66 народни песни на македонските българи

Добри Христов. 

66 народни песни на македонските българи. 

С., 1931, 172 с.

"Известно е богатството на македонско-българските епически песни, но още по-богата е по разнообразие на поетическите мотиви македонската народна лирика, която и сега още е доста жизнена, понеже песните ежедневно се пеят, главно от жените. Знаем от Верковичевите "Женске песме" 1), че е имало даровити певици, които можели да пеят до 270 различни песни, каквато е била певицата Дафина от Сер, за която Веркович подробно разказва. Разбира се, че сега тази жива народна музика постепенно изчезва, но при все това още не са редки певци и певици по Македония, които я подържат в нейната оригинална чистота не само по отношение на поетичния текстъ, но и на музикалната част..."

Целия текст четете по-долу:

Прочетете още »

Серското българско мъжко педагогическо училище 1895 – 1913 г.

Българското серско педагогическо училище през учебната 1908 – 1909 г. Отбелязване на празника на Св. св. Кирил и Методий на 11 май 1909 г. в местността „Кьошковете“.

сп. "Македонски преглед", 2020, кн. 1. Д-р Георги Тренчев. Серското българско мъжко педагогическо училище 1895 – 1913 г. ...99 - 134

"...Екзархията приема учебната 1895 – 1896 г. с началото на педагогическите училища в Скопие и Сяр. В издаваната статистика за екзархийските училища за следващата учебна 1896 – 1897 г. Българската църква добавя в специалния раздел за средните училища още две отделни таблици за Скопското и Серското педагогическо училище. 

Там са записани в Серското училище 32 ученици в І курс и в Скопското училище – 62 ученици в І курс и 49 във ІІ курс.[35] За съжаление, в Сереското училище нещата не потръгват добре и през следващата учебна 1897 – 1898 г. отново има само първи курс, докато в Скопие вече има ученици в трети курс. Едва през учебната 1897 – 1898 г. започналият първи курс в училището продължава до завършване и през учебната 1899 – 1900 г. Серското мъжко педагогическо училище дава своя първи випуск. През първата година от разкриването на педагогическото училище то се ръководи от директора Константин Самарджиев (Приложение №2) с учители: Бл. Калейчев, П. Кусев, Ал. Кусев, Ц. П. Томов, Тома Левов. 

Следващата година учители са: Илия Пейчиновски – заместен от Васил Думев от Воден, Владимир Бояджиев от Охрид, Георги Трайчев от Прилеп, Георги Ив. Саманджиев от Мустафа паша (дн. Свиленград), Димитър Поптомов и Т. Левов. От учебната 1897 – 1898 г. за две години директор на училището е Атанас Наумов. 

През следващите години, с разкриването на ІІ и ІІІ курс, броят на учителите се увеличава от 9 на 11. Макар че официално училището се води Педагогическо училище, де факто то е трикласно и педагогическо училище, в което се обучават ученици от І до ІІІ клас и ученици от І до ІІІ педагогически курс. То се помещава в една сграда, ръководи се от един директор, а учителите обучават учениците от класовете и курсовете. 

Така например през учебната 1900 – 1901 г. учителят Марин Шаранков преподава български език в курсовете – 13 часа и краснописание в І и ІІ класове[36]. През учебната 1900 – 1901 г. директор е д-р Ср. Данов от Загоричане, Костурско и учители: Марин Шаранков от Лесковец, Великотърновско, Хр. Попвасилев от с. Конче, Радовишко, Димитър Галев от Велес, Павел Ковачев от Мустафа паша, Юрдан Самарджиев от Прилеп, Георги Трайчев от Прилеп, Петър Попов от Скопие, Димитър Трендафилов от Горно Броди, Стефан Иванов от Битоля, Никола Цицов от с. Куманичево, Костурско и Тодор Апостолов от Воден[37]..."

Целия материал четете по-долу:

Прочетете още »

Димитър Иванов. Гевгелийският говор. С., 1931, 132 с.

Димитър Иванов. Гевгелийският говор. С., 1931, 132 с.

"Долновардарската македонска област, в която влизат Кукушко, Ениджевардарско и Гевгелийско, от диалектоложка страна е твърде интересна, а досега бе сравнително слабо изучена. Кукушкият и гевгелийският говор се отличават в своята фонетика с някои особености, които изобщо са своиствени и на източните български говори..." 

 Целия материал четете по-долу: 

Прочетете още »

Македонският въпрос в публикациите на Съюза за освобождението на Украйна

сп. "Македонски преглед", 2020, год. XLIII, кн.1. Д-р Инна Манасиева. Македонският въпрос в публикациите  на Съюза за освобождението на Украйна  по време на Първата световна война... 135-144

"В началото на ХХ век нито обществото в България, нито управляващите познават украинския въпрос като политически проблем. Интензивните контакти между двата народа, създадени през XIX век, са единствено в сферата на културата. Украинската идея, така както я разбира онази част на украинското национално движение, стремяща се към отделянето на украинските земи от Руската империя и създаването на независима украинска държава, е нова и неразбираема за българите в навечерието на Първата световна война. 

В този си аспект украинският въпрос е поставен на дневен ред в България в началото на световния конфликт от Съюза за освобождението на Украйна (СОУ). Съюзът е създаден непосредствено след обявяването на войната, в началото на август 1914 г. в Лвов, Австро-Унгария, но създателите му са украинци, политически емигранти от Руската империя. Основната цел, която си поставя организацията, е изложена в програмния ѝ документ „Наша платформа“, публикуван на 2 октомври 1914 г., предвиждащ създаването на независима Украйна. 

Реализирането ѝ е пряко обвързано с военното поражение на Руската империя в разразилия се конфликт. Съюзът декларира, че ще настоява откъснатите от Русия земи да бъдат присъединени към Австрия и от тях да се създаде отделна автономна област – база за бъдещата независима украинска държава[1]. 

Австро-унгарското и германското външно министерство проявяват непосредствен интерес към създалата се организация, който се изразява и във финансовата ѝ подкрепа. Тези пари СОУ използва, за да открие представителските си бюра в редица европейски държави – както воюващи срещу Русия, така и спазващи неутралитет. С тях украинската организация започва да издава и собствено печатно периодично издание – „Вестникът на Съюза за освобождението на Украйна“..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Рецензия: Жежов, Никола. Една стогодишна таjна. Убиството на Тодор Александров

сп. "Македонски преглед", год. ХLVIII, 2025, кн. 1. Калоян Васев. Жежов, Никола. Една стогодишна таjна. Убиството на Тодор Александров: Скопjе: Никола Жежов [самиздат], 2024. с. 289, ISBN 978-608-66672-3-8 ...137 - 140

"...В заключение, книгата „Една стогодишна таjна. Убиството на Тодор Александров“ може да се оцени като важен принос в обобщаването на сложната картина около убийството на именития водач на ВМРО. Макар да признава по-задълбочения и аналитичен подход на българската исто риография към живота и делото на Александров, Никола Жежов видимо игнорира или не навлиза в подробности за българското съзнание на водача на ВМОРО/ВМРО и желае да го позиционира в националния пантеон на Скопие като „етнички македонец“. Тази теза е периферна в разглежданата проблематика, но тенденцията за поставянето ѝ е забележима. В този сми съл, книгата е в опозиция на наслоените отрицателни титовистки и кому нистически възприятия за Александров, но предлага внимателно акуши ран негов образ, който, при всестранно и подробно разглеждане на изво рите за живота му (кореспонденция, спомени, дипломатически документи, рапорти, преса и др.), каквото Жежов несъмнено е направил, не изглежда издържан. Откроените в монографията различни нюанси във версиите за поръчителите на убийството повдигат нови въпроси и осигуряват стабил на основа за надграждане на историографския дебат около това съдбонос но и трагично историческо събитие..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

80 години от Кървавата македонска Коледа

сп. "Македонски преглед", год. ХLVIII, 2025, кн. 1. Милен Михов. 80 години от Кървавата македонска Коледа ... 8–24

"...На Бъдни вечер, 6 януари 1945 г., в Офицерския дом в Скопие властите провеждат Втория конгрес на „младината“ на Македония. На конгреса присъстват представители на военните части, които трябва да изиграят важна роля в подготовката на 15-и армейски корпус за изпращането му на Сремския фронт. 

Същия ден избухва бунт сред войни ците и офицерите от гарнизона в Скопие, а през нощта на 6-и срещу 7-и въстават и войниците от артилерийската бригада в Щип. Главната причина за бунтовете е пълното обвързване на съдбата на Вардарска Македония с Югославия и подготвяното изпращане на новомобилизи раните македонски югославски военни части срещу германските и хърватските войски на Сремския фронт. 

През деня на централния площад се появяват войници, които скандират „Към Солун, към Солун! Не към Берлин и към Срем“. Не съмнен е фактът, че бунтът е срещу комунистическата власт в Скопие, а издигнатите лозунги са в духа на програмите на ВМРО за независима Македония. Това е признато и на страниците на официоза „Нова Македония“, който определя бунтовниците като „новоизпечени македонски родолюбци – довчера патентовани българи“ и „опашки на българския фашистки окупатор“. 

Разбунтувалите се части са съставени от войници и офицери от създадената в България бригада „Гоце Делчев“, които са служили в българската армия и носят все още български униформи и оръжие. Бунтовете са потушени под личното ръководство на Темпо, кой то спешно е изпратен от Белград. Поканените за преговори офицери са арестувани и след кратки разпити са разстреляни в подземията на Скопското кале. Екзекуциите се водят лично от Темпо и са съпроводе ни с думите му „Хочеш Солун, еве ти!“. Само за няколко часа са раз стреляни 70 офицери. Това накарало около 1000 войници да излязат от ново в центъра на Скопие, където са посрещнати от картечната стрелба на сръбски партизани. Десетки са убити на място, а 900 са арестувани и затворени в Калето. 

Тук по-голямата част от тях намират смъртта си от нечовешките условия, при които са оставени – без храна и вода[20]. В Щип войниците на практика завземат града, издигайки лозунга „Не искаме на Сремския фронт, напред към Солун!“. По нареждане на секретаря на областния комитет на комунистическата партия Любчо Арсов (1910 – 1986) за усмиряване на разбунтувалите се са мобилизи рани комунисти, партизани и верни на властта военни части. Издадена е заповед да се използва оръжие срещу бунтовниците. Положението е толкова сериозно, че в града пристигат Темпо и Лазар Колишевски (1914 – 2000), който вече, освен комунистически лидер, е и подпредседател на Президиума на АСНОМ. Двамата лично ръководят потушава нето на бунта. Според признанието на Л. Арсов при това се „стига до линчуването на някои хора“[21]..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »