Екзекуцията на Иван Гарванов и Борис Сарафов

Телата на убитите Иван Гарванов (вдясно) и Борис 
Сарафов часове след показната им екзекуция

ОПИТ ЗА ОБЯСНЕНИЕ НА ЕДНО БРАТОУБИЙСТВО

(По повод 100-годишнината от смъртта им*)

Д-р Слави Славов

   На 28 ноември 1907 г. се навършват сто години от убийството на Иван Гарванов и Борис Сарафов – едни от най-видните ръководители на македоно-одринското революционно движение. Екзекуцията на двамата дейци, по това време членове на Временното задгранично представителство на ВМОРО, е извършена от Тодор Паница по решение на Серския окръжен комитет, ръководен от Яне Сандански. Хронологията на убийството на Гарванов и Сарафов е сравнително добре известна**. Поради това и целта на настоящата статия е да се опита да изясни предисторията на самото деяние, мотивите на извършителите и последиците от него. 

Стремежът е донякъде да се потиснат силно емоционалните оценки, наслагвани през годините. Стогодишнината от смъртта на двамата дейци е подходящ повод по-скоро за една трагична равносметка, отколкото за поредното посочване на ,,добрите” и ,,лошите” във Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Братоубийствата не са отличителна черта само на ВМОРО/ВМРО, макар и с течение на времето да се превръщат в една от основните й характеристики. Те са заложени и обусловени от генезиса на всяко революционно движение, независимо от неговата същност, характер и идеология. Като закономерно следствие от неумолимата логика на всяка революционна борба, сблъсъкът на силни, в повечето случаи авторитарни личности и характери, каквито по принцип този тип среда изтласква на повърхността, става неизбежен. Същевременно издигането на революцията и свободата като висша ценност неизменно поставя човешкия живот (включително и собствения) на по-ниско стъпало в стойностната система на професионалния революционер. При липсата на реален вътрешен коректив, при условната демократичност и завидната експедитивност на всяко революционно съдопроизводство, възможностите за премахване на другомислещите чрез прилагането на формални или породени от ,,нуждите на революцията” присъди многократно нарастват. В този контекст убийството на Иван Гарванов и Борис Сарафов е най-драстичният в историята на ВМОРО до момента, но типичен по своята същност случай на ,,революционно” разчистване на сметки.

Цялостната мотивация за убийството на двамата задгранични представители едва ли някога ще бъде изяснена. Противниците на Яне Сандански отричат изцяло идейните мотиви, като обясняват поведението му единствено със стремежа да се наложи над Организацията. От своя страна серските ръководители мотивират решението си за издаване на смъртните присъди изцяло с идейни причини. За всяко от тези две становища съществуват немалко аргументи. Позоваването само на едно от тях обаче дава фрагментарна, а в известен смисъл и невярна представа за извършеното от серчани. Безспорно личността на Сандански не е лишена от притегателна сила, която, в съчетание със суровите му и на моменти брутални методи на действие, го превръща в неоспорим и на практика – едноличен лидер на Серски революционен окръг в следилинденския период. Фактът, че името на серския войвода често се споменава (в добра или лоша светлина) в революционния и партийния печат в България, в поверителната кореспонденция на българските дипломатически представители в Турция и на управляващите среди в Княжеството, сам по себе си говори за неговото силно личностно присъствие.

Нарастващата популярност на Сандански неизбежно предизвиква и усилване на неговите аспирации да оглави ръководството на ВМОРО и да наложи вижданията си над нейната цялостната политика. В края на 1906 – нач. на 1907 г., след провала на т. нар. Втори общ конгрес, разделението между Серски окръг и останалата част от ВМОРО вече официално е факт. Между серските и другите дейци съществуват определени идейни различия, но те не са от социално-политическо естество. Опитите от недалечното минало серчани да бъдат квалифицирани дори като марксисти не се увенчават с успех поради очевидната несъстоятелност на това становище.

Идейните възгледи на дейците в Серско и днес трудно могат да бъдат категоризирани, макар че се отличават с един подчеран анархо-социалистически привкус. Всъщност, в своя окръг серчани усърдно провеждат общата политика на ВМОРО и това, което може би най-много ги отличава, е прилагането на революционния терор в по-големи мащаби от обичайните, наложени като стандарти в практиката на Революционната организация. Убийството на Иван Гарванов и Борис Сарафов идва в момент, когато от идейно-организационните различия между двете основни течения във ВМОРО – ,,реформаторите” (т. нар. левица) и ,,умерените” (т. нар. десница), не е останало много. Вече почти не се споменават понятията ,,децентрализация”, ,,интернационализъм” и пр., така характерни за революционния печат и за конгресната фразеология от първите години след Илинденско-Преображенското въстание. 

Отречена от практиката, реформаторската идеология изживява сериозна криза, а повечето от нейните вдъхновители-теоретици по същество се оттеглят от активна дейност. В същото време действията на дейците в Серско и особено на Сандански, спрямо местното гръцко и българопатриаршистко (гръкоманско) население, могат да бъдат окачествени по-скоро като твърд националистичен курс, отколкото като прилагане на пропагандираните от тях принципи. Запазените протоколи и резолюция на Серския окръжен конгрес от лятото на 1907 г. също показват една твърде необичайна тенденция.

Конгресните решения поразително приличат на тези, приети от Съвещателното събрание, проведено (след разцеплението във ВМОРО) от идейните противници на левицата през януари същата година. Показателно е, че конгресът, и то основно по инициатива на Сандански, решава да се засили чисто боевата подготовка на населението чрез назначане на военни инструктори в околиите, преминаване към задължителна масова милиционна система, усилване на терористичната дейност и пр. Серските делегати дори настояват за по-големи правомощия на ЦК, като констатират неприложимостта на правилника, приет на Рилския общ конгрес и искат неговата ревизия.

При това, поне привидно сближение на позициите, логично би следвало да се очаква начало на някакви обединителни процеси. Случва се точно обратното – намаляването на конфликтните точки между двете основни крила във ВМОРО довежда до увеличаване относителната тежест на единственото по-значимо различие – позицията към Княжество България и неговата ,,македонска” политика. Толерирането на по-голямата част от ВМОРО в лицето на нейното Задгранично представителство (Христо Матов, Иван Гарванов и Борис Сарафов) допълнително втвърдява позициите на серчани и ги тласка към по-голяма безкомпромисност. Обстоятелството, че не въпроса за устройството (централистично или децентралистично) или характера на ВМОРО (националистичен или интернационален), се оказва основният ,,принципен’’ въпрос, разделил непримиримо двете течения, а отношението към българската

държава – единствения потенциален и реален съюзник на Революционната организация - само подчертава трагизма, а и абсурдността на развиващите се в средите на македоно-одринското движение процеси.

По въпроса за отношението към България и предоставяните от нея средства Серският окръжен конгрес от 1907 г. продължава да отстоява крайно нецелесъобразното и доктринерско становище, характерно за крайната левица. Резолюцията, приета от конгреса, съдържа остри обвинения срещу официална България в предизвикване и поддържане на разделението във ВМОРО. По отношение на средствата от официални източници конгресът постановява, че Организацията в своята бъдеща дейност ще ,,отхвърля безусловно всякакви материални помощи, давани от заинтересованите държави.’’ При тези условия въпросът за получаването на правителствени помощи (или за техния отказ), чрез постоянното му преекспониране, се превръща в основния и практически единствен реално значим разграничителен белег между по-голямата част от ВМОРО и представителите на Серски революционен окръг. Изяснявайки характера на убийството на Иван Гарванов и Борис Сарафов, не може да не бъде спомената и тезата на т.нар. скопска историография, отстояваща схващането, че серските дейци са извършили акта от 28 ноември като изразители на оформящата се македонска народност, в противовес на ,,пробългарската” и ,,върховистка” линия в революционното движение (между

другото - немалка част от серските дейци, включително и убиецът Т. Паница, произхождат от Княжеството и би следвало да са българи дори и според ,,ортодоксалните” позиции на македонизма). 

Всъщност, самите серчани дават отговор на въпроса за народностната си принадлежност. През декември 1907 г. от страна на Серския окръжен комитет е публикувано първото (от общо две) ,,Открито писмо’’. Писмото се стреми да ,,узакони” пост фактум извършеното убийство, поради което е със силно изразена пропагандна насоченост, съдържа остри квалификации към България и правителствената политика по Македонския въпрос, и на тази база често е използвано от скопските историци за ,,доказване” небългарското етническо съзнание на серчани. Скопските учени обаче ,,пропускат” да отбележат факта, че след действително острия тон, серските дейци решително отхвърлят обвиненията в антибългаризъм, обявявайки се за истинските и единствени защитници на ,,българския елемент’’ в Македония **. 

Реалните причини за убийството на Гарванов и Сарафов следва да се търсят в сложния комплекс от идейно обосновани и личностни мотиви. Сред идейните (до колкото могат да бъдат определени като такива) от определящо значение е фанатичното разбиране за независимостта на Вътрешната организация и отстояването на тази независимост на всяка цена, а сред личностните – авторитарният и безкомпромисен стил на поведение на Яне Сандански.

Решението и изпълнението на присъдата е осъществено с абсолютна увереност в собствената правота и с присъщата за Сандански решимост. Взимайки съдбоносното решение обаче, организаторите на двойното убийство едва ли са отчели крайно негативните дългосрочни последици за ВМОРО от този братоубийствен акт. Само няколко години по-късно самият Сандански ще ревизира значително позицията си спрямо официална България, но това разбира се ни най-малко не ще смекчи последиците от извършеното под негово ръководство деяние.

Покушението над Гарванов и Сарафов не е първото братоубийство в средите на македонското движение, както обикновено се счита. На практика никой не е в състояние да каже кой е първият подобен акт и колко са жертвите на тази печална статистика. Това, което отличава двойното убийство обаче е фактът, че за първи път са екзекутирани представители на най-висшия ръководещ орган на ВМОРО – в случая Задграничното представителство, което през разглеждания период изпълнява и функциите на Централен комитет. Така серчани пренасят междуособиците от регионално и междуличностно на най-високо институционално ниво. Екзекуцията нагледно показва, че от този своеобразен бумерангов ефект на революционния терор не са защитени дори най-висшите дейци в организационната йерархия. Създаден е знаков прецедент, преодоляна е опасна психологическа граница, която, за съжаление, през следващите десетилетия многократно и по не по-малко драстичен начин ще бъде прекрачвана.

Убийството на Иван Гарванов и Борис Сарафов има изключително неблагоприятни последици за македоно-одринското революционно движение като цяло. Екзекуцията на двамата задгранични представители създава непреодолими пречки за каквито и да е обединителни процеси във ВМОРО. С действията си членовете на Серския окръжен комитет фактически (а с решението на Кюстендилския конгрес от март 1908 г. и официално) са поставени извън законите на Организацията. Убийството е повратен момент не само за ВМОРО, но и за отношението на управляващите в България към крайната левица. От държавните фактори и ВМОРО обаче по-безпощадна към организаторите на двойното убийство се оказва Революционната организация.

Няколко години по-късно Сандански и неговите съратници са амнистирани от българското правителство, но последвалите събития показват, че за присъдите, издадени от революционния трибунал (какъвто по същество е Кюстендилския конгрес по отношение на серчани) не съществува понятието ,,давност”. През следващите години първо Сандански, а впоследствие всички членове на Серския окръжен комитет ще бъдат избити, макар и в контекста на други вътрешнополитически противоборства и конфликти.

Все пак – има нещо, което десетилетията не могат да отмият – отговорността за началото на братоубийствата като идейно мотивирана система носят серските дейци. Персоналната отговорност на Сандански е още по-голяма, защото вън от съмнение е фактът, че без неговото внушение и решаваща намеса серските дейци не биха се решили на тази фатална стъпка. В тежкия следилинденски период убийството и на малкото действително обединяващи Организацията ръководни фигури, каквито са Иван Гарванов и Борис Сарафов, за пореден път катализира кризисните процеси във ВМОРО, като оставя трайни поражения върху нейното развитие през следващите години.

---------------------------------------

* Материалът бе публикуван през 2007 г. по повод 100-годишнината от убийството на Иван Гарванов и Борис Сарафов.

** Повече фактологичен материал по темата бе поместен в статията на автора - Дейността на Временното задгранично представителство на ВМОРО от 1907–1908 г.”, която излезе в кн. 4 за 2007 г. на сп. “Македонски преглед”.

Прочетете още »

Винаги съм искал да изследвам малко познати теми и да публикувам изследвания с висока добавена стойност

За сборника със заглавие „За сведение и изпълнение“, издание на МНИ, за тайните заповеди по време на Първата световна война, за готовността на учените да работят сами и без екип и за връзката на тези документи с актуалните отношения между София и Скопие с историка доц. д-р Живко Лефтеров от НБУ и ИИИ при БАН разговаря журналистът Костадин Филипов 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, бр. 11

Живко Лефтеров (р. 1974 г.) е историк, преподавател в Департамент „История“ на Нов български университет от 2003 г., а от 2025 г. доцент в Института за исторически изследвания при БАН. Научните му интереси са в областта на новата и най-новата история с акцент върху вероизповедните общности в България, религиозната политика на комунистическите партии, военната история и някои аспекти на националноосвободителните борби. Автор е на десетки публикации по тези теми, сред които монографиите „Англиканската църква, Източното православие и България“ (2017), „Религиозната политика на БКП и Бялото братство“ (2018), „Съ Бога напрѣд... за Македония. Капитан Никола Лефтеров в борбите на българите за национално обединение“ (2021), „За християнския празник Богоявление и неговото отбелязване в Калофер: история и съвременност“ (2023), „Съветник, ковчежник, пълномощник. Съпричастността на д-р Димитър Точков към ВМОРО в периода 1912–1918 г.“ (2025), както и на тритомното документално издание „Атеистичната политика в комунистическа България“ (2020 - 2022). 

– Доц. Лефтеров, наскоро излезе съставеният от Вас сборник със заповедите на началниците на Македонската военноинспекционна област по време на Първата световна война. Периодът, който обхваща сборникът е от 1915 до 1918 г. и е със заглавие „За сведение и изпълнение“. В академичната общност се говореше за огромната работа, която сте се наели да свършите. Сборникът, издание на МНИ, вече видя бял свят. Доволен ли сте? 

– Да, няма как всеки един изследовател да не бъде доволен, когато види в завършен вид свой дългогодишен труд. Разбира се, с годините ще си проличи доколко тази „огромна работа“, както се изразихте, ще подпомогне и ще бъде полезна на останалите изследователите, проявяващи интерес към периода и тематиката. – Всъщност сборникът е разделен на две части. Втората, по-малката, е посветена на документи, свързани с тайните заповеди. Те май сега за първи път излизат на бял свят. Причината да ги разделите така е в издателската технология, в големия обем на книгата или в нещо друго? 

– В действителност и двата аргумента имаха еднаква тежест при избора на този тип оформление. Изданието можеше да бъде и в един том, но тогава текстът трябваше да бъде с доста по-малък шрифт, което решихме с колегите от МНИ, че не е удачно. Също така във втория том са поместени и изключително обемни именен и географски показалец, тъй като става въпрос за хиляди лични имена и стотици топоними, съдържащи се в заповедите. 

– На едно място прочетох, че Вие сте свършили цялата работа сам, без участието на други хора. Тоест, не сте спазили традицията такива сборници да се подготвят от екип. Сам сте свършили всичко. Е, как е там, в тишината и насаме сред документите? Вероятно това носи повече удовлетворение за изследователя? Или греша? – Да, като че ли традицията е подобен вид издания да се подготвят от екип. През годините обаче все по-малко колеги се наемат да участват в подобни начинания предвид тяхната времеемкост и, за съжаление, недостатъчно оценяване или направо казано подценяване на вложения труд в академичното израстване. За мен водещ мотив винаги е бил да се опитвам да изследвам теми, които са слабо познати, и да публикувам документални масиви с висока добавена стойност за другите изследователи. Подобен род издания наистина спестяват страшно много време на всеки учен. Затова говорим за натрупване с всяко едно ново поколение. 

– Ако правилно съм разбрал, поместените в сборника документи са общо 257, всеки със своята важност. Все пак, кой от тях Ви е „любим“, така да се каже, на кой сте се радвали най-много? – Честно казано, не бих използвал думата „любим“, а по-скоро любопитен. За мен лично най-интересни са тези документи, които отразяват настроенията на местното българско население и взаимоотношенията на българската военна и административна власт с албанското население. 

– Може ли този набор от документи да разкрие пълната истина за българското управление в двете военноинспекционни области – Македонска и Моравска, или има още неща, които биха могли да бъдат добавени? – Заповедите на началниците на Македонската военноинспекционна област разкриват официалната страна на българското управление, но не бих казал, че представят пълната истина. Дотолкова, доколкото има най-различни аспекти на това управление, които са отразени в друг тип документация, като например: доклади, анализи, междуведомствена кореспонденция, договори, частни писма, спомени и др. Всички те в своята цялост биха ни дали една по-пълна картина, но „цялата истина“ е по-скоро трудно осъществима, именно защото сме ограничени в разкриването на миналото от т.нар. изворова база, която няма как да отразява всички случило се в миналото. 

– Би ми било любопитно, доц. Лефтеров, да разбера дали целият този уникален набор от документи, освен строгата си структура и военния език, дава възможност за обогатяването на биографиите на някои известни личности и български родове от онова време? Образно казано, кой наднича зад тях и над тях? 

– Наистина в документите се срещат страшно много на практика „забравени“ представители на различни български родове от Македония, но и на популярни такива от Царството. В публикуваните биографични справки на такива хора обикновено периодът на Първата световна война се изчерпва с няколко кратки пасажа, включващи преди всичко информация за мобилизацията, разпределението или част, в която служи, и евентуалното участие на човека в бойни действия. В заповедите се срещат подробности, които не биха могли да бъдат открити другаде. 

– Не мога да издържа на изкушението да Ви попитам как би се вписал сборникът и документите в него в съвременния, днешния контекст на отношенията на България със Северна Македония. Какво е най важното за съвременните поколения? 

– Може и да звучи като клише, но според мен това е взаимното опознаване, на което умишлено се пречи десетилетия наред. Нормализиране на разговора за „окупаторите“, които в действителност се опитват по всякакъв начин да облекчат съдбата и да се грижат на населението в Македония, независимо от огромните предизвикателства, пред които са изправени: военното време, съпътствано с тежки лишения, болести и всякакви тегоби. 

 – Струва ми се, че този Ваш труд, освен всичко друго, е един сериозен мотив и чисто човешки и изследователски импулс работата Ви тази насока да продължи. Какво следва оттук нататък? 

– Работя по няколко идеи, свързани и с Македония и с други теми от новата и най-нова българска история. Но, както се казва, докато не видят бял свят, не бих искал да слагам каруцата пред коня и да влизам в подробности, за да не „урочасам“ тяхната реализация.

Прочетете още »

Морален ли е „моралът“ на Християн Мицкоски?

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, бр. 11

Трябваше да изминат осем мъчителни месеца, за да се стигне най после до старта на съдебния процес, в който да бъде потърсена вината за трагедията в Кочани. Ако е имало въпросителни дали все пак виновните ще бъдат изправени пред лицето на правдата, отговорът е, че процес има и той започна в сряда, 19 ноември 2025 г. (Виж Новини за Република Северна Македония.) 

Делото се гледа не в залите на основните съдилища в центъра на Скопие, а в затвора „Идризово“ край града. Самото споменаване на тази „институция“ носи тръпката на нещо зловещо и неприятно, най-вече заради историята ѝ както по времето на някогашна Югославия, така и във времето на суверенна и независима Република Македония, вече и Северна. Дано символността на мястото обаче да не попречи на въздаването на справедливост, която близките на загиналите и ранените очакват вече доста време. Точно това – справедливост, а не компенсации поискаха участниците в протеста, който се проведе в Скопие в събота, 15 ноември, в самото навечерие на процеса. За втори път през изтеклите от трагедията на 16 март насам месеци традиционният „Марш на ангелите“, които опечалените провеждат всяка събота в Кочани, се премести в столицата на страната. 

Първият път обиколката около основните държавни институции на облечените в черно родители и близки на загиналите 63 деца нямаше особено силна подкрепа от скопияни. Този път обаче, в събота към майките и бащите от Кочани по улиците и площадите на Скопие се присъединиха много повече жители на столицата, призовани от още две неправителствени организации. Доколкото разбрах, повечето от участниците са били млади хора, а са се чули и повече гласове в подкрепа на искането за открит, прозрачен и неманипулиран процес в търсенето на вината и отговорностите за тежката загуба на млади животи и страданията, на които ще бъдат подложени доста от онези над 200 човека, получили наранявания по време на пожара в дискотеката. Четейки тези редове, някой би могъл да каже, че не приема публичен, уличен и площаден натиск върху правосъдието, което би трябвало да се ръководи от други закономерности. И това несъгласие най-вероятно би било мотивирано от родната българска действителност. 

Но предстоящият процес в Скопие за пожара в дискотеката в Кочани отдавна вече е излязъл от сферата на частното и от това, как той ще се развие и завърши ще стане ясно доколко нормална е правосъдната система в Северна Македония, доколко тя има смелостта и зрелостта да стигне до дълбочината на истината за случая, доколко съдът наистина е независим в своите решения от политическата конюнктура и доколко, в крайна сметка, в една страна кандидат за членство в Европейския съюз наистина има върховенство на правото и на закона. Защото досегашната практика на правосъдието в страната говори съвсем друго. Независимо коя партийна сила е на власт, за нея съдът и правораздавателните органи винаги са били инструмент в политическата борба за власт. Няма значение как се казва премиерът – Никола Груевски или Зоран Заев, практиката за употребата на съда и закона е една и съща. А актуалният премиер Християн Мицкоски иска да използва работата на прокуратурата, за да смени главния прокурор на държавата. Но ако това се отнася до обществената и институционална етика, случаят в Кочани извади на бял свят и проблема за личния морал на управляващите в страната. Все в контекста на започналия процес се припомниха някои случаи от поведението на премиера Християн Мицкоски в критични моменти от драмата. На тях искам да обърнем внимание, най-малкото заради заглавието на този текст. Като например съмненията и колебанията му в нощта на трагедията дали да откаже или да приеме предложената помощ от една съседна държава, с която Северна Македония имала „спорни отношения“. Става дума за България, разбира се, която първа е предложила подкрепата си в драматичната нощ. Какво си е мислил Мицкоски в онази ситуация, как си е представял дори за момент своята роля на държавник, който поставя политическия си егоизъм над масовата трагедия на своите съграждани? 

Вероятно точно в този момент не си е представял размера на жертвите и ранените, или все пак му е минало през ума, че цялата внимателно построена и използвана ежедневно изкуствено създадена антибългарска конструкция в изказванията и действията му може да рухне само за миг? Предлагат ти най безкористна помощ като от съсед и най-близък народ и държава, а ти не искаш да я приемеш при ясното съзнание, че ресурсите на управляваната от теб държавна машина са крайно недостатъчни да се справи със ситуацията и нейните последици. Казват, че тогава президентът Гордана Силяновска го била убедила да приеме българската помощ. Не знам, не съм много убеден в това. Историята по-нататък е известна. Специален самолет за Скопие, линейки на Спешна помощ, оправни доктори, внимателно отношение от страна на лекуващите лекари и медицинския персонал, гражданската инициатива в подкрепа, в това число и за събиране на нужната кръв. Така се прави. Или пък репликата на Мицкоски към родителите на загиналите деца на дълго отлаганата, но все пак проведена среща, на която той, вероятно останал с впечатлението, че те искат някакви компенсации за всяко загинало младо същество, казал едни думи, от които сега сигурно иска да се отрече: „Определете си цена за вашите деца“, е най-циничното нещо, което би могло да се чуе от устата на един политик. Някои край Вардар продължават да твърдят, че това не е вярно и че Мицкоски не би могъл да каже такова нещо. Нали трябва да се пази образът на човека от властта. Други, пак край Вардар, настояват тази фраза да не бъде забравяна никога. И аз искам това, въпреки че веднага се появиха хора, които да заявят, че вкарването на тази тема в обществения дебат вече е „претоплена манджа“ и нейното споменаване в навечерието на процеса има друго значение. Да, и аз съм сред хората, които вярват, че тъкмо Мицкоски е способен да изрече това сквернословие. Защото цялостното му поведение до този момент отговаря напълно на профила му на човек, който няма елементарно човешко чувство да разбере болката на другите. И да намери начин като персона с огромна политическа мощ в ръцете си да помогне тя да бъде преодоляна. Ама бил човек, който в политиката влязъл от точните науки като университетски преподавател, та затова само сметки и числа му се въртели в главата. Глупости, разбира се, и пълната и крайно обидна несъстоятелност на неговите думи била турена на място тъкмо от родителите на загиналите деца. Те били проявили истинското чувство на морал, какъвто липсвал на премиера, с отказа си да говорят за загиналите си рожби като стока за продан и да ги превръщат в обект на пазарлък. 

 Връх на цинизма на Мицкоски бе настояването ВМРО-ДПМНЕ да има свой кандидат в местния вот в Кочани. Какво щеше да му струва това да не излъчва свой човек като знак, че разбира вината на досегашния градоначалник там, също от неговата партия. С колко щеше да се намали очакването за огромна победа на местните избори и съкрушителна загуба на противника от СДСМ, от което той беше опиянен, ако кочанчани не бяха принудени да отидат при урните и поставени при ситуация без избор да пуснат гласа си отново за кандидат на ВМРО-ДПМНЕ. Говори се за натиск да се гласува, за други неща, свързани с бизнеса и неговата роля в местната икономика и създаването на работни места. Какъв е бил смисълът и темата на тайната среща, която той в Кочани направи с влиятелните фигури от различните браншове, все с идеята да се даде подкрепа на неговия кандидат за кмет. Да го беше оттеглил, сигурно щеше да спечели повече симпатии. Като човешко същество, което има чувство за съпричастност и като пример, че властта не е всичко за него. Премиерът не го направи, напротив. И неговият човек спечели. Лидерът на ВМРО-ДПМНЕ ликува. Това, че политиката е мръсна работа, е известно, но чак пък толкова да загубиш човешкия си образ и чувството си на състрадание? Не, мъката си е ваша, властта си е моя. Християн Мицкоски и неговият лъжлив морал. 

 Костадин Филипов

Прочетете още »

Отново атака срещу българи в РСМ: Нападнаха българина Владимир Перев

В магазин в столицата на Северна Македония Скопие физически бе нападнат известният македонски българин, публицистът Владимир Перев. 80-годишният Перев е бил ударен няколко пъти в лицето и са му счупени очилата. Самият Перев е подал сигнал в полицията и инцидентът е регистриран от органите на реда. До момента няма официална информация за инцидента. 

„Това е една сърбоманска политика, каквато има в Македония. Това е политика на великосръбския национализъм, да не кажа фашизъм, насочена единствено към българите в Македония. Сърбите са далеч по-толерантни към турците и власите, даже и към албанците, защото само българите не са приемали, че това е изконна сръбска земя“, каза Перев пред БГНЕС. 

„Борбата за права на българите в Македония е в своето начало“, завърши той.   

Това е поредният инцидент с македонски българин в РСМ, където от страна на властите се води груба антибългарска пропаганда, включително и от официални лица и контролирани от тях медии и фалшиви профили в социалните мрежи.   

 МВнР остро осъди поредния антибългарски акт в Р Северна Македония

София категорично подкрепя Перев Категорично осъждаме поредния акт на насилие от омраза срещу българин в Република Северна Македония – явление, за съжаление подхранвано от настоящата обществено-политическа атмосфера и антибългарска реторика. Това се казва в позиция на Министерството на външните работи по повод нападението срещу македонския българин, публициста Владимр Перев. От министерството уточниха, че заедно с посолството ни в Скопие поддържат постоянен контакт с Владимир Перев, един от най-уважаваните представители на българската общност в Република Северна Македония. 

„От момента на нападението дипломатическата ни мисия му оказва необходимото съдействие. Министър Георг Георгиев разговаря лично с него по телефона и подчерта, че България ще продължи да бъде негов опора в този труден момент. Категорично осъждаме поредния акт на насилие от омраза срещу българин в Република Северна Македония – явление, за съжаление подхранвано от настоящата обществено-политическа атмосфера и антибългарска реторика“, уточниха още от МВнР. 

Прочетете още »

105 години от окупирането на Западните покрайнини от сръбската армия

105 години от окупирането на Западните покрайнини от сръбската армия. Тогава в България е обявен тридневен национален траур. Очертаната „черна граница“ разсича 25 български села като Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и др. Тя разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели. Денационализаторска и асимилаторска политика спрямо българите от анексираните покрайнини започва веднага след присъединяването им от Белград. 

Източник: бюлетин "Българи на Балканите и по света", 2025, бр. 11

Местното население се превръща в обект на активна пропаганда, целяща да го убеди, че то е „естествен къс от неделимата югославска държава“, поради което всички са „прави сърби“. Земите, на които то живее се определят за „част от Стара Сърбия“. Българите в окупираните Западни покрайнини наброяват около 70 000. Наличие на българско население, намиращо се в напреднал стадий на асимилация, има още в Тимошката област и Поморавието. 

По най-безогледен начин спрямо озовалите се в пределите на кралството българи се прилага системен тормоз. Политиката спрямо етническите българи цели да ги абсорбира като „сърби“, в контекста на стремежа си да се създаде една нова „сърбо-хърватска“ или „югославска“ нация. В процеса на окупация се затварят българските училища. До 1920 г. в региона функционират общо 116 първоначални училища, 1 гимназия и 6 прогимназии. В тях 269 учители обучават около 7900 ученици. 

В откритите „нови сръбски училища“ преподавателите провеждат системно и упорито часовете на сръбски език. Специални заповеди постановяват всички ученици да се назовават „прави сърби“. В откритите вечерни училища сръбският език става задължително изучаем за всички младежи до двадесетгодишна възраст. Навсякъде българският език се забранява, като използването му се наказва със затвор. От съществуващите български читалища, образователни курсове, кооперации и други културни учреждения не остава спомен. Професионални, кооперативни и културно-просветни сдружения се ликвидират. Властите забраняват на населението да чества българските празници. 

С особена сила това се отнася за 24 май – денят на българската просвета и писменост. Вместо това насила се налага да се отбелязва празникът на сръбския просветител св. Сава – 23 май. Датата 6 ноември, която в българския календар се записва с черни букви, Белград я обявява за „светъл празник“ – „ден на освобождението и поправяне на неправдата от Берлинския договор“ и принуждава населението да го чества. Спрямо българите в Западните покрайнини се прилага религиозна дискриминация – богослужението да се не провежда на български език и в български църкви. 

След окупацията на българските селища се включват под духовната юрисдикция на Сръбската патриаршия. Закриват се съществуващите 45 български църкви, разположени в 45 църковни общини, а служещите в тях 42 свещеници се прогонват. Разпускат се българските монашеските братства в четирите манастира на региона. При кръщаването на малките деца от имената се изхвърля българското „-ов“, за да се замени с неприсъщото за населението „-ич“. Промяна се налага и в традиционното за местното население облекло.

Прочетете още »

140 години от рождението на Богдан Баров

140 години от рождението на Богдан Баров (7 ноември 1885, Скопие – 9 септември 1941, София) – деец на ВМОРО и български писател. В родния си град получава третокласно прогимназиално образование. От 1899 до 1905 г. работи в различни градове – Скопие, Куманово и Тетово във фабрика за гайтани, като столар, галантериен служещ и други. Същевременно е активист на ВМОРО. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, бр. 11

 Осъден е на доживотен затвор след участие в покушение и е изпратен в Скопския затвор „Куршумли хан“. В османската документация оттогава е записано: „Богдан, син на Аце, от махалата Ибни Пайко, българин, православен, арестуван на 26 юни 1903 г., обвинен в „организиране на комитет в Скопие и участие в бунтовническите подготовки, в които с револвер е убит Стоян, търговец на строителен дървен материал, когото планирали да го убият, защото не им давал парите, поискани за поддръжка на делата на комитета; при това бил ранен и Търпе, който бил до Стоян“. Осъден е на доживотна каторга. Излиза на свобода в следствие на общата амнистия от 12 април 1904 г. и постъпва в четата на ВМОРО, водена от Петър Апостолов. 

След 1904 г. е скопски войвода, а през ноември 1905 г. се прехвърля в България, установявайки се в Стара Загора. Включва се в социалистическото движение. През 1920 г. пише романа „Блуждение“, който е един от първите романи в България с пролетарско-социална тематика. Сюжетът му е извлечен от живота на работническото съсловие. Участва в Септемврийското въстаниe (1923) година в Килифарската анархо-комунистическа чета. 

След него е арестуван и осъден. В затвора заболява от туберкулоза. През 20-те години на XX в. е вече в София, където се изявява с белетристичната си дарба. През октомври 1924 г. във в. „Независима Македония“ публикува документалния разказ в памет на Тодор Александров „Три момента“. Част от архива на белетриста изгаря при пожар след бомбардировка през 1941 г. Умира от заболяването си.

Прочетете още »