Честито Рождество!

Честито Рождество Христово!

Ръководството на Македонския научен институт честити Рождество Христово на своите членове и съмишленици, и им пожелава коледните празници да са изпълнени с много приятни емоции и незабравими преживявания!

 От ръководството на МНИ

Прочетете още »

Рождество Христово в българския народен календар

Бог се роди, Коледо

Коледа (25 декември) е най-големият зимен празник. Заимствал названието си от древните римски календи, той е наричан още Божик, Божич, (в Западна България).

В църковния календар това е денят на Рождество Христово, който адаптира още по-древния мит за раждането на новото слънце. Коледа е празник, свързан с деня на зимното циклично време, който бележи прехода от зимата към пролетта и лятото, от старата към новата година. В митологичното мислене този граничен период е време на деструктивност и хаос. Според народните представи тогава се явяват различни зли сили и демонични същества, способни да навредят на човека. Започват 12-те Мръсни дни, Погани, Караконджови дни – от Коледа до Богоявление (Йордановден или Водици на 6 януари), смятани от българите за особено опасни. Честването на празника е свързано с богата обредност, която трябва да възстанови равновесието в природата и социума, да неутрализира злите сили, да предскаже и продуцира по магически път плодородие, плодовитост, здраве.

Бъдни вечер

Основната част от обредността се разгръща в навечерието на Коледа – Бъдни вечер, Богата вечеря, Кадилка (24 декември), когато се устройва чисто семейна по характер вечеря. На трапезата има само постни храни (нечетен брой) и специално приготвени обредни хлябове. Със своята пластична украса от соларни символи и стопански сюжети те се вписват изцяло в общата идея на празника. Изобилието на трапезата се асоциира в съзнанието на българите с бъдещото плодородие. Най-възрастният в семейството прекадява, за да прогони злите и нечисти сили, да предпази дома и челядта от всичко лошо. Същият смисъл имат и традиционните наричания около трапезата.

В огнището гори бъдник – здраво и родовито дърво (най-често дъб, бук или круша), отсечено и запалено по обреден начин. Огънят се поддържа през цялата нощ; по него се гадае за бъдещата реколта. Македонските българи от Морихово палят голям огън извън селото, а изтлял въглен от него слагат в полога на кокошките, за да носят много яйца. Всички действия около бъдника, отношението към него и митопоетичният му образ на живо същество, отразяват старинният му произход и кореспондират с идеята за плодородие, актуална в конкретния календарен момент на зимния слънцеповрад.

Неизменна част от празника е коледуването. Основни участници са момци в предженитбена възраст – коледари, коладници, водени от по-възрастен, женен мъж – стапеник, цар, кудабашия. Коледарите обхождат домовете от полунощ до изгрев слънце на Коледа. Очаквани като „добри гости“ в коледната нощ, според дълбоката народна вяра коледарите със своите величално-заклинателни песни и благословии могат да прогонят зловредните свръхестествени същества и да донесат здраве и добруване на стопаните. В Софийско групата от коледжанете включва и два предрешени персонажа – старец и баба (в невестинска носия), които разиграват своеобразна пантомима с високи подскоци.

Мъжките маскарадни игри в западнобългарските краища – сурвакари, бабугери, ешкинари, чауши, василичари и пр. календарно са свързани с Мръсните дни. Пак през Поганото сред македонските българи (в Солунско, Кукушко) ходят русалии. Обичаят е описан от Кузман Шапкарев още в 1884 г. Събират се дружини от по 20-30 момци или мъже на възраст 20-40-годишни, винаги по двойки, начело с първата двойка – единият наричан прот (или балтаджия), а другият – кеседжия. Придружават ги две двойки свирачи – тъпанджии и зурнаджии. Облечени са в нтови великденски облекла, носят саби с върха нагоре, а балтаджията – сабя. Играят по строги правила – винаги в пълно мълчание, не правят кръстен знак, при среща на две русалийски дружини влизат в бой до победа. Русалийската игра е за здраве.

Отколешният празник Коледа се отбелязва с тържествена литургия в църква и голямо празнично хоро. Преживяван в миналото много емоционално, той вдъхва вяра в идващите дни. Пренесъл през вековете жилавата народна традиция, празникът остава пак сред най-тачените в българския календар. И днес той е все така нужен, за да обогатява празничния живот и да подхранва корените на българската ни идентичност.

доц. д-р Маргарита Василева

Прочетете още »

Лектория „Македония“: Проф. Ангел Ангелов за Крали Марко

На 4 декември 2025 г. в Македонския дом бе проведена Лектория „Македония“. Водещият Владимир Митов – научен секретар на Македонския научен институт, представи лектора – проф. Ангел Ангелов (Джендема), преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ и член на Управителния съвет на МНИ, и обяви темата „Образът на Крали Марко във фолклорната памет и в произведенията на изкуството“. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, бр. 12

В предисловието си лекторът спомена за изследователските трудности, пред които се е изправил. Според него въпреки множеството проучвания българският фолклор продължава да бъде непознат, той е „безкрайно дълбок и необятен“. Поясни пред аудиторията, че чрез подготвените слайдове ще се опита да покаже образа на Крали Марко, на който се стремим да подражаваме като пример за сила, джентълменство, рицарство. В народните песни той е възпят като непобедим юнак – защитник на християнското население от османците, популярна е легендата, че е свръхгерой. Образът му олицетворява „Балканската мечта за свобода“, тачен е в България, Сърбия и в Република Северна Македония. 

Проф. Ангелов припомни моменти от живота на прилепския владетел. Известен е с различни наименования – Марко Мърнявчевич, Марко Кралевити, Марко Кралевич. Спомена за противоречивите чувства, отнасящи се за битката при Ровине през 1395 г. В нея Марко загива като васал на османските турци сражавайки се срещу войските на влашкия войвода – Мирчо Стария. Спря се и на родословието му, засягащи факти от живота на неговия баща Вълкашин Мърнявчевич, убит през 1371 г. в битката при с. Черномен, водена срещу войските на османския султан Мурад I. Според лектора градиво на фолклорната памет за образа на Крали Марко се открива в творбите на Вук Караджич, Димитър и Константин Миладинови, Серафим Боянов, Иван Шишманов, Евгений Тодоров, Кръстю Мисирков. Той се спря на творчеството на Стоян Попов (псевдоним Чичо Стоян), който издирва епоса за Крали Марко и създава пиеса за него. Впечатлен е от приятния изказ на Ангел Каралийчев, автор на приказки и пресъздадени легенди от българския фолклор. От съвременните автори проф. Ангелов открои романа на Кирил Топалов „Хей, Крали Марко“. Интересен е прийомът на известния писател, учен и дипломат, търсещ досег със сърфиращото в интернет мрежата „дигитално“ поколение в опит да върне мита от забравата за епичния герой от Прилеп и коня му Шарколия. 

Лекторът похвали книгата на Владимир Левчев „Крали Марко“. В нея авторът съчетава известните исторически факти за Крали Марко с митове, легенди и народни песни като извори за обрисуване на неговия портрет. А. Ангелов разгледа образа на Крали Марко в творбите на художниците Иван Милев, Георги Машев и Григор Бояджиев – създател на илюстрации в списание „Дъга“. Той направи анализ на ктиторския портрет на прилепския владетел в църквата „Св. Димитър“ в Марковата обител до Скопие. Наред с дарителската грамотата, която държи в едната си ръка Марко Кралевити, Ангелов открил необичаен предмет в другата – олифант, на който досега не е обръщано специално внимание. 

Този духов музикален инструмент от семейството на роговете, изработен от слонски бивни е атрибут, символизира висок социален статус и говори за неизследван щрих от неговата биография. Лекторът илюстрира темата с откъс от създадената от него опера „Крали-Маркова сватба“ с либрето на Владимир Левчев. 

След тази своеобразна предпремиера, той изрази надежда в скоро време музикално-сценичното произведение, определено от него като „духовно приключение“, да бъде представено пред по-широка публика. Във финалната част от словото си Ангелов почете един от именитите български поети на ХХ в. – Константин Павлов, прочитайки стихотворението му „Дете Голомеше“. След изслушване на части от операта и последващите изказвания водещият Вл. Митов закри лекторията с пожелание за светли празници, здраве и успехи през Новата 2026 година.

Прочетете още »

102 години от основаването на Македонския научен институт

Днес се навършват 102 години от основаването на най-стария научен център в света за проучване миналото, етнографията, фолклора, географията и икономиката на Македония - Македонският научен институт. 

 Нека пребъде през вековете неговата родолюбива дейност.

Честит празник на всички наши членове, приятели и съмишленици!

Прочетете още »

В търпелив диалог може да установим, че често пъти водим някакви напълно излишни спорове

За ролята на Крали Марко в историята, фолклора и изкуството, за споровете със съседите за него, за ролята на музиката в осветляването на образа му с преподавателя от СУ „Свети Климент Охридски“ проф. дфн Ангел Ангелов разговаря журналистът Костадин Филипов. 

Ангел Г. Ангелов (Джендема) е роден през 1958 г. в столичния квартал „Три Кладенци“ („Юч Бунар“) сега вече в центъра на София. Той е от третото поколение на бежанците – по майчина линия дядо му е от Прилеп, а баба му от Кукуш. По бащина линия дядо му е от с. Крушово, Сярско, а баба му е тракийка от Одринско. Завършва гимназия през 1976 г., а после отбива военната си служба. Приет е още преди това в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност Българска филология. Кандидатства и в Българската държавна консерватория и издържа първия тур за студент и там, но се отказва от музиката в полза на литературата. Въпреки това продължава да се занимава активно и с двете изкуства. След като завършва висшето си образование за кратко е учител в столицата, като продължава да свири в различни оркестри и естрадни състави. Работи и като секретар на Културно-просветния клуб „Гоце Делчев“. През 1986 г. се явява на конкурс за аспирант и работи по темата „Социолингвистично изследване на Гевгелийския квартал в София“. Защитава дисертацията си през 1990 г. и е назначен за секретар на току-що възстановения Македонски научен институт. На следващата година е назначен като редовен асистент в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Преподава съвременен български език в продължение на близо 40 години – морфология и синтаксис, практическа стилистика, общо езикознание, лексикология. От 2002 г. е доцент, а от 2015 г. е професор. Написва голям докторат на тема „Лингвистични права на човека и социална отговорност в Европа, на Балканите и в България“. Издава пет монографии в областта на социолингвистиката и еколингвистиката, няколко учебни помагала, повече от 150 студии и статии, много от които са на чужди езици, участва в редица конференции в Европа и САЩ. Два пъти е бил стипендиант на Фулбрайт и преподава български език в Лос Анджелис и Сиатъл. Бил е две години лектор по български език в Берлин. В областта на словесните и музикалните изкуства е издавал стихове и разкази, една стихосбирка „Песни от Джендема“ и четири албума с авторска музика и текстове. Създател е, заедно със свои колеги и приятели, на известната от 90-те години рок-група „Джендема“. Новата му страст е писането на опери, като вече има завършена първата опера от една трилогия („Марко от Прилеп“) по либрето на Владимир Левчев и с оркестрация на сина му Георги Ангелов. Операта е в четири действия и се нарича „Крали-Маркова сватба“, (издадена като нотни партитури и компакт диск, включващ до този момент увертюра, първо и второ действие). Стилът, включващ българските неравноделни размери и стари ладове, е „ретро“, но според някои специалисти, тъкмо затова е новаторски. 

– Здравейте, професор Ангелов, неотдавна в Лектория „Македония“ на МНИ Вие гостувахте с темата, свързана с образа на Крали Марко във фолклорната памет и в произведенията на изкуството. Хайде да почнем от там – защо точно Крали Марко, или Марко Кралевити? Защо не някой друг герой от нашето минало – имаме ги толкова много. Някаква лична симпатия към него, или нещо друго? 

– О-хо! Започвам с шега. Да, „лична симпатия“ имам – и още как!? Защото и аз се олицетворявам с Крали Марко. Не може да си мислиш за такъв образ и да не се сравняваш с него! Още повече, че дядо ми е от Прилеп. Най-вероятно съм далечен правнук на самия Марко Кралевити. Тъй е – дори и да не си дошъл от неговото царство, всеки от нас е родово свързан с легендата, това подражание всяко дете го прави. Особено когато сме малки и дори когато сме юноши – искаме да сме герои, романтични образи, рицари, джентълмени. Нашият балкански еталон за рицарско поведение, за романтичен герой, за сила и безстрашие е именно Крали Марко. Та нали той е такъв великан, който прескача планини, побеждава лами и змейове, освобождава роби... и какво ли не още. Почти всеки голям по размери природен феномен по нашите земи, например камък, който е изключителен, се нарича с неговото име – Маркови Кули, Маркови Камъни, Маркови Стъпки, Маркова Трапеза. Легендарен, свръхестествен човек-титан, образ, съчетал в едно мечтата за свобода и за безсмъртие. 

 – Кои са онези характерни черти от личността и битието на Крали Марко, които най-добре са очертани във фолклора? И как изглеждат те в контекста на историческото време, в което той е живял? 

– Да, трябва да разграничим историческата личност от романтичния герой в легендите. Историческата личност, според фактите от историята, е по-различна. Има различни тълкувания, главно поради факта, че е станал турски васал, а не е загинал в бой с османците като баща си Вълкашин и чичо си Йоан Углеша. Както знаем, те са паднали в битката при Черномен, край Марица през 1371 г. Марко Мърнявчев наистина загива в бой, но биейки се на страната на османците. Въпреки това обаче е известно, че не е приел исляма и си е запазил вярата. Това се потвърждава от факта, че е бил ктитор на много християнски храмове. Смъртта му всъщност е твърде загадъчна – според една от легендите е загинал от ръката на брат си Андриаш, който е воювал на страната на унгарците, подкрепящи влашките войводи. 

Според други източници Марко в решителен момент се е обърнал срещу Баязид I по време на битката при Ровине през 1395 г., където може би против волята си, се е сражавал срещу влашкия войвода Мирчо Стари. Той там загива, а не на Косово поле, както е в поговорката. – Кои са най-устойчивите представи за Крали Марко, които са доживели и до днес? Времето промени ли някои от тях? Какво трябва неизменно да знае съвременното общество за тази велика личност, която фолклорът ни е завещал? С други думи – къде свършва митологията и къде започва реалността, проф. Ангелов? 

– Както се спомена – образът е едно, а реалността е друга. В нашия случай – свързан с изкуството, важен е не толкова историческият факт, а именно епическият образ. Така е в редица произведения, опиращи се на епически и исторически сюжети. Поети, певци, художници и разказвачи се опират на народното творчество и на фолклорните представи, за да доизградят и осъвременят подобни образи. Почти всяка европейска, а и не само европейска, култура го прави – като се започне от мита за Гилгамеш в Древна Месопотамия, премине се през Херакъл-Херкулес и се стигне до песента за Ролан, до Лоенгрин или в наши дни до Спайдърмен. 

– Знам, че и за Крали Марко имаме спорове с нашите съседи от Северна Македония. То, за какво ли вече не спорим с тях. Какви са техните претенции, професор Ангелов? Казано шеговито, ще го делим или ще го приемем заедно такъв, какъвто е бил? 

– Ето на – така изниква глупавият въпрос: „Как да разделим дядо си?“ Можем ли да го разрежем на две? Ами той е твой дядо, че и мой дядо – колкото е твой, толкова е и мой! А това е най-голямото доказателство, че сме роднини. Човек не си избира роднините – те са такива, каквито са. Ето примера от легендите, че е загинал от ръката на брат си, както и от по-ранно време историята познава братоубийства, ужасни примери като тези от Самуилово време! Оле, Боже, такива са най-лошите страници от човешката история! Те само могат да ни поучат – да не бъдем въвлечени в подобни крамоли, да не се делим, да не се мразим. Щем не щем, следва да се поставяме на мястото на другия, да премисляме, да се опознаваме, за да видим защо имаме различни мнения. И да разговаряме, да разговаряме, като поглеждаме и напред, а не само в историята. Защото в търпелив диалог може да установим, че често пъти водим някакви напълно излишни спорове. И после, казано е: „Да си прощавате седем пъти по седем“. 

– Да си призная, професор Ангелов, истинска изненада за мен бе фактът, че сте написали опера за Крали Марко. Не че няма примери известни рокаджии да се реализират като музиканти и в този сложен и труден жанр, какъвто е операта. Кой беше онзи момент, в който решихте, че имате професионалните възможности, опита, желанието и силата да се справите? Кога си казахте, че този човек, Марко заслужава да бъде герой на голямо, епично музикално-драматично произведение? 

– Да, това беше подтик от един роман и една театрална пиеса, написани от Владимир Левчев. Всъщност понечих да пиша музика, защото прочетох романа, а после и пиесата. Още преди да видя пиесата поставена на сцена, аз започнах да работя по някои диалози, като се опитвах да ги превърна в мелодии и песни. Пиесата беше публикувана в списание „Театър“ и можех да я чета свободно. Не беше лесно, защото макар и драматично произведение, текстът съдържа много действие, много „екшън“, както се казва в киното. 

После гледах и постановката – много добра работа на режисьорката. Музиката, която звучеше към някои части от постановката, беше много по-различна и като мотиви, и като стилистика от това, към което се бях насочил. Тогава бях стигнал до второто действие и това затвърди желанието ми да продължа. Всъщност бях започнал като рок-опера, но все повече се оформи специфичен идиом, основан от фолклора. Работех без да слушам нищо, ровейки се из собствената си фантазия, а музикалните мотиви започнаха да извират от съновиденията ми. После в диалог със сина ми решихме да премахнем всякакви електрически китари, хамунд органи и електронни ефекти. Всичко беше нотирано по най-класическия начин – първо „на коляно“, а после аранжирано за голям симфоничен оркестър. От клавирните партитури, с много труд, разбира се, се написа диригентската партитура и щимовете за различните инструменти. 

Подчертавам – не сме използвали миди файлове и разните там изкуствени интелекти. Доколкото имаше компютри – те бяха само за писането на ноти на петолинията и на текстове под петолинията. 

– Простете моята наивност, но помня младежките Ви години като рокаджия с групата „Джендема“. Затова ще попитам така: това рок-опера ли ще бъде? Епиката на живота и делото на Крали Марко в съвсем друг аранжимент? Изобщо, как гледате на подобно съчетание в някои други популярни произведения, професор Ангелов? „Иисус Христос суперзвезда“? 

– Ами, още когато бях в САЩ, се изненадах от големия интерес към българската народна музика. После там ме включиха в един танцов ансамбъл по време на коледните празници и трябваше да бъда в четата на коледарите. Аз съм градско дете и въпреки че съм преминал през школата на фолклористите от Института по фолклор към БАН, не съм се научил да играя хора и ръченици. Ходил съм по експедиции и съм записвал изворен фолклор, но да, трудно ми е да играя хора и ръченици. Обаче съм свирил. 

О, да, дори в ансамбъл „Гоце Делчев“ съм свирил. Бяха ми дали една тамбура, когато бях ученик в 6-и клас. След няколко месеца им я върнах, защото ми купиха истинска китара. Като ученик свирех и на флигорна, пеех с удоволствие и в ученическия хор, а по-късно и в някои черкви. Имам продължителна практика като ресторантски музикант – най-голямата школа от студентските ми години, че дори и след това. Тъй че рокът е моята юношеска любов и страст – но представите ми за музика са много по-широки, защото баща ми беше тенор и денонощно в детството ми у дома се слушаха опери. Без да искам – децата запаметяват това като родния си език – съм научил наизуст и „Риголето“, и „Трубадур“, и „Тоска“. С годините все повече осъзнавам, че подобни на пръв поглед „ретро“ музикални сценични произведения могат да предизвикат обновен интерес. Исках, и искам още, да се навлезе в този неизчерпаем български „модерен“ стил, своего рода „класика“, основана на неравноделните размери и старите ладове, особено с текстове на български език, защото самият ни език носи музикалните форми и ритми. Под „модерни“ – имам предвид такъв тип модернизъм, изразен в онова „арс нуво“ от картината „Крали Малко“ от 1926 г. на гениалния художник Иван Милев. 

– Видях, че либретото на операта е на поета Владимир Левчев. Вие вече споменахте за него, но защо точно той? Питам не за друго, а защото, доколкото знам, той живее извън България. Имаше готов текст или просто го поканихте заради съпричастност в отношението към Марко Кралевити? Или може би заради хармонията, която текстът има с Вашата музика? 

– О, да, вярно, че вече го споменах. Прочетох неговия роман още докато беше в Америка. Това беше доста отдавна. Той от години се е завърнал и издава множество нови книги – стихове, есета, белетристика. Пиесата му е чудесна и ми допадна стилът и лекия елегантен хумор. Много държа на това – образът на Крали Марко, пресъздаден от Владимир Левчев, не е карикатурен, той е романтичен и симпатичен. За разлика от ширещите се отклонения, меко казано „отклонения“, които намекват кощунствено за паралели между епичния герои и простака на Алеко Константинов. 

– Въртим, въртим и винаги стигаме до подобен въпрос: как гледате на възможността Вашето произведение да бъде представено и пред публиката в Северна Македония? Нали културата била „меката сила“ на сближаването и доверието? 

– Ще се радвам много на сближаване. Вярвам си, когато си казвам, че съм посветил живота си на това. Много хора са си го посветили и дори са си го дали – независимо дали са родени отсам или оттатък днешната граница. Ние имаме общ манталитет, обща култура, обща история... и общо бъдеще. Кой ли не се опита да ни раздели и да ни „накаже“ заради тази толкова естествена мечта. Роднините следва да се припознаят, това изглежда на пръв поглед все по-трудно – поради антибългарската кампания оттатък. Тук също съм чувал гласове, даже и от приятели – „Оставете ги, заради тях толкова много сме страдали!“. Страданието обаче се помни. Героизмът лесно не се забравя. Музиката може да бъде и тъжна, и весела. 

– Вие сте преподавател в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Срещате се редовно със студентите. Как Ви се струва днешното младо поколение и по-точно какво от мита за Крали Марко харесва то най-много? Виждат ли в него модел за подражание, или просто гледат на него като на някаква екзотика от миналото, която няма място в днешния ден? 

– Ха, студентите все повече и повече са разглезени. Обичат да им е лесно, а знанията, истинските знания обаче се придобиват чрез усилия, чрез много усърдие и постоянство – и това е основен принцип на образованието. Забравяме го! Помагаме им. Интернет също им „помага“. Кавичките тук не са случайни – информацията от телефоните обаче не е равнозначна на знание и убеждения. Ето на – операта не е лесен за възприемане жанр. Изисква се подготовка. От друга страна, герои като Крали Марко, балкански вариант на Супермен, Спайдърмен и др., отдавна вече са част от комиксите, рисуваните филми с картинки и продукциите на Холивуд. В нашия музикален проект певците и музикантите са студенти, докторанти и млади професионалисти. Това може да заинтригува и други младежи, а ако на нещо ги научи, че и не щеш ли, и ако ги поучи – тогава, о-о-х, най-сетне ще се успокоя.

Прочетете още »

Имаме ли за съсед прокси-държава на „Сръбски свят“ до нас?

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, бр. 12 

 Българското правителство, водено от Росен Желязков, подаде оставка. Не е първото, което прави този ход, вероятно няма да е и последното, решило се на въпросната мярка. Мотивите са известни, или поне основните изпълнители са убедени, че ги знаят наистина и че са реагирали адекватно на ситуацията, възникнала в държавата след десетките масови протести срещу модела на управление у нас. Това не е ново за българската политическа действителност и може да се каже, че до голяма степен то беше очаквано. Оттук нататък конституционните процедури са ясни, главните действащи лица – също, а неизвестността най-вероятно ще получи отговор чрез евентуално отиване на избори. Вече видяно, нали? 

На всичко отгоре макар и в оставка, правителството ще върви докрай с въвеждането на еврото като валута у нас от началото на следващата година, потвърждение за което получихме и от съответните европейски финансови институции. С други думи, един от основните мотиви за масовите протести у нас – запазването на българския лев, ще остане без последствие. От първи януари 2026 г. еврото идва в България. Това са нашите проблеми в момента. 

Ако някой от съседите ни обаче следи с повишено внимание ситуацията у нас, това най-вероятно е Северна Македония и нейният политически и управляващ елит. Внимателният поглед показва, че до този момент няма становища на представители на институциите или на официалните власти за положението, създадено след оставката на кабинета Желязков. Появиха се мнения на анализатори, според повечето от които отново двустранните ни отношения са изправени пред неудобството да се развиват предвид несигурността и нестабилността у нас. Няма правителство в София, значи, няма с кого да си говорим. Няма го митичния „събеседник“, за когото говорят и президентът Гордана Силяновска, и външният министър Тимчо Муцунски. За събеседника говори и премиерът Мицкоски, но в друг контекст. 

Сякаш се повтаря ситуацията от няколкото предсрочни избори и служебни кабинети, когато честите смени на министри на външните работи не позволяваха да се предприемат устойчиви ходове за развитието на двустранните ни връзки. Към тях се добавяха и някои странични влияния, които в крайна сметка доведоха дотам, че днес, по думите на премиера Мицкоски, Северна Македония и България да имат „странни“ отношения. 

 Правителството на Християн Мицкоски си има своите остри проблеми и вероятно това е една от причините за мълчанието, поне на първо време. Самият Мицкоски получи пълно доверие като председател на управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ за трети мандат. Сам по себе си този факт е още един коз в пропагандната машина на партията и лично на Мицкоски за влиянието, което той има както в апарата, сред членовете и симпатизантите на ВМРО-ДПМНЕ, но и в цялото общество. След убедителната победа на парламентарните избори през май миналата година и на местния вот през октомври тази година, сега Мицкоски като бонус, като „черешката на тортата“ получава и пълното доверие на партийния актив. За съжаление, всички тези резултати, прекарани през фокуса на държавническото поведение на Мицкоски дават основание да се опасяваме от автократично залитане в консумацията на властта. Това не е изключение по нашите ширини, като се има предвид преди всичко начина, по който сръбският президент Александър Вучич управлява страната си. 

Никак няма да е невярно, ако кажем, че Мицкоски все повече се утвърждава като местно копие на Вучич на политическия терен в Северна Македония с всички последици за международния изглед на държавата. Все повече стават и фактите, които говорят и за практическото уплътняване и материализиране на тази близост между Вучич и Мицкоски. Сърбия вече месеци наред има проблем с работата на своята национална компания за енергийни продукти НИС. Случаят е част от санкциите на САЩ и на президента Доналд Тръмп срещу руските енергийни компании, които имат дял в собствеността на НИС. Сърбия е изправена пред катастрофа, но ето, обещание за помощ идва от Унгария, а и от Северна Македония. Какво ще даде Виктор Орбан, все още не е ясно, но думата е хвърлена. 

Северна Македония пък изведнъж реши да възобнови работата на петролопровода от Солунското пристанище до Скопие, построен и открит някога по времето, когато Любчо Георгиевски бе премиер на Република Македония. Петролопроводът трябваше да снабдява директно рафинерията край Скопие, която по същото време бе продадена на гръцка фирма. От десетина години тръбата е суха, не работи, защото се оказа, че нейната ефективност е ниска. Сега обаче тя отново се възражда, най-вероятно за да задоволява нуждите от горива за Сърбия. Значи, и Гърция, старият исторически приятел на Сърбия се включва в помощта, съживявайки своите активи на територията на „буферна“ Северна Македония. Колкото на някои им се иска да бягат от историята, тя неизменно се връща и то тъкмо в критични моменти. Чувам в Скопие да казват, че е дошло е времето Северна Македония да върне жестовете на Сърбия към нея, правени демонстративно и напълно популистки от страна на Вучич лично, независимо кой е на власт край Вардар. Правете като Белград, Сърбия и Вучич, ми препоръчаха преди време мои колеги в Скопие, когато ги попитах как, според тях, трябва да се държи България към Северна Македония, за да бъдат отношенията ни нормални. Отговорих тогава – чакайте, та ние в България правим това непрекъснато от момента, в който първи ви признахме като суверенна и независима държава. В това число и по време на най-голямата ви човешка трагедия през годината – пожарът в дискотеката „Пулс“ н Кочани. Първи предложихме помощ, първи дойдохме, първи пратихме самолет и взехме и лекувахме пострадалите млади хора. И какво ли не още. Изглежда обаче фокусът, с който се гледа към нещата е различен – един с отворен обектив към север, друг – стеснен и силно ограничен, към изток. Към България. 

Впрочем да видим и прочетем внимателно мнението на предишния държавен глава Стево Пендаровски за Северна Македония като прокси на идеите за „Сръбски свят“ и „Руски свят“. Вижте го в рубриката „Новини от Република Северна Македония“. С всичките си противоречия като президент и политик Пендаровски най-добре от всички познава ситуацията в страната си. Това не може да му се отрече. 

 Човекът просто е прав. 

 Костадин Филипов

Прочетете още »