Отзвукът от Миладиновия сборник в европейските култури

Сп. "Македонски преглед", Година XLIV, 2021, № 3. Милка Миладинова†. Началният отзвук от Миладиновия сборник и европейските култури... 67 - 76

"Изявеният вече и като поет Константин Миладинов, разочарован и болен, на път за родината минава през Виена. Установява връзка с хърват ския епископ Йосип Юрай Щросмайер (1815 – 1905), който, оценявай ки значението на събраното българско народно творчество, го поканва и му предоставя в ръководената от него прочута Джаковска семинария всички условия за работа върху ръкописа при подготовката му за печат. 

Спрях се телеграмно на тези етапни моменти от пътя на Миладиновия сборник до Загреб. Много скоро се появяват първите дописки и съобщения – главно в хърватски, чешки, сръбски и други периодични издания, които информират за работата на „българския поет Константин Миладинов“ върху предстоящото и реализирано издание. Европейската културна общественост е очаквала с интерес появата на „Български народни песни“ на Миладинови. Отзвук срещаме главно в периода 1860 – 1864 г. в „Новинце“, „Позор“, „Народне новине“ и „Наше горе лист“ в Загреб, „Лумир“, „Народни листи“, „Родинна кроника“ и „Злата Праха“ в Прага, „Даница“ и „Српски дневник“ в Нови Сад, „Световид“ и „Видов дан“ в Белград и др. 

Нито тогава, нито по-късно са поставяни под съмнение българ ското съдържание на книгата и националността на нейните автори, които и собственоръчно категорично са го заявявали в оцелели техни писма и други документи[2]. 

Константин напуска Загреб около средата на месец юли 1861 г. Получил първите бройки от тиража, три от книгите, луксозно подвър зани с червена кожа и златиста инкрустация, поднася на епископ Щросмайер – един за него лично и два за Джаковската библиотека. Много по-късно този личен екземпляр бе дарен на България с изричен надпис от Библиотекаря на семинарията чрез ревностния изследовател на Миладинови и сътрудник на Народната библиотека Никола Трайков. 

И до днес той се пази като една от най-скъпите реликви във фонда ѝ. Неоспоримо доказателство за отношението на Европа към очакваното издание „Български народни песни“ е и списъкът с имената на предварително абониралите се за сборника т. нар. „предплатници“, обявени в края на книгата по градове. Този списък включва 198 лица от 42 европейски града. Естествено най-много са от Хърватия. Някои от абонатите са заявили повече от един екземпляр. 

Затова и обявените абонаменти са общо за 263 броя книги, т.е. с 65 повече от броя на ли цата. Само от Загреб са предплатени 32 екземпляра, следвани от Осиек – 31, Виена – 21, Марибор – 20, Прага и Карловац – по 18, Любляна – 17, Белград – 12 и т.н. Внимание заслужават обявените за Париж 25 екземпляра от „Високоучен доктор Г. Петр Берон“, както е записано в самия списък. Всред имената са и много други видни личности – учени, преподаватели, общественици и пр. 

 От България в списъка на абонатите („предплатници“) са обявени само заявените от гр. Хасково – 32 екземпляра, повечето от учители и ученици. Очевидно е, че след публикувания от Г. С. Раковски „Оглас“ в издавания от него в Белград български вестник „Дунавски лебед“ (бр. 20 от 7 февруари 1861 г.) повече абонати от българските земи не са обявявани публично поради достигналите до Раковски вести за арестуването на Димитър Миладинов на 16 февруари 1861 г. в дома му в Струга, изземването на всичките му книжа и отвеждането му в Битолския затвор, а оттам през Солун в Цариград..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Илинден-Преображение-Кръстовден 1903 г.

На 20 юли/2 август 1903 г. (Илинден) българското население в Македония се вдига на въстание срещу Османската империя под ръководството на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Броени часове след неговото начало в героичното село Смилево, Битолско, бунтът обхваща районите на Битоля, Охрид, Струга, Преспа, Лерин, Прилеп, Кичево, Демирхисар и Костур. В ръцете на въстаниците падат градчетата Крушево, Клисура, Невеска и десетки села в Югозападна Македония. Провъзгласена е Крушевската република.

На 5/18 срещу 6/19 август пламъците на въстанието се пренасят в Одринско и обхващат цяла Странджа. Четите освобождават крайморските градчета Василико (дн. Царево) и Ахтопол, разгромен е военният гарнизон в с. Граматиково, Малкотърновско, турските части са изтласкани към Малко Търново и Лозенград. Обявена е Странджанската република. Сражения се водят и в района на Мустафа паша (дн. Свиленград), а в Дедеагачко и Гюмюрджинско се провеждат диверсионни акции.

Във вихъра на бунта попадат множество райони от Македония и Тракия, включени към организационната територия на ВМОРО след учредяването й през 1893 г. от шестима българи в Солун. На 14/27 септември (Кръстовден) въстанието се пренася и в Серския революционен окръг, където се осъществява мечтаното от години единодействие между четите на ВМОРО и Върховния македоно-одрински комитет. Въстаническите действия се водят в гр. Мехомия (дн. Разлог), селата Бачево и Белица.

Сред ръководителите на въстанието се изявяват Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев в Битолския революционен окръг, Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов в Одринския революционен окръг, Яне Сандански и ген. Иван Цончев в Серския революционен окръг.

През есента на 1903 г., въпреки героичната съпротива и саможертва на хилядите македонски и тракийски българи, въстанието е потопено в кърви. Зле въоръжените и недообучени 26 000 въстаници трудно могат да се противопоставят на огромната турска армия, снабдена с модерно въоръжение, транспорт и комуникации. Данните от последвалите погроми спрямо мирното население са потресаващи – избити и живи изгорени са ок. 5000 души, предимно старци, жени и деца, опожарени са 200 села с над 12 000 къщи, обезчестени или отвлечени са 3300 жени и момичета. В този момент българската държава не е в състояние да подпомогне борбата за освобождение на угнетените. Тя обаче приема над 30 000 бежанци, които намират в Родината-майка не само подслон и препитание, но и защита на българската си национална идентичност и култура. Пожелали единствено човешки правдини, обещани им в Берлинския договор от 1878 г., през 1903 г. българите в Македония и Тракия трябва да платят цената на своя порив към свобода с ужасяващи насилия и изтребление.

Днес, 111 години след Илинденско-Преображенското въстание се вижда още по-отчетливо, че то не е спонтанен бунт, а е плод на целенасочен десетилетен труд за изграждане на единна организация с обща цел, програма, ръководители и членска маса от хиляди съзаклятници, които не крият българския си произход. Това констатират и чуждестранните общественици, учени, интелектуалци и политици. Поредният опит за отхвърляне на чуждото господство показва на Европа и света, че македонските и тракийските българи не се отказват от общата борба за национално освобождение и че премерването на силите с Османската империя само се отлага!

Доц. д-р Александър Гребенаров

д-р Ваня Стоянова

Прочетете още »

Братя Миладинови – пазители на българската духовност

Сп. "Македонски преглед", Година XLIV, 2021, № 3. Кирил Топалов. Братя Миладинови – пазители на българската духовност...11 - 34 

 "Братя Миладинови са не само апостоли на българското духовно пробуждане в Македония чрез просвета на роден език, със своя сборник „Български народни песни“ те поставят и голямото начало на българската фолклористика – едно дело, на което посвещават силите си и Георги Раковски (1821 – 1867), Иван Богоров (1818 – 1892), Любен Каравелов (1834 –1879), Стефан Веркович (1821 – 1893), Кузман Шап карев (1834 – 1909), Васил Чолаков (1828 – 1885), Петко Славейков (1827 – 1895) и още редица видни възрожденски дейци. 

В името на българското духовно и политическо пробуждане Димитър и Константин Миладинови се отказват от всички изгоди, които би им носила кариера та на образовани и способни елински учители, ползващи се с щедрото покровителство на фанариотската духовна власт, и поемат по трънливия път на народни будители. В този път вместо охолство те ще понасят постоянен недоимък, вместо слава и похвали – доноси и преследвания, и накрая вместо признание – затвор и смърт. 

Смайваща е наистина духовната енергия на нашите възрожденци, всяко тяхно поколение е една епоха. Димитър Миладинов започва като „елински“ учител във време, когато в Македония българската азбука е до такава степен пренебрегната, че почти всички пишат българските думи с гръцки букви. Но не минава много време и благодарение на неговите усилия образованието на роден език добива такива размери, че не само семейни мъже идват в училището му, но и в своите дюкяни търговците, майсторите и калфите започват да се обучават взаимно на българско четмо и писмо. 

Само ако можем да се пренесем мислено в онези времена на духовен мрак, ще разберем трогателната радост на българите в Охрид, Струга, Кукуш, Прилеп, Магарево, в цяла Македо ния, чиито деца даскал Димитър е научил да сричат Свещеното писание на български. При това, за да се научат да четат на своя език, са им били необходими само няколко месеца, а не както за чуждия гръцки език, от който повечето от тях нищо не са разбирали – няколко години. 

Не без връзка с необходимостта от противодействие на чуждите асимилаторски стремежи е и възникването на идеята за съставянето на „Български народни песни“ – най-крупния възрожденски фолклорен сборник, плод на любовта на Миладиновци към бащиния край и на преклонението им пред творческия гений на българина, създал високохудожествени образци на народната поезия. 

С този труд те поставят и истинското, голямото начало на българската фолклористика. В своята „Беседа против богомилите“ Презвитер Козма (Х в.) пише: ,,Много от хората повече тичат по игри, отколкото в църквата и обичат повече кощунниците и басните, отколкото книгите... 

И наисти на не е прилично да се наричат християни ония, които вършат такива дела. Защото не са християни, щом като пият вино с гусли, с танци и бесовски песни и вярват в срещи и сънища и във всяко сатанинско уче ние... А на всичко това дяволът ги е научил“. Коренно противополож но е отношението към народното творчество на дейците от епохата на Възраждането, за които интересът към фолклора е извънредно важен фактор на културното и общественото развитие. За първи път български народни песни са записани в началото на XVIII в., но по-системен интерес към тях възниква един век по-късно..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

158 г. от рождението на легендарния Христо Чернопеев

Христо Чернопеев
(1868 - 1915)

158 години от рождението на легендарния български деец на ВМОРО Христо Чернопеев

 Николета Войнова 

Черньо Пеев, известен като Христо Чернопеев, една от значимите фигури в освободителните борби на Македония и Одринско, е роден е на 16 юли 1868 г. в с. Дерманци, Ловешки окръг в семейството на Пейо и Стана Найденови. Първоначалното си образование получава в родното си село, след това учи в Плевен. През 1889–1890 г. служи 17-ти Плевенски полк, по-късно е взводен старши подофицер в 15-ти пехотен Ломски полк в Белоградчик, където започва неговата революционна дейност. С подофицери от гарнизона основава кръжок в помощ на Тайните офицерски братства. Запознанството с Борис Сарафов и влиянието на последния върху Чернопеев предопределя заминаването му в Македония. 

Близка дружба свързва дълго време
идеалистът Христо Чернопеев с Яне Сандански

През август 1899 г. пристига в Солун, където ръководителите на ВМОРО му поверяват военното обучение на дейците. Заедно с неговите съратници Михаил Апостолов–Попето и Георги Иванов, известен като Марко Лерински, оказват важна роля за изграждането на Четническия институт. През февруари 1900 г. се включва в състава на четата на М. Апостолов, действаща в Гевелийско и Ениджевардарско. Попето го прекръства на Христо Чернопеев. През с.г. продължава организационно-агитационната работа в Кукушко. На 4 февруари 1901 г. край село Баялци, начело на чета води 14 часово сражение с турския аскер. Заради станалите разкрития е принуден да напусне района и се отправя към България. 

Обща снимка на Сава Михайлов, Яне Сандански,
Кръсьо Асенов и Христо Чернопеев

През март с.г. на организационно съвещание в Кюстендил Гоце Делчев поверява на Хр. Чернопеев Горноджумайския район, който е засегнат от противоречия между дейците на ВМОРО и ВМОК. Христо Чернопеев взема активно участие в прочутата афера „Мис Стоун“, в резултат на която са набавени средства за революционната организация. След Солунския конгрес от януари 1903 г., когато ВМОРО решава да се пристъпи към масово и повсеместно въстание, Чернопеев се прехвърля със сборна чета в Македония. 

По време на Илинденската епопея води ожесточени схватки с аксера при с. Ново село, при връх Султан тепе, Кочанско, по-късно и в Радовишко. След въстанието симпатизира на т.нар левица в революционната организация, начело с Яне Сандански. През 1904–1905 г. действа с четата си Кукушко и Струмишко. На Рилския конгрес от октомври 1905 г. участва като делегат на Струмишкия революционен окръг. Следвайки идеологията на Сандански, застъпва идеите на децентрализацията. След обявяването на Младотурската революция разформира четата си и се легализира. През 1909 г. е един от учредителите на Народната федеративна партия (Българска секция). 

Снимка на четници, между които Христо Чернопеев, Крум Чапрашиков, Никола Греков, Петър Самарджиев и др. 

В края на с.г. се дистанцира от Сандански, напуска партийното формирование, преминава в нелегалност и подпомага възстановяването на революционната организация в Струмишко. На 4 май 1910 г. с дейци от Солунския и Серския революционен окръг учредяват Българската народна македоно-одринска революционна организация. През март 1911 г. Христо Чернопеев влиза в състава на Централния комитет на ВМОРО заедно с Тодор Александров и Петър Чаулев. Хр. Чернопеев е в редиците на българската войска през войните за национално освобождение и обединение.

Снимка на доброволческия отряд на Христо Чернопеев
по време на подготовката на Младотурската революция.
14 апр. 1909 г.

По време на Балканска война е начело на 2-ра рота (чета) от партизанските отряди в Македоно-одринското опълчение. Участва в освобождението на Мехомия (дн. Разлог) Банско, Кавала, предпазва от опожаряване с. Калопат. През Междусъюзническата война е в състава на 27-ми пех. Чепински полк и 28-ми пех. Стремски полк. Издигнат е в чин поручик. Заедно с Васил Чекаларов и Петър Чаулев завземат Неготино по време на Тиквешкото въстание (юни 1913).

 През 1914 г., като представител от Либерална партия е част от депутатския състав на ХVІІ ОНС заедно с д-р Никола Генадиев, Дончо Златков, Иван Попов и др. 

Христо Чернопеев винаги е бил приеман
радушно от населението

След влизането на България в Първата световна война оставя политическото кресло и заминава на фронта като запасен капитан. Христо Чернопеев загива при с. Пепелище, Щипско на 5 ноември 1915 г. в сражение срещу френски войскови формирования. Погребан е от другарите си и местното население в църквата „Успение Богородично” на Ново село, квартал на Щип. През ноември 2010 г. единадесет гроба на български офицери, между които и на легендарния деец Хр. Чернопеев са разкопани, а тленните им останки са изнесени от двора на църквата по нареждане на управляващите в Р Македония.

Прочетете още »

Към биографията на Кирил Дрангов

Снимка от произнасяне на приветствено слово от кмета на Скопие и председател на Българо-японското дружество в Скопие Спиро Китинчев на пл. „Цар Борис III“ в Скопие. На преден план отляво надясно: дъщерята на Скопския областен директор д-р Димитър Раев, Тагами Сигеми – секретар на Японската легация в София, Акира Ямаджи – пълномощен министър на Япония в София, Борис Арзуман – личен секретар на Акира Ямаджи, о.з. ген. Тодор Радев – председател на Българо-японското дружество в София, Кирил Дрангов – подпредседател на Българо-японското дружество в Скопие. Скопие, 16 май, 1942 г. – ДА София, ф. 1353К, оп. 5, а.е. 7, л. 12.

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 3, Александар Йошевски. Към биографията на Кирил Дрангов...125 - 144

"...Тук ще отбележим, че с противопоставянето на понятията „българин“ и „македонец“ Жежов спекулира и подвежда, защото за периода, който той разглежда, двете понятия са несъпоставими, доколкото едно то е народностна характеристика – българин, а другото географско-регионален и донякъде политически признак – македонец. Но мисля, че написаното от самия Дрангов дава достатъчно ясно та относно двете понятия по онова време: 

„Господинъ Министъръ-председателю, Не безъ колебание ние се решихме да Ви отправимъ настоящето писмо. Отъ уважение къмъ поста, който заемате и за да не намирате оправдание въ извинението, че всичко се вършело съ македонцитѣ безъ Ваше знание ние смѣтнахме за свой дългъ да Ви посочимъ и Вашата морална отговорностъ въ връзка съ насилията, които се упражняватъ безпричинно надъ македонскитѣ българи в Царството, надъ насъ и до машнитѣ ни“[6]. 

През юни 1943 г., в разговор с хърватски дипломат в Скопие, Кирил Дрангов коментира българското политическо и административно управление във Вардарска Македония, като посочва, че докато в на чалото е било налице известно недоверие към местните хора, нещата се променят и започва процес на най-високите позиции да се поставят македонци, напр. областни управители:

 […] „в освободената част от Македония офицерите на войсковите части бяха от стара България, сега в повечето гарнизони офицерите и командирите са местни синове. Така и новият генерал в Скопие Попдимитров е македонец и личност, за която има много симпатии в Македония. Новите военни командири, местни хора, изграждат тесни връзки с народа и това му вдъхва вяра и надежда“ [...]7."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

119 години безсмъртие: Героите от "Ножот"

Стефан Грънчаров 

 Българската история е изпълнена с много героични битки и сражения. Такива са битките във Върбишкия проход на 26 юли 811 г., при река Ахелой на 20 август 917 г., в местността Клокотница на 9 март 1230 г., при Сливнишките позиции от 5 до 7 ноември 1885 г., при Дойранското езеро, при завоя на река Черна и много други. 

 Във всички тези боеве българската армия се отличава с невиждан героизъм и показва готовността си да брани своето отечество с цената на всичко. Не по – малко героично сражение е и това състояло се на връх Ножот на 14 юли 1907 г. На тази светла дата от българската история 67 четника от четите на ВМОРО дават живота си в героично сражение с турския поробител. Нека в навечерието на 119-годишнината от битката на Ножот си спомним за подвига на тези 67 български патриоти и нека да сведем глава пред паметта на „ножовци”.

 Въпреки погрома на Илинденско – Преображенското въстание, обляно в кръвта на хиляди невинни българи, станали жертва на зверствата извършени от турската армия и башибозук; въпреки стотиците изгорени села; въпреки хилядите бежанци принудени да търсят спасени в пределите на свободните български земи; въпреки всички беди, сполетели българския народ в Македония през страшната зима на 1904 г. той успява да устои на натиска на турския поробител и да се съвземе. ВМОРО също успява да издържи на изпитанията, на които е подложена.

  За това голяма роля изиграват лидерите на Организацията Даме Груев, Гьорче Петров и Пере Тошев, които заедно с войводите Христо Узунов, Георги Сугарев, Митре Влаха и други остават след въстанието във вътрешността на Македония и помагат на населението да се съвземе. След Илинден се засилва ролята на сръбската и гръцката въоръжени пропаганди в Македония. Подкрепяни от турските власти четите на „Черната ръка” и андартите извършват стотици посегателства над българщината в Македония. На Рилския конгрес на ВМОРО проведен през септември 1905 г. се взима решение да се води борба срещу сръбската и гръцка пропаганда с всички възможни сили и средства. ВМОРО постепенно успява да установи надмощие в двубоя със сръбските и гръцки чети. Но борбата никак не е лесна, защото и сърби, и гърци избягват преки сражения с четите на Организацията, а прибягват до услугите на турската редовна армия. Особено здрава е борбата между четите на ВМОРО и сръбските чети в Азот (велешко) и Поречието, където сръбската пропаганда придобива най – широки размери.

 В началото на април 1907 г. в Бабуна планина пристига четата на войводата Таню Николов. Обикаляйки два месеца из селата в Клепата (югоизточната част на велешка околия), прилепско и мариховско се натъква на много агенти на сръбската пропаганда. Местното ръководство на ВМОРО в с. Никодим се оплаква на войводата Таню, че част от местното население е преминало на сръбска страна. На 7 май 1907 г. в планината над селото четата на Таню е предадена на турците от сърби, но четниците успяват да отблъснат пристигналия аскер и да се изтеглят към тиквешко. ВМОРО взима решение да се справи със сръбските шпиони и през месец юни отвъд Вардар са изпратени две по – големи чети. Едната е от петдесетина души начело с войводата Михаил Чаков.

 Другата е начело с Христо Цветков и се състои от над 30 човека, двайсетина от които са костурчани, а другите са от различни градове в южна България (Панагюрище, Чирпан, Стара Загора, Сливен, Ямбол). Със същата задача за прилепска околия се подготвя да замине и четата на Иван Наумов Алябака. Към четата на Таню Николов се присъединява и прилепския околийски войвода и член на окръжния комитет Петър Ацев. За Никодимския балкан се насочва и прилепската районна чета начело с Мирчо Найдов. Общият брой на местните четници заедно с дейците от местната милиция достига 200 души добре въоръжени бойци. Така милицията и сборните чети на Организацията обединяват усилия за да се справят със сръбската въоръжена пропаганда. Започва преследване на сръбските чети в Никодимската планина. Всяко село се претърсва за скрити сръбски шпиони. Получават се донесения, че сръбските чети често се крият в самото село Никодим. Четите на ВМОРО обсаждат на два пъти града, на 9 (22) и 17 (30) юни.

 Сръбските четници успяват да се измъкнат като едни от тях се скриват в скривалища, други се обличат в женски дрехи, а трети преоблечени като говедари, използвайки прикритието на говедата успяват да се изтеглят невредими извън селото. При първата обсада Таню Николов залавя ръководителя на сръбската пропаганда в селото, местен сърбоман и го застрелва.

  На 27 юни (10 юли) 1907 г. между селата Попадия, Никодим и Ракле започва прегрупиране на организационните чети начело с Таню Николов, Мих. Чаков, П. Ацев, Мирчо Найдов, Хр. Цветков и Георги Мариховски. Събират се общо 150 четника и 300 души милиция. Те се подготвят отново да обкръжат с. Никодим. Селото е обсадено на следващия ден. Обкръжените сръбски четници, уплашени от многото български четници прибягват към често използваната от тях тактика, а именно да предупредят турците къде са намират четите на ВМОРО. Изпратени са сръбски агенти в Битоля, Прилеп, Воден, Лерин, Тиквеш и Велес да предадат на турските власти местонахождението на българските чети. От всички тези места към Бабуна планина се отправя многоброен турски аскер. Близо до село Никодим се провежда сбор на войводите на сборната българска чета. При тях пристигат двама пъдари и им съобщават, че към селото се насочва авджи - табур от Прилеп начело с Енвер бей. Малко след това идва куриер от с. Витолища и съобщава за предвижването на турския аскер. Други пратеници от Трояци и Топлица съобщават на войводите, че друго поделение турска войска обикаля в Мариховско. Получават се и тревожни сведения, че има раздвижване и на турските военни сили във Велешко и Тиквешко.

 Сборът взима решение сборната чета да се раздели на няколко по – малки чети, които да заемат позиции около Никодим. Разпределението става по следния начин: едно отделение от 40 души заема позиция над самото село; друго отделение от 100 души, съставляващо главната част от четническите сили, се разполага на склона между село Никодим и село Попадия; трети отряд от 45 души състоящ се от костурската чета (30 души) начело с Хр. Цветков и четници от четите на Мих. Чаков, и Мицко Найдов заема позиция на скалата „Ножот” над с.Ракле; други две групи (от по 8 души) четници начело с местните войводи Секула Ораовдолски и Велко Попадийски се настаняват под връх Ясенова глава като те трябва да охраняват пътя между с. Никодим и с. Владиловци; последната група състояща се от четите на Таню Николов, П. Ацев, Г. Мориховско заедно с милицията заема височината Попадийските чукари.

 На 30 юни (13 юли) войводите Мих. Чаков, Хр. Цветков и Мицко Найдов напускат своите позиции и отиват на Попадийските чукари за да се срещнат с другите войводи и да обсъдят създалата се обстановка. За ръководител на позицията на връх „ Ножот” е оставен секретарят на велешката чета Петко Койчев. Същата вечер пристигат куриери на прилепския градски окръжен комитет. Те съобщават, че комитета предлага четите да не дават сражение на турците, а да се изтеглят към Мариховско или към Тиквешко, където ще са в безопасност. Съветът на войводите отхвърля това предложение и казва, че ще се бие, защото в противен случай цялото население ще е недоволно и ще обвини войводите, че са малодушни и страхливи. Друга важна причина да не се оттеглят четите е очакването на пристигането на четата на Иван Наумов Алябако състояща се от 50 души. Съветът взима решение, че позицията под връх Ножот е много опасна и изпраща при „ножовци” двама куриери да им кажат да се изтеглят към главното четническо ядро или към село Градище. В полунощ към основната група четници се присъединява алябаковата чета. Връщат се и куриерите от връх Ножот.

 Те обаче са сами. Атанас Попов (на 19 години, от с. Шестеово, Костурско, оглавяващ костурската чета в отсъствието на Хр. Цветков), Трендафил Думбалаков ( от с. Сухо, Солунско самоотлъчил се юнкер от военното училище), Петко Койчев (от Панагюрище) , Найдо Арсов (от с. Пападрища, Азот) и останалите четници категорично отказват да напуснат върхът. Попов и Думбалаков гордо заявяват на куриерите: „Ще кажете на войводите, че това е безвъзвратно решение на костурчани и това решение те ще го изпълнят даже и ако останат сами, презирайки опасността и рискувайки да умрат до един. Защото те дойдоха тук да се бият, а не да отстъпват.”

 На зазоряване при главното ядро пристига куриер. Той съобщава, че голяма група турски аскер се насочва към връх Ножот. Малко след него пристигат и сестрите на Велко Попадийски Мара и Петра. Те разказват, че турците се опитват да обградят четниците намиращи се на върха. Друга група турски войници, идваща от изток открива огън по главното командване на четите. Така на 1 (14) юли започва страховитото, но и не по - малко героично сражение на връх Ножот. Четниците, намиращи се на Ножот също откриват стрелба по идващия аскер. 18 четника се изкачват и заемат североизточния склон на самия връх. Тяхната позиция обаче не им позволява да виждат какво става на склона. Турските части започват да заемат позиции около самия връх и да го обкръжават.

  Една турска рота се насочва към склона Пещерата. Виждайки това натам се насочват и четници от главното четническо ядро. Благодарение на своята пъргавина войводата Мирчо Найдов пръв стига на склона, заема позиция и открива огън по турците като успява да убие един аскерлия. Останалите четници също успяват да заемат изгодни позиции и да открият огън по идващия аскер, който е принуден да отстъпи. Част от турците се скриват зад една скала. Четите успяват да заемат цялата височина и се нареждат в каре, за да не позволят да бъдат ударени в гръб. На помощ на бягащите турци пристига основната част от турската армия. Тя също открива огън по четите, за да позволи на другата част от аскера да се изтегли от неудобното си прикритие зад скалата. Войводата Таню Николов с едно отделение четници заема Мирчовата позиция и оттам ръководи останалите чети. Срещу него идва аскер от Тиквеш и Велес. Той нарежда на тръбача да даде сигнал с тръбата да се пестят патрони. Чувайки сигнала останалите четници отговарят с мощно „ура”, което значи, че са разбрали нареждането.

 Алябаковата чета се опитва да спре турците насочващи се към Ножот. Едно отделение четници начело с Тодор Дочев, Никола Христов Болгуров, Благой Караатанасов също открива огън срещу врага и успява да убие няколко турци. Турците се опитват да обкръжат и връх Ясенова глава, където се намира Никодимското отделение пазещо пътя между с. Никодим и с. Владиловци. Друга част от турците нападат върха от североизточна посока. По – доброто разположение на турци им позволява да имат повече успех при стрелбата и да убият 10 четника от патрула пазещ пътя. Постепенно горещото лятно време почва да оказва влияние върху бойците. Жаждата е непоносима. Част от четниците се опитват да пият вода под Попадийската пещера. В този критичен момент българите показват за сетен път храбростта си. Четата на Мирчо Найдов започва да играе една игра като се опитва да вземе пушката на убития от войводата турчин. Един храбрец от четата на Алябака достига до трупа и се навежда да вземе маузерката му, но в този момент се сгромолясва покосен от вражески куршум. Това не уплашва другите и те запазват самообладание.

 Войводата Найдов също се насочва към мъртвия турчин, но и той пада ударен. За негов късмет куршумът обаче само е закачил врата му и раната е съвсем малка. Така Мирчо успява да се спаси и да продължи боя. Играта не свършва дотук. Трети четник прави опит да вземе пушката на турчина, но и този път аскера открива огън и ранява леко четника. Таню Николов преценява, че играта е твърде опасна и дава заповед да се прекрати. Дори и в тези най – трудни минути от битката четниците не падат духом. Всички до един пеят бунтовни песни като в същия момент стрелят и хвърлят бомби по нападателя. Към Ножот се насочва още по – голямо поделение турска войска. Начело с известния в преследването на комити майор Енвер бей. Пристигат и нови турски подкрепления. До обед турците обсаждат цялата височина при върха. Положението на въстаниците става все по – тежко и по - тежко, но те не се уплашват. Турците карат четниците да се предадат, но те не категорично отказват и с още по – голяма сила се хвърлят в боя. Една турска рота се насочва към североизточния склон, където се намират 18 - те четника. Към четири часа оттам се чуват викове за помощ.

  Четниците свършили своите патрони се опитва да слязат надолу и да се присъединят с другарите си на Ножот. Турците атакуват от изток и откриват кръстосан огън. За минути падат всичките 18 души. Всички 18 храбреци загиват геройски без да се уплашат дори за миг. След това част от турският аскер прави една лъже атака от северната страна на върха. Това дава резултат и по друг съседен склон Енвер бей с друга група турци достига под самия връх. Последва атака право в тила на „ножовци” . Те не се стряска и дори започват с още по –голямо настървение да хвърлят бомби срещу врага идващ от северната страна. Турците се хвърлят в атака на нож срещу канарите, но и това не стряска четниците. Едни от тях стрелят срещу турците, други мятат бомби, а трети чупят оръжието си за да не попадне в турски ръце. Всички пеят бойни песни. Когато се вижда ,че края наближава „ножовци” се самоубиват, за да не попаднат в ръцете на врага. Четниците слагат 7 бомби на земята и лягат върху тях. Когато наближават турците те се взривяват. Чува се трясък. Гледката е потресаваща. Във въздуха захвърчават ръце, крака и всякакви други части от човешки тела. Изведнъж настъпва тишина. Връх „Ножот” почернява от турска войска. „Усетили мършата хищни орли и гарвани пристигат на ята и почват да грачат над Ножот.” Тази потресаваща картина не трогва кръвожадните тирани и те започват да събличат дрехите и обувките от мъртвите тела на четниците. На тази гледка присъства и италианският жандармейски офицер Луци(й). Той фотографира жертвите. Тези фотографии показват една колкото и ужасяваща, толкова и героична картина.

 След време самият италианец споделя пред българи в Прилеп впечатлението си от героизма на четниците. Той казва: „ Вашите умряха геройски, гордейте се с тях.”. И наистина всички ние се гордеем и трябва да се гордеем с този безсмъртен подвиг. Енвер бей потресен от поведението на своите подчинени и заповядва: „ Никой да не смее да се докосне и да оскверни героите... Виждате ли, как комитите презират смъртта...Бият се и мрат като герои...”. След това във въздуха се чуват три почетни залпа. Дори и самите турци са поразени от мъжеството, себеотрицанието и героизма на българите. „Турците остават вцепенени от идеализма и себе пожертвованието на шепата борци.” Преброени са и труповете на загиналите четници. Броят им е 45. Всички те до едни загинали с ясното съзнание, че изпълняват своя дълг към поробеното си отечество България. След като нанасят своя удар на върхът турците се насочват и към главното ядро на четническите сили. Четниците обаче са на много по – добра позиция от атакуващия аскер и успяват да го отблъснат. Изненадващо турците връхлитат в гръб четата намираща се на връх Ясенова глава. Тя успява да отбие атаките откъм Смиловци, но е принудена да отстъпи и се насочва към Беляк. При отстъплението загиват 6 четника прикриващи отстъпващите свои другари. Турски войска атакува и в Попадийската река. Михаил Чаков и Цвятко Апостолски Попадийски заедно с 20 въоръжени милиционери се насочват към с.Подлес. Те успяват да минат в гръб на турците и да ги отблъснат. Започва да се стъмва. Четите използват предимството на тъмнината и започват да се изтеглят.

 Сборните чети начело с Таню Николов и Иван Наумов Алябака се спускат от височините и достигат до Фаришката воденица. От тук те се насочват към самото село Фариш. Тук местните селяни ги посрещат с голяма радост. По заповед на войводите селяните изнасят храна извън селото за да може четниците да се подкрепят и да съберат сили да продължат пътя. По същото време в селото се намира тиквешки аскер, но той не разбира за присъствието на комитите около селото. След това четите се отправят за с. Мрамор, където отново са посрещнати от местните селяни. В това село са оставени ранените и болните, които нямат сили да продължат пътя с четата. Мраморска полиция се заема със задачата да изведе четниците извън селото. След като стига р. Топличка четата се насочва към с. Кесендре. Тук местните селяни черпят своите гости с мляко, свинско, хляб и ракия. Четниците обаче не вкусват почти нищо, защото са уморени. След това село четата се насочва към с. Галища, Мариховско. Тук сборната чета се разделя на отделните чети, които я съставляват и всяка поема отделен път. На другият ден 2 (15 юли). се завързва ново сражение. В него участват четирима четника загубили се при изтеглянето на отряда им от Ясенова глава. През нощта те успяват да влязат в един плевник. Сутринта те са открити от турски войници претърсващи областта. Плевника е обграден. Четниците обаче не се предават и оказват геройска съпротива, но турците подпалват плевника. Двама от българите загиват в пламъците, а други двама изкачат навън, тръгват в атака на нож срещу турците и загиват под дъжд от куршуми.

 След сражението на Ножот са заловени и двама четника живи. Първият от тях е лежал болен в попадийските лозя, където е заловен от тиквешкия аскер и откаран в Кавадарци. Другият четник се отделя от четата си при изтеглянето и успява да избяга. След няколко дни турците го залавят във Велес. Така общият брой на загиналите четници на връх Ножот е 67. 45 от тях загиват на самият връх, други 10 четника са убити в подножието на връх Ясенова глава, 6 души падат при изтеглянето от върха, 1 четник е застрелян на Мирчовата позиция, 4 души умират в плевника, а единият от заловените живи е обесен. Най – много са загубите за четата на Мирчо Найдов, която оставя 10 свои четника на бойното поле. Битолският търговски агент Т. Недков съобщава, че според турските официални сведения представени в съда на 10 (23 юли) 1907 г. общият брой на загиналите българи е 73 души. Тази разлика от 6 души според историографа на българското национално - освободително движени в Македония и Одринско Христо Силянов се дължи на това, че турците броят и невинни селяни в станали избити от турците в дните след сражението.

 Битката на връх Ножот от лятото на 1907 г. е най – голямото сражение състояло се след Илинденско – Преображенското въстание. В тази битка намират смъртта си 67 българи презиращи смъртта, жертващи живота си за свободата на своя народ, за свободата на своето отечество България. Подвигът им е достоен за преклонение. Всички ние само можем да се поклоним пред подвига на „ножовци”, да се поучим от тяхното чувство за дълг, от тяхната готовност за саможертва в името на отечеството. Тези 67 четника написаха поредната славна страница в българската история. Нека в навечерието на 100 годишнината от тяхната гибел да сведем глава и да се преклоним пред техния подвиг. Поклон. Почивайте в мир български патриоти. 

 Библиография: 

1. Борбите в Македония, Аврамов Ст. Революционните борби в Азот (Велешко) и Перечието Спомени С., 1982. 

2. Силянов Хр. Освободителните борби в Македония Т. II, С., 1943.

Прочетете още »