113 години от Тиквешкото въстание

Въстанието в Тиквешко през юни 1913 г. е първа масова въоръжена проява на българското население срещу сръбското управление във Вардарска Македония. Причини за бунта са насилията над българското население от сръбските военни и административни власти. 

Подготовката протича през пролетта на 1913 г. Решението за въстание е взето на съвещание на 29–30 май с.г. в с. Бегнище. Там е избран революционен щаб, в който влизат Михаил Шкартов, Лазар Банянски, Христо Михов, Коце Сеизов, Атанас Мурджев, Тодор Камчев, Дончо Лазаров, Васил Саздов, Димитър Пинджуров, Атанас Божков др. На следващо съвещание, на 13 юни с.г. в с. Ваташа, е начертан план за действие. Взето е решение въстанието да се обяви едновременно с удара на българските войски по сръбските и гръцките позиции в Македония. 

Определени са четите на Дончо Лазаров и Мишо Шкартов да извършат организационна обиколка на района и подготвят населението за бунт, избухнал на 15 юни – ден по-рано от предвиденото. Четите и местната милиция нападат и прогонват сръбските войски от Неготино. След няколкодневни сражения, и в Кавадарци, и в с. Ваташа, се установява българско управление. Въстаниците са подкрепени от пристигналите чети на Христо Чернопеев, Петър Чаулев и Васил Чекаларов. На сградата на общината в Кавадарци те поставят революционно знаме от Илинденската епопея с надпис: 

„Тиквешки революционен окръг. Свобода или смърт!”. 

Въстанието не се разширява, защото исканата помощ от българското главно командване не идва – по това време българската армия води тежки сражения на изток и юг срещу сръбски и гръцки войски. По улиците на Кавадарци се водят сражения до 25 юни. Четите на ВМОРО и местната милиция напускат града, когато населението се оттегля в планината. 

В следващите дни сръбските войски разоряват въстаналите селища. Множество къщи и дюкяни са ограбени и опожарени. Стотици македонски българи са екзекутирани без съд, а други са арестувани и измъчвани. Заради сръбския терор мнозина са принудени да емигрират и да потърсят спасение в родината майка.

Български герои

Баба Наца Пинджурова

Баба Наца Пинджурова е първата жена, член на ВМОРО в Тиквешко. Участва през юни 1913 г. в Тиквешкото въстание, заедно със своя син Димитър Пинджуров.

След потушаването му е подложена на жестоки инквизиции от сръбските поробители. Лично сръбският офицер майор Джурович връзва беззащитната жена за стълб и започва да я бие с камшик. Той настоява да му каже, къде е нейният син. Баба Наца поглежда мъчителят и му казва: “А бре синко, аз не знам къде е, ама и да знам, прилега ли на майка, да си предаде сина на душманите?”

Вбесен от отговора й, сърбинът взима нагорещено желязо и жигосва многократно стъпалата на старата жена. Баба Наца губи съзнание, но така не проговаря...

Димитър Пинджуров

Сърбите захвърлят старицата на двора, като мислят, че вече е мъртва. Когато си заминават, съседите прибират клетата жена в къщата и дълго време лекуват раните й. През март 1915 г. в град Струмица се ражда нейният внук, Страхил Пинджуров (Страшо Пинджур), който приема Светото кръщение от ръцете на легендарния български революционер Христо Чернопеев.

Доц. Александър Гребенаров

Прочетете още »

Излезе бр. 5 за 2026 г. на бюлетина на МНИ

БЮЛЕТИН 

БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНИТЕ И ПО СВЕТА 

Бр. 05 за 2026 г. 

Съдържание: 

Новини за Република Северна Македония... 1 – 6 

Български общности зад граница... 6 – 13 

Акцент на броя: В Скопие се чудят за какво да се разсърдят и да обвинят за това България ... 14 – 16 Интервю на броя: Доц. д-р Георги Георгиевв – Югославският бекграунд и днес определя правилата и отношението към историческите факти в Северна Македония... 16 – 21 

Анализи и коментари... 22 – 25 

Дейност на МНИ... 26 – 33 

Нови книги и издания... 34

 Целия материал четете по-долу:

Прочетете още »

Две писма на Анастас Разбойников до Борис Христов

Анастас Разбойников

сп. "Македонски преглед", 2020, год. XLIII, кн. 3. Петя Жекова, Йордан Симов. Две писма на Анастас Разбойников до Борис Христов...121 - 128

Отношението на големия оперен певец Борис Христов (1914 – 1993) към миналото, включително и към съдбата на Македония, често е отбелязвано от съвременници и изследователи. Интересите му към историята и подходът му са причина неговият биограф Атанас Божков да твърди, че Борис Христов притежава качества на историк[1]. 

В основа та на това отношение е и бащата на певеца, Кирил Христов Совичанов (1878 – 1961), посветил усилията си като обществен и просветен деец на каузата на македонските и тракийските българи. Роден в Битоля в семейство, участвало в църковните борби, деец на ВМОРО, работил активно в Тракия, учител в Дедеагач (1896 – 1900), председател на Илинденската организация и главен редактор на списание „Илюстрация Илинден“, Кирил Христов има първостепенна роля за изгражда нето на историческа памет у синовете му, свързана и с Македония и Одринско. 

Самият Б. Христов в бележки към проекта на монографията на Божков за него предлага да се включи следният показателен текст относно баща му: „… разказва за Македония и за отчаяните войни, които е водила за съединението ѝ с единното отечество България. Борис Христов видно се вълнува и в ушите му звучат словата, които във важни моменти слуша от неговия баща и се просълзява … запомня до живот музикалните седенки и своя баща, митрополит Софроний[2]  и техния приятел Лазар … плачеха с разказите за Беломорска Тракия, за Македония и за борбите ...“.[3] 

 Авторът на предлаганите писма, Анастас Разбойников (1882 – 1967), е тракийски българин, свързан, също както и Кирил Христов, с революционното и просветното движение и в Одринско, и в Македония. Участник в Илинденско-Преображенското въстание в Източна Тракия, учител в с. Булгаркьой (Кешанско), Сяр и Солунската българска мъж ка гимназия, след войните Разбойников се утвърждава като историк и географ, автор на исторически съчинения и учебници, изследовател на етнодемографските процеси в Тракия по време на османското владиче ство, изворовед, просветен и обществен деец. 

Кореспонденцията му до Борис Христов съдържа спомени за Кирил Христов, но представлява и още едно свидетелство за трайния интерес на певеца към жизнения път на баща му, контактът с когото е ограничен след 1942 г. Данните, пре доставени от Разбойников, хвърлят светлина върху някои детайли от живота на Кирил Христов, на самия Разбойников, както и върху връзките между двамата. 

Двете писма, от 17 юни 1963 г. и 17 юни 1965 г., представляват екземплярите, които Разбойников е запазил за себе си и са съхранени в архива му, оформен като семеен фонд Анастас и Спас Разбойникови в НБКМ-БИА, обработен неотдавна4. Документите се публикуват, като се запазват стилните им особе ности. Съкратени думи са разкривани в квадратни скоби, извършени са правописни и пунктуационни корекции. В бележки под линия са доба вени уточнения към текста.

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Писателят Константин Петканов - един тракиец, отдал се на Добруджа

сп. "Македонски преглед", 2020, год. XLIII, кн. 2. Румяна Симеонова. Константин Симеонов Петканов – един тракиец, отдал се на добруджанското освободително движение... 109 - 120

Константин Симеонов Петканов (1868 – 1956) е един от хилядите ентусиазирани и вдъхновени деятели, впрегнали своята енергия за националната идея. Заветната мечта, която той следва през целия си живот, е да види свободни родната Одринска Тракия и Добруджа – земята, която го приютява. Като представител на добруджанската емиграция носи духа на тези корави хора, тяхната скромност, преданост и само жертва, и тихо, но постоянно и активно работи за Добруджа, което оп ределя неговия принос в дейността на Добруджанската организация. 

За съжаление, името му днес е незаслужено забравено и познато за само малка част от съвременното общество. Целта на настоящото изложение е да извади от забвение името и делото на Константин Петканов, като се проследи богатата му общест вената дейност, отношението му към добруджанския въпрос, мястото и ролята му в Добруджанската организация, взаимоотношенията му с нейните лидери. 

Изследването в голямата си част се базира на архива на Константин Петканов, съхраняван във фонда на Исторически му зей – Тутракан. Той включва частната му кореспонденция с изтъкнати добруджански дейци, неговия дневник, летописна книга на дружество „Сърп“ в с. Кузгун и други архивни документи. Информация за семей ството и дейността му дават и спомените на неговия съвременник Зла тан Коевски и на внучките му Вяра и Веселина Петканови. Константин Симеонов Петканов е роден на 15 май 1868 г. в село Каваклия, Лозенградско. Началното си образование завършва в родно то село, след което продължава обучението си в трикласното учили ще в Одрин. Когато по силата на Берлинския договор (1878) Одринска Тракия остава в пределите на Османската империя, през 1879 г., заедно с още стотина души от тракийските села Каваклия и Ениджия, семей ството му се преселва в България и след известни лутания се устано вява в с. Кузгун, Тутраканско (от 1906 г. с. Антимово)[1]. 

За Константин Петканов обаче родната Тракия остава завинаги любов и болка. Фамилията Петканови са в близка родствена връзка с известния писател Константин Николов Петканов, а също така и с войводата от Илинденско-Преображенското въстание Яни Попов[2]. 

В село Кузгун Константин Симеонов създава семейство. Със съпругата си Донка имат седем деца: пет сина – Никола (1893 – 1949), Георги (1898 – 1976), Симеон (1901 – 1974), Иван (1902 – неизв.), Димитър (1910 – 1970) и две дъщери – Марийка (1905 – 1943) и Сребра (1907 – 1991). Децата са възпитавани в дух на родолюбие, ученолюбие, скромност и почтеност. Всички наследници на Петканов имат отношение към добруджанското освободително движение, но най-деен е Димитър. 

Той е съратник на баща си и активен деец на Добруджанската организация. В своите спомени за К. Петканов Златан Коевски от с. Бръшлян го описва като „човек със строг характер и принципи, силно религиозен, голям общественик през целия си живот и като най-важното е голям националист… Дядо Костадин… въобще презираше пиршествата и не контактуваше, което може би е способствало за тази велика освобо дителна тайна за втората му обична родина след Тракия. И вероятно затова централното добруджанско ръководство от София, в лицето на адвоката Аспарух Айдемирски, му бяха доверили това ръководство…“[3]

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Научният секретар на МНИ дари книги на РИМ в Хасково

Владимир Митов и Георги Станков от Хасково, който е член на МНИ дариха на директора на РИМ-Хасково, д-р Веселина Узунова издания на Македонския научен институт. Д-р Узунова благодари за участието в събитието и дарените книги и подари издания на РИМ-Хасково за библиотеката на МНИ. 

На 4 юни 2026 г. научният секретар на МНИ посети музеят на РИМ- Хасково. Поводът беше организираното събитие от музея във връзка с отчитане на проект „Към корените на българското Възраждане (XV-XVIII в.). Начинанието е финансирано от фонд „Научни изследвания“. РИМ-Хасково и неговия директор, д-р Веселина Узунова бяха домакини на събитието, на което присъстваха ученици от две гимназии, медии, граждани и гости на Хасково. 

Д-р Узунова откри събитието, благодари на всички присъстващи и представи един от членовете на проекта – доц. Милена Петкова от Софийския университет „Свети Климент Охридски“, която разказа повече за работата по проекта. Тя представи на присъстващите проекта „Към корените на Българското възраждане (XV-XVIII в.), финансиран от Фонд „Научни изследвания“ и неговите цели. Разказа какви са спецификите на периода и новите реалности след превземането на българските земи от османската държава, по-късно прерастнала в империя. Бяха излъчени три кратки филма за градовете Свиленград, Пловдив и Стара Загора и тяхната история през XV-XVIII в. 

Всеки от градовете беше представен от участници в проекта. За Свиленград – гл. ас. д-р. Стефан Димитров, за Пловдив гл. ас. д-р Кръстьо Йорданов, а за Стара Загора – доц. д-р Милена Петкова. След всеки излъчен филм доц. Милена Петкова обясняваше по-специфични термини, за османските документи и тяхното разчитане, за ролята на българите и участието им в икономиката и ежедневието по градовете. Събитието завърши с дискусия, на която стана дума и за еничарите. 

Владимир Митов се включи по темата и разказа за някои особености свързани с оджака на еничарите, тъй като е запознат с историята на „кръвния данък“ (девширме) и еничарския корпус.

Владимир Митов

Прочетете още »

153 години от рождението на Павел Генадиев

153 години от рождението на Павел Генадиев (10 юни 1873, Битоля – 10 юли 1959, София) – общественик, деец на ВМОРО и ВМК, публицист. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 6

Неговият дядо митрополит Генадий Велешки и баща му Иван Генадиев са дейци на черковно-националното движение. Брат е на Никола Генадиев. От 1880 г. живее и учи в Пловдив, където впоследствие се включва в културния и обществено-политически живот. Следва в СУ. През 1895 г. се присъединява към ВМОРО. 

Учителства в Лозенград и Мустафа паша (дн. Свиленград) (1895–1897) и осъществява културно-просветна и революционна дейност. Работи за революционната организация в Одринска Тракия. След извършено убийство е осъден, затворен и изгонен от Турция. През 1902 г. се установява в София. Участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание в Тракия и е редактор на в. „Македоно-одрински куриер“ (1903). 

След 1909 г. се отдава на обществено-политическа и стопанска дейност. Избиран е за народен представител. Противопоставя се на участието на България в Първата световна война на страната на Германия. Занимава се с издателска и публицистична дейност. Автор е на книгата „Своеволията и престъпленията на чуждестранните банки в България“ (1933). 

След Втората световна война се обявява против предаването на Пиринска Македония на Югославия и срещу официалното отричане на българския характер на Македония. Прави преводи, пише публицистика и спомени за политически и културни дейци. Негов личен архив се съхранява в ДА „Архиви“.

Прочетете още »