За отбелязването на годишнината от гибелта на Гоце Делчев, за разликите в тълкуването на делото му в Скопие и София, за научната истина и манипулациите и за работата на Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси между България и Северна Македония с историка доц. д-р Георги Георгиев разговаря журналистът Костадин Филипов
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 5
Доц. д-р Георги Н. Георгиев е роден в Дупница 1971 г. Завършил е Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ 1994 г., специалност „История“. От 1999 г. е член на Научно-информационната група на Македонския научен институт в Дупница. От 2002 г. редовен член на Македонския научен институт. От 2009 г. досега е научен работник в Института за исторически изследвания при БАН, Секция „История на Българския национален въпрос“. Член на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия за исторически и образователни въпроси между Република България и Република Северна Македония. Автор на две самостоятелни монографии, издадени от Македонския научен институт: „Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895–1903)“, 2008 и „Българо-албански политически отношения (1908–1915)“, първо издание 2019, второ издание 2022. Съавтор, съсъставител и редактор на редица колективни трудове и документални сборници. Автор на няколко десетки студии, статии, рецензии и др. научни публикации.
– Здравейте, доц. Георгиев, поздравявам Ви за избирането Ви в състава на Управителния съвет на Македонския научен институт. Това не е ново за Вас, историк с богат опит сте, член сте на Съвместната комисия по история и образование със Северна Македония. Лично за мен това означава увеличаване на научната и експертна тежест на управителното тяло на МНИ. Споделяте ли това мнение?
– Здравейте и от мен. Благодаря и за поздравлението, и за оценката на моята научна и експертна биография, свързана изцяло и от самото нейно начало с нестихващия, сякаш вечен Македонски въпрос. Приемам и отговорността, породена от очакванията за принос в работата на Управителния съвет на Македонския научен институт. Може би тук е мястото да отбележа, че влизам за втори път в състава на колективния ръководен орган на Института, така че имам представа какво се очаква от нас, какво е свършено и какво предстои да се върши. До момента на интервюто някак си не давах сметка, че от 1998 г., когато, фигуративно казано, отворих вратата и престъпих през прага на Института, са изминали почти три десетилетия. Първата ми научна публикация излезе в списание „Македонски преглед“, в чиято редакционна колегия съм участвал десетина години – лично за мен една солидна школа. Така че на Македонския научен институт, на който от 2002 г. съм и редовен член, дължа много, може би твърде много, и като учен от Института за исторически изследвания при Българската академия на науките, и като участник в Съвместната комисия с Република Северна Македония. Това е обвързващ и благороден дълг. Дано не е прозвучало нескромно.
– В началото на месец май, както всяка година, отбелязахме годишнината от гибелта на Гоце Делчев. Какво е Вашето впечатление – сближи ли ни тя с хората от Северна Македония или отново даде повод да се делим?! И защо това е така?
– Вижте, аз не помня официално тя да ни е сближавала, с изключение на единични прояви и жестове. Помним и какви реакции предизвикаха те в публичното пространство на нашата съседка. Така че, да, за съжаление, изключенията наистина само потвърдиха наложените от други правила за отношенията между двете ни страни, за които иначе съвсем естествено би било да са близки и позитивни с оглед на общата ни история. Към тази обща история принадлежи и Гоце Делчев, но очевидно признаването на този факт представлява заплаха за споменатите „правила“, определящи битуването на Република Северна Македония, преди на Република Македония, на Социалистическа Република Македония и пр. до 1945 г., когато са установени те. Разбира се, тук не става, а би трябвало да става, дума за обикновените хора. И точно в това е проблемът – в недопускането на хората в Република Северна Македония да преминат отвъд правилата на едно уж изживяно, а всъщност продължаващо да живее време, несъответстващо нито на съвременната епоха и което е по-важно и по-тъжно, нито (като традиция и приемственост) на епохата, в която издигна ръст Гоце Делчев. Югославският бекграунд е толкова силен, че дори и Кралска Югославия се възприема по някакъв начин като предтеча на днешната република. Имаме достатъчно индикации за това явление. Да „насадиш“ фигурата и идеите на Гоце в такъв бекграунд, откъсвайки ги от българския контекст, е просто нелепо. Сравнението между паметниците на Гоце Делчев в Скопие – между „стария“ Гоце на Любомир Далчев по оригиналния образ, оставен от перото на Пейо К. Яворов, и „новия“ Гоце на кон в кавалерийската „поворка“ статуи, започваща с прословутия „Воин на кон“ от центъра на града, – илюстрира нелепицата достатъчно убедително.
– Вие познавате отлично времето, в което живя и се бори Гоце Делчев. Фактите за това са напълно известни. Защо тогава е тази разлика в тълкуването от двете страни на границата, доц. Георгиев? Само политика на сегашното правителство ли е виновно или корените са назад във времето?
– Мисля, че до голяма степен вече отговорих на тези въпроси. Разбира се, винаги има какво да се добави и доразвие, защото проблемът е изключително болезнен, но е и интересен, дори само заради психологическите му измерения. Ще се опитам да кажа още нещо накратко. Въпросът опира до интерпретацията, схващана от някои колеги от РСМ като твърде своеобразна „мултиперспективност“, т.е. всяка страна може да си тълкува (или да не тълкува изобщо в дискусия с други) историческите факти така, както ѝ изнася. Един наш политик и дипломат каза по този повод, че всеки има право на собствена интерпретация, но никой няма право на собствени факти. Да се интерпретира, обяснява Гоце без фактите от неговата биография и неговото време е неблагодарна работа, но ето, свидетели сме и на подобни куриози. Тук се сблъскваме с интересен, но съвсем функционален от гледна точка на употребата му, феномен – създаването на особен вид историческо фентъзи, заместващо историята като наука, и като философия, и като „учителка“. Имаме в случая една държавна идеология, която макар и анахронична, възпроизвежда непрестанно и жизнеспасително, като медикамент, митовете за себе си. Тя е като прокрустово ложе, от което се отстраняват (затварят, премълчават) всички „излишни“ факти, а други се нагаждат, манипулират и измислят. Проблемът не е от днес и вчера, а е доста дълбок, доколкото засяга същината на задължителното, канонично охранявано сeбевъзприемане, на служебното предназначение на македонската историография да бъде инструмент на държавата и нацията във формата от 1945 г.
– Как мислите, не се ли преувеличава ролята на Гоце като основа на новата идентичност край Вардар, която се изгражда с такава упоритост и настървение. Къде свършва научната истина за това и къде започва манипулацията?! Всъщност, кой е Гоце? И коя е най-голямата неистина за него, която се опитат да утвърдят край Вардар?
– Разбира се, че преувеличенията са неизбежни в такава конструкция на постулирани и интернализирани „истини“ (догми) и табута. Всъщност към кого другиго да се обърнат нашите колеги, за да намерят постфактум опора в епохата на изграждането на балканските нации? Към Кръсте (Кръстьо) П. Мисирков? Не е достатъчно, пък е и доста противоречиво. Към Глигур Соколович-Ляме? Много е одиозно и съвсем неподходящо. Естествено, че ще се обърнат към творците и ръководителите на македоно-одринското движение, което е определило исторически автентичния облик на Македония, такава, каквато тя е била в края на XIX и началото на ХХ в., с цялото ѝ многообразие, в което изпъква внушително етнополитическо присъствие на българската общност, с регионално македонско, видово обозначение. Премълчава се „одринската“ съставка на единното движение, за да стане то само „македонско“, но от нея не може да се избяга. Такова е отношението и към Дамян Груев, и към Гьорче Петров, и към Яне Сандански, изобщо към всички селектирани от историографията в Скопие „големи“ революционни дейци. За тях важи само „изводът“, че щом са от региона Македония, значи са македонци като днешните „вардарци“ и нищо друго. Излиза, че македонски българи не съществуват, нито някога са съществували. Точка. Диалог няма. Същият подход се прилага и към възрожденците – братя Миладинови, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев и пр., и пр., независимо от тяхното самоопределение и техните дела. Смехотворни, но съвсем реални във връзка с това са намеците общото „македоно-одринско“ минало да се подели на „македонско“ – за историческия разказ на Република Северна Македония, и „одринско/тракийско“ – за този на Република България.
– Вие сте автор, доц. Георгиев, на едно от най-сериозните изследвания за отношенията на България и Албания. Какво от онзи период в началото на миналия век бихме могли да вземем и да сложим на масата на българската дипломация за връзките ни с албанците, където и те да се намират? Как да работим с албанската общност в Северна Македония? Имаме ли си доверие с тях?
– Благодаря отново за оценката. Едва ли съм в състояние да давам съвети на българската дипломация и на българската външна политика. В далеч по-скромното ми качество на учен мога само да припомня, че още от момента на появата си след Берлинския конгрес от 1878 г. Македонският въпрос е свързан и тясно преплетен с Албанския въпрос. Едни и същи сили и международни фактори сътвориха двата въпроса, за да бъдат те направлявани (менажирани) в отделено от Източните Балкани (ще си позволя това словосъчетание, логично произлизащо от понятието Западни Балкани) геополитическо пространство. Историята познава редица примери на съвместни българо-албански опити за сътрудничество, за да бъде преодоляна тази геополитическа тяга. В случая между албанци и българи лежи много и преплетено още от Средновековието минало. И то ни сближава повече, отколкото ни разделя, включително и в културен план. Що се отнася до доверието, спомням си, че преди време, в друго интервю с Вас, г-н Филипов, посочих, че българо-албанските отношения, с Р Албания, с Р Косово и в Р Северна Македония, преди всичко не бива да бъдат обременявани от взаимни стереотипи. В основата си тези стереотипи имат общи източници, които не са нито български, нито албански.
– Да поговорим за работата на Съвместната комисия по история и образование със Северна Македония. В последно време оттам не излизат добри новини. Някак се създава впечатлението, че сегашният състав от страна на Северна Македония има за задача да тупа топката и че прекалено много зависи от актуалната политическа ситуация в страната? Толкова ли е очевидно това, щом ние като външни наблюдатели го забелязваме? Все пак, Съвместната комисия е единственият отворен канал за комуникация между София и Скопие през последните години.
– Всичко, което казвате, уви, е вярно и публично известно. По-горе си говорихме за особеностите на „диалога по македонски (начин)“. Все пак хубаво е, че като канал за комуникация, е единственият отворен, както констатирахте, между София и Скопие. Комисията формално работи, в смисъл, че заседанията ѝ редовно се провеждат. Фактът, че от няколко години сме „замръзнали“ на точката за Охридската архиепископия и няма никакво движение напред, е твърде показателен, за да бъде коментиран повече. За да бъде ясно – дори не става дума за сблъсък между два наратива, а за съпротива и отказ на колегите от другата страна да се обсъждат изобщо личности, събития и институции (в случая Охридската архиепископия) от общата история съгласно Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017 г. Даже не се приема самото определение „обща история“. Всеки може да си направи изводите.
– Наскоро лидерът на опозицията в Северна Македония д-р Венко Филипче с учудване откри, че Съвместната комисия работи. И намери този факт като аргумент, че предстои вписване на българите в Северна Македония в конституцията на страната. Реална ли е тази връзка, доц. Георгиев. И не ви ли изненадва фактът, че виден политик в Скопие с изненада открива, че комисията работи? Тишината или публичността, или някъде по средата е нормалното поведение?
– Е, да, Комисията работи, макар и по начина, описан по-горе. Г-н Венко Филипче, в качеството на лидер на опозицията и на гражданин на Република Северна Македония, е в правото си да се изненадва, да се интересува и да пита актуалната „позиция“. Той си има своите мотиви. Относно тишината около комисията – истината е, че у нас общественият интерес към нея доста намаля. Очевидно застоят е оказал своето влияние. Нашето общество е напълно запознато със състоянието на нещата такива, каквито са в момента. Със сигурност и то има своите очаквания какво ще се случва по-нататък. Ние не сме го крили, нямаме и нужда от това, а сме го споделяли открито и отговорно. За атмосферата в Скопие колегите ни да му мислят. Все пак, доколкото си спомням, те дойдоха, по-точно бяха назначени от правителството си, за да подменят почти изцяло стария състав от тяхна страна, с презумпцията, че ще бранят и спасяват македонските национални интереси, от които предшествениците им, назначени пък от предишното правителство, уж били отстъпили (предали).
– Един личен въпрос – над какво работите в момента, накъде са насочени личните ви предпочитания и интереси като историк и изследовател?
– На това е по-лесно да се отговори, в кръга на шегата. Завършвам една статия за „Македонски преглед“, до края на месеца ще трябва да съм приключил друга за юбилеен сборник на мой уважаван преподавател. От лятото възнамерявам да започна с писането на монография за ВМОРО след 1913 г. Но човек предполага, Господ разполага, както казват старите хора. Във всеки случай желание не липсва, за останалото времето ще покаже.
– Дайте съвет: ако аз съм млад човек, който се колебае в коя посока да поеме в живота си, заслужава ли си да се насочи към образованието по история? Да стане историк – преподавател, изследовател или нещо друго? Или това вече не е в ход с времето?
– Това е труден съвет. По принцип винаги съм се пазел от изкушението да давам такива съвети. Но ако млад човек е открил и е сигурен, ама съвсем сигурен, че науката „История“ е неговото призвание, ще рискувам да го насърча. Но също така ще съм длъжен да го предупредя, без да го плаша, че Тя, Историята, може да се превърне не само в професия и в мисия на живота му, а в нещо много повече – в самия му живот.
