Екзекутираният беше Тодор Паница, убиецът на забележителните български революционери Борис Сарафов и Иван Гарванов, оставили светла диря с делата си в българското националноосвободително движение. Възмездието, заради дългогодишна фракционна и вредителска дейност, застигна Паница най-после във Виена, далеч от България. Екзекуцията във Виена е кулминация в една борба, в която се изправят една срещу друга „две силни личности в движението - слабата и нежна жена, която притежава твърд и непреклонен характер, и един от най-смелите и решителни дейци на „левицата", когото трудно може да спре каквото и да било препятствие по пътя му. Смел и ловък стрелец, умеещ да стреля и с двете ръце, извършил едновременно двойното убийство на Сарафов и Гарванов в края на 1907г. Него не е в състояние да го спре и ледената вода през Балканските войни, когато преплува в тъмната и непрогледна нощ отново с товар бомби, които хвърля в лагера на врага, и се връща отново при своите. От противник на земеделското правителство по-късно става негов сътрудник в борбата му против Вътрешната македонска революционна организация /ВМРО/. По същия начин от противник на сръбската и гръцката пропаганда в Македония след войните става техен съюзник. Безумният му героизъм често се сменя с безчинства срещу своите. Има случаи, когато само споменаването на името му е всявало страх сред обикновените хора.
3
Смъртната присъда, която Вътрешната организация произнася срещу него още през 1907 г., така и не е изпълнена до 1925 г. В борбата срещу коварния и безстрашен вредител се възправя беззащитната, но волева Менча Кърничева. Истинското име на Менча Кърничева е Мелпомена. В древногръцката митология Мелпомена е богиня на трагедията и покровителка на театъра. И както пише Менча за себе си с голяма доза сарказъм, едва ли кръстницата й е предполагала някога, че тя така „буквално" ще изтълкува името си, и ще сътвори трагедия в трагедията, и то в сърцето на следвоенна Европа, за да покаже отново за кой ли път с цената на собствения си млад живот, че един народ продължава да пъшка под робство. През целия си, изпълнен с трудности и опасности, живот тя ще помни съветите на една майка от Панчарево към младия й син офицер: „бъди храбър, сине, и помни, че отечеството може без тебе, но ти не можеш без него!", а след геройската му смърт при Тутракан през войната тя нареждала без сълзи пред портрета му: „Горда съм с тебе, сине!" Менча Кърничева е родена в Крушево на 16 март 1900 г. в семейство от българо-влашки произход. Едни от най-ранните й детски спомени се отнасят за Илинденското въстание, през което родното Крушево има неизличимо място. С любов тя си спомня за него: „Крушево е кацнало на една височина над хиляда метра, обиколено с букова гора, като да е било нарочно построено там за епопеята, която населението изнесе през Илинденското въстание".
Бащата на Менча е търговец сърмаджия, който обикаля градовете на огромната Отоманска империя. Детските години на Менча са свързани освен с родното Крушево и с граничния Цариброд, където баща й захваща нов занаят на сарафин. Тя учи на различни места, където събитията запращат семейството й, а през 1918 г. заминава за Германия, за да учи търговия. През септември 1918 г., на път за Германия, Менча се запознава и сближава с балдъзата на Тодор Паница, Магдалена Измирлиева. По-късно се среща и сбли-жава и със семейството на Тодор Паница. Лека-полека тя има възможност при срещите и разговорите си с тях да опознае Тодор Паница ..
След като се връща от Германия през 1919 г., тя се установява в София, тъй като след Ньойския мирен договор освен Вардарска Македония и Западните покрайнини с Цариброд, където е домът на семейството й, остават в ръцете на сърбите. В София тя изкарва курсове по счетоводство. През това време тя следи с безспокойство враждата, която цари в самото македонско движение, а така също и противопоставянето между ВМРО и правителството на БЗНС. Във всички тия раздори Тодор Паница играе пакостна роля за националноосвободителното движение. Опознавайки още по-добре Тодор Паница, у Менча се заражда идеята, че тя трябва да ликвидира злодея.
4
За пръв път Менча се запознава лично с Иван Михайлов, нейния бъдещ другар до края на живота й и вожд на ВМРО, скоро след деветоюнския преврат от 1923 г. Както тя споменава в мемоарите си, той първи проявява интерес към нея и то заради познанството й със семейството на Тодор Паница. Първата среща и разговор за Тодор Паница, които той провеждаме нея, е на 6 март 1924 г., както тя педантично е запомнила и записала. След първите си срещи с Иван Михайлов, Менча е спечелена за каузата на ВМРО вероятно и поради личното му обаяние и излъчване. Тя пише в спомените си, че „през тия няколко часа се бях влюбила в него. И не само това. Проповедите окончателно ме бяха спечелили за освободителното дело на Македония. Бях открила идеала, който търсех."
На 15 март 1924 г. тя полага клетва като член на ВМРО. Трудно може човек безпристрастно да прочете изпълнените с мъка редове от спомените й за убийството на водача на ВМРО Тодор Александров и кризата, която преживява верният му помощник и другар Иван Михайлов. За чувствата, които вълнуват Менча след този удар върху ВМРО, скоро заговорва цяла Европа. След срещите и разговорите, които Менча има с Ванчо, тя решава вече окончателно да премахне Тодор Паница, снабдява се с револвер и заминава за Виена през януари 1925 г. Тя окончателно взема това решение не само поради убийството на Гарванов и Сарафов, но и заради новата му предателска дейност, която той върши спрямо България и ВМРО - сформирането на контрачети в сътрудничество със сръбските и гръцки власти и контактите и ангажиментите му с болшевиките.
Във Виена тя влиза отново във връзка със семейството на Тодор Паница, търсейки удобен случай да нанесе своя удар върху злодея. Той се открива по време на представление в Бургтеатър, билети за което закупува Менча, като разпределя местата, така че да има възможност да застреля Паница. Тя избира момента за убийството и с мисълта да се предизвика вниманието на цивилизования свят върху положението на поробените ни сънародници. При убийството на Тодор Паница тя обезврежда и неговия телохранител, като го ранява в двете ръце, а така също наранява и съпругата на Паница в главата, засягайки и езика й, като по този начин тя е затруднена да даде показания по време на последвалия шумен процес.
След убийството Менча сама се предава на полицията, като се стреми по този начин да потърси възможност и публично да изяви своето кредо пред света, останал чужд към мъките и страданията на народа ни. Менча е арестувана и срещу нея започва процес във Виена. Със своята постъпка тя успява да предизвика вниманието на света към македонския въпрос. Пресата е залята с подробности за убийството на Тодор Паница и за личността на героинята.
5
Тя получава в предварителния арест и в болницата, в която е настанена, така нужната й подкрепа на Иван Михайлов, които и изпраща известия по доверени хора и преди всичко по Н. Велев. По същото време сръбската полиция арестува и хвърля в затвора баща й, който по това време се намира в Цариброд освобождават го след четири месеца, след като изхарчва всичките си пари за подкупи. Майка й пътува до Виена с надеждата да се види с Менча, но не й разрешават, и тя се връща без резултат в България.
Процесът срещу Менча Кърничева започва на 30 септември 1925 г. Нейни защитници са едни от най-големите адвокати на Австрия д-р Рихард Пресбургер и д-р Игнац Курт Розенфелд. Поради слабостта й след прекараните болести, съдът й разрешава да я внасят и изнасят на носилка, увита в одеяло, и да стои легнала по време на заседанията на съда. ВМРО влиза в директна връзка с нея чрез преводача й хърватина Алфред Фурякович. Присъдата срещу Менча е произнесена на 2 октомври 1925 г. Над съда е упражнен натиск, че една оправдателна присъда не би се отразила добре върху руско-австрийските отношения. Присъдата й била осем години затвор, но трябвало да бъде освободена поради влошеното й здравословно състояние. Освобождават я скоро, страхувайки се да не умре в затвора, тъй като започва и гладна стачка. Качват я във влака през един неделен ден. По този начин властите се стремят да запазят донякъде нейното инкогнито, страхувайки се от левия печат. Във влака я посрещат и придружават Тома Карайовов и Никола Велев.
Дългото и мъчително пътуване през Будапеща, Букурещ, Гюргево, Русе, София минава през неочакван за нея триумф. В София я посещава и другата бъдеща героиня, която ще повтори скоро нейния подвиг в Скопие - Мара Бунева. Менча се венчава с Иван Михайлов на 25 декември 1926 г. в нейния дом в София. С мъка тя споделя в спомените си, че по взаимно съгласие твърдо бяхме решили, че няма да създаваме наше поколение, за да бъдем по-свободни при изпълнение но
задачите, които нему налагаше делото, а в много отношени задължаваха и мене."
До последните дни от живота си Менча е верен другар на съпруга и опора за вожда на ВМРО Иван Михайлов. Тя пише в спомените си по-нататък не без гордост: «Повече от четвърт век го следвам като сянка, рамо до рамо в добро и зло, в несгоди и премеждия; и така ще бъде докато е рекъл деликатното си здраве бях повече грижа и спънка за него по поддържаше, че съм му била радост и опора". Като на филмова лента се менят кратките и сбити моменти на съвместния им живот, в редовете които й посвещава Иван Михайлов:
6
„ На 12 септември 1934 г. минахме с Менча турската както по-горе споменах. Но преди това, все през същия месец имахме много премеждия, пътувайки към юг.
През септември 1938 г. пътувахме вече за Полша, напуснали Турция след четиригодишно политическо пленничество там. През м. септември 1939 г. избухна граната в спалнята ни във Варшава, няколко часа след като бяхме решили да спим на долния етаж на къщата.
През септември 1944 г. с много премеждия пътувахме от Виена до София и Скопие; загинаха хора пред нас; минахме край сражени и прочее.
Към края на септември 1948 г. се запътихме да минаваме
нелегално граница в средна Европа, и минахме благополучно.
На 12 септември 1964 г. стана погребението на Менча."
На 5 септември 1990 г. умира и нейният съпруг и водач на
ВМРО Иван Михайлов. И двамата са погребани един до друг в Рим,
далеч от родната земя, но близко до всяко българско сърце.
Най-кратката и същевременно най-изчерпателна характеристика
на Менча дължим на човека, който цял живот беше до нея - Иван
Михайлов: „Тя беше кротка, скромна и човечна; умна, волева и
юначна; възвишена по дух и по сърце. Ако любовта значи жертва
- тя цял живот жертвуваше за Македония."
На 29 януари 1926 г, във вестник „Независима Македония" Менча разказва защо е убила Тодор Паница. Тя премълчава някои истини за връзките й с ВМРО и Иван Михайлов, на които се спрях по-горе, и които тя не е трябвало да споменава тогава в интерес на делото.
С отпечатването на тази малка книжка с разказа на героинята искаме да върнем на нашия народ скъпия спомен за една от неговите верни и достойни дъщери, която въпреки че беше близо четири десетилетия а сянката на безсмъртния вожд на ВМРО посвети целия си живот на борбата за свобода на македонските българи.
Цочо В. Билярски
7
8
След известно време Паница със семейството си замина за София, където продължаваше да се прикрива от властта, с която отношенията му оставаха повече от враждебни; така поне говореше семейството му. Един ден Магдалена ми каза, че зет й се срещал с министър Ал. Димитров. На очудването ми и на въпроса, как се е решил на това, тя ми отговори, че му е дотегнало да се крие и, въпреки молбата и опасенията на жена му, отишъл при министъра като се и добре въоръжил. Изругал бил министър Димитров, позаплашил го и последният му обещал да .спре преследванията срещу него. Този факт ме извънредно изненада, но все още исках да вярвам на Магдалена. Не можеше обаче да остане скрита промяната в настроението на семейство Паница спрямо земеделската власт. Критиките престанаха. Паница също така престана да се крие усърдно. Обяснявах си, че това е вследствие уплахата и обещанието на министър Димитров, така че, когато усилено се заговори, че Паница се поставил в услуга на властта, аз не повярвах. И можеше ли да повярвам, когато стотици пъти чувах да ми се говори за самостойност, необвързвания и пр., а и в тоя момент ми се обясняваше, че враговете му пускали инсинуацията за неговата служба на правителството, за да го компрометират. Собствените дела на Паница наскоро го поставиха в пълно осветление. Събитията около Неврокоп, където привържениците на ВМРО, тъй наречените автономисти, влязоха в открито стълкновение с органите на властта, затвърдиха у мене убеждението, че Тодор Паница наистина служи на българското земеделско правителство, което неотдавна ругаеше. Ясно ми стана, че мотивите за такава промяна в поведението му са само от лично естество, и то естество много некрасиво - да не бъде преследван като незаконно забогатял. През въпросните събития около Неврокоп Паница,стоеше начело на правителствените отреди. Впоследствие и публично се заговори и се писа, че те и отреди са били сформирани и изпратени от казармите на Софийския пехотен полк. При с. Сатовча, Неврокопско, Паница бил разбит от автономистите и с двама-трима другари едва се спасил. Моята приятелка Магдалена не можеше да скрива това премеждие на своя зет, и ми разправяше колко изтощен се е прибрал той в София. Къде оставаше прословутата независимост на Паница от българските правителства, за защита на която той уж бе убил хора? -Можеше ли той да стане полицай на българското правителство, и да тръгне срещу едно население, сред което бе с години работил, и го е възпитавал за бунт срещу неправдите? В българска Македония. Стамболийски бе повдигнал възмущението на масата благодарение на безпристрастието и произволите, които там се насаждаха от страна на властта. Тамошното население, като македонско, недвусмислено проявяваше симпатии към започналата се отдавна македонска освободителна борба - това съобщаваше и печата на самото правителство, Паница бе тръгнал с оръжие да разруши тия симпатии и, ако може, да застави македонците да
9
подкрепят политиката на Стамболийски. Тази политика всъщност се насочваше направо срещу македонското движение; знаят се тайните преговори със сърбите в Ниш за обща борба против ВМРО, както и многобройните проявления на враждебност към легалните организации на македонците в България. Връзките ми с Магдалена продължаваха. Тя ме уверяваше, че Паница завинаги ще се оттегли настрана от каквито и да е политически борби. След падането на правителството на Стамболийски Паница се прехвърли в Сърбия. Домашните му говореха, че ще отпътуват във Виена заедно с него, и там ще се установят на местожителство; разчитаха и на някакъв заможен роднина на Паница в Австрия, докато се обзаведат. В началото на 1924 г. аз отидох при домашните си в Цариброд. Един ден Паница дойде у дома и ме замоли, като се завърна в София да кажа на домашните му по-скоро да тръгнат. Казах му, че те са много радостни задето той най-после ще се установи при тях във Виена. Паница обаче ми каза, че въпреки очакванията на домашните му, нему лично е невъзможно да остане във Виена, защото бил поел ангажимент спрямо Жика Лазич, началник на сръбската обществена безопасност, за засилване контрачетите в Южна Сърбия, т. е. подвижните бойни отделения, насочени против македонските революционни чети. Каза още, че били направени два опита с четите на Стоян Мишев, и резултатите възхитили господин Жика Лазич, а неговата, на Паница, опитност направила впечатление. Стоян Мишев бил всесилен в Щип, и че ако съм имала някаква работа в тоя град, могла съм да получа от него препоръка до Стояна, за да ми услужи. Казаният Стоян Мишев и неколцина негови другари бяха същите, които заедно с Паница се сражаваха против автономистите при с. Сатовча, и след поражението им избягаха в Гърция, а оттам минаха на сръбска полицейска служба. И Паница, значи, бе станал сръбски потераджия. Самопризнанието му ме порази като гръм. Не исках да повярвам на ушите си; цялото ми същество бе възмутено, у мене се породи желание да го унищожа, но замълчах и се вцепених. Аз стоях пред един мизерен предател, който се готвеше да избива мои съотечественици и, може би, да разправя все още за идеализъм. В няколко секудни аз реших, че съм длъжна да премахна при пръв удобен случай това окаяно същество. Реших само да поддържам връзките си със семейството му, за да мога да се добера наново до самия него. Като се прибрах в София, предадох поръката на Паница до домашните му. Те се приготвиха и заминаха през Сърбия за Виена. От Магдалена получих няколко писма, но завладялата ме наскоро болест прекъсна кореспонденцията ни за известно време. По съветите на лекарите аз трябваше да замина нейде в странство да се лекувам и реших да отида във Виена. Писах на моята приятелка, че ще я подиря. Тя ми отговори, че мога да отида право в нейната квартира. Към средата на м. януари 1925 г. пристигнах във
10
Виена, установих се на квартира при Магдалена, и се постарах да поддържам с нея, г-жа Паница и познатите им възможно най-непринудени отношения. Цели четири месеца прекарах в тази среда, централна личност на която си оставаше Тодор Паница. Видяното със собствени очи илюстрира по най-поразителен начин на първо място неговото предателство, но наблюдавах и неща, които дотогава не предполагах. Невъзможно мие да изредя всичко що видях; ще спомена само някои най-характерни факти, без особена класификация, тъй като деянията, от които и сега се гнуся, излишно е да класифицирам. Семейство Паница не се осланяше на богат свой сродник, а си живееше самостойно, разполагайки при това с много пари. Тодор Паница през всичкото време почти отсъствуваше от Виена, обикаляйки ту в Солун, ту в Белград, ту в Ниш. От политическите борби не само не бе се оттеглил, но обратно - „политици" бяха вече и жена му, и Магдалена, и кръжокът коло тях. Наричаха се македонски федералисти: Ето някои моменти от дейността им. Тодор Паница беше в непосредствена връзка" с шефовете на сръбските контрачети в Македония. Те редовно му пишеха и във Виена. Никола Иванов Дерменджиев, войвода на 50-членна такава чета в Берово, излагаше в едно писмо какъв състав имала четата му, какви пушки притежавала, какво уговарял със сръбския околийски началник по работата си. Когато дойде във Виена, Паница донесе фотографията на тази чета. Магдалена има куража да признае, че това е чисто сръбска чета; същото призна пред мене и Магдалена Васил Манолев, агент на Паница в Солун, който беше заболял и настанен във Виенската болница „Algemeines Krankenhaus". На Дерменджиев редовно се изпращаха по сто броя от вестник „Македонско съзнание"; експедираше вестника Магдалена от стаята, в която живеехме, пратките стигаха на място; спомням си, че с едно писмо Дерменджиев съобщаваше за получаването на брой 4-и, и че околийският началник то извикал, за да му бъде нещо прочетено от вестника. На Великден тая година, в квартирата на улица Seiden-gansse, в присъствие на г-жа Паница, студентите Миладинов и Тренчев, Тодор Паница запита, къде се продават телефонни слушалки, за да купи една, и я изпрати на Никола Дерменджиев в Берово. С тая слушалка Никола цял да подслушва разговорите на българските погранични войски; а че това щеше да става с помощта на сръбските военни постове, само по себе си е ясно. Друг приятел на Паница, Георги Венев - „Венето", беше войвода на сръбска контрачета със седалище Радовиш. Нему пишеха писма на следния адрес: „Гьорге Венев, войвода - Радовиш С. Х. С. Венев е награден от сръбския крал с медал за заслуга. Илия Пандурски, прочут ренегат и сръбски потераджия (наскоро наказан със смърт от ВМРО в Малешевско) бе убил в с. Дъбочица - българска погранична територия, някой си съселянин Димитрачко. Новината е била съобщена от самия Пандурски, на
11
намиращия се тогава в '"Белград Паница и на Кочо х. Риндов, редактор на в. „Македонско съзнание" във Виена. С особенна гордост биде поместено в речения вестник известието и окачествено като „подвиг на федеративна чета". В Ниш се намираше другарят на Паница - Димитър Арнаудов, когото назоваваха „член в централния комитет. През лятото на 1924 г. в едно сражение със сърбите македонският войвода Панчо Михайлов си изгубил чантата с книжата. Едно писмо измежду тия книжа, писано от Тодор Александров, се пазеше в дома на Паница във Виена. Сърбите са предали писмото на Тодор Паница, а той бе го дал на българските емигранти земеделци.. Излизащият в Прага техен орган „Земеделско знаме" помести това писмо. Паспортът на Паница бе сръбски, еднаж с име Николич (бащата на Паница се е казвал Никола), а друг път под името Арнаудович. А още при срещата ми с Паница в Цариброд видях у него специален открит лист за свободно движение из Южна Сърбия т. е. Македония. Тогава той се даже заканваше на някакъв сръбски полицай, който влязъл в пререкание с него по повод на този му открит лист, издаден от жупана в Ниш. В сръбските вестници се бе появило съобщение, че видният македонски войвода Тодор Паница се намирал вече в сръбска земя, и отпочвал сериозна борба против македонския комитет. Също както би се съобщило от полицията с комюнике за движението на виден сръбски полицай. От писмата на Паницовите приятели зная, че са били в непрекъсната връзка с офицерите на Солунския гръцки гарнизон. Самият Паница е правил посещения на губернатора в Солун. Заедно с Недялко Атанасов, бивш министър от кабинета на Стамболийски и емигрант в Сърбия, Паница е ходил в Атина, за да уговарят нещо против македонския комитет и против България. Г-жа Паница също ходи с мъжа си в Атина и там се бяха фотографирали: тя, Т. Паница, телохранителя му Яни Богатинович, живеещия в хотел „Ермис в Атина български емигрант Кантарджиев и неговата госпожа. Тази фотографическа снимка биде намерена от австрийската полиция в дома на Паница, както и другите споменати фотографии. На връщане от Атина Паница и жена му бяха спрели в един град. Писмата от Виена до Тодор Паница се изпращаха тогава адрес: г. Арнаудович, хот. „Москва" - Белград. В постоянна връзка с Паница бяха и братя Калайджиеви, които сигурно и до днес стоят на гръцките погранични постове при с. Ловча, преоблечени в гръцки войнишки дрехи, и промишляват нападения в българска Македония над невинни селяни. Много често братя Калайджиеви пишеха писма до Магдалена, за да препраща тя, на Паница. На Васил Манолев докато се лекуваше във Виена, сътрудниците му от Солун съобщаваха, че изпратили през гръцката граница на лице, което да убие Филипов в Неврокоп. Предлагани са
12
били на Паница гърците анадолски бежанци, с които да нападне в българска Македония. Ако беше жив, вероятно щеше да се възползува от тази помощ.От адресите им за кореспонденция със Солун запоммних тия: Rue Vasillisse Olga 156 - W. Christtodorovich (това е Васил Манолев), Rue Egnatia 376 - W. Christodorovitcs. „Македонско съзнание" изпраха до някакъв павилион № 14 на същата улица - : “Rue Vasillisse Olga". Ресторантът “Ogerokolumbus” е бил най-честата им спирка. Земеделско-комунистическата чета на известния в България гален Георги Янчев е била подпомагана от хората на Паница в Гърция за свободно минаване през гръцко-българската граница. Не можах да разбера защо и тази чета Паница наименуваше „федералистическа". Понятието „федерализъм" го разпъваха по тактически въображения на македонска земя, но каква македонска федеративна акция имаше да твори Георги Янчев нейде в източна Македония - близо до Черно море? За тая чета Паница разправяше пред цяла компания в хотел Herzogof Виена. Преди заминаването на Паница в Сърбия и Атина през м. януари т. г. в хотел НеггодПо^ в Баден при него бяха Димитър Влахов, видният болшевик Черски със свитата си и „федератиста" д-р Атанасов. Това поне не може да е тайна за Виенската полиция. Около 20 март настоящата година в Белград стана конференцията на българските емигранти в присъствието на Паница. Шефовете на емигрантите Оббов и Коста Тодоров със своите привърженици са се изказали за по-широка акция против правителството на Ал. Цанков в България, като изтъквали, че Сърбия обещава въоръжена помощ за тази цел срещу отстъпването на мината Перник и унищожение на македонските организации. Сърбия щяла да намери претекст за навлизане в България и помитане на Цанковия режим. Друго крило обаче начело с бившите министри Недялко Атанасов и Христо Стоянов искали да се поддържа в България четничество и да се предприемат повече терористически акции. Паница е лавирал между едните и другите, но близките му го представят повече като сътрудник на комунистите. Бумбаров много съжаляваше за това раздвоение всред емигрантите в Сърбия като поясняваше, че още много работи биха се наредили успешно, ако не беше поникнало раздвоението. Така например разправяше как вкарали в България стотици килограми взрив със съдействието на намиращия се в Цариброд сръбски майор Динич, а могли поне още хиляда килограма да килограма да вкарат пак с помощта на Динич. Казаният сръбски офицер е завеждал някаква специална служба против България - нещо като шеф на шпионажа. Годеникът на Магдалена Бумбаров по едно време замина за Прага да купува или приеме картечници.
В Чехия Бумбаров, както и всички негови приятели емигранти, е бил приеман като у дома си. Те там са имали връзки с властта. Като се завърна от Прага, попитах Бумба-
13
ров какво става с Цицонков, който застреля Райко Даскалов. Бумбаров ми отговори, че Цицонков е най-лошо гледаният в Чехия затворник; поставен бил в непоносими условия. Както самият Бумбаров, така и Паница, Григор Костов и Магдалена злорадствуваха, разбира се, над тая съдба на Цицонков.
По разказите на Магдалена разчитали много на едно въстание в България, подкрепено с навлизане на въоръжените емигранти. Смятало се е за възможно заемането на важен железопътен център в западна България, вероятно Враца, откъдето щели да пратят телеграми из цяла България, че правителството на Цанков е свалено. Надявали се войските да се подчинят на заповедта им, но се боели да не би Цанков да нареди мобилизация в страната и да ги прогони. Отправяха се постоянно закани към видни лица в България и към македонци; не, се оставаше съмнение, че те са в течение на всички терористически замисли. Останали са в паметта ми заканите към македонците Ив. Михайлов, Йордан Бадев, Наум Томалевски, ген. Протогеров, Баждаров, Пърличев, Монев; също помня имената Григор Василев и Пано Бичев. В хотел Mariahilf пред мене и семейството си Паница каза: „Когато еднаж се възстанови селско-работническото правителство в България, такава сеч ще падне над македонците, щото и ония, които биха останали живи, не ще посмеят да се нарекат македонци". А Магдалена ми казваше: „Еднаж да смъкнем Цанков от власт, та кой ще се занимава после с Македония". С болшевишките големци във Виена, главно с Черски и Влахов, Паница беше също в голяма дружба. Влахов и Черски знаеха винаги и най-подробно за всичката дейност на Паница с потераджиите в Македония. Получаваните писма и фотографии от ренегатите се четяха и разглеждаха с голяма радост от Влахов. Семейства Влахови и Паницовци бяха неразделни. Болшевиките даваха пари за вестник „Македонско съзнание". Магдалена, която беше назначена за касиерка на „федеративната организация" във Виена, получаваше парите за вестника и подписваше разписки. Месечно се отпускаха 22 000 000 австрийски крони. На 13 февруари с. г. в гостилницата дето се хранехме, на ъгъла между улиците Kaiserstrasse и Seiden - gasse, в мое присъствие й донесе 22 милиона крони Кълев, анархо- комунист, роднина на Влахов и негов човек. Втори път такава сума й бе донесена в квартирата на Seidengasse 32. Сумите Магдалена от своя страна предаваше на Кочо х. Риндов, редактор на вестника. Магдалена получаваше като заплата 2 милиона крони месечно, Х. Риндов - 5 милиона, студента Атанас Миладинов - 3 милиона, Григор Костов - 3 милиона. Според Магдалена още няколко души студенти се издържат с болшевишки пари; те са вероятно същите, за които Паницовци се хвалеха, че успели да ги отцепят от общото македонско студентско дружество във Виена, главно анархокомунисти. Вън от заплатата си Магдалена получаваше и други суми.
14
Димитър Влахов веднъж лично й даде в квартирата на Antonigasse № 32 150 долара, макар че по това време тя имаше в сандъка си около 500-600 долара. Други път Кълев й донесе 50 долара. Според думите на Магдалена Влахов получавал по 60 000 лева на месец. Тя и г-жа Паница се възмущаваха, задето Влахов разполагал с много средства. Знаеш ли защо Димитър Влахов се отдели от Тодор Александров? - ме запита един път Магдалена. Аз й отговорих, че не зная, а тя побърза да обясни: „Защото болшевиките имат повече пари от македонската организация - „за плячка". И останалите „федератисти" във Виена пилееха много пари. Недоразумения съществуваха между Влахов - Паница от една страна и д-р Атанасов - Славе Иванов от друга заради пари. Обвиняваха Атанасов, че не е дал сметка за една сума от два милиона и четиристотин хиляди лева. Славе Иванов намираха неполезен и нямало защо да го хранят. Влахов и Паница казваха, че го държали още защото им бил разкрил неща, които те използували против Тодор Александров. И д-р Атанасов и Славе Иванов бяха смятани за безнравственици. Сам Черски е казал на Магдалена, че д-р Атанасов е неморален и че не желае даже да се ръкува с него; бил го виждал в едно кафене Кагп1пегз1газзе с две проститутки заедно със Славе Иванов; но ги търпели, за да не напакостят, като издадат някои тайни. Атанасов обвиняваха и в шпионаж - издал бил на Пашич срещата, която е станала в Баден между Черски, Влахов, д-р Атанасов, Тодор Паница и Кръстю Раковски преди близо една година. В квартирата си на Antonigasse 32 Димитър Влахов потвърди, че такава среща е имало. Паница се срещаше с Черски посредством Влахов. Магдалена бе виждала Черски на два пъти - веднъж през м. март и втори път през април с. г. На 26 април вечерта в хотел Marianhift Влахов каза, че е наредил до комунистическите организации в Америка да пречат на Йордан Чкатров, който бил изпратен от македонската емиграция в България да организира намиращите се в Америка македонски емигранти. Влахов изтъкваше, че Чкатров е имал успех в Америка и съжаляваше затова. От Паница научих, а впоследствие и Магдалена ми каза, че когато Тодор Александров е бил в хотел Бристол във Виена, Черски и Влахов наредили да се явят при него с фалшиви полицейски значки двама комунисти хървати, и, поканвайки го да се яви в полицията, да го отвлекат някъде с автомобил, и да го убият - „да му светят маслото", както се изрази Магдалена. Кочо х. Риндов пък наричаше Тодор Александров глупак, защото не се съгласил да приеме предложенията на болшевиките, и да играе ролята на втори Ленин на Балканите. Подир атентата в софийската църква „Св. Неделя" Магдалена ми каза, че Паница се заканвал да устрои на Цанков нещо сто пъти по-страшно от този атентат. А на 26 април вечерта, денят на сватбата на Магдалена, в хотел Marianhift г-жа Влахова предложи
15
на си устроят банкет по случай Софийския атентат. Няколко дни преди атентата пак г-жа Влахова каза, че известният нелегален комунист в България Коста Янков пристигнал тайно във Виена. Изглежда, че той не се бавил много във Виена, защото скоро след атентата стана известно убийството му в София. Много се радваха за убийството на професор Никола Милев и казваха, че това е удар за македонците, по-тежък от този с убийството на Тодор Александров. Съжаляваха като чуха, че убиецът на Милев - Милан Манолев е бил наказан от ВМРО. Магдалена ми каза, че от Влахов чула за идването на Милан Манолев във Виена и че между Влахов, д-р Атанасов и Манолев било уговорено убийството на Милев. Влахов и Манолев били отдавнашни познати и съграждани - и двамата от гр. Кукуш. През април т. г. Паница получи последователно две телеграми от Белград, с които Недялко Атанасов и Христо Стоянов го викаха там, за да направели преоценка на положението. Паница обаче не отиде, а изпрати приятеля си Яне Богатинов. Паница беше много недоволен от някои бивши министри в кабинета на Стамболийски заради недостатъчния им кураж в борбата срещу македонците. Визираше специално Томов и го ругаеше. С Александър Стамболийски Паница е имал уговорена среща за 12 юни 1923 г., понеделник, обаче превратът в България стана на 9 юни, и срещата не е могла да се състои. Двамата щели да приказват за необходимите решителни мерки против македонците. Паница признаваше. че по едно време успял да постави за окръжен управител в Петрич своя другар Ал. Буйнов, за да създаде силни земеделски ядра и с тях да дава отпор на македонците, но Буйнов не можал да направи нищо. Кочо х. Риндов лично ми разправи, че при режима на земеделците със свои приятели дирил в София Любомир Весов, за да го убият. Любомир Весов е младият революционер и поет, който загина през 1922 г. близо до Крушево в борба срещу сърбите - дотам е стигнал в позора си Х. Риндов. Много естествено изглеждах подир това намеренията на федератистите, и специално на Паница, да колят емиграцията в България след като организираха избиването на македонците в поробена -Македония, и сами участвуваха в екзекутивните чети на сърби и гърци. В средата на посочените тук „федератисти" поникваха в последно време нови недоразумения. Х. Риндов и Григор Костов негодуваха против Димитър Влахов, защото получавал много пари. При един разговор в квартирата ни между Магдалена и Григор Костов последният й каза: „Значи бачо ти Паница се продаде на болшевиките". Влахов и Паница, за да ги обуздаят, спряха да дават пари на негодующите господа. Когато запитах Магдалена, защо са престанали да дават средства и на Григор Костов, който минаваше за любимец на Паница; тя ми отговори: „Нека! Да помни, кога е приказвал, че Паница се бил продал на болшевиките". От своя
16
страна „недоволните" от Паница и Влахов, за да получат наново благоволението им правеха унизителни подмилквания; особено жалък ми се видя в това положение Григор Костов. Х. Риндов, по думите на Магдалена, заявил, че не се плаши много от Влахов, защото осигурил 50 000 000 крони от друго място, и щял с приятелите си да издава с тази сума и вестник „Македонско съзнание". Обясняваше ми се от Магдалена, че това „друго място" е Белград, толкоз повече, че Х. Риндов бил направо във връзка с хора от сръбската легация. Казаното по-горе е достатъчно, за да се види какво представлява и вън от България политическата и морална физиономия на „идеалиста" Паница, „строгия ревнител ка македонската революционна авмостойност". Едни от факторите, на които Паница скъпо се продаваше, не са имали и не ще имат нещо общо с Македония; други са пряко заинтересувани в нейното окончателно поробване. Сметката на Паница бе да получава повече пари. А съображенията на казаните фактори, за да му плащат, са твърде ясни. Сърбите имат охота да възстановят в България на власт свои оръдия и подпомагат емигрантите; а особено за денационализаторските си планове в Македония те имат нужда от хора като Паница. Гърците от своя страна имат еднакви със сърбите сметки против македонските борци, и с радост приемаха при себе си Паница, когото използуваха и срещу омразната им България. Болшевиките пък се надяваха Паница да допринесе много за болшивизирането на Балканите чрез терор и смутове. Вярвам, че сърбите знаеха за връзките на Паница с болшевиките, но основателно не се бояха от някаква негова болшевишка дейност на сръбска територия, защото пътя му минаваше всякога през полицейските канцеларии на тая територия. Па и сам Паница беше достатъчно съобразителен, за да върши наистина нещо, което не е в интерес на сърбите, и по тоя начин не само да загуби приходите си от Белград, но даже да плати с главата си. Вероятно е сърбите да не са имали нищо против, ако Паница и други като него, даже чрез болшевишка агитация отчуждят малко или много от гръцката държава населението около Солун, накъдето са насочени сръбските погледи. Обаче и гърците от своя страна не биха се боели от подобна дейност на Паница всред едно чуждо нему население от анадолски бежанци и при възможността да го унищожат при пръв довод, че работи против Гърция. Ето защо и сам Паница, имайки на ум риска за главата си и приходите от Гърция, си е изпълнявал и там акуратно само противомакедонските и противобългарски задачи. Българските емигранти от своя страна целят чрез конспирации да вземат властта в България и услугите на Паница са добре дошли и за тях поради неговата опитност.
17
Така лесно се продаваше Паница. А през това време Македония, земята на чието робство той, пришълецът от България, бе придобил някога известност, продължаваше да се превива от болки и да се къпе в сълзи. Този Тодор Паница аз застрелях в Бургтеатър и смятам, че с това изпълних само дълг спрямо Македония.
