Малко са войводите от ВМОРО, които още приживе се превръщат в легенда. Несъмнено в първата редица стои неуморимият защитник на българското население от района на Енидже Вардар (дн. гр. Яница, Гърция) Апостол Петков Терзиев – Постол войвода. Множество песни, създадени от местните българи, възпяват подвизите на войводата, наричан с умиление Ениджевардарското слънце. Летописецът на македоно- одринското революционно движение Христо Силянов му отделя специално внимание в двутомния си труд „Освободителните борби на Македония”.
Образът на Постол войвода е обезсмъртен и в българската кинематография – във филма „Мера според мера” от незабравимия Григор Вачков, изиграл една от най-силните си (и оказала се последна) роли. Никой, който под една или друга форма се докосва до личността и дейността на войводата, не остава равнодушен към него. Описван като „македонския Робин Худ” от своите почитатели (американският журналист Алберт Сониксен в „Изповедта на един македонски четник”), или като „невидим демон” от своите врагове (гръцката писателка Пинелопи Делта, даваща в романа си „Тайните на блатото” една от най- деформираните представи за българо-гръцкия сблъсък в Македония), Апостол винаги се откроява със своето ярко присъствие.
Независимо че остава до края на живота си неграмотен, Апостол Петков проявява блестящи организационни способности и бързо се налага като всепризнат майстор на четническата партизанска борба. Като войвода на чета участва в Илинденско-Преображенското въстание. Въпреки че в Солунски революционен огръг въстанието не е масово, акциите в Ениджевардарско и Гевгелийско, проведени с участието на Апостол, са сред най-впечатляващите.
Натрупвайки значителен опит, в годините след въстанието войводата разгръща в пълни мащаби своя организационен талант. Това, което определя спецификата на прилаганата от Апостол партизанска тактика, е нетрадиционният терен, върху който тя се води. Войводата разполага четата си върху острови в обширното Ениджевардарско езеро (или Блатото, както е по-популярно) в подножието на Паяк планина. Скрити в тръстиката, четниците се придвижват с плоскодънни лодки, имат възможност да нанасят внезапни удари, след което да се оттеглят в базите си във вътрешността на блатото.
Привидната романтика на терена подтиква към различни литературни интерпретации (вкл. и споменатата П. Делта), но действителността съвсем не е толкова идилична. Маларичният район често със седмици обезсилва бойците, а огромното количество комари оставя травматични спомени не само сред гръцките четници, придошли да се бият с „комитаджиите”, но и сред някои от ръководителите на ВМОРО, несвикнали с несгодите на четническия живот (виж напр. спомените на Гьорче Петров). В годините след Илинденско-Преображенското въстание езерната партизанска война на Апостол достига своя апогей. Мрежата от колиби и опорни пунктове е разширена и придобива завършен вид. Четата, състояща се от няколко отделения, нараства като обща численост и се превръща в едно от най-големите постоянни формирования на ВМОРО.
Същевременно тези години са и най-тежките за въоръжената борба и за българското население в района. На няколко пъти турското правителство се опитва да се справи с войводата, като атакува базите му в езерото. Мерките обикновено са придружени от блокада (повече или по-малко успешна) на целия район с цел пълно изолиране на четата от подкрепата, която ѝ оказват българските села. Ползвайки се от протекцията и на моменти откритото съдействие на османските власти, в езерото трайно се настаняват и гръцки (андартски) чети. Сблъсъкът с тях е безпощаден.
И двете страни рядко взимат пленници. Чрез „Тайните на Блатото” на Пинелопи Делта този сблъсък се превръща, поне в масовото гръцко съзнание, в своеобразна еманация на кървавия конфликт за Македония. Въпреки неимоверните и често комбинирани турско-гръцки усилия обаче, неуловимият Апостол така и не успява да бъде заловен или ликвидиран. Войводата посреща младотурския Хуриет от лятото на 1908 г. крайно подозрително. Той не се поддава на първоначалната еуфория и дълго време отказва да се легализира и да разпусне революционната организация в своя край. Малко по-късно, след като обстановката в Турция се влошава, емигрира в България.
През 1910 г. подновява революционната дейност, като е сред учредителите на БНМОРО (Българската народна македоно-одринска революционна организация). Появата му с чета в района на Ениджевардарското езеро отново предизвиква паника сред турските власти, които бързат да вземат мерки за блокиране на целия район. През 1911 г., в резултат на предателство, (макар и при недостатъчно изяснени обстоятелства), войводата у убит. Загубата му, особено за такъв възлов район, се оказва необратима.
След Балканските войни районът, в който действа Апостол, трайно попада в държавните граници на Гърция. Напълно естествено, основната историческа памет за войводата се „измества” в България. Днес малко неща в Ениджевардарско напомнят за легендарния водач на българите от този край. Мистичното и обвито в тайнственост езеро, даващо години наред закрила на Апостоловата чета, отдавна е пресушено. Макар и породено от нуждата за допълнителна обработваема земя, гигантското отводнително мероприятие като че ли е осъществено нарочно, за да заличи напълно всеки спомен за войводата.
Всъщност районът е натрапчиво осеян с паметници и различни възпоменателни знаци, но на онези, срещу които Апостол воюва до края на дните си – дейците на гръцката въоръжена пропаганда. Каменните бюстове на андартските „капетани” (понякога „осквернявани” от местните „славофони”) стоят като мрачен символ, напомнящ за техните „геройства” спрямо българското население и за действителния характер на изкуствено героизираната, митологизирана и деформирана до абсурдност гръцка „Македонска борба”. И все пак, макар и рядко и не на обществени места, в Ениджевардарско все още може да се чуе българска реч. Потискана и заглушавана, легендата за войводата продължава да живее...
Доц. д-р Слави Славов
