Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий",
Нов български университет
и Институтът за исторически изследвания при Българската академия на науките
На 25 февруари от 18.00 ч. в централното фоайе на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" ще се състои премиера на сборник и монография, посветени на живота и делото на д-р Димитър Точков (1874 - 1941). Събитието ще бъде съпроводено и с откриване на документална изложба от фонда на Националната библиотека и личните архиви на наследниците на д-р Точков и неговите сестри.
Изданието "Д-р Димитър Точков (1874-1941)", замислено, подготвено и съставено от проф. Райна Николова, отпечатано в Издателството на Нов български университет, включва две книги:
"Научната дейност на д-р Димитър Точков" е сборник с научни изследвания, включваш и български превод на докторската дисертация "Студии върху търговията с кожарски стоки и специално върху кожухарството в Охрид (Македония)" на Димитър Точков, защитена в Университета в Хайделберг през 1900 г. Преводач е гл. ас. д-р Живко Минков.
Автори на статиите в сборника са проф. д. н. Райна Николова и доц. д-р Светла Янева.
"Съветник, ковчежник, пълномошник.
Съпричастността на д-р Димитър Точков към ВМОРО в периода 1912-1918 г. е монография на доц. д-р Живко Лефтеров за ролята и влиянието на Димитър Точков в борбите за национално обединение от второто десетилетие на ХХ век.
Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 2, Щрихи из портрета на Йордан Трифонов Стоянов ....................161 - 186
"...Йордан Стоянов, по-известен като капитан Юрдан Стоянов, е во
енен и комитетски деец, за когото в българската историография и особено в мемоаристиката са оставени крайни и противоречиви мнения. За
неговите събратя по оръжие от Българската армия и дейци на ВМОК[1] той е „един из между най-добрите боеви началници в македонската
борба, фактически малцина“…[2] и „въобще, като офицер и като войво
да, той притежава всичките качества на един партизанин пехотински,
за да бъде щастлив в една кървава арена“[3]. Като човек е „винаги засмян,
вежлив, компаньон и скромен“[4].
В негово лице те виждат интелигентен
и доблестен български офицер с развито патриотично чувство за дълг
към род и Родина. Неговият боен другар и приятел Петър Дървингов
(1875 – 1958), с когото се познава още от 1897 г., ще му посвети про
чувствена и емоционална статия, публикувана в сп. „Македония“, на
което по ирония на съдбата уредник е Милан Грашев (1880 – 1924),
който след кончината на капитана през 1910 г. ще встъпи в брак с овдовялата му съпруга Райна Каназирева.
При Петър Дървингов стремежът
към обективно представяне на революционната и професионалната би
ография на Й. Стоянов се преплита с искрената възхита от неговата
личност – като човек, като войвода, като военен специалист, достоен
представител на българското офицерство. В друга светлина виждат
дееца опонентите му (от ВМОРО), предимно серчани, привърженици
те на Яне Сандански. За тях Йордан Стоянов е само представител на
ВМОК и в този смисъл тълкуват неговата личност и дейност в аспекта
на „намесата на върховистите“, която за тях е „пакостна за освободи
телното дело“[5].
Житейският път на Йордан (Юрдан) Трифонов Стоянов започва
на 15 септември 1869 г.[6] в с. Долно Вереница, Монтанско[7]. По произ
ход е от родолюбиво семейство с традиции в революционните борби.
Неговият баща Стоян е внук на стария и прославен войвода Цеко
Петков (1807 – 1881). Последният, освен опитен хайдутин, участва и
в Руско-турската война от 1877 – 1878 г. начело на доброволческа чета.
Негови са популярните думи, произнесени при освещаването на Са
марското знаме на 6/18 май 1877 г.: „Да помогне Бог на това свято знаме
да премине от край до край нещастната българска земя. Всичко нечисто
поганско и зло да бяга от страх пред него, а подире му да настане траен
мир и благоденствие!“[8]
Във връзка с динамичните събития през 1875 – 1876 г., в които
неговият баща и дядо са замесени като членове на местния селски революционен комитет, животът в Долно Вереница станал повече от не
сигурен. Къщата на дядо Трифон често е нападана от турци и черкези,
което налага семейството да се пресели в Лом. Тук детските години на
Йордан Стоянов са белязани с впечатлението и емоциите от една война,
която оказва неизменно влияние върху неговия мироглед и в последва
лата професионална реализация. Това е освободителната Руско-турска
война (1877 – 1878 г.), на която Йордан Стоянов е съвременник (по това
време той е ученик в Лом)[9]..."
От началото на 2026 година органът на Македонските политически организации в САЩ и
Канада (МПО) вестник „Македонска трибуна“ навлиза в стотната годишнина на своето издаване,
при това без прекъсване от нито един брой. Същевременно по единодушно решение на
последния 104 конгрес на МПО, проведен в Чикаго на 30 август 2025 г. вестникът става свободно
достъпен в електронен вид онлайн.
В последния брой редакторът г-н Боян Лазаревски припомня славната история на вестник
„Македонска трибуна“, основан през 1927 г. от Йордан Чкатков, и обяснява промяната в неговата
форма и разпространение:
„Днес ние живеем в интернет базирано общество, оформено от
светкавичния обмен на информации и дигиталните медии. В тази среда поддържането на
печатен вестник като наше главно средство за комуникация не ни позволява да
разпространяваме нашите позиции, ценности и свързаните с тях новини толкова ефективно,
колкото нашата мисия го изисква. Затова ние взехме решение да направим „Македонска
трибуна“ свободно достъпен онлайн. Предприемайки това, ние разширяваме нашия обхват не
до стотици, а до хиляди читатели по цялото земно кълбо – както за тези, които искат да
съживят връзките си със своите корени, така и за онези, които искат да установят нова,
смислена връзка с нашето наследство“.
МПО ще продължи да издава в ограничен тираж класическия печатен вариант на
вестника, предназначен за абонатите и за големите световни библиотеки.
Първият свободен брой на вестника може да прочете на:
Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 2, Калоян Васев. От „Скромни“ до „поручик Брезов“:
политически лъкатушения и идейна еволюция
на Иван Михайлов (1919 – 1924 г.)... 9 - 52
"...Първият по хронология и значение е безспорно земляческият
принцип. Отседнал при леля си Санда Суруджиева в София и запи
сал право в Юридическия факултет на Софийския университет, Михайлов влиза в по-тясно общуване с многобройната щипска колония в
българската столица. В контекста на македонското движение, щипяни
упражняват сериозно влияние чрез именития си съгражданин и член на
ЦК на ВМРО – Тодор Александров. Вероятно щипският куриер Ване
Параспуров (1888 – 1933) е този, който, по заповед на Александров и
на задграничния представител Георги Баждаров (1881 – 1929) (учител
на Иван Михайлов от Солунската гимназия) се свързва с Михайлов и
му предлага да заеме поста на секретар на Задграничното представи
телство на ВМРО на ул. „Гурко“ 22.[13]
Другият бивш учител на Михайлов – членът на ЗП Кирил Пърличев (1875 – 1944), маркира това
назначение като ключово за революционния път на младия щипянец:
„Тодор Александров бе повикал за машинописец един сух, рус, млад
момък, който едва дигаше клепачи, за да види посетителя. Работата
на Организацията се засилваше, Тодор Александров и Протогеров въз
ложиха освен писарство и друга техническа работа на младия момък,
който едновременно с това четеше и лекциите на професорите от
юридическия факултет при Софийския университет“[14].
Землячески
ят принцип играе първостепенна роля при този избор – в спомените
си Славе Иванов (1888 – 1948) пише, че той е препоръчал Ванчо на
Тодор Александров като свой роднина и като „момче, нашенче, [което]
да знае да пише, главно да знае „що не треба да говори“. Рекох му за
Ванчо. Александров познаваше фамилията, но него не. Рекох да е Ван
чо полезен за нас, защото често идваше при тетка си, аз го познавах
и виждах в него добри страни. Отведох Ванчо при Александров и от
този ден той почна работа“[15].
Още в първия им разговор Алексан
дров припомня на Михайлов, че го е срещал като дете в дома на Мише
Гаврилов[16]. Важността на щипската линия във връзката на Михайлов
с учителя му Александров е подчертана и от друг щипянец – Христо
Настев (1876 – 1962), който отбелязва, че младежът става част от лич
ната клиентела на члена на ЦК на ВМРО: „Понеже след сключения
през 1918 г. мир в Солун от общата война и Щип с брегалнишката област остана под новото робство, Ванчо бе лишен от всяко общуване с
родителите си в Щип, вследствие на което и издръжката му в София
беше станала проблематична, за да може да свърши университета.
Поради семейните им връзки с Тодор Александров, като съседи в кв.
Ново-село на Щип, последния чрез организацията беше го улеснил материално. Привързвайки го по тоя начин към себе си, беше го посветил
в тайните на В.М.Р.О.”[17]
Бележките на Михайлов относно ранното му
революционизиране потвърждават значението на Александров като ос
новен негов покровител[18].
Вторият фактор е специфичната роля, която канцеларията на ЗП
на „Гурко“ 22 играе непосредствено след Солунското примирие и пре
ди Ньойския договор – оттам ЦК на ВМРО организира своята печатна
пропаганда, складира оръжие, там се намира и архивът на XI Македонска пехотна дивизия, там Тодор Александров, Александър Протогеров
(1867 – 1928) и Петър Чаулев (1881 – 1924) дават издръжката на бивши
войводи и четници. Всичко това осигурява на Ванчè Михайлов огромен
набор от контакти сред македонската емиграция и революционното
движение по целия му вертикал – фактор, който ще се окаже от значи
телно политическо значение[19].
При все още невъзстановена Вътрешна
организация, канцеларията на ЗП е натоварена с извънредно много и
разнообразни правомощия и дейност, превръщайки се в пространство
на онова малко ядро македонски дейци, от което ще поникне възобно
вената ВМРО. Ефективността на това ядро впоследствие ще даде основен довод в полза на вождистките тенденции в ръководния стил на
Ванчè Михайлов.
Арестът на Александров и Протогеров през ноември 1919 г. и
последвалото им бягство показват релефно не само че щипският землячески принцип функционира ефикасно, но че и той е сред водещите в
поддържането на конспиративната мрежа на ВМРО в София. По това
време Иван Михайлов е в близък контакт със съратниците на Тодор
Александров, измъкнали го от ареста – Стоян Мишев (1882 – 1924),
бивш щипски околийски войвода, секретаря му Славе Иванов, също
от Щип, Михаил Монев (1881 – 1944), зет на Александров, журнали
ста Петър Завоев (1880 – 1969), Гьошо Прилепчански (1889 – 1949) и
Иван Арсов, също щипяни[20].
Гоце Делчев
(4 февруари 1872, Кукуш - 4 май 1903, с. Баница)
В традиционния песенен фолклор има една разтърсваща песен, така
великолепно изпята от Любка Рондова. Иде реч за „Черна се чума зададе“,
и юнакът, който е излязал „там долу Демир капия“ за да я пропади и спаси
народът от злата сила.
Гоце Делчев заема особено място в нашето освободително движение
след 1878 г. Има немалко опити през различните исторически времена,
дори до днес върху неговата личност да се надяват идеологически знамена.
Гоце бил социалист и затова изключен от Военното училище, а след това
оглавява т.нар. левица в македоно-одринската организация, където той е
нейн ръководен деец от 1894 г. Гоце е анархист, защото избира през
бунтовната 1903 г. тактиката на атентати.
Без ни най-малко да се
подценяват революционно-демократичните му възгледи доста съмнително
е приписваното авторство на Гоце върху често цитираната мисъл – „Аз
разбирам светът, като поле за културно съревнование между народите“.
Истинско скодоумие е личността на Гоце Делчев да се представя като
носител на антибългарската македонистка идейна щампа.
Гоце, синът на българския народ от родния Кукуш, дн. Килкис,
Република Гърция най-добре успява да се защити чрез своето дело из
отечественото ни етническо землище, както и чрез своето богато
епистолярно наследство, вече, за всеобща радост публикувано.
Значим е делът в тази посока на неговите първи биографи и
съратници – П. Яворов, Хр. Силянов, по-късно на М. Чаков, П. Манджуков
Георги Николов Делчев, останал в народната памет с любвеовилното
четирибуквено Гоце е пример за впечатляващо явление в освободителното
движение на македонските българи.
Няма друг виден ръководител на тайнствена ВМОРО, който така
искрено да е обгърнат от обичта на народа си. Аргументите от този
оценъчен извод могат да бъдат подирени в две основополагащи посоки:
Първата е в мащабите и географското пространство на неговото
революционно строителство. Гоце е прекалено откровен при градежа на
мистериозната конспирация, не е особено загрижен дори за личната си
сигурност.
Въпреки че завършва Военното училище той не блести с кой
знае какъв командирски манталитет в създадената от него нелегална армия
на вътрешната революционна организация.
Истинската сила на Гоце, на добрия и често пъти милозлив юначен
войвода е в друго направление.
Той е всепризнатия апостол сред подвластните на Османската
империя македоно-одрински българи.
Гоце има историческа заслуга през
„второто комитетско десетилетие“, 1893-1903 г. с обаятелните качества на
целеустремен организатор и идеен вдъхновител в освободителното
движение на народа ни. В революционната проповед на Гоце, така красиво
описана от придружаважия го поет от Чирпан има дух и сила, които са
явление в „държавата на ВМОРО“. Навсякъде юнакът от Кукуш създава
мрежа от предани съзаклятници срещу „черната чума“. Навсякъде
познават необикновения апостол – От София, до Мелник и Солун, от
Бургас и Странджа през пограничните пунктове и нелегалните канали до
албанските планини. Затова Михаил Чаков, неговият съратник и свидетел
на предсмъртния му миг тридесет години по-късно основателно го нарича
„сърцето на Македония, великият апостол, олицетворителят на
движението”.
Знакът за втората посока е заложен в споменатата песен. Там е
непоклатимата оценка на обикновения български труженик за своя най-познат, обичан и храбър юнак. Никак неслучаен исторически достоверния
извод. Безименият творец драматично разкрива изборът пред „вярната
дружина комити, млади юнаци“, все борци срещу „черната чума“, които са
призвани да я пропъдят от „жална Македония“. Навеки запазеното в
съкровената народна памет решение е само едно - „Избрал се е Делче
войвода“.
Младият юнак, на 31 години участва в първото си и последно
сражение. Апостолът никак не се страхува от смъртта и той е най-силният
пример в националната борба за революционна самопожертвувателност.
Гоце сякащ предчувства пепелищата от революционния пожар. Сам дири
смъртта си и я намира в Баница, Сярско.
Но Гоце остава и друг не по-малко величав пример – на народния водач, които споделя, съпреживява и
е готов да изгори за своите страдащи съотечественици, подвластни на
обречената Османска империя.
Ето защо народът така вдъхновено създава и пее песни за своите
юнаци. Издига им паметници, които никой няма да оскверни и разруши.
Успехите на всяка нация и държава се коват от нейния жертвен елит, а
волята й за облик се защитават от такива юнаци, като Гоце.
Делчев войвода е обезсмъртен чрез велик неръкотворен паметник,
издигнат в сърцето на признателния народ.
Реквиемното звучене на
песента „Черна се чума зададе” увенчава подвига на Гоце, на обичания
юнак, дръзнал сам да излезе в неравна битка с „черната чума”. Точно
затова народният герой и кумир успява да вдъхне вяра сред македонските и
тракийските българи, да се изправят в битка срещу Османската империя.
Няма съмнение споменът за Гоце е все още жив и чувствен. В памет
на революционното му дело има създадени най-много народни песни,
които продължават да се пеят Потомците обаче на неговите многобройни
съзаклятници продължават да бъдат длъжници на именития български
войвода...
Среща на президента на РСМ Гордана Силяновска-Давкова с посланика на Република Сърбия в Скопие Невена Йованович, 29 май 2024 г.
Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 2, Бисер Банчев. Отношенията между Сърбия
и Република Северна Македония през 2024 г.... 127 - 160
"...Двустранните отношения при управлението
на ВМРО – ДПМНЕ (юни – декември 2024 г.)
По същото време нараства относителната тежест на политическите
представители на местните сърби в Република Северна Македония.
На 23
юни 2024 г. е избрано новото правителство на страната начело с Християн
Мицкоски. В управляващата коалиция, доминирана от ВМРО – ДПМНЕ,
участва и Демократическата партия на сърбите в РСМ, а нейният предсе
дател Иван Стоилкович е определен за вицепремиер и министър за отно
шенията между общностите. Срещу неговата номинация реагират остро
част от албанските политици, които наричат Стоилкович „сърбин с пути
нистки убеждения“. На тях не е необходимо да се напомня, че през 2017
г. са били разсекретени документи по едно разследване, което директно
определя Стоилкович като свързан със сръбското разузнаване[40].
Съвсем логично, за спорното назначение се наблюдават положи
телни реакции в сръбските медии. Те обаче почти не коментират факта,
че коалиционен партньор в правителството в Скопие става албанска пар
тия, за която се смята, че е близка до властите в Косово.
Първият месец след формирането на правителството дава много
възможности за сътрудничество между Сърбия и Република Северна
Македония. Започва се с горските пожари, обхванали Балканския полу
остров през лятото. На два пъти в РСМ долитат на помощ хеликоптери
на сектора за реагиране при бедствия и аварии към сръбското вътрешно
министерство[41].
В друг пример за сътрудничество сръбски полицаи са
39 изпратени да подпомагат своите колеги в Охрид по време на туристиче
ския сезон[42]. Те остават там до края на август. Все по-успешно функцио
нира общият граничен преход Табановце[43].
Трите гореизброени теми са
повод за Ивица Дачич, вече в ролята на вътрешен министър, да посети
РСМ. Той поставя и въпроса за косовския гражданин Блерим Рамадани,
за който има международна заповед за арест, издадена от Интерпол по
искане на Сърбия, където е обвинен за военни престъпления. Рамадани
е задържан и поставен под домашен арест в Република Северна Маке
дония, но обжалва перспективата да бъде екстрадиран в Сърбия. Дачич
изразява очакване косоварят да бъде предаден на властите в Белград.
Това се случва на граничния пункт Табановце, в рамките на срещата
между Дачич и неговия северномакедонски колега Панче Тошковски.
Разговорите между двамата продължават на следващия ден в Белград,
където Тошковски е приет и от премиера Вучевич[44].
Забелязват се многобройни признаци за интензификация на двустранните отношения. Изглежда че сръбската посланичка в Скопие Йованович е получила указание да работи енергично за това. В рамките на
първите десет седмици след формиране на северномакедонското пра
вителство тя посещава министрите на външните работи, на вътрешни
те работи, на културата, на дигиталната трансформация, на отбраната,
по европейските въпроси, на енергетиката и минералните ресурси, на
ромската интеграция. Само последният от събеседниците е ром, като
нито един от останалите не е с албански произход. В министерството
по европейските въпроси посланикът не се среща с министъра, който е
албанец, а с неговата заместничка[45]..."
.jpg)
