Учителите ми и техните уроци по история ме направиха патриот

За отговорността да бъдеш в ръководството на МНИ, за ролята на Института като експертен център по темата за Македония, за ролята на средното образование и на спорта в изследователската работа на историка с научния секретар на МНИ Владимир Митов разговаря журналистът Костадин Филипов 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, бр. 4

Владимир Веселинов Митов е роден на 16 януари 1984 г. Завършил е Националната гимназия за древни езици и култури през 2003 г. Бакалавър по история, специалност: „История на българските земи XV XIX век“. Магистър по История, специалност „Балканите между две цивилизации – християнство и ислям“. Докторант, отчислен с право на защита с тема: „Еничарите в българските земи XV–XIX век“. Член е на МНИ от 2014 г. Научен секретар на МНИ два мандата: 2020–2023 и 2023 2026 г. Преизбран е за научен секретар за трети мандат: 2026–2030 г. 

– Здравейте, господин Митов! Честит Ви преизбор на позицията „научен секретар“ на Македонския научен институт. Как го приемате – като оценка за добре свършената работа, като поредната отговорност, която ви се възлага, или като нещо трето? 

– Благодаря на колегите, които ми гласуваха доверие! На Общото събрание на МНИ проф. Георги Н. Николов (председател на МНИ в мандати 2020–2023 и 2023 – март 2026 г.) завърши изказването си с латинска сентенция – Feci quod potui, faciant meliora potentes, което преведено на български е: „Направих каквото можах, нека следващите направят повече“. Приемам избора за научен секретар на МНИ като възможност да направим повече. Използвам множествено число защото „научният секретар“ сам по себе си не може да е фактор и да постигне каквото и да било без членовете на МНИ, на Управителния съвет (УС), Научния съвет (НС) и редакционната колегия на списание „Македонски преглед“. Да бъдеш избран за научен секретар на едно от най-старите научни институции е лесната част. Работата, свързана с позицията, е отговорна, изисква много административна, научна, организаторска дейност. Когато бях приет за член на МНИ през 2014 г. започнах активно да помагам. Не е имало случай да ми е поверена задача и да не е изпълнена в срокове. 

Предполагам, че отговорността и свършената работа е повлияла на членовете на УС да не предлагат друг колега или да се дебатира втори вариант за научен секретар на МНИ в мандата март 2026 – март 2030 г. 

– МНИ има вече нов председател и това е доц. д-р Милен Михов. Той, ако не се лъжа, е третият ръководител на Института, с когото Вие работите. Това Ви дава възможност за оценка на всеки от тях, но и право да отговорите коя е общата линия, която свързва дейността на МНИ през изминалите години и очаквате ли тя да се потвърди или надгради при новия председател? С други думи – има ли приемственост в битността на МНИ като научно звено? 

– Всъщност доц. Михов е четвъртият председател, с когото работя. Преди да бъда приет за член на МНИ през 2014 г. започнах да помагам като технически сътрудник. Председател тогава беше проф. Трендафил Митев. По време на неговия мандат подадох заявление, че желая да бъда приет за член в Института. Около една година ми бяха възлагани задачи и след една година тогавашното ръководство прецени, че молбата може да бъде разгледана и гласувана. Благодарен съм много на следващия председател на МНИ – доц. Александър Гребенаров. Той беше в основата на учредяването на Младежкия клуб към МНИ „Дамян Груев“. 

По този начин млади хора, които се интересуваха от историята на Македония, но нямаха научни титли, започнаха да се включват в работата на Института. По това време възстановихме лектория „Македония“, чийто водещ сте Вие, г-н Филипов. Двамата с Вас започнахме да правим „Време е за Македония“ – едно телевизионно предаване за история, култура и политика. За съжаление, предаването вече не се излъчва, но това не пречи да положим усилия и да намерим начин да го възстановим и да бъде излъчвано от телевизионна медия. Може да помислим и за подкаст, който да се излъчва „на живо“, а след това да се качва в Youtube канал. През 2020 г. председател стана проф. Георги Н. Николов. Тогава за първи път бях избран за научен секретар на МНИ. С него бяхме рамо до рамо два мандата. Преди това в СУ „Св. Климент Охридски“ той ми беше преподавател по „Средновековна българска история“. Тези два мандата мисля, че бяха добър пример как учител и ученик работят заедно и надграждат. С него продължихме традицията на предшествениците ни. Положихме усилия МНИ да работи с държавните институции и с тяхно съдействие отбелязахме „100 г. от учредяването на МНИ“, „120 г. от Илинденско-Преображенското въстание“, „1010 г. от смъртта на цар Самуил“ и др. Доц. Милен Михов беше част от Научния съвет на МНИ в последния мандат. Научните му интереси са свързани с Българската екзархия и националноосвободителните борби на българите в края на XIX – нач. на XX в., но има и изследвания, посветени на обществено-политическите процеси във Вардарска Македония от периода на Втората световна война до наши дни. Смятам, че ще се справи с нелеката задача да бъде председател на МНИ. Имам уверение от проф. Георги Н. Николов, че ще помага на доц. Михов по-бързо да навлезе в някои административни специфики в работата на МНИ. От моя страна доц. Михов има един верен помощник, на когото може да разчита. Силно се надявам, че ще надградим стореното от нашите предшественици! Ако успеем да постигнем повече, това няма да е заради някакво съревнование с тях, а заради дългът и заветите на първооснователите. Предизвикателствата, които стоят пред Института ще са новите реалности в дигиталната сфера и изкуствения интелект. Силно се надявам, че традициите в историческата наука ще продължат, но не трябва да изоставаме в новите световни тенденции – дигитализация на книги, подкаст, конферентни връзки с чуждестранни учени, възможност за дистанционно участие в конференции, дебати и т.н. 

– От позицията на научен секретар Вие имате възможност да следите цялата продукция – научна, книжна и друга, на МНИ. Как смятате, достатъчна ли е тя, за да се утвърди МНИ като истински експертен център по въпросите, свързани с миналото и съвремието на днешна Северна Македония? И ако трябва още нещо, какво е то? 

– МНИ отдавна се е утвърдил като научен център с много стойностна научна литература. На Общото събрание на Института беше отчетено, че МНИ е издал повече книги и периодични издания от някои институти на БАН. Бих добавил и електронния бюлетин „Българите на Балканите и по света“, който запознава българската и чуждестранната общественост и със съвременни проблеми, събития, геополитически анализи и положение на българската общност извън границите на България. На въпроса достатъчна ли е издателската дейност давам положителен отговор. Изданията на МНИ и статиите в сп. „Македонски преглед“ са подготвени от български и чужди учени и се публикуват след анонимни рецензии от двама автори, компетентни по темата. 

 Ръководството на МНИ ще продължи да издава научна литература и сп. „Македонски преглед“, като правя важното уточнение, че за публикация не е нужно авторът да е член на МНИ. При постъпване на заявления за членство в нашия Институт вземаме под внимание дали авторът е публикувал текстове в наши издания. Всеки е добре дошъл да предава ръкописи за публикация, като задължително текстът трябва да отговаря на изискванията на МНИ. 

– Един въпрос, по който с Вас доста сме говорили – къде се корени липсата на интерес от държавните институции към мненията и становищата, които МНИ подготвя по отношение на македонската тема? Каква би могла да бъде причината – нашата инертност, високомерието на институциите и техните ръководители, че знаят всичко, или нещо друго? 

– Според мен проблемът е комплексен. Малко от нашите политици се интересуват от миналото и съвремието на Македония. Когато някой депутат, министър или президент прояви интерес по определена тема, ние имаме готовност да дадем експертно мнение или съвет. Обществото обаче започва да съди и да внушава, че МНИ работи за политическа партия, за определени политически интереси. Като научна институция ние имаме граждански дълг, когато някой поиска от нас експертно мнение за нуждите на България да напишем истината и да си свършим работата. Общественото порицание обаче ни принуждава да сме предпазливи, когато някоя политическа фигура поиска среща или писмено становище по някакъв проблем. 

 Политиците и властта в Р България не разчитат достатъчно на МНИ и това е огромна грешка. Нямам против т.нар. ПиАр-и (PR), но имам чувството, че не всеки от тях е запознат по темата „Македония“. Някои изказвания на политически фигури са неверни и ние като учени, запознати с темата, се възмущаваме. Политиката също е занаят като науката и тя трябва да се изучава. За да се придобие научно образователна степен „доктор“ са нужни 9–10 г. В това време се придобиват знания и експертност по определена тема. Колко от народните представители имат тази подготовка по темата „Македония“? Броят се на пръстите на едната ръка. Инцидентният интерес от страна на някоя политическа фигура доказва, че нашите народни представители и институции не се интересуват от „Македонския въпрос“. А на какво се дължи тази незаинтересованост е въпрос към избраниците на народа. Аз не мога да дам отговор. 

– Вие сте млад човек, господин Митов, но пред очите ни в обществото се сменят цели поколения. Как мислите, МНИ спазва ли този жизнен ритъм и има ли поколенческа криза в Института? Да го кажем така: в хармония ли е неговата работа с високата технологична наситеност на живота? 

– Според мен няма поколенческа криза. Ще спомена няколко колеги, които са членове на МНИ и започват да се утвърждават като учени – д-р Николета Войнова, д-р Ангел Златков, гл. ас. д-р Явор Митов, гл. ас. д-р Иван Винаров, гл. ас. д-р Методи Златков, д-р Красимира Тодорова, Веселин Василев, д-р Михаела Василева, Елена Слатинска-Ованезова, д-р Тервел Попов, Надя Василска-Бегинова. Дано не пропускам някого! Това са около 12 на сто от членовете на МНИ, които са много активни и са на възраст около 30–40 г. Така че да не бъдем черногледи. Има от кого да се учим и кой да ни помага в научното развитие, защото слагам и себе си в бройката на по-горе споменатите колеги. Разбирам по-младата генерация, която не желае да се занимава с административна дейност на МНИ. 

В момента е времето, когато те искат да откриват, да пишат, да издават интересни материали и да се налагат като учени в България и по света. Младите генерации са в хармония с високата технологична наситеност на живота. 

– Като историк обичате да се ровите в османския период на България? Какво ви привлече там, кои са темите, които, според Вас, предлагат сериозни възможности за изследване? Митологията около еничарите ли е това или има още нещо? 

– Когато започнах да се занимавам с историята на българските земи през XV–XVII в. и да изучавам османски език бях заклеймен като предател, така е и до днес. Чрез османските извори България може да спечели още една битка срещу македонизма. Проблемът е, че османският е много труден за научаване и разчитане и затова вероятно колегите не виждат перспектива. Има едно „легендарно“ интервю на Иван Михайлов заснето от Кеворк Кеворкян през 1990 г. в Рим. Всеки, който го е гледал, цитира думи на водача на ВМРО, но почти никой не обръща внимание за отношението на Иван Михайлов към Турция и османските извори. Цитирам по памет: „Не трябват големи уйдурми, за да се отиде в Турция в Османския архив. В който и долап да бръкнете, все българи излизат.“ 

 Моите научни интереси са свързани с еничарския корпус. През 1826 г. корпусът е ликвидиран и се прави опит за унищожаване на архива му. От оцелелите документи за еничарски заплати, например, излизат българи и други балкански народи, но ги няма македонците. Продължавам да се занимавам и да събирам информация за еничарите. Историческата истина за живота на населението в историко географската област Македония е на страната на българите, но това не трябва да ни успокоява. Важна част от работата на МНИ е да си сътрудничи с учени от Турция, Албания, Гърция и Европа, чрез които да защитава истината. 

– От известно време насам виждам, че проявявате сериозен интерес към българското историческо наследство на територията на днешна Албания, особено в района на Преспа? Как мислите, може ли тази част на Албания да даде нови научни артефакти, които да хвърлят повече светлина върху миналото ни? 

– Албания е държавата, която чака своите изследователи. По стечение на обстоятелствата имам възможност да обикалям и да откривам местности, които са свързани с историята на България. Хората там много ми помагат като ме упътват към обектите. Ходил съм на места, които са непознати за българското общество. Преди около 100 г. Йордан Иванов написа книгата „Български старини из Македония“. Към момента няма никаква пречка да се правят експедиции в Албания и да се опишат „Българските старини из Албания“. 

 Районът на Мала Преспа също е много интересен. Има две разрушени охранителни кули. Има предположения къде се намират, но за да бъде определено местоположението им ще трябва помощ от археолози. Известен факт е, че под водите на Голямото Преспанско езеро има поне две селища. Разкопките на островите Мали и Големи град не са периодични, а по информация там са се намирали резиденции на цар Самуил. Прословутият град Девол също очаква своите откриватели. Околностите на градовете Берат, Елбасан, Драч, Валона и други също са част от българската история. Имам готовност да работя с български учени, които не се страхуват от работата на терен. Ще им покажа почти неизвестни обекти. Научил съм малко албански, колкото да не останем гладни, както се казва. За Великден бях в Корча. Видях се с българи в града. Донесъл съм книгата за българското село в Албания – Връбник. Книгата е на разположение в библиотеката на МНИ. Занесох на българската общност сборника издание на Института – Самуилова България. Същото заглавие, само че на английски съм подарил на археологическия музей в Корча, с който си сътруднича много активно. 

– Вие, господин Митов, сте възпитаник на една от най-елитните гимназии в България – НГДЕК. Бивш спортист сте, завършили сте история, бяхте докторант, а сега сте в битността на научен изследовател. Кое от всички тези позиции Ви помага днес в живота и в работата? 

– На мен лично в работния процес ми е помогнал спортът. Бивш боксьор съм. Този спорт изисква много дисциплина, много усилия, много лишения, защото се спазват категории и не е отборен спорт – не можеш да разчиташ на други. Боксът ме научи на търпение, което е важна част от историческата наука. Професор не се става за 10 г. Както в спорта, така и в науката без дисциплина не може. Ледено търпение, огнено желание, хладнокръвие, желязна дисциплина съм придобил от спорта. НГДЕК ми даде познанията, които не могат да се придобият в друго българско училище. Освен, че изучавахме усилено предметите „История“, „Култура на античните цивилизации“ имах възможност да уча латински, старогръцки и старобългарски език. В часовете по история ни преподаваха за ВМРО, ВМОК и Илинденско Преображенското въстание. Моите връстници не познаваха тази част от историята на България. 

 НГДЕК постави основите на познанията ми, за да продължа образованието си по „История“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и да не се „страхувам от мъртвите езици“, какъвто е османският. Бях и докторант. Темата ми беше „Еничарите в българските земи XV XVIII век“. За първи път споделям за един от най-големите ми грехове – това е, че не защитих докторантурата си. Личен грях, който трябва да изкупя, за да е спокойна съвестта ми. 

– Един въпрос, който напоследък често се задава: има ли България нужда от патриотизъм? Какво, според Вас означава това в науката – кабинетни занимания, публична активност или нещо трето? Къде е границата между политиката и науката? 

– Учителите ми по история ме направиха патриот. Имах възможност да изучавам уроци, които ме караха да се гордея, че съм българин. В тях нямаше език на омразата, бяха написани така, че да отговарят на историческата истина и да поднасят информация, която представя достиженията и успехите на българите в световната история, култура и цивилизация. Патриотизмът в науката също трябва да е с мярка. За съжаление, има колеги с научни степени и любители историци, които в желанието си да изтъкнат дадено събитие или личност започват да се разболяват от болестта на „македонизма“. Вместо историческата истина започват да се пишат и говорят небивалици от сферата на фантастиката. Чрез съвременните технологични възможности тези фантазми достигат до голям кръг хора, на които им харесва и се възхищават на въпросните „историци“. На „фантастичните“ колеги трябва да се противопостави науката. 

 Учените от кабинетите, библиотеките и архивите трябва да се противопоставим. Политиката в България стана дума с негативно значение. Политическите речи са свързани с популизъм, пропаганда, неосъществими обещания. Сама по себе си политиката може да е в помощ на науката. Всяка национална кауза, която има нужда от експертността на науката може да бъде постигната при положение, че учените са подкрепени от политическите лидери на държавата. Но за това вече говорихме по-горе. Прави ми впечатление обаче, че политическите лидери се обграждат с „историци“, които срещу хонорари създават добре звучащи неистини. Срещу финансови облаги единици български учени се продадоха на македонизма, налаган от политиците в Република Северна Македония. 

– Освен задълженията Ви на научен секретар в МНИ, сте и съдия по бокс. Хайде сега да ми кажете има ли нещо общо боксовото съдийство с научните изследвания по история? Може би стремежът към истината, честността в подхода или радостта от победата? Или всички заедно? 

– Ще го представя така: МНИ трябва да продължи да следи за подмяната на българи с македонци в историческите извори. Да се противопоставя на „пропагандния македонизъм“ в историческата наука. МНИ може да бъде неутралния съдия в пропагандните изказвания на политици, учени и общественици от Северна Македония. За да сме коректни трябва да признаем, че и в България има некомпетентни изказвания и изречени неистини от политици и общественици, бих добавил и от „продажници“. 

Питайте Македонския научен институт, ако не сте сигурни в познанията си за миналото и съвремието на Македония! „Този, който не знае и задава въпроси, е незнаещ за една минута. Този, който не пита, когато не знае, остава глупав за цял живот“.

Прочетете още »

Георги Младенов (1931 – 2020): Жизнен път и обществена дейност

 Мелник, 23 септември 2004 г. 

 Георги Младенов говори пред международната научна конференция. В президиума – акад. Георги Марков и доц. Стоян Германов 

сп. "Македонски преглед", 2020, год. XLIII, кн. 2. Стоян Германов. Георги Младенов (1931 – 2020): жизнен път и обществена дейност ...213 - 222

Георги Иванов Младенов е роден в с. Мосомища, Неврокопско (дн. Гоцеделчевско) на 18 февруари 1931 г. в многолюдно семейство на известен бежански род от с. Търлис, Драмско. Образование получава в местното училище и гимназията в гр. Гоце Делчев. Отрано се запознава и възприема идеите на революционната организация (ВМОРО/ВМРО), оставила трайни следи в съдбата на няколко поколения българи. Свидетел е на насилственото прогонване на бежанците от Егейска Македония през 1945 г.[1] Мнозина от тях не искали да се откъсват от България, да се заселват в Титова Югославия. 

В редица селища в Горноджумайска област бежанците оказали съпротива и ясно заявили, че не желаят да бъдат настанени в Сръбска Македония[2]. Областният управител, за да изпълни нареждането на официалните български власти, се обърнал към представителя на Съюзната контролна комисия в Горна Джумая за предоставяне на камиони за бързо извозване на 7 408 бежанци до границата, от които 4 236 от Гоцеделчевско. Покъртителните сцени при бягството от камионите на възраст ни и деца оставят незаличими спомени в съзнанието на юношата. По време на драматичните събития от 1946/47 г., когато властите използ ват административни насилствени методи за промяна на национал ността на българското население в Пиринско от българи на някакви етнически македонци, Младенов започва да изживява наследените си илюзии за справедливо решаване на македонския въпрос. 

У него по степенно назрява идеята да се търсят други пътища, някои наивни и емоционални по младежки за времето. Запознаването с наличната българска историческа книжнина, продължителните разговори със съученици, многобройните срещи с по-възрастни приятели и съмишленици и най-вече под влияние на брат си Пандо[3], младият Г. Младенов започва да крои планове за бъдеща дейност извън България. Последват месеци, дни и нощи на размисли, особено по време на престоя в Тетевенско, където семейството през 1949 г. е интернирано. С тази предварителна подготовка и знания, със сърце, изпълнено с благородни патриотични чувства, Г. Младенов преминава нел гално границата на България и тръгва по широкия свят[4]. Минава през лагерите по островите, където гръцките власти внимателно наблюда ват, проследяват и шпионират пристигналите от България и Вардарска Македония емигранти, които свързват с дейността на ВМРО. Страхът от идеята за независима Македония не дава спокойствие на управляващите в Гърция. Затова властите се отнасят негативно към емигрантите и им създават трудности от различен характер. С чувство на хумор и тънка ирония Младенов си спомня: 

„Гърците, за да ни измъчват, ни даваха солена вода. Ние пък лежахме под сенките и правехме минимални движения, за да използваме по-малко вода“. Друг път, на въпроса дали е закусвал или обядвал, шеговито отговаряше: „Вчера гърците ми дадоха две маслини“ или „преди два дена изядох едно яйце на острова“.[5] 

Емигрантският живот поставя много въпроси от национален, морален и личен характер. След безкрайните митарства по островите в Гърция и по-късно в Италия, Младенов се установява в заветната Канада, гр. Торонто. През всичките си години той запазва своя борбен дух. Завършва висше образование със специалност фармация, продължава да живее като обществен борец, да върши народополезна дейност. Общуването с българската емиграция в лицето на видни фигури и водачи на Македонската патриотична организация като Борислав Иванов, Асен Аврамов, Петър Ацев, Любен Димитров и много други[6] разпалват още повече родолюбивите му чувства. 

Запознаването и приемането на политическите възгледи на ВМРО и на Ив. Михайлов през втората по ловина на ХХ век усилват стремежа му за национално духовно възраждане на българщината във Вардарска Македония. Надарен с наблюдателност, енергия и воля, подкрепен от български емигранти, Младенов се превръща в естествен стожер на емиграцията в Торонто. С многобройни статии във вестници и списания, с доклади на конгресите на Македонската патриотична организация, с участието си в редица международни симпозиуми и конференции, с беседи по медиите, с обръщения и отворени писма към международни 

 Торонто, септември 1995 г. 

Отляво надясно – Караджов – емигрант от Благоевград, доц. Стоян Германов, Игнат Канев, Георги Младенов, проф. Милчо Лалков, проф. Маргарита Тачева, проф. Андрей Пантев, проф. Петър Ангелов, Делииванов – емигрант от Петрич 

организации и известни личности и учени от САЩ, Русия, Германия, Великобритания, Австралия и др., Г. Младенов прави достояние на света страданията на българския народ от несправедливия режим, от разпокъсването на българския народ на Берлинския конгрес в 1878 г. и появата на изкуствения македонски въпрос. 

Неговото решаване той вижда в няколко посоки, най-важната от които е в изказаната мисъл от Ив. Михайлов: „независима Македония без българи е невъзможна“… На срещата на ЦК на МПО и ВМРО в Рим през 1968 г. Ив. Михайлов казва: „Утрешните поколения трябва да знаят, че ние, българите от Македония, не се организирахме във ВМРО да правим две Българии, а защото няма една България. Независимо от онова, което става по чужбина, аз отивам с България и десетте милиона българи.“[7]  

Въпреки променливата обстановка и различните влияния върху емиграцията и нейните организации, Младенов остава твърдо на своите патриотични позиции. Често пъти е обхванат от тревожни мисли, от тъга и песимизъм, друг път избухва в бунтовно настроение. Това му коства доста усилия да намира и утвърждава своето място сред емиграцията като председател на МПО „Любен Димитров“, както и нормални връзки с ЦК на МПО. Несъмнено върху емиграцията оказват влияние много външни фактори. 

С течение на времето възникват различни идеи за решаване на македонския въпрос, които противоречат на първоначалните разби рания и на българската национална кауза. Водят се остри дискусии и безкрайни спорове, които не се оказват полезни за делото и водят до разделение. През 90-те години на миналия век в България настъпиха важни политически и социално-икономически промени. Това откри възмож ности емигрантите, напуснали страната по различни причини и време, да възстановят връзки и контакти. Младенов прави първите си посеще ния през 1990 г., участва в подготовката и провеждането на конгреса на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България. 

Последват срещи с общественици и културни дейци. В дискусиите се проявява като последователен и принципен защитник на българската национална кауза, на която е посветил живота си. През същата година, заедно с брат си Пандо, е на среща с Ив. Михайлов в Рим, за да обсъдят решаването на македонския въпрос в новата обстановка. Завръщайки се в Канада, окрилен от нови надежди, Младенов се впуска в широкомащабна обществена, издателска и дарителска дей ност. Преодолял бедните времена, благодарение на пословичното си трудолюбие, той вече притежава финансови ресурси, които му дават възможност да превърне своя дом в място за посрещане на емигран ти от САЩ и Канада и много гости от България, Егейска и Вардарска Македония. 

Ежедневната му дейност е изпълнена с различни прояви: заедно с Петър Тилков и Христо Огнянов снабдява Радио „Пирин“ с материали и коментари за живота на емиграцията, следи актуалните съ бития в балканските страни. От името на МПО „Любен Димитров“, на която той е председател, изпраща Отворени писма до ООН, ЮНЕСКО, президенти, премиери и други обществени и политически личности, между които президента Жельо Желев, президента Киро Глигоров и др. Междувременно поддържа редовни контакти с учени и обществе ници като проф. Томас Майнингер (САЩ), проф. Ото Кронщайнер (Ав стрия), акад. Дмитрий Лихачов (Русия), Джордж Филипов (Австралия), проф. Щефан Трьобст (Германия), Костас Алиманос (Нова Зеландия), Игнат Канев (Канада), проф. Хайнрих Щамлер (САЩ), Джордж Лебамов (САЩ), Франьо Туджман (Хърватска), Живко Гелев, Коста Църнушанов, Методи Кърпачев, Любчо Георгиевски и др. 

 Георги Младенов е един от първите, който даде идеята и подкрепи възстановяването на закрития по политически причини Македонски научен институт (МНИ). Той предостави парични средства за първоначалната нормална дейност на Института, подари 4 компютъра, принтери, а по-късно и друга офис техника. При всяко посещение в България родолюбецът внасяше своята лепта, като подпомагаше и други личности и организации в страната. 

Може определено да се каже, че Младенов е от водещите дарители за патриотична дейност, за покриване разходите за отделни броеве на сп. „Македонски преглед“, за книгата „Македонският въпрос 1944 – 1989“ и други издания. Непълни изчисления от Златната книга на дарителите на МНИ показват, че той е предоставил на института парични и различни технически средства в размер на повече от 20 000 долара. 

За своите заслуги към българската национална кауза беше избран за почетен член на МНИ в София. Целенасочената си дейност Младенов прояви на международната конференция за 100 години от Илинденско-Преображенското въстание (Благоевград), годишнината от убийството на Тодор Александров (Мелник) и редица други научни срещи[8]. 

След деловата работа на конференцията участници и гости направиха кратка разходка из Пирин. Очарован от красотата на планината, отправил поглед на юг, сякаш търсещ родното място на своите деди, Младенов се изповяда със следните искрени слова, които успях да запиша: „Щастливи сте вие от Пиринска Македония. Въпреки трагичните събития от 1946/1947 г., тази област не се откъсна от майката Родина – България. Пред очите ми са още картини от прогонването на беломорските бежанци в Югославия, мнозина оставиха костите си покрай унгарската граница, далеч от род и родина… Вие нямате представа какво значи български бежанци в друга държава, а какви неволи и страдания изживя емигрантът…“[9]  

При многобройните си посещения в България Г. Младенов се среща със свои стари приятели, познати и съмишленици от трите дяла на историко-географската област Македония, които убеждава в необходимостта между Р България и Р Македония да се установят нормални добросъседски отношения, като се признаят общите корени на народа в двете държави. Едновременно с това той иска да свери часовника с тогавашното ръководство на младата република в лицето на президента Киро Глигоров. Това се осъществява през септември 1992 г. Заедно с братята си Пандо и Кольо и Крум Чушков той се среща с К. Глигоров. В диалогично изложение се редят питания и отговори. Пренебрегвайки понякога дипломатичния тон, Младенов се изявява с цялата си патрио тична непримиримост. Ако някога се стигне до издаване на български вестник в Скопие, не трябва да се списва със сръбските букви, МПО няма да проповядва философията на Стоян Новакович и ще брани българщината във Вардарска Македония. „Необходима е смяната на маке донската (всъщност македонистката) платформа, защото тя е фалшива и изкуствена“, заявява ръководителят на МПО „Любен Димитров“[10]. Георги Младенов с възхищение и истинско уважение се отнася към носителите на научното знание, към българските учени. Той под крепи емоционално, духовно и финансово българските учени на ХХI симпозиум по военна история в Квебек и на ХVIII световен конгрес на историците в Монреал през 1995 г. По негова инициатива след последните заседания на конгресите, на 2 септември в църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Торонто, се състоя симпозиум пред многобройна публика с участието на българските учени: проф. Андрей Пантев, проф. Маргарита Тачева, доц. Стоян Германов, проф. Милчо Лалков, проф. Петър Ангелов, доц. Димитър Минчев и Димитър Филипов, дипломатически представител на България в Канада. 

Тържественото заседание започна с отговори на въпроси в затворен плик. По-нататък работата продължи с експозета по различни аспекти на поставената тема и въпроси и изказвания от публиката[11]. Няма съмнение, че научната проява вдъхна вяра и надежда в апостолската дейност на учени и общественици и в България и в заинтересованата чужбина за справедливо решение на македонския въпрос. Преминал през суровата школа на емигрантския живот и с поглед отвъд хоризонта, Младенов продължава да се запознава с постижения та на българската и световна наука по македонския въпрос. 

В последно то десетилетие на ХХ век и първите години на новия век той предпри ема различни идеи, проявявайки политическа далновидност. Сред тях е издаването на научнопопулярното списание „Македоно-български преглед „Вардар“, поддържано изключително с негови средства. Уводна та статия „Ами сега накъде?“ разкрива целите и задачите. Редакцията на списанието, в което участват и представители на новото поколение емигранти, отстоява историческата истина, че славянското население в областта Македония по своя език, история и култура е българско. А що се отнася до днешна Р Македония – 70% от населението ѝ е от български произход. Там управляващите поддържат измисления македонизъм и пречат на възраждането на българското национално съзнание. За близо десетилетие списанието се превръща в трибуна на ин телектуално-творческата мисъл. 

В него публикуват български[12] и чуж дестранни учени и общественици от Европа, САЩ, Канада, Бразилия, Австралия, Нова Зеландия. Редица статии, рецензии, отзиви, бележки и т.н. са предлагани на читателите на английски и български език с необходимата дълбочина, осведоменост, аргументация и загриженост, за да пораждат интерес към истината. Със завидна упоритост и после дователност редакторският колектив и преди всичко Г. Младенов пре одоляват трудности от финансов и технически характер, все в името за истината за Македония и македонските българи. Георги Младенов почина в Торонто на 25 октомври 2020 г. Българската общественост добре познава неговата благородна и патриотична дейност и борба за справедливо решаване на македонския въпрос. Той беше една одухотворена, търсеща личност, с честно и кри тично отношение към себе си и другите, принципен, непоколебим, рев ностен защитник на българската национална кауза. Неговият живот и дейност са пример за идните поколения, защото и те ще се нуждаят от корени

Прочетете още »

Бежанци в Хасковски окръг след Ньойския договор 1919 г.

сп. "Македонски преглед", 2020, год. XLIII, кн. 2. Виолета Костова. Бежанци в Хасковски окръг след Ньойския договор 1919 г. ...127 - 140

"...До Балканските войни в селищата на региона има преселници и бежанци от Тракия и Македония, които пристигат и се заселват през различни години, но макар и непрекъснати, миграциите са сравнително слаби. 

Така в Хасково през 1900 г. има преселени 391 души, родени в Македония и Одринско. През 1906 г. и 1910 г. също се съ- общава за групи бежанци, пристигнали в града[7]. Няма обаче точни и подробни данни за придошлите и заселили се тук семейства през различните години. 

Първата голяма вълна бежанци в региона е от Източна Тракия и Мала Азия след Балканските войни и разорението на областта през 1913 г. По това време в Хасково идват и остават 450 семейства (2000 души) от Мала Азия и Източна Тракия. В Хасковски окръг след Ньойския договор, 1919 г. 133 и околията са настанени 1374 семейства от Източна Тракия[8]. През годините на Първата световна война тук непрекъснато пристигат бежанци от различни райони. 

В протоколите на Общинския съвет в Хасково от декември 1918 г. и януари 1919 г. се отбелязва следното: „През войната градът бе препълнен от бежанци от Македония и Одринско, интернирани от Македония, Сърбия, Драмско, Серско и Кавалско”[9]. В периода на Временното съюзно управление бежанци от Гюмюрджина, дошли по-рано в Хасково, са се върнали в родния си град, но „след изгонването им от гърците“ отново търсят убежище в Хасково. И това не са единични случаи[10]. 

По този повод И. Алтънов пише, че още по време на междусъюзното управление в областта се заселват „не по-малко от 20 – 30 хиляди души гърци, много от които не бяха обитавали никога страната.... Всред българското население ставаше обратното явление – бягство от Западна Тракия. Още през месеците октомврий и ноемврий 1919 г. започна бягството от Западна Тракия, което някъде взе характер на паника, особено създадена от българската администрация, която напускаше страната.“[11] 

Новият голям бежански поток тръгва след изтеглянето на съюзното управление от Западна Тракия, като най-многоброен е през 1924 – 1925 г. По дан- ни на Т. Браянов голяма част от бежанците от Западна Тракия имен-но тогава се заселват в Хасковски окръг: 399 семейства в Хасково и околията, 1360 – в Свиленградска и 600 – в Харманлийска околия. От Мала Азия общо в окръга са 310 семейства. По неофициални данни в Хасково през 1924 г. има около 1700 тракийски и македонски бежанци. Според сведенията на Дирекция на бежанците, публикувани от Т. Браянов, в Хасковски окръг има общо 4219 бежанци, които се разпределят по произход така: Източна Тракия – 1416, Западна Тракия – 2264, Мала Азия – 312; Гръцка Македония – 207, Сръбска Македония – 11; Западни покрайнини – 1, Добруджа – 812... 

Околийската комисия за настаняване на бежанците в Хасково съобщава, че в града вече са оформени два бежански квартала, Тракийски и Македонски. Там живеят общо 184 бежански семейства, „които са одворени от Хасковски общински съвет и имат построени жилища от кредити от БЗБ от 1923 – 1925 г.“[14] На заселените бежанци от Тракия и Македония през 1921 – 1922 г. в Хасково са раздадени 300 дворни парцела за застрояване[15]. Бежански квартали се оформят в Харманли, в Свиленград, както и в отделни села..."

Целия материал четете по-долу:

Прочетете още »

Гоце Делчев - българският юнак от Македония

Гоце Делчев
(4 февруари 1872, Кукуш - 4 май 1903, с. Баница)

   В традиционния песенен фолклор има една разтърсваща песен, така великолепно изпята от Любка Рондова. Иде реч за „Черна се чума зададе“, и юнакът, който е излязал „там долу Демир капия“ за да я пропади и спаси народът от злата сила.

 Гоце Делчев заема особено място в нашето освободително движение след 1878 г. Има немалко опити през различните исторически времена, дори до днес върху неговата личност да се надяват идеологически знамена. Гоце бил социалист и затова изключен от Военното училище, а след това оглавява т.нар. левица в македоно-одринската организация, където той е нейн ръководен деец от 1894 г. Гоце е анархист, защото избира през бунтовната 1903 г. тактиката на атентати. 

 Без ни най-малко да се подценяват революционно-демократичните му възгледи доста съмнително е приписваното авторство на Гоце върху често цитираната мисъл – „Аз разбирам светът, като поле за културно съревнование между народите“. Истинско скодоумие е личността на Гоце Делчев да се представя като носител на антибългарската македонистка идейна щампа. Гоце, синът на българския народ от родния Кукуш, дн. Килкис, Република Гърция най-добре успява да се защити чрез своето дело из отечественото ни етническо землище, както и чрез своето богато епистолярно наследство, вече, за всеобща радост публикувано.

 Значим е делът в тази посока на неговите първи биографи и съратници – П. Яворов, Хр. Силянов, по-късно на М. Чаков, П. Манджуков Георги Николов Делчев, останал в народната памет с любвеовилното четирибуквено Гоце е пример за впечатляващо явление в освободителното движение на македонските българи. Няма друг виден ръководител на тайнствена ВМОРО, който така искрено да е обгърнат от обичта на народа си. Аргументите от този оценъчен извод могат да бъдат подирени в две основополагащи посоки: Първата е в мащабите и географското пространство на неговото революционно строителство. Гоце е прекалено откровен при градежа на мистериозната конспирация, не е особено загрижен дори за личната си сигурност. 

Въпреки че завършва Военното училище той не блести с кой знае какъв командирски манталитет в създадената от него нелегална армия на вътрешната революционна организация. Истинската сила на Гоце, на добрия и често пъти милозлив юначен войвода е в друго направление. Той е всепризнатия апостол сред подвластните на Османската империя македоно-одрински българи.

 Гоце има историческа заслуга през „второто комитетско десетилетие“, 1893-1903 г. с обаятелните качества на целеустремен организатор и идеен вдъхновител в освободителното движение на народа ни. В революционната проповед на Гоце, така красиво описана от придружаважия го поет от Чирпан има дух и сила, които са явление в „държавата на ВМОРО“. Навсякъде юнакът от Кукуш създава мрежа от предани съзаклятници срещу „черната чума“. Навсякъде познават необикновения апостол – От София, до Мелник и Солун, от Бургас и Странджа през пограничните пунктове и нелегалните канали до албанските планини. Затова Михаил Чаков, неговият съратник и свидетел на предсмъртния му миг тридесет години по-късно основателно го нарича „сърцето на Македония, великият апостол, олицетворителят на движението”. Знакът за втората посока е заложен в споменатата песен. Там е непоклатимата оценка на обикновения български труженик за своя най-познат, обичан и храбър юнак. Никак неслучаен исторически достоверния извод. Безименият творец драматично разкрива изборът пред „вярната дружина комити, млади юнаци“, все борци срещу „черната чума“, които са призвани да я пропъдят от „жална Македония“. Навеки запазеното в съкровената народна памет решение е само едно - „Избрал се е Делче войвода“. 

  Младият юнак, на 31 години участва в първото си и последно сражение. Апостолът никак не се страхува от смъртта и той е най-силният пример в националната борба за революционна самопожертвувателност. Гоце сякащ предчувства пепелищата от революционния пожар. Сам дири смъртта си и я намира в Баница, Сярско. 

 Но Гоце остава и друг не по-малко величав пример – на народния водач, които споделя, съпреживява и е готов да изгори за своите страдащи съотечественици, подвластни на обречената Османска империя. Ето защо народът така вдъхновено създава и пее песни за своите юнаци. Издига им паметници, които никой няма да оскверни и разруши. Успехите на всяка нация и държава се коват от нейния жертвен елит, а волята й за облик се защитават от такива юнаци, като Гоце. Делчев войвода е обезсмъртен чрез велик неръкотворен паметник, издигнат в сърцето на признателния народ. 

  Реквиемното звучене на песента „Черна се чума зададе” увенчава подвига на Гоце, на обичания юнак, дръзнал сам да излезе в неравна битка с „черната чума”. Точно затова народният герой и кумир успява да вдъхне вяра сред македонските и тракийските българи, да се изправят в битка срещу Османската империя. Няма съмнение споменът за Гоце е все още жив и чувствен. В памет на революционното му дело има създадени най-много народни песни, които продължават да се пеят Потомците обаче на неговите многобройни съзаклятници продължават да бъдат длъжници на именития български войвода... 

 Доц. д-р Димитър Тюлеков

Прочетете още »

In memoriam: Тодор Гаджев (1977 - 2026)

На 28 април 2026 г. на 48 годишна възраст в гр. Гоце Делчев (Неврокоп) е починал Тодор Иванов Гаджев, забележителна личност от македоно-българската емиграция в САЩ и директор на Института по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“. Тодор Гаджев е роден на 28 юни 1977 г. в Детройт, САЩ в родолюбивото българско семейство на Иван Гаджев от гр. Неврокоп и Флоренция (Флорънс) Христова, по произход от Битоля и с. Сливово, Охридско. 

Фамилията Гаджеви е една от най-известните и активните в гр. Неврокоп. Дядо му Илия Гаджев, роден в с. Лещен, Неврокопско, завършва Неврокопската гимназия и става учител и секретар на районната организация на ВМРО до 1934 г. След 9 септември 1944 г. е убит от новите комунистически власти. Баща му Иван Гаджев също е дискриминиран и с много труд успява да завърши средно и висше образование като ветеринарен доктор. 

През 1968 г. успява да избяга от България и се установява в Детройт, САЩ, където е успешен професионално и обществено, заемайки видни постове в Македонската патриотична организация (МПО). През 1976 г. със собствени средства създава частен Македоно-български научен институт „Св. Климент Охридски“, насочен към опазване на паметта на македоно-българската емиграция. 

След демократизацията на България той през 1998–2004 г. организира и финансира преместването на архивната и книжната колекция в нова сграда в гр. Гоце Делчев, а институцията придобива названието Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“. 

Тодор (Теди) Гаджев израства и завършва средно образование в САЩ, след което от 1997 г. в продължение на тринайсет години живее и учи в България. Завършва кинезитерапия в Националната спортна академия в София. След смъртта на баща си през 2017 г. се завръща отново в България и поема ръководството на института, продължавайки благородната мисия да съхрани, популяризира и даде нов живот на неговото безценно архивно и книжовно богатство. 

Съвместно с ЦК на МПО, издателство „Тангра“ и със специалното участие на Македонския научен институт през 2025 г. г-н Гаджев и Институтът по история на българската емиграция в Северна Америка преиздадоха уникалния „Македонски алманахъ“ на МПО от 1940 г. По желание на семейството погребението ще се извърши в Детройт. 

Тодор Гаджев бе продължител и изразител на традициите и въжделенията на много поколения от рода Гаджеви, милеещи за съхранение на автентичния български дух на Македония. 

Ръководството на Македонския научен институт изказва съболезнования на близките на г-н Тодор Гаджев и на ръководството на Института по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“.

Доц. д-р Милен Михов

Прочетете още »

Възпоменателно честване: 123 години от гибелта на Гоце Делчев

Възпоменателно честване

123 години от гибелта 

на

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ

4 май 2026 г.

16 ч. 

град София, парк "Света Троица"

На събитието ще говорят председателят на Македонския научен институт доц. д-р Милен Михов, маестро Христо Христов - внук на Гоце Делчев. 

Със специалното участие на Гвардейския представителен духов оркестър.

Заповядайте!

Прочетете още »