространение предимно сред „млади хора, които са формирали в себе си комунистически мироглед, като резултат на денационализаторското влияние на сръбската власт“[65]. 

Младежите комунисти са най-често са бивши и настоящи възпитаници на Белг радския университет. Много от тях са завършили средно образование в Сърбия. Подобна биографията имат редица македонски комунисти като Лазар Колишевски (завършил военно-занаятчийско училище в Крагуевац), Лазар Мойсов (завършил гимназия в Горни Милановац и след това постъпил в юридическия факултет на Белградския университет), Блаже Конески (получил диплома за средно образование от гимназията в Крагуевац и продължил обучението си първо в Медицинския, а след това във Философския факултет на Белградския университет), Христо Джунов (възпитаник на гимназията в Крагуевац и Белградския универ ситет), Боян Зафировски (завършил гимназия в гр. Ужице и учил право в Белградския университет през 1935 – 1937 г.) и др..."

Целия материал четете до-късно...

Прочетете още »

От „Скромни“ до „поручик Брезов“

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 2, Калоян Васев. От „Скромни“ до „поручик Брезов“: политически лъкатушения и идейна еволюция на Иван Михайлов (1919 – 1924 г.)... 9 - 52

"...Първият по хронология и значение е безспорно земляческият принцип. Отседнал при леля си Санда Суруджиева в София и запи сал право в Юридическия факултет на Софийския университет, Михайлов влиза в по-тясно общуване с многобройната щипска колония в българската столица. В контекста на македонското движение, щипяни упражняват сериозно влияние чрез именития си съгражданин и член на ЦК на ВМРО – Тодор Александров. Вероятно щипският куриер Ване Параспуров (1888 – 1933) е този, който, по заповед на Александров и на задграничния представител Георги Баждаров (1881 – 1929) (учител на Иван Михайлов от Солунската гимназия) се свързва с Михайлов и му предлага да заеме поста на секретар на Задграничното представи телство на ВМРО на ул. „Гурко“ 22.[13] 

Другият бивш учител на Михайлов – членът на ЗП Кирил Пърличев (1875 – 1944), маркира това назначение като ключово за революционния път на младия щипянец: „Тодор Александров бе повикал за машинописец един сух, рус, млад момък, който едва дигаше клепачи, за да види посетителя. Работата на Организацията се засилваше, Тодор Александров и Протогеров въз ложиха освен писарство и друга техническа работа на младия момък, който едновременно с това четеше и лекциите на професорите от юридическия факултет при Софийския университет“[14]. 

Землячески ят принцип играе първостепенна роля при този избор – в спомените си Славе Иванов (1888 – 1948) пише, че той е препоръчал Ванчо на Тодор Александров като свой роднина и като „момче, нашенче, [което] да знае да пише, главно да знае „що не треба да говори“. Рекох му за Ванчо. Александров познаваше фамилията, но него не. Рекох да е Ван чо полезен за нас, защото често идваше при тетка си, аз го познавах и виждах в него добри страни. Отведох Ванчо при Александров и от този ден той почна работа“[15]. 

Още в първия им разговор Алексан дров припомня на Михайлов, че го е срещал като дете в дома на Мише Гаврилов[16]. Важността на щипската линия във връзката на Михайлов с учителя му Александров е подчертана и от друг щипянец – Христо Настев (1876 – 1962), който отбелязва, че младежът става част от лич ната клиентела на члена на ЦК на ВМРО: „Понеже след сключения през 1918 г. мир в Солун от общата война и Щип с брегалнишката област остана под новото робство, Ванчо бе лишен от всяко общуване с родителите си в Щип, вследствие на което и издръжката му в София беше станала проблематична, за да може да свърши университета. Поради семейните им връзки с Тодор Александров, като съседи в кв. Ново-село на Щип, последния чрез организацията беше го улеснил материално. Привързвайки го по тоя начин към себе си, беше го посветил в тайните на В.М.Р.О.”[17] 

Бележките на Михайлов относно ранното му революционизиране потвърждават значението на Александров като ос новен негов покровител[18]. Вторият фактор е специфичната роля, която канцеларията на ЗП на „Гурко“ 22 играе непосредствено след Солунското примирие и пре ди Ньойския договор – оттам ЦК на ВМРО организира своята печатна пропаганда, складира оръжие, там се намира и архивът на XI Македонска пехотна дивизия, там Тодор Александров, Александър Протогеров (1867 – 1928) и Петър Чаулев (1881 – 1924) дават издръжката на бивши войводи и четници. Всичко това осигурява на Ванчè Михайлов огромен набор от контакти сред македонската емиграция и революционното движение по целия му вертикал – фактор, който ще се окаже от значи телно политическо значение[19]. 

При все още невъзстановена Вътрешна организация, канцеларията на ЗП е натоварена с извънредно много и разнообразни правомощия и дейност, превръщайки се в пространство на онова малко ядро македонски дейци, от което ще поникне възобно вената ВМРО. Ефективността на това ядро впоследствие ще даде основен довод в полза на вождистките тенденции в ръководния стил на Ванчè Михайлов. Арестът на Александров и Протогеров през ноември 1919 г. и последвалото им бягство показват релефно не само че щипският землячески принцип функционира ефикасно, но че и той е сред водещите в поддържането на конспиративната мрежа на ВМРО в София. По това време Иван Михайлов е в близък контакт със съратниците на Тодор Александров, измъкнали го от ареста – Стоян Мишев (1882 – 1924), бивш щипски околийски войвода, секретаря му Славе Иванов, също от Щип, Михаил Монев (1881 – 1944), зет на Александров, журнали ста Петър Завоев (1880 – 1969), Гьошо Прилепчански (1889 – 1949) и Иван Арсов, също щипяни[20].

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Македонско студентско дружество „Вардар“

106 години от основаването на Македонско студентско дружество „Вардар“ – легална, академична организация на студентите бежанци от Вардарска и Егейска Македония, следващи в Софийския университет. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 2

Д-р Володя Милачков

Дружеството е основано през февруари 1920 г. Целта му е да работи за организирането и издигането на студентите от Македония в културно-просветно и обществено-политическо отношение и да се бори за осъществяване на принципа за автономия на Македония. За постигане на целите си то си служи с културно-политически средства – организиране на беседи, вечеринки, концерти, печатни издания, изпращане на петиции, меморандуми и пр. до световни организации. „Вардар“ се ръководи от петчленно настоятелство, избирано от общо годишно събрание с едногодишен мандат.

Пръв председател на дружеството е Иван Михайлов от с. Ново село, Щипско. В първото настоятелство влизат още Илия Бугарчев от Дойран, Йордан Чкатров от Прилеп, Кръстьо Велянов от Крушево, Зора Здравева от Щип и Стоян Карамихайлов от Сярско. За председатели в следващите години са избирани Йордан Чкатров, Васил Шалдев, Кирил Дрангов, Асен Аврамов, Любен Димитров, Петър Ацев, Живко Гелев.

Дружеството е сред учредителите на Македонския студентски съюз в чужбина (1925 г.) и негов активен член. През 1925 г. то създава Помощен институт, който ръководи международната му дейност. Основан е и специален фонд „Пропаганда в чужбина”, в който са събрани над 1,2 мл. лв. През 1926 г. е приет нов устав, който дава право на студенти бежанци от всички висши училища в България да членуват в дружеството. 

През 1929 г. то създава свой клон във Варна, а членският му състав е над 400 души. Негов печатен орган е в. „Вардар“. Дружеството издава и поредицата сборник „Илинден“, посветена на Илинденско-Преображенското въстание, от която излизат 10 книжки, а също десетки книги, брошури, албуми и др. по Македонския въпрос. На дружествените издания сътрудничат български и чуждестранни учени, журналисти и общественици като проф. Л. Милетич, проф. Ст. Младенов, С. Радев, Н. Бъкстон, Л. Ламуш и др. 

Вардарци провеждат ежегодно агитационна седмица за пропагандиране на българската кауза в Македония. Те честват 6 май като свой патронен празник и Ден на падналите за свободата на Maкедония младежи. Дружество става школа за подготовка на кадри за всички легални и нелегални освободителни организации на македонските българи. След 1928 г. „Вардар“ прави усилия за изясняване пред българската и международната общественост на причините, довели до разцеплението във BМРО. Студентското дружество застава на страната на ВМРО – Ив. Михайлов. През 1934 г. то е разтурено от правителството на деветнадесетомайците. Негов наследник и продължител е студентска корпорация „Шар” (1936–1944).

Прочетете още »

151 години от рождението на Климент Шапкарев

Климент Кузманов Шапкарев (30 януари 1875, Охрид – 12 септември 1949, Битоля). Псевдоним – Август. Син на българския етнограф и фолклорист Кузман Шапкарев и баща на проф. Петър Шапкарев – първия председател на възстановения през 1990 г. Македонски научен институт.

 Завършва Българската мъжка гимназия в Солун (1892), химия и биология във Висшето училище в София (1898). Учител в Самоков, Одрин, Битоля. Близък приятел и съмишленик на Гоце Делчев. Секретар на Окръжния комитет на ВМОРО в Одрин (1904–1906). Делегат на Рилския (1905) и на Кюстендилския (1908) конгрес на организацията. В Първата балканска война е доброволец в 52-ри пехотен полк, а през Междусъюзническата – в щаба на Македоно-одринското опълчение и член на Цензурната комисия във Велес. След войните е учител в земеделското училище в Садово. По време на българското управление във Вардарска Македония учителства в Битоля. Автор на брошурата „Спомени и мисли за Гоце Делчев”, части от която са поместени по-долу.

 „.По мое мнение Гоце би приел една малка славица – ето каква: да пише някога в историята, всемирната история на всички културни народи в света от всички векове, че съществува на земното кълбо български народ, че има от тоя народ една част, която се казва македонски българи и които са достигнали до Бяло море, заели отечеството на Александра Македонски, който имаше владения и в Азия и в Африка. И че македонските българи са потомци на Кирила и Методия, що преди 1000 години дадоха светлина на цялото славянство. Днес тия същите македонски българи работят и се жертват за своята пол[итическа] свобода, за да издигнат знаме, хубаво за цялото човечество, за всички народи във всички векове, знамето на абсолютната свобода и безграничната любов, както той ги разбираше…”.

Климент Шапкарев. Из „спомени и мисли за Гоце Делчев”, Пловдив, 1934, 14–15. Целият текст на брошурата може да видите тук

Д-р Йордан Мантарлиев

Прочетете още »