Образованието в България не се нуждае вече само от реформи, а направо от революция
За продължаващите проучвания за Солунската мъжка гимназия, за ролята на Българската екзархия за развитието на образованието на територията на Македония, за необходимостта от осветляване на живота и делото на някои забравени герои от миналото ни с историка д-р Георги Тренчев разговаря журналистът Костадин Филипов
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 1
Д-р Георги Стоянов Тренчев е педагог, общественик и изследовател на Българското възраждане, член на Македонския научен институт и председател на Научно-информационна група – Разлог. Член е на Управителния съвет на Общобългарския комитет „Васил Левски“ – София и работи активно за популяризирането на делото на Левски и неговите сподвижници. През 1998 г. завършва аспирантура в СУ „Св. Климент Охридски“ – София във Факултета по педагогика, катедра „История на педагогиката. Има научна степен – доктор по педагогика. През 1999 г. издава монографията си „Учебното дело в Разлог и Разложкия край през Възраждането”. Съавтор е на книгите: Поборнически времена. Спомени за близкото минало на град Разлог (2007); Разлог. История, традиции, памет (2009); История на Дупница и Дупнишко (2015); Читалището в град Разлог. Исторически бележки (2018) и др. Интересите и научните му търсения са насочени към въпроси от историята на педагогиката и развитието на образованието в Бълга-рия през Възраждането. Значима част от изследователската му работа и от участията му в научни конференции, които са с най-значим принос към българската история, са публикувани в редица сборници и списания, сред които и сп. „Педагогика“, „Исторически преглед“, „История“, „Македонски преглед“, „Родознание“ и др. Съавтор е на учебници и учебни помагала по предмета „Човекът и обществото“ за 4. клас на издателство „Анубис“ по учебна програма за 2019 г. Заместник-кмет е на Община Разлог (2007–2009), общински съветник (2011–2015) и от 2023 г. до сега. Бил е 27 години директор на Начално училище „Яне Сандански“ в Разлог.
– Здравейте, д-р Тренчев! Преди малко повече от пет години с Вас разговаряхме по повод юбилея на Солунската мъжка гимназия – бяха се навършили 140 години от нейното създаване. Като човек, който отлично познава миналото на гимназията, има ли нещо ново, което учените, в това число и Вие, да сте открили за нейната славна история? Или тя е толкова богата и наситена със събития, че самото им преразказване е достатъчно?
– Първо, аз мисля, че историята на тази емблематична за българското образование в Македония гимназия не е достатъчно изследвана и проучена. Да, тя е много популярна и всеки българин знае за нея. Българската историография има редица изследвания и публикации, редица спомени на учители и възпитаници на гимназията, но преобладаващата част са свързани с революционното движение и с подготовката на бъдещи дейци на борбата за освобождение. Все още нямаме самостоятелно и пълно изследване за Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, а така също и за девическата гимназия „Свето Благовещение“. Все още няма изследвания в педагогически аспект, разкриващи учебните програми, учебните планове, по които работи гимназията, няма направено съпоставително изследване спрямо учебните планове и програми, използвани в гимназиите в свободна България. Ние все още гледаме списъка на тези, които са завършили пълния курс на гимназията, а не е изследвана ролята на училите в солунската гимназия, които не са завършили пълния ѝ курс. От учебната 1885/1886 г., когато гимназията дава своя първи випуск, до учебната 1900/1901 г. включително, в продължение на 16 години, броят на завършилите VІІ клас, т.е. пълният курс на гимназията, възлиза на 341 ученици. Но за съжаление от тях само 129 или само 37,8% стават учители, останалите избират друга дейност, а 104 продължават образованието си.
В интерес на истината трябва да се посочи, че поради „трескавото“ откриване на училища в периода 1882/1883 учебна година до 1886/1887 г. и нарастването на необходимостта за учители, голяма част от учениците на гимназията със завършен ІІ, ІІІ и най-много ІV клас започват работа като учители в селските и градските училища. Затова може да се каже, че Солунската гимназия допринася много повече за просветата на населението чрез учениците ѝ, които не завършват пълния ѝ курс. Това са хиляди възпитаници на гимназията, които стават учители в българските училища във вилаети на Османската империя и допринасят най-много за развоя на учебното дело и за образованието на българското население.
Все още продължават да се появяват редица изследвания, които осветляват един или друг аспект от дейността на гимназията. Но това са повече обобщения на известните факти. Мисля, че новото все още предстои. С даването на възможност за достъп до османските архиви за българските учени в българската историография започнаха да се
появяват нови и значими за българската история документи и факти. Предстои да видим какво се крие в тези архиви и за Солунската гимназия.
Също така от публикацията на д-р Пантелей Спасов в сп. „Македонски преглед“ в статията „Запазен архив на българските гимназии в Солун“ видяхме, че в Националната библиотека на Гърция в Департамента за ръкописи и редки издания се съхраняват 24 архивни кутии със значителен обем архивни единици, обединени в „Архив на българските гимназии в Солун 1892–1913”. Там се намират всички документи, заграбени при превземането на гимназията от гръцките войски в началото на Междусъюзническата война. Предстои дигитализация на тези документи, както и въвеждането им в научен оборот от българските изследователи. Така че искреното се надявам скоро да имаме нови документи, както и нови изследвания за гимназията.
– Една друга тема, неизменно свързана с първата, е ролята на Българската екзархия в развитието на образованието на територията на Македония, която тогава е под османска власт? Вие като учен я оценявате като епохална, нали така? Кои са основанията за това, д-р Тренчев?
– И не само в Македония, а за всички български земи, останали в пределите на Османската империя. Огромна е ролята на Екзархията за развитието на образованието и в Беломорска, и в Одринска Тракия. Специално българските мъжка и девическа гимназии в Одрин имат огромен принос за издигане на просветното равнище на българското население в района. За съжаление, те все още не са достатъчно изследвани и популяризирани от българската историческа наука.
Да, така е, грандиозна е ролята на Българската екзархия и не на последно място и на българския eкзарх Йосиф, стоял начело на българската Екзархия цели 38 години. Именно негова е заслуга за епохалното дело на Българската екзархия – развоя на учебното дело в останалите в Османската империя български земи.
От 1880 г. до напускането му на Цариград през 1913 г., цели 33 години той отдава на неуморна борба за защита на българското население, за развитие на църковното и учебното дело. Въпреки всички трудности и препятствия от страна на османската власт, въпреки недостатъчното финансиране и пречките от чуждите пропаганди и благодарение на неуморната дейност на екзарх Йосиф през учебната 1911/1912 г. българското учебно дело има вече 1373 български училища, от които 13 гимназии и средни училища, 87 прогимназии и 1273 начални училища. В тях се обучават 78 854 ученици, разпределени така: 1 191 в гимназиите, 4 309 в прогимназиите и 72 354 в началните училища. Те са обучавани от 2 266 учители, от тях 148 преподавали в гимназиите, 238 в прогимназиите и 1 880 в началните училища.
От тях само 15 са дошли от пределите на свободна България. Всички останали учители са родени в пределите на Османската империя и са обучавани, възпитавани и подготвени от Българската екзархия.
През всичките тези години от 1878 г. до 1912 г. чрез дейността си Екзархията успява да доведе докрай своето дело чрез целта, програмата и структурата на народното образование и въобще чрез работата на българските училища във вилаетите. Развитието на учебното дело в случая е съобразено с целите, които си поставя Екзархията, и отговаря на обективните условия в общественото развитие на останалото в пределите на Османската империя българско население. А Българската екзархия, както пише Екзархът до българското правителство, няма друго знаме в пределите на Турция освен знамето на „национално съзнаване и просвета“. Затова и нейната цел е да подготви „просветена интелигенция, която да си извоюва прилично за нея място в обществото и държавата, като представителка на мнозинството в страната“.
– Вие работите и живеете в красивия пирински град Разлог. Той има богато минало, свързано с борбите на българите от този край. Кое събитие или личност от района Ви е направило най-силно впечатление по начин, който да Ви накара да се втурнете в архивите и да го изследвате?
– Изследвал съм много дейци от Разложко, както и много събития, свързани с националноосвободителните борби в района. Най-значимо си остава проучването за учебното дело в Разлог и Разложкия край през Възраждането, което през 1999 г. излезе като самостоятелна монография под същото заглавие. Имам редица публикации за Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г., за Илинденско-Преображенското-Кръстовденското въстание от 1903 г. и за развоя на военните действия в района по време на Балканската война от 1912 г.
Една от значимите личности от района, която изследвах през годините, е Георги Чолаков от разложкото село Горно Драглище. Като учител се включва в подготовката на Разложко за участие в Априлското въстание от 1876 г. и участва в събранието в Оборище. По-късно е един от ръководителите на въстанието в Разложко, избухнало като съпротива срещу Берлинския договор от 1878 г.
Участието на Георги Чолаков в тези две най-велики проявления на националноосвободителното движение в Разложко, го превръща от просветител и народен будител във виден борец за национално освобождение и обединение на българските земи.
По-късно изследвах един възрожденски учител, Михаил Попфилипов от разложкото село Годлево. Освен като просветител, той остава в историята и като книжовник. Така след години на забвение Михаил Попфилипов се появява отново в полезрението на изследователите чрез своите творби.
Запазените от него публикувани творби и ръкописни сборници ни дават основание да го наречем плодовит книжовник, творил във втората половина на XIX в., когато вече преобладава печатната книжнина. Творчеството му показва една високоерудирана личност, интересите му са разностранни, от късни творчески преводи до самостоятелни произведения, а комуникацията му с читателите често е на различни нива, в зависимост от предназначението на творбите му. Той е привърженик на идеята за достъпен и разбираем език и затова цялото му творчество, насочено към хората от района, към техните ежедневни нужди, съобразено с техния живот и бит, е написано на говоримия по негово време разложки диалект.
Използва много жив език, с простонародни думи, често с много турски заемки. Неговите ръкописи, макар и изключително разнообразни по съдържание, дават сведения за живота на българите в Разложко и в Югозападна България. Неговите произведения продължават да предизвикват интерес както от езиковедска гледна точка на литературната преработка, развоя на новобългарския книжовен език и историческата диалектология, така и от правна и социокултурна гледна точка.
– През октомври миналата година взехте активно участие в Кръглата маса по повод 100-годишнината от Петричкия инцидент. Вашето изложение за участието на окръжния пълномощник на ЦК на ВМРО за Петрички окръг Йордан Гюрков бе истински принос за високия научен стандарт на Кръглата маса? Какви бяха мотивите Ви, д-р Тренчев, да се обърнете към личността и делото на Йордан Гюрков? Усещането, че той е в забрава? И има ли други подобни на него герои, които чакат своето осветляване от учените?
– Да, моето участие в тази Кръгла маса бе на тема: „Окръжният пълномощник на ЦК на ВМРО за петрички окръг Йордан Гюрков и паметта за него“. Целта ми беше да покажа ролята и значението на родения в Щип деец на Организацията. Тук може само да се вметне, че този български град дава на революционното движение титаните и ръководителите на ВМРО Тодор Александров и Иван Михайлов, но и научните дейци проф. Любомир Милетич, проф. Александър Балабанов, Йосиф Ковачев и много други. Исках да посоча един не толкова известен момент от събитията от 1925 г., станали известни с името „Петричкият инцидент“, свързан с организацията на защитата на града в лицето на временния пълномощник на ЦК на ВМРО в Пиринския край Йордан Гюрков. И не толкова да се разкрие участието му в отблъскването на гръцките войски, колкото да припомним, кой е той, каква е неговата роля във ВМРО. Да се покаже и паметта за него след смъртта му и паметта за него днес. По време на тези събития Йордан Гюрков е временен „пълномощник на ЦК за Македония под българска власт“. На 11–12 януари 1926 г. в Банско се провежда Окръжният конгрес на ВМРО. Месец след конгреса Йордан Гюрков поема официално длъжността „пълномощник на ЦК за Македония под българска власт“. На Седмия конгрес на ВМРО, проведен от 21 до 25 юли 1928 г. в с. Покровник, Горноджумайско е избрано ново ръководство в състав: Иван Михайлов, Иван Караджов и Страхил Развигоров. Отново за резервен член на нейния ЦК е избран Йордан Гюрков, заедно с Владимир Куртев и Иван Попевтимов. Всичко посочено накратко дотук, утвърждава Гюрков като един от най-изявените ръководители на ВМРО, не само защото е член на ръководството, а и заради забележителните му качества, както във военна, така и в организационна сфера.
Знанията му на езици му дават възможност да представлява организацията в чужбина, неговият характер го превръща в обичан ръководител както в Пиринския край, така и за българското население, останало в пределите на Гърция и Сърбия. Така постепенно той става силната фигура, през която преминават решенията и изпълненията на важните и значими дейности, проведени от ВМРО в България. Но стоейки твърдо на страната на Иван Михайлов, той става и враг в очите на противниковия лагер на протогеровистите в Организацията и е убит на 8 февруари 1931 г. в София на бул. „Христо Ботев“.
За съжаление, днес той е не толкова известен и е почти забравен от българската общественост. Даже и по повод събитията, разиграли се в Петричко, много повече се знае за ролята на организирания на 23 октомври в Петрич кризисен щаб, начело с войводата Георги Въндев и помощник боевия инструктор Борис Бунев, брат на Мара Бунева.
Трябва да се връщаме и към тези дейци на ВМРО и да си спомняме за тях. За съжаление, нашите исторически изследвания обхващат много повече дейците, активни до 1912 г., а редица изявени ръководители от по-късния период остават в забвение. Добре е да си спомняме за тях, а не само за Тодор Александров и Иван Михайлов.
– Един по-личен въпрос. Лесно ли е да си сериозен учен, какъвто сте Вие, в малко провинциално градче? Макар и пълен с история, все пак Разлог е далеч от големите научни центрове. Дори Благоевград със своите университети не е близо. Каква е тази страст към науката, която Ви крепи и Ви дава сили?
– Добър въпрос. Опирайки се на опита си през годините, бих казал, че трудно се прави наука в провинцията. Особено пък и исторически изследвания. Известно е, че огромните архивни масиви са в София, както и Българския исторически архив и Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. За всички дирения на документи и материали е необходимо дълго пътуване и пребиваване в София, но когато има желание, за всичко се намира начин.
С навлизането на новите технологии вече става по-лесно. Има голям масив от електрони ресурси, както на библиотеките, така и на архивите и може да се работи и от вкъщи на компютъра. Разбира се, не всичко е достъпно, налага се и ходене по архивите все още. Въпреки тези затруднения, желанието да допринеса нещо за разкриване на някои исторически събития остава, а как се справям ще кажат читателите и историята.
– Като човек, неизменно свързан с образованието, как мислите – отдава ли нашето общество достатъчно ресурс и внимание за неговото развитие? Изобщо, оценява ли се неговата изключителна роля за бъдещето на страната ни?
– Дълги години по време на прехода българското образование беше неглижирано и преместено извън фокуса на интересите на управляващите. Днес ние виждаме резултата от това в лицето на цяло едно поколение, преминало през образователната система. Недостатъчното финансиране на образованието доведе до занемаряване на материалната база, влошаване на условията за нормален учебен процес и намаляване на възможността за избор на качествени педагогически специалисти, значително повишаване на средната възраст на преподавателите в училищата. Влошаване на качеството на обучение в малките населени места и масово закриване на училище в малките села.
В последните години се наблюдава желание за осигуряване на по-нормално финансиране, както и усилия за подобряване на материалната база в образованието, увеличаване броя на студентите, подготвяни за учители. Но образованието в България все още е много консервативно, остаряло, прекалено централизирано и унифицирано и много трудно осъществява промени, необходими спрямо бързо развиващия се технологичен свят. Затова аз лично смятам, че то не се нуждае вече само от реформи, а направо от революция, от едно коренна промяна за осъвременяването му. А за всичко това е необходимо образованието да бъде в приоритетите на нашето общество и да бъде прието като изключително важно за бъдещото развитие на България.
– И последен въпрос, д-р Тренчев? Над какво работите в момента, коя е новата тема, която ще извадите на бял свят? Или може би вниманието Ви е фокусирано върху някоя героична личност, която кротко се крие някъде в архивите и чака умелата ръка на учения като Вас да я впише в историята? И изобщо, д-р Тренчев, има ли място за романтиката в изследователската работа на историка?
– Вече повече от година работя за изваждане от забвение на един от дейците на ВМОРО, почти забравен днес. Това е Климент Шапкарев. Той е виден български революционер, деец на ВМОРО, учител, писател, журналист, общественик, съученик, приятел и съратник на Гоце Делчев. За съжаление, много дълго за българската общественост той остава в сянка на именития си баща Кузман Шапкарев.
Неоснователно той отсъства и от сериозните и значими изследвания на революционните борби в Македония и Одринско. Всичко това показва, че неговият живот, дело и дейност, не са достатъчно проучени и популяризирани, въпреки че един по-сериозен поглед на документите показва, че той присъства във всички по-значими организационни прояви на ВМОРО.
Завършил Солунската гимназия през 1893 г. и Висшето училище в София през 1898 г. той учителства в Самоков и други градове, а от 1904 г. е учител в Одринската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. Включва се в редовете на ВМОРО още като студент в София, в Одрин той е избран в ръководството на Одринския революционен комитет. Като представител на Одринско, Климент Шапкарев участва в едни от най-важните конгреси на ВМОРО в следилинденския период – Рилският конгрес от 1905 г., Съвещателното събрание от 1907 г. и Кюстендилският конгрес от 1908 г., както и на конгреса на Одринския революционен окръг през 1908 г., които го поставят по значимост редом с най-изявените имена в Организацията. Работата му в тези конгреси му дава възможност да контактува с ръководителите на ВМОРО, с едни от най-значимите дейци на революционното движение в Македония и Одринско и да споделя идеи и мисли за резултатите и за бъдещата дейност.
Това показва, че през годините след Илинденското въстание Шапкарев израства от ръководен деец на Одринската организация до деец от национално значение, без който не може да протече нито един важен почин на Организацията.
Искрено се надявам, че след като издам книгата за него заедно неговите публикации, той ще бъде изведен от забравата, ще се въведат в историческо обращение нови факти и документи, с които ще се обогати не само неговата биография, но и историята на националноосвободителните борби в Одринско и като цяло историята на ВМРО
