МНИ със 7 пожелания към учениците в НГДЕК по случай 15 септември

неделя, 26 септември 2021 г.


Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 9

Приветствие от Македонския научен институт за откриването на учебната година в Националната гимназия за древни езици и култури На 15 септември 2021 г. по повод „Първият учебен ден“, научният секретар на Македонския научен институт Владимир Митов беше поканен в качеството си на историк и възпитаник на Националната гимназия за древни езици и култури (НГДЕК) за приветствие. Събитието се състоя в двора на Класическата гимназия на ул. „Баба“ в квартал „Модерно предградие“. 

Вл. Митов, пожелавайки много здраве на директорите, учителите, учениците и техните родители, които присъстваха на церемонията по откриване на учебната година, даде своите препоръки към учениците: 

1) Обичайте училището! 
2) Уважавайте учителите! 
 3) Не спирайте да мечтаете, защото мечтите не свършват с това да бъдете приети в Класическата гимназия! 
4) Бъдете постоянни и учете системно уроците си! 
5) Задавайте въпроси на учителите си, ако не сте разбрали добре някой урок или искате да научите нещо допълнително! 
6) Бъдете дисциплинирани, за да може учителите да могат да проведат спокойно своите уроци и да не пречите на съучениците си, които слушат учителя! 
7) Спортувайте! Първият учебен ден в НГДЕК уважиха заместник-министърът на културата доц. д-р Пламен Славов, както и Кирил Вълчев – директор на БТА, възпитаник на училището. Тържеството завърши със водосвет.

Доц. д-р Георги Николов: Българската история не е нито обща, нито "споделена"

петък, 24 септември 2021 г.

За именната система на комитопулите, за най-новите изследвания за българското царство на Самуил, за опитите да се минимизира значението на Битолския надпис с председателя на Македонския научен институт и преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, медиевиста доц. д-р Георги Николов разговаря журналистът Костадин Филипов.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 9

– Доц. Николов, в навечерието сме на 6 октомври, поредната (макар и не кръгла) годишнина от кончината на българския цар Самуил. Вие сте един от добрите познавачи на живота и делото му. Има ли в научната общност някои нови факти или заключения, с които да посрещнем тази годишнина и които да обогатяват научното ни познание за велия български владетел? 

– Днес, 1007 години по-късно, името на цар Самуил († 1014)) отново е „в устата на българите“, както пише византийският автор от ХІІІ в. Йоан Ставракий. Българската историческа наука все по-често се обръща към неговото дело като военачалник и цар. Нови исторически извори не са открити, но в последните десетина години бяха направени важни уточнения за историята на Самуилова България. Наскоро издадената библиография от мен и колегата Силвия Аризанова дава възможност на четящите люде да се запознаят с българските публикации на тази тема от последните десетилетия (Самуилова България в българската историопис. Библиография (1945–2000) (Македонска библиотека № 54). София, 2020). 

Интересни уточнения върху някои страни от политическата история на Самуилова България бяха направени и от редица чуждестранни учени като Петер Шрайнер (Германия), Дмитри Поливяни (Русия), Мачей Саламон (Полша), Сърджан Пириватрич (Сърбия) и др. 

– Наскоро изслушах една крайно интересна изложена от Вас теза за именната система в семейството на комит Никола и Рипсимия и за името на цар Самуил в историческите извори. Бихте ли разказали за това? 

– Родословието на българския цар Самуил (997–1014) и неговите родственици е било предмет на изследване в публикации както на български, така и на чужди автори. Има няколко безспорни факта, засвидетелствани в историческите извори. На първо място трябва да се отбележат старозаветните имена на четиримата сина на комит Никола – Давид, Моисей, Аарон и Самуил, наречени комитопули (κομητόπουλοι). 

Изтъкването на старозаветния произход на българите има дълбоки корени. В кратка латинска хроника от 334 г. за родоначалник на българското племе е посочен Зиези: Ziezi ex quo Vulgares. Именуването със старозаветни имена е било обичайна практика за новопокръстените (пра)българи още от 60-те години на ІХ в. Показателно е, че синовете на българския княз Борис І (852–889/893, † 2 май 907 г.), родени след покръстването, носят старозаветни имена (Гаврил, Симеон, Яков), както това се вижда от латиноезична приписка в едно Евангелие от Чивидале: Hic sunt nomina de Bolgaria inprima rex illorum Mihahel... et filius eius Rasate. et alius Gabriel. et tercius filius Simeon. et quartus filius Iacob. Тази практика на именуване се забелязва като трайна тенденция в средите на управляващата българска династия през Х–ХІ в. Не е случаен и друг факт. И преди, и след покръстването (пра)българите подчертават родовата си принадлежност. По тази причина българският цар Йоан-Владислав (1015–1018) в строителния и летописен надпис от Битоля (1016 г.) се нарича българин родом. 

Сред историческите извори пръв Йоан Скилица (втора половина на ХІ в.) споменава комитопулите. Важно е да се отбележи, че византийският хронист на два пъти в своето изложение представя четиримата братя в една и съща последователност: Давид, Моисей, Аарон и Самуил. Това се повтаря и в произведенията на следващите текста на Скилица византийски автори. Този ред в изброяването им е възприет в историографията като свидетелство за тяхното раждане и възраст, т.е. Давид е бил най-големият, а Самуил най-малкият от четиримата. 

 От гледна точка на старозаветната история обаче, подредбата е почти точно обратната. Хронологически най-стар в Стария завет се явява Аарон. Той е последван от Моисей, който извежда евреите от Египет. Следващ по време е пророк Самуил. Най-късно в Стария завет се появява цар Давид. Прочее, твърде интересно е да се отбележи, че именно последният израилски съдия, пророк Самуил, е помазал Давид за юдейски цар. Какъв ред за именуване на своите рожби са избрали Никола и Рипсимия, родителите на комитопулите през Х век? Ако те са следвали библейската хронология, децата са се родили и са били именувани в следната последователност: Аарон, Моисей, Самуил и Давид. 

По-нататъшният разказ на Йоан Скилица подсказва друго решение. Подредбата на четиримата братя в неговата хроника не е представена според тяхната възраст, а според времето на тяхната гибел – пръв загива Давид (убит от скитащи власи), след него Моисей (погубен при обсадата на Сяр), подир това Аарон (убит по заповед на Самуил) и най-накрая самият Самуил, умрял от естествена смърт. Арменският историк Степанос от Тарон, който е бил съвременник на описваните събития, между другото споменава „българските царе… двама братя комсадцаги, от които по-старият, арменец, родом от Дерджански окръг, се наричал Самуил“. 

Изглежда двамата „комсадцаги“ са комитопулите Аарон и Самуил. Това сведение не е анализирано от гледна точка на възрастовите различия, но ако се приеме за достоверно, то показва, че Самуил е бил по-възрастен от Аарон. Ключово значение за родословието на Самуил има един израз от историческия труд „Алексиада“ на византийската писателка Анна Комнина, посветен на управлението на нейния баща и пръв император от династията Комнини – Алексий І Комнин (1081–1118). 

Във връзка с името на старата българска столица Велики Преслав тя отбелязва следното: „Този преславен град, разположен до Истрос [т.е. Дунав], някога не е носел това варварско име, но имайки гръцко име, е бил и се нарича велик град. Но откак Мокрос, царят на българите, и неговите потомци, и още повече пък Самуил, последният от българската династия, като Седекия [царят] от юдеите, нападат Запада [т.е. европейските владения на Византия], [този град] получил съставно наименование, назоваван от елинската реч велики, с прибавено слово от [езика на] славянородните, та започнал да се нарича от тях Велики Преслав“. 

Още веднъж имената на двамата български царе (Мокрос и Самуил) Анна Комнина споменава при описанието на Охридското езеро: „Тази река Дримон… тече горе из езерото Лихнида, което оварвареният сега език, назовава Ахрида [още] от [времето на] Мокра, първия цар на българите, и най-сетне [царувалия] Самуил, който живял през времето на багренородните императори Константин и Василий“. Немският учен Карл Хопф (1832–1873) пръв изразява мнението, че владетелят, наречен с името Мокрос, е българският хан Крум (Krumos), но без да го потвърди с някакви доказателства. 

Впоследствие българският историк Иван Дуйчев (1907–1986) обстойно се спря на този въпрос, като приведе убедителни аргументи, че името Μόκρος е метатеза на Κροῦμος. Българският историк обаче погрешно тълкуваше второто споменаване на Мокрос като местно име (Мокра планина), което неизвестен интерполатор на Алексиадата преправил на лично име. 

В най-ново време немският учен Диетер Райнш в специална публикация ясно показа, че изразът τοῦ Βουλγάρων βασιλέως τὰ πρῶτα и т.н не е интерполация (каквито прочее са твърде малко в произведението на Анна Комнина), а е ipsissima verba (вметнат израз на самата авторка). И с двете споменавания на името Мокрос тя обяснява формите на топонимите, „оварваризирани“ (или българизирани) в периода на управлението на династията от хан Крум до цар Самуил. Анна Комнина не само е носила в жилите си българска кръв, но по майчина линия е могла да знае и редица подробности за историята на българите. 

На практика нейната историческа творба е единственият пряк извор, който недвусмислено заявява, че владетелите от хан Крум (първия цар на българите) до най-сетне царувалия Самуил (последният цар) са от една династия, от едно и също родословие, владетели на едно и също царство – българското. В творбата на Анна Комнина акцент и главна прилика е фактът, че и двамата, и Самуил, и Седекия, са били последните владетели в своите царства – българското и юдейското. 

 – Достатъчни ли са научните доказателства за Вашата хипотеза? 

– Да, това са цитираните исторически извори, които досега не са интерпретирани по този начин. 

– Как международната научна общност посреща подобни хипотези? Споделят ли чуждите учени Вашето мнение? 

– Да, разбира се! Бих добавил факта, че за формулирането на тази теза аз се опирах на досегашните постижения на двама немски, един български и един сръбски учен. Друг е въпросът, че за колегите от Република Северна Македония, подобни изводи не са интересни. Тяхна единствена и основна научна задача е да събират от девет извора вода, за да „доказват“, че Българското царство на Самуил не е българско, че българинът Самуил не е българин и т.н. 

– В последно време отново се актуализира идеята за размяна с Гърция на костите на цар Самуил срещу ръкописи от някои манастири в днешна Гърция? Какво е Вашето мнение по този въпрос? 

– Информацията, която и аз имам, показва, че някои среди се стремят не толкова да върнат костите на Самуил, а по-скоро да предадат въпросните ръкописи на другата страна. Между другото тези ръкописи са били създадени на територията на средновековното Българско царство, във Византийската империя и в Османо-турския султанат. Костите на Самуил, които се съхраняват в депото на археологическия музей в Солун, би трябвало да се подложат на сериозно антропологическо изследване с използване на най-модерните методи и техника от наше време. Следва да се установи ДНК на костите от всички гробове, открити от Николаос Муцопулос в базиликата „Св. Ахил“ от Малкото Преспанско езеро и т.н. Затова е необходима добрата воля и на гръцката, и на българската страна. 

Що се отнася до по-нататъшната им съдба, според мен след едно обстойно изследване костите трябва да се препогребат в специално приготвен ковчег, (за да се запазят и за евентуални бъдещи изследвания) там, където са открити. Гробът на цар Самуил в земите на Преспанското езеро е маркер за българското присъствие на това място. 

 – Наскоро участвахте като експерт в документален филм, посветен на Битолския надпис? Не спряха ли вече опитите да се минимизира неговото значение за историята? 

– Да, това бе професионално направеният филм на Вашия колега, българския журналист Иван Георгиев. Подобно на филма „Камъкът на страха“, който Вие реализирахте през 2016 г., той показа каква е историята на този надпис и какво е неговото значение за България. От откриването на надписа през 1956 г. и досега продължават опитите в Скопие той да бъде игнориран като историческо свидетелство. В стремежа си да вадят кестените от огъня с чужди ръце в Скопие за тази цел бяха използвани и някои чужденци. 

– Кои? 

– Ами, най напред това бе руско-сръбския учен Владимир Мошин (1894–1987). След това, бе използван американецът Хорас Лънт (1918–2010), който сам признава в автобиографията си, написана малко преди смъртта му, че е имал шпионска мисия на Балканите. 

В последно време на тази тема посветиха свои публикации солунските епиграфи Георгиос Веленис и Елена Костич. И докато Вл. Мошин не отрича автентичността на надписа, но омаловажи значението на името българи в него, то Хорас Лънт се опита да предатира надписа във времето на цар Иван Асен ІІ (1218–1241), а Г. Веленис и Е. Костич с една епиграфска еквилибристика го приписаха на цар Калоян (1197–1207). 

Напоследък в Р Северна Македония се прокрадва тезата, че надписът е фалшив. Открито се намеква и твърди, че българите между двете световни войни „подхвърлили“ надписа в битолската Сунгур Чауш джамия. 

Не е ясно защо им е на българите да правят това, а още по-неясно е, защо ако са го подхвърлили, не са го открили в периода 1941–1944 г., когато е установена българска администрация в историко-географската област Македония (дотогава подвластна на югославски Белград)! 

Върхът на невежеството е твърдението на някой си магистър Ристо Бачев, който пише следното: „Во светло на најновото истражување и проучување на натписот од историски, јазичен, правописен и палеогравски аспект, можаме да заклучиме дека Битолската плоча е целосно неверодостоен епигравски паметник односно целосен фалсификат, подметнат од бугарските војни и разузнавачки служби, кои за време на двете светски војни харале низ Македонија. 

Можеби на некои научни кругови ќе изгледа претенциозно, но со овој научен труд, прашањето за докажување на етничката припадност на третиот македонски средновековен цар Јован Владислав и бугарскиот карактер на Македонското Самуилово Царство, а врз основа на Битолскиот натпис е затворено. Во тој правец нема што да се додаде или одземе. Останува како можност уште лабораториско испитување за датирање на калигарфијата со Ц – 14, со што сметам дека целосно ќе се потврдат истражувањата и поставките изнесени во овој труд.“ 

Само болно съзнание може да предложи неорганично вещество да бъде подложено на изследване с метода С (т.е. въглерод) 14. Единственото, което може да постигне подобно „изследване“ е да докаже, че скалата, от която е издялана Битолската плоча, е възникнала преди няколко милиона години. Вероятно с това въпросният автор желае да предатира началото на македонската идентичност и нейното държавно проявление. Да се смее ли, да плаче ли човек! 

– Очаквате ли някои нови изследвания, издаване на нови книги или прояви във връзка с историята на Самуилова България? 

– Независимо, че няма кръгли годишнини, изследванията върху този дял от българската история не са спрели. Честванията на 1000-годишнината от смъртта на великия български цар Самуил, сякаш „отпушиха“ затлаченото русло на научната „река“ – броят публикациите в последните седем години надхвърля тези, които бяха написани в периода 1945–1965 г. 

Това е твърде показателен факт! В България под печат се намира сборник, посветен на 1000-годишнината от учредяването на Българската църква в Охрид от император Василий ІІ Българоубиец (976–1025), готви се ново издание на трите грамоти на този император, издадени по същия повод. Известно ми е, че някои български историци, археолози и епиграфи подготвят статии, свързани с българското минало от края на Х и началото на ХІ в. 

Аз самият пиша едно изследване за политическата история на Българското царство в периода 971–1014 г., което, надявам се, скоро да види бял свят. 

– Как гледате на използваните напоследък в политическото пространство термини „обща история“ и „споделена история“, отнасящи се до историята на Самуилова България. 

– Моят коментар е кратък. Това не е нито „обща“, нито „споделена“ история. Това е историята на българския народ. Използването ѝ от политическата върхушка в новосъздадените държави на Балканите, може да се характеризира единствено с думите „открадната история“! 

Във времето на цар Самуил и неговите следовници, българите са имали политически взаимоотношения с Византийската империя, със сръбските княжества, с Унгария, с печенегите, с арменците, с руските варяги и може би отчасти и с арабите. С тях българите са имали някакъв политически или обществен допир и исторически контакти. Всичко останало е рожба на съвременната политическа матрица на македонизма.

За кражбите на българското наследство от Скопие

четвъртък, 23 септември 2021 г.

„Ocтрaтa критикa нa aлбaнcкия прeмиeр Eди Рaмa нa Блeдcкия cтрaтeгичecки фoрум cрeщу Бългaрия e aбcурднa.“ Тoвa зaяви унивeрcитeтcкият прoфecoр Блeрим Лaтифи, цитирaн oт aгeнция БГНEC. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 9

Прoфecoр Лaтифи cмятa, чe Рaмa, вмecтo дa oтдeли пeрcпeктивaтa зa интeгрaция нa Aлбaния в EC oт глeднaтa тoчкa нa бившитe югocлaвcки рeпублики, ce пoтапя oщe пo-дълбoкo в мръcнoтo им блaтo. „Aлбaнцитe нямaт никaкъв прoблeм c бългaритe. Нaпрoтив, cлeд хървaтитe тe ca нaй-приятeлcкият нaрoд нa aлбaнцитe нa Бaлкaнитe. Тoвa, кoeтo Рaмa нaпрaви зa Мaкeдoния в Cлoвeния, мaкeдoнcкият прeмиeр никoгa нe би нaпрaвил зa Aлбaния“, нaпиca Лaтифи в прoфилa cи във Fасеbооk. 

Тoчнo oбрaтнoтo, тoй твърди, чe мaкeдoнcкoтo прaвитeлcтвo e изпoлзвaлo вcички cрeдcтвa зa дeнaциoнaлизaция нa aлбaнцитe, изключвaйки caмo eтничecкo прoчиcтвaнe, кoeтo нe мoгaт дa нaпрaвят, инaчe нe бихa ce въздържaли и oт тoвa. „Цeлият cвят знae, чe вcичкo, кoeтo ce нaричa иcтoрия, eзик и културa нa мaкeдoнcкитe cлaвяни, пo cъщecтвo e крaжбa нa бългaрcкoтo нacлeдcтвo и чe мaкeдoнcкият нaрoд e кoнюнктурнa прoeкция нa Титo. 

Титoвa Югocлaвия e мъртвa и Бaлкaнитe никoгa нямa дa ce уcпoкoят, дoкaтo нe зaбрaвят цялoтo му нacлeдcтвo“, пишe Лaтифи, цитирaн oт Zооm.mk. Пo врeмe нa фoрумa в Блeд Eди Рaмa ce oбърнa към прeзидeнтa Румeн Рaдeв c думитe: „Бъдeтe бaлкaнци, a нe прeкaлeнo чиcти eврoпeйци и дaйтe път зa прeгoвoри“.

За саможертвата на българите от Македония

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 9

Да се родиш преди цели 125 години в щипското Ново село и цели 100 години името ти да бъде едновременно тачено, мразено, но все пак споменавано, означава, че можеш да си доволен от пребиваването си на този свят. Затова Иван Михайлов-Радко, който започва житейския си път като един от многото лидери на ВМРО, успя приживе да стане символ на македонските българи в борбата им за освобождение от сръбската денационализаторска, националистическа и комунистическа агресивна политика спрямо македонското население, пише в анализ за БГНЕС Владимир Перев.

Благодарение на действията на ВМРО под негово ръководство, той стана символ на отпора срещу сърбизирането на македонския народ, а същият този народ го възприемаше като свой ангел хранител, като отмъстител за всички извършени несправедливости и беззакония от страна на сръбската полиция и войници върху македонската земя и народ. Иван Михайлов пося семето на гордостта и достойнството на поробения, но непокорен народ и първи, абсолютно първи, ясно и силно посочи необходимостта от съществуването на независима македонска държава, държава на свободни и равноправни народи, държава със собствена администрация, политика и международни ангажименти. 

 Неговата визия е визията на голяма част от македонските българи, заедно с останалите народи в Македония, на абсолютно равноправна основа да сформират и да съществуват в държава, която ще изповядва ценностите на западната цивилизация, винаги близо до демократичните достижения на западния свят. При осъществяването на своя национален, езиков и културологичен империализъм със сериозни фашистки примеси, сръбските окупатори на Македония се противопоставиха жестоко на тази идея, отговориха с насилия, за да отвърнат след това ВМРО и Михайлов с жестоко отмъщение. Тази титанична борба, това отмъщение, последвано от множество убийства и саможертвата на най-достойните синове на македонските българи, издигна организацията и характера на Михайлов до върховете на легендите, за да могат бабите и дядовците през нощта, зад затворени врати и прозорци, тихо да преразказват на своите синове и внуци историята на безкрайната, безмилостна борба в прослава на честта и свободата. 

Жертвите и саможертвата винаги са били споменавани с преклонение. На трагичната дата 19 май 1934 г. с държавния преврат на звенарите в България приключи борбата за свобода на македонските българи. Вековните български врагове – руските империалисти, олицетворени чрез съветския НКВД, с логистиката на сръбските структури в България, нанесоха удар върху държавата – дело на предателите на българската национална кауза в самата България. Прославената свобода след края на Втората световна война, по ирония на съдбата, донесе истинско робство на България и на Македония. Просъветските сърбомакедонски и български комунисти видяха в демократичните идеи на ВМРО и на Михайлов основната опасност за своето управление. За да бъдат унищожени идеалите за свобода и независимост, ВМРО бе обявена за фашистка, а Ванчо Михайлов за фашист. След това се премина към унищожаване, към погром на хората, на цял един народ. Без съд и присъда бе ликвидиран цветът на македонската интелигенция. Жестокото убийство на 53-мата велешани, безумните убийства и кланета в Куманово, Прилеп, Битоля, Ресен и из цяла Македония скова народа в невиждан страх, а международната общност остана сляпа и глуха за събитията. Реагираха по-късно, когато насилието изгуби от своята инерция. Терорът взе и своите жертви като д-р Богдан Попгьорчев, за да лежат после цели семейства по затворите на Югославия от Идризово до Добой. Петима от семейство Коцареви от Охрид лежаха в затворите и лагерите на Титова Югославия, както и петима от семейство Светиеви от Битоля, които дават и една жертва – Стефан Светиев. 

Затворите се пълнят с патриоти – последователи на Иван Михайлов, обвинени като „македонски българи“ и осъдени на продължителен затвор. Идризово се препълва. Там са хората, подписали меморандума до Великите сили като Константин Хрисимов, Илия Чулев, Димитър Златарев, Стефан Кузманов и другите от тяхната група. Застрелян е д-р Константин Терзиев и са затворени д-р Васил Иванов – приятел на Лев Троцки, и д-р Константин Тренчев. В Идризово е и племенникът на основателя на ТМОРО д-р Христо Татарчев – д-р Асен Татарчев, който е затворник и в кралска Югославия. Той е най-коравият българин, когото съм срещал през живота си, непримирим борец за свободата на македонските българи. Там е и д-р Петър Бърдаров – приятел на Иван Михайлов, а между всички тях се отличават героичните фигури на Георги Гоцев и на д-р Васил Иванов… списъкът е безкраен. Не са пощадени и младите демократично ориентирани хора, какъвто е Темелко Нешков, който на няколко пъти е арестуван и тормозен лично от Лазар Мойсов. В един момент между 1945 и 1948 г. в затворите в Македония са всички лекари, адвокати и икономисти по обвинение, че са ванчомихайловисти. Това е единственото вярно нещо в техните обвинителни актове. Всичко останало – че са били фашисти, терористи и други подобни, са измислици на комунистическата номенклатура. 

Подобна е и ситуацията в България. Екзекуторите на БКП, представени чрез Лев Главинчев и Руси Христозов, убиват, бесят и изгарят живи най-изтъкнатите членове на ВМРО, известните михайловисти като Кирил Дрангов, Коста Ризов, Йосиф Марков, хората на перото като Данаил Крапчев, Йордан Бадев, а на принудителен труд в лагерите на България са изпратени и писатели като Димитър Талев и други. Тези убийства, извършени от българските и югославските комунисти, унищожават демократичната мисъл както в България, така и в Македония. Заради тях и поради тази причина до ден-днешен и двете държави не могат да осъществят до край своите демократични амбиции. Сегашната Република Северна Македония е обявена за демократична държава, но в действителност е креатура, подла имитация на идеята на Иван Михайлов за „Македония – Швейцария на Балканите“. Но сянката на михайловизма и неговите невинни жертви остават като символ на демокрацията и равноправието на народите в Македония. Идеята не може да бъде убита, а и никой досега не е успял да унищожи всички хора. Впрочем, демокрацията е безсмъртна. 

Ние, потомците на несправедливо съдените или убитите, сме тук. Синът на Богдан Попгьорчев – Борис, беше известен и успешен журналист, а внукът, който носеше неговото име Богдан, беше филмов и телевизионен режисьор. Синът на Георги Гоцев – проф. д-р Димитър Гоцев, е основател на ВМРО в България, а синът на Темелко Нешков е журналист и собственик на агенция БГНЕС. До ден-днешен семейството на Светиеви дава видни интелектуалци на Македония. Саво Коцарев, със своите попреминали години, е най-старият адвокат в Македония, гордостта на семейство Коцареви и на потомците на всички михайловистки семейства. Не само те, но и всички ние, останалите, сме вечно в търсене на истината и справедливостта за нашите предци. Македония е родина на всички нас. 

Идеята на Ванчо Михайлов продължава да бъде жива. Отдавна сме преодолели отмъщението като средство за борба, а ветото на България към Македония е най-голямото и засега единственото признание от страна на София за жертвите, дадени в защита на българската кауза в Македония. Всичко останало е просто предателство към жертвата на нашите предци.

Толкова ли сме глупави или сме наивни романтици?

сряда, 22 септември 2021 г.

Докато чакат правителство у нас, в Скопие активно сондират почвата за неприемливи идеи
 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 9

Напоследък все по-често се улавям, че се изправям пред въпроса: ние в България ли сме такива безнадеждни романтични наивници или край Вардар ни смятат за окончателно оглупели, та ни пробутват различни номера, на които се хващаме като ожаднели и огладнели пустинни пътници. То, че романтизмът ни по нашите братя и братовчеди оттатък границата май повече ни пречи да правим трезви преценки, е вярно, но и това, че на нас в Скопие гледат като на хора, на които могат да пробутват елементарни балкански тарикатлъци от най-долен кръчмарски тип, също е истина. 

Дори се стигна дотам, на регионален форум в Блед неотдавна премиерът на Албания Еди Рама да „препоръча“ на президента ни Румен Радев в България да не се правим толкова на европейци и че е дошло времето да станем „балканци“. И това изказване на Рама да бъде посрещнато с овации от останалите участници в проявата, всички те от района на Западните Балкани. Да, в случая става за „предложение“, идващо от албански премиер, не от политическия елит или администрацията в Скопие. 

Но то, по мое убеждение, отразява дълбоко вкорененото виждане на политиците и държавниците от нашето непосредствено съседство, че членството на всяка една страна от района в Европейския съюз или НАТО, но преди всичко в ЕС, може да се реализира не чрез изпълнение на критериите, заложени във важни и основополагащи документи на Съюза. Както ми подхвърли един приятел, сега видна политическа фигура в Скопие – кой ще ти гледа стандарти и критерии, дай да намерим един-двама еврокомисари да ни бутат и сме вътре. 

Ще ги поизлъжем тук, ще ги преметнем някъде там, те ще си затворят очите на трето място срещу съответните компенсации и работата ще стане. И знаете ли кое е най-интересното? За това свое „виждане“, превърнато в дипломатически и политическа практика, имат пример, който искат да следват. Това, представете си, била България, нашата родна мила страна, както се пее в песента. 

Писал съм многократно, изговарял съм го публично още повече: в Скопие и досега упорито смятат, че през 2007 г. България незаслужено е станала член на ЕС, че е била недостатъчно подготвена, че не е изпълнила всички стандарти и изисквания за приема, за разлика от Република Македония тогава, която била лидер по пътя за европейската интеграция от района. Даже директно съм чувал да ми казват, че България е взела мястото на Република Македония и че ако би станало обратното, днес не гражданите на Република Северна Македония ще се борят да получат българско гражданство, а щяло да бъде обратното – ние да тичаме в Скопие и да висим пред тамошните институции, да ровим в старите семейни архиви, ако имаме разбира се такива, да търсим македонски произход, да подписваме клетвени декларация за македонското си самосъзнание и всичко останало, за да получим паспорт и лична карта на граждани на Република Северна Македония. 

 И да търсим приятели и познати, които да ни помогнат да ускорим процедурата по придобиването на гражданство на РСМ, както сега правят много мои роднини, приятели, колеги и познати, които или те самите, или техни деца и внуци вече са събрали и подали документи за българско гражданство. Онзи ден ми звъня един приятел, в чиято миялна някога като кореспондент в Скопие си миех служебната кола. Поради пандемията и строгите ограничения за пътуване дъщеря му пропуснала определения ѝ „термин“ за първото интервю в София и сега баща ѝ, моят приятел, пита нямам ли връзки това да стане в посолството в Скопие. 

Или каквото и да е друго, само пакетът документи на дъщеря му да върви напред в процедурата. Имала български произход, баба ѝ, майката на приятеля, била българка, та така де... И за всичко това не било необходимо да се изпълняват критерии и стандарти, а е бил нужен политически елит, който да създаде представа за страната ни, която да заблуди европейските институции и техните ръководители. Казано най-простичко, въпросният балкански маниер, за който бленуват наоколо, е да излъжеш и измамиш и да се представиш за такъв, какъвто не си. И ако това е имал предвид Еди Рама, жалко за него и за дългите години, прекарани във Франция в ролята му на художник и интелектуалец преди да се върне в Албания и да стане лидер на социалистите и кмет на Тирана. 

Да хвърлим едно око и към нашите братя и братовчеди край Вардар. В изпълнение на задълженията от Преспанския договор с Атина от 17 юни 2018 г. от 1 август тази година започна подновяването на личните документи на гражданите в нашата югозападна съседка. И на всеки от тях пише изрично, че тяхното гражданство е от Република Северна Македония. Гратисният период за необходимото технологично време изтече и промяната започна. Някак си не обърнахме внимание, че точно около този ден в Скопие пристигна министърът на външните работи на Гърция Никос Дедиас. Случайно съвпадение или не, според мен напротив, съвсем преднамерено. Още повече, че няколко дни преди визитата в Скопие от гръцкото външно министерство публикуваха съобщение, че Дедиас отива край Вардар, за да провери как върви изпълнението на Споразумението от Преспа. 

Така и стана. Дедиас отиде на място, видя непосредствено какво е извършено и каза на домакините в очите каквото имаше да каже. И представете си, никой от иначе много пиперлиите домакини не реагира на това, че шеф на дипломацията на една съседна държава иска да му рапортуват като първокласници какво са успели да свършат, а и да се извинят за това, което не са успели да направят през трите години от подписването на Договора. Но любопитното е друго и май трябва да се учим от него. Преспанският договор между Скопие и Атина бе дело на предишните управляващи в Гърция от партията Сириза с премиер Алексис Ципрас. След подписването му опозиционната тогава партия Нова демокрация на Константинос Мицотакис критикуваше документа, вкара го в предизборната си реторика и дори се заканваше да го ревизира. 

 Когато Нова демокрация спечели изборите и Мицотакис стана премиер, наистина се стигна до „ревизия“, но не на съдържанието на Договора, а на изпълнението му от „втората страна“, както бе обозначена Република Македония в споразумението. И ето, външният министър на премиера Мицотакис Никос Дедиас отиде в Скопие, бе посрещнат ласкаво и умилително, а той демагогски препоръча на местните политически величия да се „държат“ до Гърция и така няма да имат проблеми с евроинтеграцията. Нещо такова. А аз се опитвам да си представя какво би станало, ако български министър на външните работи бе оповестил публично и предварително подобно намерение по отношение реализацията на нашия Договор за добросъседство и приятелство, каква буря от възмущение би избухнала в обществото и в медиите в Скопие, какви намеци и открити обиди биха били хвърлени срещу България, какви исторически реминсценции биха били завъртени, коя от коя по-гадна и кална. Но това е Гърция, уважаеми читатели, очите на политическия елит в Северна Македония винаги са били вперени ако не в Белград, към Атина, а може и към двете столици едновременно. А България – какво? 

България ще продължи да се къпе в своята романтична представа за братята и братовчедите оттатък границата, ще си къса ризите за всяко посегателство към паметта на стари и нови герои и жертви, дадени на земята македонска, и ще се чуди защо уж най-близките ни хора са толкова остри към нас. И понеже сме в месец септември, и понеже съвсем наскоро имахме отново повод да си припомним за трагедията в Охридското езеро, при която загинаха 15 (петнадесет) български граждани пак, за пореден път си зададохме въпроса: каква би била реакцията на местните власти, ако загиналите бяха граждани на друга държава, а не на България. Да влезем в контекста на всичко написано дотук и да кажем – а ако бяха гърци? Толкова ли лицемерно и високомерно щеше да се отнесе правителството на Никола Груевски към виновните за катастрофата на 5 септември 2009 г., събота, ако намерилите смъртта си във тихите води на езерото бяха не български пенсионери, а гръцки такива, или сръбски, или от някоя друга държава, но членка на ЕС? Много, ама много се съмнявам. 

И за да бъде иронията още по-пълна, тъкмо около дните на годишнината от трагедията някой „неизвестен извършител“ бе осквернил паметника на 15-те загинали български граждани. Реакцията на официалните власти в Скопие бе, че това е „изолиран случай“. Добре, днес изолиран случай с паленето на българско знаме, утре изолиран случай с държавния ни флаг и пилона пред сградата на българското Генерално консулство в Битоля, по-нататък изолиран случай с паметника на жертвите в Охрид, много изолация, много нещо, бе, приятели от Скопие. Иначе премиерът Зоран Заев продължава да играе на „тука има-тука няма“, когато става дума за правата на българите в РСМ. Първо подхвърли, че както държавата се грижи за правата на другите малцинства в Република Северна Македония, така ще се грижи и за „българското малцинство“. Дали разбра, че е сбъркал или не, или просто такава му е „играта“, но по повод юбилейната годишнина от провъзгласяването на независимостта на Република Македония, освен записаните в Конституцията етнически общности, той поздрави и българите, черногорците и хърватите, които живеят на територията на страната. Доста хора у нас побързаха да изразят радост от подобно споменаване, но ми се струва, че вкарването на българите в пакет с черногорци и хървати е просто поредната клопка, която Заев се опитва да ни заложи. 

Да, в РСМ живеят черногорци и хървати, но това са общности, които са създадени по времето на някогашна Титова Югославия. Новите им поколения сигурно са раждани в Македония, както и да се е наричала тогава тя. Познавам такива семейства, имам и приятели между тях. Но това няма нищо общо с историческото присъствие на българския корен в тази земя, с вековното му развитие и „разклоняване и разлистване“, ако може така да се каже. Едно е да си пришълец, макар и вече с установени поколенчески връзки, друго е да си наследник на изконна българска принадлежност и присъствие върху тази територия, която днес се нарича Република Северна Македония. Ето такива мисли ме мъчат за пореден път, гледайки и чувайки какво се случва в отношенията ни с братята и братовчедите край Вардар. И все се питам наистина ли сме толкова наивни в своя традиционен и неизкореним романтизъм, или пък онези оттатък границата ни имат за толкова глупави и късогледи? 

И не мога да отсека къде е „златното сечение“ между тези две позиции. Ако имате отговор, не се притеснявайте – пишете ни. 

Костадин Филипов

РСМ пред изпитание: Преброяване или прикриване?

вторник, 21 септември 2021 г.

На 5 септември 2021 г. в съседна РС Македония започна преброяване на населението. Това ще бъде първото за последните 20 години. Преброяването започна в 8.00 часа и ще продължи до 20.00 часа на 30 септември. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 9

Според директора на Националния статистически институт в Скопие Апостол Симовски „всичко е подготвено за старта на преброяването“. Той призова гражданите да „приемат преброителите“, защото това е „в интерес на всички – за един по-добър живот за бъдещите генерации“. Република Северна Македония е единствената европейска държава, в която не е извършвано преброяване в такъв дълъг период. Причините за този парадокс не са в липсата на капацитет и опит, а са политически. 

През 2011 г. имаше опит за подобен процес при управлението на Никола Груевски, но той бе прекъснат по неясни причини. По неофициална информация това е станало по искане на лидера на ДСИ Али Ахмети, защото голяма част от неговите албански сънародници вече не живеят в страната и така техният процент ще излезе по-малък от очакванията. Сегашното преброяване в РСМ е от изключително значение за бъдещето на страната. 

Властите в Скопие, които претендират, че „са изпълнили всички условия за започване на преговори за членство в ЕС и дори, че нито една друга държава не е била по-подготвена от тях“, ще трябва да убедят Брюксел, че преброяването се извършва при спазването на човешките права и европейските стандарти. 

И най-вече в условията на гарантирана свобода на волеизявлението на всеки един от нейните граждани. През последните месеци от българска страна и от държавните ни институции на най-високо равнище бе изразена загриженост за всяването на страха и малтретирането на гражданите с българско самосъзнание“. Примерите за това са безброй.

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2021