Академик Васил Гюзелев
На 19 октомври 2026 г. именитият български историк академик Васил Гюзелев навършва 90 години – зряла академична възраст, зад която стоят жалоните на една високонаучна професионална кариера в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и в Българската академия на науките.
От 1961 г. той се свързва с Алма матер, където последователно израства като доцент (1972) и професор (1982). През 1995 г. е избран за член-кореспондент на БАН, а през 2003 г. за академик.
Васил Гюзелев е един членовете-учредители на Македонския научен институт по време на събранието на 3 май 1990 г. когато научната организация се възстановява. По настоящем той е почетен член на МНИ. Удостоен е от Института с почетен знак „За научен принос“. Историята на българите в историко-географската област Македония присъства често в неговите научни трудове, както това може да се види от поместената по-долу публикация.
Да му пожелаем още много живот и здраве!
Горди сме, че стоиш до нас в научното и родолюбиво дело за историческата истина!
На многая лета Даскале!
От колегията на Македонския научен институт
* * *
Проучванията на академик Васил Гюзелев за историята на Македония през средните векове (V–ХV в.)
Яворовото творчество и дивните македонски песни изиграха важна роля за формиране отношението ми към Македония и македонските българи. С тях се запознах още в детството си и те и досега са нещо трайно в съзнанието ми.
Важна роля за разкриване облика, задачите, целите и възможностите на Македонския научен институт ще изиграе възобновеното списание Македонски преглед. Между двете световни войни това е най-авторитетното и най-търсеното у нас и в чужбина българско научно издание.
Един от най-големите ни грехове е този, че забравихме и пренебрегнахме своите единородци, които останаха да живеят в пределите на други страни. Ние ги осъдихме на чужда асимилация, оставихме ги без закрила. С това пренебрегнахме един основен дълг на Майката-Родина – да се грижи за съхраняването на своите собствени чада.
Васил Гюзелев. Избрани слова от 1990 г.
Васил Гюзелев е от онова поколение български историци, които през 60-те – 80-те години на ХХ в. поставиха българският национален въпрос в дневния ред на своите научни изследвания. Сред тях бяха и са такива учени и университетски преподаватели като Николай Генчев (1931–2000), Илчо Димитров (1931–2002), Константин Косев (1937–2020), Георги Марков и др.
В условията на тоталитарната държава те не се побояха да покажат, че историята на България и българите е част от нашето национално битие. Тя е основа и за бъдното ни съществуване като българи.
Макар да е потомък на тракийски българи (родом от Гара Раковски, днес в пределите на Димитровград на р. Марица), в своите публикации В. Гюзелев не остава чужд на българските национални проблеми не само в изследванията за средновековното минало на Тракия, но така също и в тези за Добруджа, и за Македония.
В хронологически порядък могат да се отбележат следните по-важни авторови тези и съждения за историята на Македония и нейният български характер през средновековието.
В историята на Ранното средновековие съществена и значима роля имат славянските нападения и заселванията на славянски племена на Балканския полуостров.
В. Гюзелев уточнява периодизацията на славянските обсади на Солун като възприема за първите четири нападения хронологията на френския историк Пол Льомерл (1903–1989) (І: 586 г.; ІІ: 604 г.; ІІІ: 615 г.; ІV: 617 г.), а за петото, тази на Александър Бурмов (1911–1965) – V: 645–647 г.
По отношение на (пра)българите и тяхното заселване в Македония, В. Гюзелев привежда едно важно сведение, което отбелязва първите им нападения през управлението на византийския император Анастасий І (491–518).
Според една добавка в среднобългарския превод на Манасиевата летопис, направена в средата на ХІV в., първом българите завзели „Долната земя Охридска, а след това и цялата земя“. Съставителят на тази добавка отбелязва, че оттогава са изминали 870 години . В. Гюзелев се спира и на историята на Куберовите българи и тяхното настанявяне в Керамисийското (Битолско) поле, в Македония в периода 678–685 г. Като анализира сведенията от „Чудесата на св. Димитър Солунски“ за опита на Кубер да завладее град Солун, авторът използва и други извори като печата на българина „Мавър, патриций и архонт на сиримисианците и българите“. Според него богатото златно-сребърно съкровище от VІІ в., намерено във Врап–Еркезе (две селища близо до Тирана, Албания), е достоверно свидетелство за пътя на Куберовите българи от Панония към Керамисийското поле и за тяхното активно присъствие в Македония.
По-нататък В. Гюзелев внася едно важно уточнение в хронологията на византийските походи срещу България през първите години от управлението на византийския император Юстиниан ІІ Носоотрязания (685–695; 705–711). Авторът смята, че ромейският василевс през 687 г. е организирал поход срещу българите на хан Аспарух (680–701) и славяните под негова власт. На следната 688–689 г. Юстиниан ІІ „се отправил на поход срещу Славиния и България“, насочвайки се този път срещу Куберовите българи, които впоследствие му нанесли поражение. Така отново „Земята на българите“ на север от Солун останала извън византийска власт. Същевременно Юстиниан ІІ успял да изсели от Македония над 30 хил славяни и с тези удари срещу тях, както и срещу Куберовите българи спрял нападенията им срещу Солун. Българите от Македония отново се появили на историческата сцена през 718 г. като подпомогнали бившия византийски император Анастасий ІІ (713–715), известен с името Артемий в опита му да си възвърне престола в Цариград. Подир оттеглянето на арабите, Куберовите българи заедно с флотилия от славянски лодки еднодръвки достигнали до Хераклея (дн. Ерегли на Мраморно море). Тогава управляващият император Лъв ІІІ Сириец (717–741), поискал от българите да му предадат враговете, което те и сторили, след което се завърнали в своите местоживелища на север от Солун.
В този случай В. Гюзелев прави важното уточнение, че споменатите българи, са били именно Куберовите българи, а не тези на хан Тервел (701–722), който е бил на страната на легитимния василевс при отблъскването на арабската обсада на византийската столица. За съжаление подир 718 г. изворите пазят пълно мълчание за Куберовите българи и техните потомци, макар и съществуването им през целия VІІІ в. да е извън каквото и да е съмнение.
В. Гюзелев обръща внимание на сведението от изворите, че българският хан Телериг (766–777) през октомври 774 г. изпратил българска войска да завладее славянската област Берзития и да пресели населението ѝ в България.
Според него движението на значителна българска войска в посока към сърцевината на Македония (Битолско, Велешко, Кичевско и Прилепско) по-скороо е имало за цел постепенното включване на тази територия и нейното население в пределите на Българското ханство. С други думи хан Телериг пръв от всички владетели е съзнал необходимостта от преместване на центъра на тежестта на българската политика и превръщане в обект на съперничество с Византия хегемонията над славянските племена в Македония. Тази политика била продължена и от българският хан Кардам (777–796).
Като проследява походите на хан Крум (796–814) по долината на р. Струма и победата му над ромеите в битката при Сяр (808 г.), В. Гюзелев пише, че след тази акция авторитетът на Българското ханство сред славянските племена от Македония силно нараснал.
В. Гюзелев се спира и на завладяването на Македония от хан Персиан (836–852) и последствията от него:
„Включването на славянските племена в Македония на запад от р. Струма в пределите на Българското ханство е станало по всяка вероятност в периода 837–842 г.... Интересен е фактът, че от средата на ІХ в. името Славинии, с което били обозначавани областите, заселени със славянски племена главно в Македония, изчезнало от византийските извори. Те станали „третата част на Българското царство“, както е наречена тази област в един по-късен византийски извор от ХІІ в., т.н. Дюканжов каталог. Имената на славянските племена постепенно потъвали в забрава. Византийците започнали да употребяват за тяхното обозначение политическото наименование „българи“, тъй като те станали поданици на Българското ханство“.
Една особеност в историята на ранносредновековната българска държава е използването от владетелите на повече от една царска резиденция. Пръв В. Гюзелев интепретира едно сведение от Българската апокрифна летопис, което му дава основание да заключи, че хан Борис І – Михаил (852–889, † 2май 907) приел царството не в Плиска, а на река Брегалница – вероятно на събор в крепостта Баргала (при с. Горни Козяк, Щипско). В житието на 15-те тивериуполски мъченици се известява, че по-късно той положил големи грижи за превръщането на тази ханска резидениция не само във военно-административно, но и в християнско религиозно средище и тук именно издигнал една от седемте съборни църкви. По всичко изглежда, че са били хански резиденции и онези места в Охрид и Главиница, които през 886 г. хан Борис І – Михаил подарил за почивка на Климент Охридски († 916). Гюзелев смята, че такъв характер е имала и Преспа на остров „Св. Ахил“ на Преспанското езеро, гдето същият владетел построил друга съборна църква.
Значимо място в изследванията на В. Гюзелев заема делото на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици в българските земи. В тях той е изяснил редица спорни моменти и е внесъл съществен принос в областта на Кирило-Методиевистиката и в частност проявите на старобългарската книжовност от края на ІХ и през Х в. в Македония.
Нова страница в проучванията на Българското средновековие е политиката на цар Петър (927–968, † 30 януари 969) спрямо югозападните български земи. В. Гюзелев забелязва една съществена промяна настъпила в средата на Х в. Ако цар Симеон Велики (893–927) се е стремял да завладее Цариград и да стане византийски император, то неговият син е насочил военните удари на Българското царство към Солун. Сведения в този смисъл се откриват в Житието на св. Фантино Млади, което бе анализирано от В. Гюзелев в нарочна статия.
Безспорни и приносни са изследванията на В. Гюзелев за историята на Българското царство през времето на българо-византийския двубой от 971–1018 г. Със забележителна историческа прозорливост и национална пристрастност той даде най-точната характеристика на този период от нашата история, която се възприе от цялата българска медиевистика и продължава да е в научна употреба – БЪЛГАРСКАТА ЕПОПЕЯ:
„Българо-византийският двубой през втората половина на Х – първите две десетилетия на ХІ в. бе охарактеризиран от известния френски византинист Гюстав Шльомберже като „византийската епопея“... Този двубой всъщност е „българската епопея“ в защита на държавната независимост и свободата на българския народ. Тази епопея е изпълнена с величави геройства, големи страдания и жалки предателства, всяко от които може да бъде сюжет за Шекспирова трагедия“ .
Цитираната тук негова статия по този въпрос от 1981 г. за дълго време остана като самотно дърво, израсло върху обруления хълм на българския национализъм в нашата медиевистика, търсеща историческата правда за югозападните български земи през Средновековието.
В последните години В. Гюзелев добави още публикации за тази славна и трагична страница на средновековнато българско минало. Заслужава да се цитира и друго негово определение за нашата история от края на Х и началото на ХІ в.: „Историята на България от завладяването на нейната столица през 971 г. от византийския император Йоан І Цимсихий (969–976) до 1018 г., когато в новата столица Охрид победоносно влиза наследилият го Василий ІІ Българоубиец (976–1025), е изпълнена с многолетна и титанична борба за отстояване на нейната държавна независимост срещу пристъпите на византийската ексапнзия. Макар и да е изпъстрена с имената и на други владетелски особи, тя всъщност може накратко да бъде характеризирана като история на Самуилова България. Това е така, защото личността на цар Самуил (997–1014) и неговите деяния в най-голяма степен олицетворяват същността на протеклите през този период исторически процеси“.
Тук трябва да се отбележи и изследванто на В. Гюзелев за средновековните български столици и дворцови резиденции. Сред тях в края на Х и началото на ХІ в. изпъкват българските твърдини в Македония и Илирик (дн. в Албания) Охрид, Преспа, Сетина, Воден, Битоля, Пронища и др.
Обобщавайки ролята им като столични центрове на България, В. Гюзелев отбелязва:
„В периода 971–1018 г. дворцовата култура на Българското царство се развила в условията на укрепени замъци и дворцова резиденция на труднодостъпен остров. Тази култура носи в себе си белезите на несигурността; тя е свързана с историята на едно търсещо спасение царство. В труднодостъпните замъци, отдалечени от градовете или свързани с градската среда, се разигравали онези кървави дворцови драми, с които е изпълнена историята на почти всяка европейска държава през Средновековието“.
Охрид и положението на Българската архиепископия в Охрид напоследък са сред любимите теми в изследователската работа на В. Гюзелев. Отпечатани бяха неговите доклади изнесени на Международната научна конференция „Културни мостове. Минало и съвремие“, посветена на 30-годишнината на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (2–4 юни 2016 г.) и на 23 Международен конгрес за византийски изследвания, проведен в Белград (22–27 август 2016).
В тях В. Гюзелев недвусмислено показа неразривната връзка на Охрид и Охридската архиепископия с историята на Българската патриаршия в Търново и съдбата българския народ в Македония. Същевременно бяха направени и важни уточнения за събитията от 1234–1235 г. и възобновяването на Българската православна патриаршия.
Интересни са наблюденията на В. Гюзелев за развитието на книжовната дейност в Македония през ХІІ–ХV в. Той посочва основните книжовни центрове в този район, преписвачите на книги и техните произведения.
На първо място се откроява Охридското средище, където (в с. Равне) през управлението на цар Иван Асен ІІ (1218–1241) тримата български книжовници Белослав, Йосиф и Тихота преписали известния Болонски псалтир – един от най-изисканите и представителни български ръкописи от това столетие. През 1353 г. пък българският монах Никодим преписал „Паренесис“ на Ефрем Сирин. Същевременно в този край навлязла широко византийската, а през ХІV в. и сръбската книжнина. Според В. Гюзелев в сравнение с Ранното средновековие Охридското книжовно средище се намирало в упадък. В Прилепската област основно българско книжовно средище бил манастирът „Успение Богородично“ („Трескавец“), а в Битолско – Слепченският манастир „Св. Йоан Предтеча“.
До 1916 г. в него са се съхранявали много български ръкописи от ХІV в. Значителни следи е оставило и Скопското книжовно средище. Най-изтъкнат книжовник и преписвач на ръкописи от ХІІІ–ХІV в. в Скопие е бил поп Никола, познат и със мирското си име Брата. Негово дело са два ръкописа: Хлудовият паремейник и едно евангелие с апостол. Важен местен скрипторий е бил Марковият манастир край Скопие. Силни са били българските книжовни традиции в Жеглиговския манастир „Св. Богородица-Матейче“, манастира „Св. Прохор Пшински“, Карпинския манастир „Св. Богородица“ и цялото Овчеполие. В Северна Македония със своята книжовна дейност се откроявали Лесновския манастир и манастирът „Св. Йоаким Осоговски (Сарандопорски)“.
В. Гюзелев заключава, че през ХІІІ–ХІV в. в югозападните български земи българската книжовна традиция се е развивала, дори, когато е липсвала протекцията на държавната власт и църквата. Все пак тук се забелязва известен застой в сравнение с книжовната активност в Търново и на Света гора. Изоставането и консерватизмът на местните книжовни средища, според В. Гюзелев се дължали главно на политически причини .
Твърде любопитни са издирените от В. Гюзелев документи за съдбата на българите, отвлечени като роби от турците и продадени по италианските тържища през ХІV–ХV в. Сред многобройните примери в това отношение са показани и такива на българи и българки от Македония.
С тези проучвания той продължи делото на на един от най-талантливите историци на стопанската история на средновековна България Иван Сакъзов (1895–1935) , като същевременно прецизира оповестените от него данни. Той открива много българи в регистрите на венецианската колония на остров Крит (Кандия). В. Гюзелев посочва, че в регистъра на нотариуса Антонио Брешиано (1349–1398) от 1381–1383 г. са регистрирани 127 продажби на българи роби – 106 жени и 21 мъже. При записа на сделката, заедно с българския си произход те указвали и своите родни места: Дебър, Прилеп, София, Битоля, Костур, Солун, Търново, Скопие, Костен, Сяп, Ливадия, Воден, Велес, Ямбол, Варна, Пчиня, Ново бърдо, Струмица, Преспа, Баткун, Перперек, Каламатия, Цветица и др.
Ясно се вижда, че преобладаващата част от тях са били от Македония. В. Гюзелев разкрива документи от 1390–1415 г., в които се споменава продажбата и на други 84 души „от български род“ (de genere Bulgarorum) или „българи по рождение“ (de generatione Bulgarorum). От тях от Костур – 2, от Лазари и областта – 6, от Охрид – 1, от Сервия – 1.
Ето някои конкретни примери:
Менафисия, по рождение българка от селището назовано Лазари (дн. Лазаро поле, Дебърско) [Menafisia de generacione Bulgarorum de loco vocato Laçari];
Мария, по рождение българка, от селището Лазари [Maria de generacione Bulgarorum de loco Laçari];
Мария от селището Костур, по рождение българка [Maria de loco vocato Castoria de generatione Bulgarorum];
Ирина от български род от селището назовано Сервия [Herini de genere Bulgarorum de loco vocato Servorum];
Керана Българката от селището по име Охрид и Теодора Българката от селището, назовано Вазора (неуточнено) [Cherana Bulgara de loco nomine Acrida et Theodora Bulgara de loco vocato Vazora];
Георги Балабан, българин от земите на Лазари [Georgium Palapano Bulgarum de partibus Laçari];
Доброс[т]ана от български род от селището наречено Костур [Dobrossana de genere Bulgarorum de loco vocato Castoria] и др .
Тези и други документи, които В. Гюзелев издири и публикува, внасят ценен принос за съдбата на българите в Македония през ХІV–ХV в., за българската омонимия и топонимия в този регион. Те са добра основа за бъдещи изследвания по тази тематика.
* * *
Академик Васил Гюзелев бе в основата на проведеното през 2014 г. всенародно и политически необременено отбелязване на 1000-годишнината от битката на българите край Беласица планина (29 юли 1014 г.) и от смъртта на великия български цар Самуил (6 октомври 1014 г.). Така той се прояви не само като проникновен изследовател на тези събития, но и като вещ организатор и страстен пропагандатор на българската кауза. Бяха проведени няколко научни конференции, представени високоестетично подредени изложби и пленери, осъществени студентски походи и научни екскурзии по стъпките на цар Самуил. Това е особено важно, като се има предвид, че през последните десетилетия и Самуилова България бе вплетена в т. нар. „македонския въпрос“ и негова съвременна матрица на балкански национализъм. Организираната под ръководството на В. Гюзелев международна конференция „Европейският югоизток през втората половина на Х – началото на ХІ век. История и култура“ (София, 6–8 октомври, 2014 г.), бе осъществена на най-високо научно ниво и даде достоен отпор на опитите да се омаловажи и дебългаризира половинвековната борба на българите водени от Самуил срещу нападенията на ромейския василевс Василий ІІ.
Събраните от цял свят учени с присъствието си в София, уважиха не само поканата на В. Гюзелев, но и защитиха мястото на Българското царство в историята на средновековна Европа. Краен резултат от този научен форум бе издаденият обемист сборник с материалите от конференцията.
Активността на В. Гюзелев намери израз и в работата по проекта „Богомилство без граници“, организиран и осъществен от учени на Българската академия на науките и от Македонската академия на науките и изкуствата.
Акад. В. Гюзелев бе негов ръководител от българска страна в периода 2013–2016 г. Благодарение на неговите усилия бяха осъществени научни срещи, издания на научни изследвания, изложби и др. Това допринесе за изясняването на някои проблеми относно същността и историята на богомилското учение. Учени от двете страни имаха възможност да общуват в полето на науката.
* * *
Като студент, асистент, доцент и близък следовник на академик Васил Гюзелев имах възможност добре да се запозная с неговите възгледи и научни тези за миналото на средновековна България. Това оформи у мен категоричния исторически извод, че триединството на Българското царство в земите на Мизия, Тракия и Македония през Средновековието и в Ново време няма друго обяснение, освен вековният живот на българите върху тях. Дано научните достижения на моя учител Васил Гюзелев достигнат до прозрението не само на научните среди в България и на далечния свят, но и до умовете на българите отвъд Вардар и на останалите наши сродници от Беломорието!
Проф. д-р Георги Н. Николов
* * *
Подбрана библиография от трудовете на Васил Гюзелев за историята на Македония в Българското средновековие
Борбата на българския народ срещу византийското владичество. – Славяни, (1963), бр. 7–8, с. 26–27.
„Духовен отец и светилник на България“ (1050 години от смъртта на Климент Охридски). – в. Народна младеж, бр. 240, 12 октомври 1966 г.
Функциите и ролята на кавхана в живота на Първата българска държава (VІІ–ХІ в.). – ГСУ, ФИФ, 60/3 (1966), с. 131–159.
Княз Борис Първи. България през втората половина на ІХ век. София 1969.
Ичиргу-боилите на Първата българска държава (VІІ–ХІ в.). – ГСУ, ФИФ, 65/3 (1971), с. 123–181.
Йордан Заимов, Битолски надпис на Иван Владислав самодържец български (старобългарски паметник от 1015–1016 г.).
Василка Заимова, Иван Владислав и неговият надпис, Изд. на БАН, София, 1970, 160 стр + 11 приложения. – ИБИД, 28 (1972), с. 469–470. [Рецензия.].
Йордан Иванов, Български старини из Македония (под редакцията на проф. Б. Ангелов и проф. Д. Ангелов) Изд. „Наука и изкуство“, София, 1970, 703 стр. – ИБИД, 28 (1972), с. 486–487. [Рецензия.].
Климент Охридски, Събрани съчинения, т. І (обработили Б. Ст. Ангелов, К. М. Куев и Хр. Кодов), Изд. на БАН, София, 1970, 774 стр. – ИБИД, 28 (1972), с. 468–469. [Рецензия.].
Неизползван извор за норманското нашествие в югозападните български земи през 1081–1085 г. – Исторически преглед, 32/6 (1976), с. 106–108.
Духовната култура на Средновековна България през ХІІІ–ХІV в. – В: Теория и практика на обучението по история. Кн. 1–2. София 1977, с. 9–43; 202–274.
Проучването на поселищната история на средновековна България (Историография, съвременно състояние и задачи). – Археология, 19/3 (1977), с. 1–6.
Bulgarien und das Kaiserreich von Nikaia (1204–1261). – Jahrbuch der österreichischen Byzantinistik, 26 (1977), S. 143–154.
Българската държава и Никея в борба срещу Латинската цариградска империя (1204–1261 г.). – Известия на Националния исторически музей, 2 (1978), с. 7–37.
Христоматия по история на България. Т. 1. Ранно средновековие VІІ–ХІІ в. София 1978. [Съсъставител: П. Петров.].
Христоматия по история на България. Т. 2. Същинско средновековие (краят на ХІІ–ХІV в.). София 1978. [Съсъставител: П. Петров.].
Българската епопея в двубоя срещу Византийската империя в края на Х – първите две десетилетия на ХІ в. – В: България 681–1981. София 1981, с. 107–114.
Средновековна България в светлината на нови извори. София 1981.
Училища, скриптории, библиотеки и знания в България ХІІІ–ХІV в. София 1985.
Македония в моя живот и в научното ми творчество. – в. Македония, бр. 11, 2 август 1990. [Интервю.].
Hauptstädte, Residenzen und Hofkultur im mittelalterlichen Bulgarien, 7.–14. Jh. (Vom Nomadencampus bis zum Zarenhof). – Études balkaniques, 27/2 (1991), S. 82–105.
Православната и католическата църква в историята на българския народ през ХІІІ – началото на ХV век. – Македонски преглед, 15/1 (1992), с. 96–115.
Bulgarien zwischen Orient und Okzident. Die Grundlagen seiner geistigen Kultur vom 13. bis zum 15. Jahrhundert. Wien – Köln – Weimar 1993.
Извори за средновековната история на България (VІІ–ХV в.) в австрийските ръкописни сбирки и архиви. Т. І. Български, други славянски и византийски извори. (=Архивите говорят 9). София 1994.
Столици, резиденции и дворцова култура в средновековна България (От номадския стан към царския двор). – Известия на Националния исторически музей, 10 (1994), с. 39–66.
Българи и жители на български градове в италианските градове-държави Генуа и Венеция и в някои от техните колонии и фактории през ХІV–ХV векове (предварителни бележки). – В: Българи в Италия и италианци в България. Приноси. София 1997, 212–219.
Die Hauptstadt-Entwicklung in Bulgarien. – In: Haupstädte zwischen Sa¬ve, Bosporus, und Dnjepr. Geschichte-Funktion-Nationale Symbol¬kraft. Hrsg. H. Heppner. Wien–Köln–Weimar
1998, S. 145–169.
История на България в три тома. Т. І. История на средновековна Бъл¬гария (VІІ–ХІV в.). София 1999. [Съвместно с Ив. Божилов. Преиздадена през 2006 г.].
За Самуиловата държава и за Пириватрич. – в. Култура, ХLІV, бр. 32 (2143), 18 август 2000. г.
За тази книга и за нейния автор. – В: Сърджан Пириватрич. Самуиловата държава. Обхват и характер. София 2000, с. 9–12.
Извори за средновековната история на България (VІІ–ХV в.) в австрийските ръкописни сбирки и архиви. Т. ІІ. Италиански, латински и немски извори. София 2000.
Cherana Bulgara de loco nomine Acrida (Нови венециански документи от 1390–1415 г. за българи роби на остров Крит). – Palaeobulgarica, 25/4 (2001), с. 3–26.
Ново тълкуване на три сведения за св. Климент Охридски (ум. 916). – В: Общуване с Изтока. Юбилеен сборник, посветен на 60-годишнината на Стоянка Кендерова. София 2007, с. 114–119.
Сведения за българите в Житието на свети Фантино Млади от Х в. – Palaeobulgarica, 36/2 (2012), c. 31–38.
Bolgara brennir: норвежкият конунг Харалд Хардради, 1016–1066. – In: Almanach “VIA EVRASIA” 1 (2012).
Русия в отраженията на историята. В памет на проф. Емил Михайлов. София 2012, c. 11–19.
“Cherana Bulgara de loco nomine Acrida”. Documenti veneziani, riguardanti la presenza di schiavi bulgari nell’isola di Creta (1390–1415). Bulgaria Mediaevalis, 3 (2012), 197–216.
Византия половин век не пречупва Самуил. – в. Стандарт, 26 юли 2014 г. [Интервю.].
Сиянието и величието на България (Размисли за българския цар Самуил и неговото време). – в. Нова зора, ХVІІ (ХХІV), бр. 42, 21 октомври 2014 г.
Слово на акад. Васил Гюзелев на Международната конференция „Европейският югоизток от средата на Х до началото на ХІ век“. – Наука. – 24/6 (2014), с. 43.
Цар Самуил в българската история. – в. Камбана, ХVІ, бр. 25, декември 2014 г.
Бележки върху историята на България по времето на комитопулите, царете Роман Симеон и Самуил и техните наследници (971–1018 г.). – В: Хиляда години от битката при Беласица и от смъртта на цар Самуил (1014–2014). София 2015, с. 18–44.
Охрид в българската история и в историописта от ХІІІ – ХVІІІ век. – В: Ostendit Historia. Изследвания в чест на 60-годишнината на професор доктор на историческите науки Иван Тютюнджиев. Годишник на Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, 1/33 (2017). Велико Търново: Университетско издателство Св. св. Кирил и Методий“. 2018, с. 59 – 82.
.jpeg)
