МНИ на 105 конгрес на МПО в Кливланд

От 4 до 6 септември 2026 г. в Кливланд, Охайо се проведе 105 конгрес на Македонската патриотична организация в САЩ и Канада. Специални гости на събитието бяха председателят на Македонския научен институт доц. Милен Михов и заместник-председателят доц. Наум Кайчев.

 

Те взеха участия във всички заседания и съпътстващи прояви на форума. На заключителното тържество доц. М. Михов отправи поздравителен адрес към участниците, в който подчерта традиционните връзки между двете организации от самото им създаване преди повече от век през 1922 и 1923 г.

                                     

Той изтъкна ключовото значение на МПО за поддържане традициите на македонските българи в Северна Америка и очерта традиционните връзки между МНИ и МПО, които достигнаха нов по-висок етап на развитие през последните години при настоящето ръководство на МПО под председателството на г-н Ник Стефанов. През септември 2025 г. в Чикаго бе подписан меморандум за разбирателство между двете организации. 

Представителите на МНИ проведоха среща с новоизбрания състав на ЦК на МПО, на която бяха обсъдени конкретни форми на научно и организационно сътрудничество, фокусирани върху едновековния юбилей на органа на МПО в. „Македонска трибуна“, най-старият съвременен македонски вестник, непрекъснато излизащ от 1927 г. 

На форума на МПО бяха обсъдени редица аспекти на бъдещата дейност на организацията. Г-н Фред Минков бе отличен с новоучредената награда „Георги Лебамов“ за специалните му заслуги за опазване на традициите на МПО. За нови членове на ЦК с тригодишен мандат бяха избрани г-н Грег Чачов от МПО „Свобода“ – Колъмбъс, Охайо, г-жа Светла Сноудън от МПО „Илинден“ – Лас Вегас и г-жа Надя Тодорова от МПО „Струмишката петорка“ от североизточните Съединени щати. Конгресът беше открит и закрит с изпълнение на химна „Изгрей зора на свободата“. Следващият 106 конгрес на организацията ще се проведе в гр. Форт Уейн, Индиана в началото на септември 2027 г. 

Г-н Светослав Станков, генерален консул на Република България в Чикаго, САЩ за поредна година оказа специално съдействие за провеждането на форума. Той бе отличен на 105 конгрес със специална грамота на МПО с признание за приноса му за запазване на нейното документалното наследство.

Прочетете още »

Сръбски служби спряха на границата с Босилеград български учен

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 8 

 Научният институт „Западни покрайнини“ разпространи декларация, в която изразява протест срещу недопускането на д-р Валентин Янев на територията на Република Сърбия за участие в международна екологична среща в Босилеград. Това съобщи за БТА председателят на института доц. д-р Ангел Джонев. 

На 11 август на граничния контролно-пропускателен пункт „Рибарци“ сръбските гранични власти не са позволили на д-р Янев, който е член на Управителния съвет на организацията, да влезе в страната. Д-р Янев е пътувал за участие в международен форум, посветен на състоянието на околната среда в района на Босилеград и влиянието на рудодобивната дейност върху природата и населението в района. От института казаха още, че в срещата са участвали представители на Постоянния комитет на Бернската конвенция за опазване на дивата европейска флора и фауна, и природните местообитания, както и експерти от екологични организации от Белград, Босилеград и София. 

В декларацията пише, че д-р Янев е възнамерявал да представи документи и данни, свързани с рудодобива в мините „Караманица“ и „Грот“, съдържащи информация за замърсяването на водите и отражението му върху здравето на населението в региона. 

По информация на Научния институт „Западни покрайнини“, на граничния пункт д-р Валентин Янев и екологът Димитър Куманов са били задържани за близо час от сръбските власти. 

Впоследствие на д-р Янев е било връчено решение за отказ за влизане в Република Сърбия с мотив „отрицателна оценка на риска за сигурността“. От института определят решението като необосновано и заявяват, че участие в международна екологична среща не може да бъде тълкувано като дейност, застрашаваща сигурността на държавата домакин.

Прочетете още »

Екатерина Симидчиева (1872, Скопие – 2.09.1899, Куманово)

127 години от подвига на Екатерина Симидчиева (1872, Скопие – 2 септември 1899, Куманово), българска революционерка и национална героиня, деец на ВМОРО и борец за църковна независимост в Македония. 

Сестра е на революционера и публицист Лазар Симидчиев. Завършва Солунската българска девическа гимназия, след което става учителка в българското екзархийско училище Куманово. Основава женско дружество в града. Омъжва се за Авксенти Георгиев – син на богат и влиятелен в българин. На годишния акт на училището в присъствието на турския валия вместо предвиденото стихотворение тя изрича бунтовни слова. Дейната и смела учителка основава женско дружество в града. Привлечена е във ВМОРО от Гьорче Петров за куриер и апостол на организацията. 

В Щип има среща с Даме Груев. Ек. Симидчиева се противопоставя на настъпваща сръбската пропаганда, която купува продажни българи, превърнали се в родоотстъпници и плаща на корумпираните османски чиновници, за да служат на сръбската кауза. През месец юли 1899 г. Скопският валия решава да принуди българската църковна община в Куманово да отстъпи на сърбоманите църковен имот за строеж на църква. 

Към средата на август се съобщава на българите, че по силата на султанско решение трябва да отстъпят църковен имот и да дадат 650 лири за построяването на сръбска църква, но те категорично отказват. На 22 август, пазени от турски войници, сърбоманите полагат основите на тяхната църква в българската църковна нива. 

Народът се разбунтува. Екатерина Симидчиева, въпреки напредналата си бременност, повежда кумановските жени, които разрушават основите на строящата се църква и пред остриетата на войнишките щикове произнася: 

„Ние сме на бащинията си. Оттук никой няма право да ни изпъди“. Храбрите кумановски жени не отстъпват пред войската, опитваща се да ги прогони. Вдъхновявани от примера на героичната учителка, те цял ден устояват на атаките на аскера. На 24 август при станалите сблъсъци много от тях са ранени. Ранена тежко е и Екатерина Симидчиева. 

Ударена с приклад в корема, след няколко дни тя губи рожбата си и на 2 септември 1899 г. героичната дъщеря на Македония умира. Но смъртта ѝ не е напразна. Още на следващия ден, уверили се, че българите са решени да се борят докрай, властта отменя своето решение. Във връзка с убийството на българската учителка Екатерина Симидчиева от Куманово из цялата страна се провеждат протести и панихиди.

 По-късно през същата година Иван Вазов написва и публикува стихотворението си „Героиня“, посветено на нея. Първото женско македоно-одринско благотворително дружество, учредено на 3 октомври 1899 г. в София, носи нейното име.

Д-р Володя Милачков

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 8

Прочетете още »

Изпълнението на Охридското рамково споразумение

На 13 август се навършиха 25 години от подписването на Охридското рамково споразумение, което трябваше да гарантира правата на албанската общност в Република (Северна) Македония и да превърне държавата в равноправна за всички свои граждани, независимо от етническия им произход. Тази годишнина предизвика много коментари и анализи в публичното пространство, особено сред албанските политици и общественост, като със свои оценки активно се включиха политически представители и от Албания, и от Косово. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 8

Преобладаваха коментарите, че Охридското споразумение не е изпълнено в нужната степен и остава още много работа за вършене. Отвъд политическото говорене, анализът на фактите показва, че тези оценки са обосновани до много голяма степен. Самото споразумение съдържа пет основни области – децентрализацията на местното самоуправление, равното представителство в публичния сектор, статута на албанския (и на другите езици) език на държавно равнище, образованието на майчин език и т.нар. принцип на Бадинтер за двойно мнозинство при приемането на важни решения. Постиженията и изоставанията в графика при уреждането и прилагането на тези основни положения са предмет на кратък анализ в следващите редове. 

В конституционен план Охридското споразумение изпълни задачите, за които беше подписано. Петнадесет конституционни поправки, обявени на 16 ноември 2001 г., превърнаха споразумението в задължителна правна норма, докато Поправката XXXIV от 2019 г. включи самото споразумение в Преамбюла на Конституцията на Република Северна Македония. Двадесет и пет години по-късно въпросът вече не е дали съществува нормативната база, а защо тя не произвежда очакваните от албанската общественост резултати. Този процес може да бъде разделен на две основни фази: през първото десетилетие бяха създадени и променяни нужните закони, а след това започна тяхното оспорване от страна на македонските политически сили. През първите години след подписването на споразумението беше осъществена административно-териториална реформа, която чрез промени в общински граници, създаде общини с албанско мнозинство. Фискалната децентрализация на общините започна официално през 2005 г. и се разви бързо, като общите приходи на органите на местното самоуправление нараснаха от 1,9% от брутния вътрешен продукт през 2005 г. до 5,8% до 2011 г., но след това растежът спря. 

Оценките от 2023 г. ги поставят около 5 до 5,5%, тоест по същество на същото ниво, както преди повече от десетилетие. Програмата за устойчиво местно развитие и децентрализация за периода 2021–2026 г. определя дела на местните публични приходи в брутния вътрешен продукт като централен показател, с базова стойност 5,40% за 2019 г., цел 5,80% за 2024 г. и 7,00% за 2026 г. Целта за 2024 г. не беше постигната, докато целта за 2026 г. изтича тази година и няма да бъде постигната. Причината за забавянето е структурна, тъй като конституцията гарантира местното самоуправление и разширява правомощията на общините, но не определя никакъв финансов праг, който трябва да бъде достигнат. Фискалната тежест на децентрализацията остава въпрос, който се решава при приемането на годишния държавен бюджет. Подобна е ситуацията и със заетостта в публичната сфера. 

През 2001 г. само 7,5% от заетите в държавната администрация бяха албанци, за разлика от 84,5%, които бяха македонци. Това беше една от преките причини за конфликта. Напредъкът в представителството, който настъпи след това, е реален: 16,9% през 2010 г., 18,4% през 2014 г. и 21,70% според Регистъра на заетите в публичния сектор за 2025 г. Но този темп показва друг проблем, тъй като между 2024 и 2025 г. представителството на албанците в администрацията се увеличи от 21,39 на 21,70%, тоест съвсем малко. С това темпо на увеличаване на представителството не беше постигнат очакваният дял, както беше заложено за този времеви хоризонт. Междувременно се промени и процентът на представителството. 

През 2024 г. министърът на държавната администрация промени процентите на целите за заетост: албанците от 29,52 на 24,30%, а за македонците от 54,21 на 58,44%. Решението беше взето едностранно на министерско ниво, извън всяка процедура, която изисква съгласието на малцинствените общности. Тази промяна се дължи на изменението в методиката. Предишният по-висок дял за албанците се определяше според процента на етническите общности от цялото население според окончателните резултати от Преброяването от 2021 г. 

От населението, което живееше постоянно тогава в Република Северна Македония, дялът на албанците беше 24,30%, който дял се взе като за база при определянето на етническите квоти в публичната сфера. Но дори след промяната на принципа, целта за представителство не беше постигната. Общественият фокус върху албанската общност скрива другото лице на проблема. Нито една общност не постига предвидената цел за представителство: турците остават на 2,06% от заетите в публичната сфера спрямо 3,86% от дяла им в общото резидентно население, ромите на 1,16% спрямо 2,53%, сърбите на 0,96% спрямо 1,30%, власите на 0,41% спрямо 0,47%. Освен това, между 2024 и 2025 г. всички общности под прага от 20 процента отбелязаха лек спад. Същевременно се появи още по-голям проблем пред принципа за равно представителство – механизмът, който произведе този ръст на представителството, известен като балансьор, беше отменен с решение на Конституционния съд на 9 октомври 2024 г. 

Законът, който трябва да го замени, след почти две години, през август 2026 г., е само в парламентарна процедура. Проектът на закон за справедливо и адекватно представителство частично релативизира етническата база с други принципи. Според логиката на този проектозакон квалификациите и компетентностите са основен критерий, докато принадлежността към по-слабо представена етническа група може да се вземе предвид само когато кандидатите имат равни квалификации. Липсата на ясно определени етнически квоти не е технически пропуск, а съзнателен избор на управляващото мнозинство, обоснован с мнението на Венецианската комисия, според което меритократичната система трябва да стане основа на публичната заетост. Проблемът за албанците има и друга плоскост – този проектозакон не съдържа никакви санкции за институциите, които не го спазват. Ако даден орган не представи данните за етническата принадлежност на своите служители в срок, единственото последствие е, че предвиденият координационен орган уведомява правителството със специален доклад. Единствената конкретна санкция е насочена към гражданина: в случай на злоупотреба при деклариране на принадлежност, кандидатът се отхвърля за този конкурс и не може да кандидатства през следващите три месеца. Тази асиметрия, при която единствената наказателна мярка засяга кандидата, докато институцията остава без последствия, е най-ясният показател за реалната изпълнителна тежест на закона. 

Също толкова показателно за пренебрегването на етническия фактор е и финансовото обезпечаване, предвидено за осигуряването справедливото представителство, тъй като проектозаконът не залага специални финансови средства, което означава, че обученията ще се финансират от съществуващите бюджети. Законът не решава и въпроса, който министерството създаде, когато промени процентите на целите за заетост, защото не уточнява дали базата за изчисление е постоянното население или това, което включва диаспората. Междувременно, като обективен критерий за проверка се предвижда личното име, вписано в личната карта – неподходящо решение за хора от смесени бракове и в противоречие със самата гаранция за свободно деклариране. На 4 юни 2026 г. Комисията по междуобщностни отношения реши с 11 гласа „за“ и 2 „против“ законът да бъде приет с т.нар. малък Бадинтер, тоест с мнозинство от присъстващите депутати от малцинствата, докато депутати от албанската опозиция настояваха за „големия Бадинтер“, тоест мнозинство от общия брой депутати от малцинствата. 

Този процедурен детайл на парламента е много важен, защото е най-пресният пример за това, което следващият анализ установява за самия механизъм „Бадинтер“. Въпросът за официалната употреба на албанския език беше основна тема за албанците в Република Северна Македония през първата половина на 2026 г. Настоящото нерешено състояние на този въпрос повдига поне две важни питания. 

Първото е, че делото за конституционността на Закона за езиците стои без решение в Конституционния съд от 2019 г. с второ отлагане през декември 2024 г. Второто се появи през зимата на 2026 г., когато студенти по право от трите албански университета организираха протести с искане изпитът по юриспруденция да може да се полага и на албански език. Правителството обяви въпроса за приключен, като третира изпита като професионална оценка, а не като административна процедура, регулирана от Закона за езиците. Практическият резултат е като прекъсната верига: човек може да учи изцяло на албански, но не може да получи професионалната си диплома на същия език. Неофициализирането на езика се проявява и в комуникацията с централните институции, където законът го позволява само на жителите на общини, в които албанският е официален език – по-тясно тълкуване от самата конституционна гаранция. На местно ниво, през 2014 г. имаше 31 единици с повече от един официален език, от които осем доброволно добавиха език за общности под прага от 20 процента. Въпреки това, нито една община не прие доброволно албанския език там, където прагът не беше достигнат. От друга страна, Европейската харта за регионалните или малцинствените езици, подписана през 1996 г., остава нератифицирана. В началното и средното образование езиковата структура е останала практически непроменена през последното десетилетие. В края на учебната 2022/2023 година от 182 245 ученици в началното образование, 63,6% са учили на „македонски“, 32,4% на албански и 3,8% на турски. През 2015 г. съответните числа са били около 64,5%, 32,2% и 3%. В средното образование от 66 678 ученици 67,3% са учили на „македонски“ и 28,6% на албански. 

Езиковото разделение на училищната система не е просто статистически факт, а сериозна пречка пред междуетническата комуникация и интеграция. Това е устойчива структура, възпроизвеждана от едно поколение в следващото, а последиците се измерват и в контактите в реалния живот, защото дори когато училищата се посещават от ученици от различни общности, те често функционират с отделни смени според езика, на който се обучават. Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността критикува страната, като подчертава, че интеграцията между общностите е останала без конкретен план за действие и без финансиране, след като е била разтворена в общата образователна стратегия. 

Стратегията за образование 2026–2032 г. е придружена от План за действие със срокове, отговорни институции, показатели и бюджетни линии, но в нея остават две ограничения: интеркултурализмът се третира като междусекторна тема, а не като отделна приоритетна област, а успехът се измерва само с процента на училищата, които провеждат дейности, а не с това колко реално има междуетнически контакт. Правото на вето от политическите представители на малцинствените общности (Бадинтер) или двойното гласуване беше най-оригиналното решение на Охридското споразумение. То изисква законите за културата, езика, образованието, личните документи и символите да бъдат приети и с мнозинство от присъстващите депутати от малцинствата, като по този начин им се дава практически право на вето. На практика този механизъм не е една формула, а три различни формули с различни прагове и обхват, и заради това широко пространство за тълкуване се наблюдават злоупотреби от страна на мнозинството. Списъкът на областите, които изискват двойно гласуване в парламента, не съвпада със съответния списък на общинско ниво. Образованието е най-очевидният пример: то е защитено от процедурата, когато се решава в правителството, но не и когато се решава в общината, въпреки че образователните правомощия бяха прехвърлени към общините още през 2005 г. Бюджетните решения, включително капиталовите инвестиции, остават напълно извън механизма на Бадинтер, въпреки че именно разпределението на средствата между общините е един от най-големите проблеми в страната. 

С прегледа на Бадинтер през 2015 г. бяха планирани три по-големи корекции и беше препоръчано сформирането на експертна група. Единадесет години по-късно, нито една промяна не е направена и групата не е сформирана. Като обобщение може да се направи изводът, че децентрализацията на общините има свой собствен закон за финансиране, но няма определен конституционен праг за процента на собствените средства. Справедливото представителство ще има свой собствен закон, но без санкции и без бюджет. Официалната употреба на езиците е уредена в закон, но има нерешено дело в Конституционния съд от 2019 г. Образованието на етническите общности има финансиран план за действие, но успехът се измерва с броя на дейностите, а не с реалните междуетничекси контакти. Принципът Бадинтер има конституционен статут, но не е точно определено в какви случаи се използва. Този кратък преглед на приложението на Охридското споразумение показва, че в някои области има регресивна тенденция, особено в справедливото представителство и в употребата на езиците. В други сфери проблемът не се изразява във връщане назад, а в стагнация и липса на измерими механизми за финансиране, мониторинг и отчетност. Трябва да се добави, че отсъстват ясни критерии за измерване и оценка за прилагане на различните аспекти на Охридското споразумение: няма нито една цялостна официална оценка и измерване на прилагането на споразумението от 2015 г., което означава, че има непълнота в данните. 

Споразумението беше включено в Преамбюла на Конституцията през 2019 г., което означава, че неговото гарантиране вече не е въпрос на волята на едно конкретно правителство, а задължение на всяка институция. Двадесет и пет години след подписването, това, което липсва, не е нормативната част, а пълното му и реално изпълнение. Въпреки че официално има консенсус за неговата пълна реализация и конституционните основи са поставени, саботирането се извършва чрез действията на Конституционния съд и другите съдебни инстанции, както и чрез блокирането му в бездействието на по-ниските административни структури. Изпълнението на Охридското споразумение и по-точно неговото пълно прилагане, определено се възпрепятстват умишлено от правителството на ВМРО-ДПМНЕ през последните две години, което не само предизвиква сериозно недоволство сред албанците в Република Северна Македония, но е и ясен сигнал, че от институциите в Скопие не може да се очаква готовност да прилагат официални договорености за правата на етническите общности в страната. 

Д-р Антон Панчев

Прочетете още »

В Скопие се страхуват от влиянието на един по-позитивен образ на България

За проявите на Стокхолмския синдром на Република Северна Македония към Сърбия, за имитационното поведение на Християн Мицкоски към Александър Вучич, за историческата истина за българската „окупация“ в Повардарието и за лъжите на историографията в Скопие с историка д-р Константин Голев, технически секретар на Съвместната комисия с РСМ, разговаря журналистът Костадин Филипов 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 8

 Константин Голев e главен асистент в Института за исторически изследвания – БАН. Защитава докторска дисертация през 2013 г. в Катедрата по средновековна история на Византия и Балканските народи на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са свързани с историята на средновековните номадски народи – по-специално кумани и монголи – и тяхното взаимодействие със заобикалящите ги уседнали общества. Занимава се също и със събирането и съхраняването на устно-исторически интервюта за различните фази на българското участие във Втората световна война (1941–1945). Специализирал е в Университета „Йотвош Лоранд“ – Будапеща, Американския изследователски център – София, Центъра за академични изследвания – София, Университета „Улудаг“ – Бурса, Университета „Коменски“ – Братислава и др. Канен е да изнася лекции в Централноeвропейския университет – Будапеща, Еврейския университет в Йерусалим, Оксфордския университет, Словашката Академия на науките, Сегедския университет, Виенския университет и др. 

 – Здравейте господин Голев, лятото е време за почивки, а ние с Вас ще говорим за история. Наскоро чух да казвате, че Република Северна Македония страда от Стокхолмския синдром по отношение на Сърбия. Какви са основанията да определите диагнозата на това „заболяване“ по този начин? 

– Както знаете, Стокхолмският синдром е състояние при което жертви на насилие или отвличане започват да се отъждествяват с интересите на своите насилници. В конкретния случай с политическия елит в Република Северна Македония, нейния крайно селективен и внимателно конструиран исторически разказ и насажданите от определени медии обществени нагласи в страната сякаш негласно поставят интересите на Сърбия над тези на собствената си държава. Едва ли може да има някакво съмнение, че управляващите в Сърбия биха се почувствали крайно неудобно, ако една тяхна бивша провинция, като каквато те възприемат и винаги са възприемали РСМ, завърши процеса на европейската си интеграция преди тях. 

Вместо обаче да се стреми да постигне успех в това отношение, правителството в РСМ сякаш нарочно го саботира, като се прави, че не вижда европейския консенсус във връзка с поставените условия за напредък в процеса. Стокхолмският синдром личи особено ясно по отношение на основния препъникамък между Скопие и ЕС – вписването на българите в Конституцията на РСМ. 

Веднага бързам да отбележа, че например сръбското малцинство в страната – което в голямата си част произхожда от заселени в междувоенния период колонисти от „Стара Сърбия“ – се радва на значителни права и свободи, на които българите там само биха могли да завиждат. Самият аз миналата година посетих едно такова село и видях как на всеки стълб в него имаше официално поставени от местната управа сръбски знамена. Те имат право на образование на своя език, свое политическо представителство и т.н. Така че упоритият отказ за вписването на българите в конституцията за пореден път демонстрира крайно неравнопоставеното отношение към нашите декларирани сънародници оттатък Деве баир и други „по-братски“ народностни групи. Но така или иначе за мен този отказ служи само като удобен параван за целенасоченото забавяне на европейската интеграция на РСМ. 

– В Белград авторитарно управлява Александър Вучич, в Скопие премиерът Християн Мицкоски го имитира непрекъснато. За какво става дума, д-р Голев – за личностна симпатия или за политически модел на управление, който Мицкоски следва? И това не е ли път, който води към изолация на държавата? 

– Именно това е причината за целенасоченото протакане на европейската интеграция от страна на управляващите в Скопие. Аз неведнъж съм заявявал, че според мен премиерът Мицкоски има намерение да установи в РСМ популистки режим от типа на този на Вучич в Сърбия. Пълноценната европейска интеграция би затруднила до голяма степен такъв проект, поради неизбежните стандарти за свобода на словото, борбата с корупцията и нарастващата роля на контролните органи в Брюксел. 

Ето защо, според мен, Мицкоски няма никакво намерение да интегрира реално страната, а по-скоро се стреми да остане в европейската периферия, където би имал достъп до предприсъединителните фондове, но би могъл много по-спокойно да борави с патронажно-клиентелистките отношения в собствената си държава. Но, разбира се, подобен проект не би могъл да бъде атрактивен за обществеността в РСМ дори и гарниран с обичайната щедра доза националистическа реторика, затова „българското вето“ се оказва удобното оправдание за всъщност удобното за правителството в Скопие забавяне. 

Като казвам това съвсем нямам предвид, че възраженията на България срещу членството на РСМ трябва да отпаднат автоматично, напротив, в този си нереформиран вид страната, според мен, ще бъде крайно некоректен и проблематичен член на Съюза, особено от българска перспектива. 

– Да навлезем малко в терминологията, която политици, историци и медии край Вардар непрекъснат въртят в обращение. Окупатори ли сме били в Македония по време на Втората световна война, д-р Голев? И защо сме били там? Каква е историческата истина? 

– Историците в РСМ продължават да боравят с изкования през периода на Титовизма терминологичен инструментариум, който описва периода на българското управление във Вардарска Македония като „окупация“, а нерядко и като „фашистка окупация“. Учените в Скопие – на това съм бил свидетел лично – дори открито говорят за победа на „доброто“ над „злото“ във Втората световна война – една дихотомия, която автоматично поставя България от страната на злото, и която е особено неприложима в Източна Европа, където нацисткият ботуш бе заменен от не по-хуманните комунистически диктатури. Впрочем зад употребата на термина „окупация“ от страна на историците и официалните власти в РСМ отново прозира все същия Стокхолмски синдром, тъй като по това време не съществува никаква македонска държава или дори форма на самоуправление, и никога преди това не е съществувала. 

Българските войски навлизат в една административна област на Кралска Югославия, която дори не се нарича Македония, а носи безличното наименование Вардарска бановина. В този смисъл навлизането на българските войски е окупация от гледна точка на международното право, тъй като статутът на територията не е бил уреден с международно признат договор. Но точно такава окупация е бил и престоят на сръбските войски в района през 1912 –1913 г. преди подписването на Букурещкия мирен договор. Само че аз лично не съм чувал историците в Скопие, а още по-малко пък управляващите, някога да наричат навлизането на сръбската армия окупация, въпреки извършените от нея военни престъпления. 

 Същевременно трябва да се има предвид, че навлизащите през 1941 г. във Вардарска Македония български части не срещат никаква съпротива, посрещнати са с цветя от огромна част от населението и редица представители на установената българска администрация са с местен произход. Въобще самата употреба на термина „окупация“ по отношение на българското управление във Вардарска Македония през 1941–1944 г. от учени и официални лица в РСМ разкрива едно нездраво и парадоксално отъждествяване с Кралска Югославия, която третира не по-малко жестоко изолираните прояви на македонска самостоятелност, отколкото третира многобройните прояви на българско самосъзнание в региона. 

 Иначе при навлизането на българските войски в областта през април 1941 г. там все още има – въпреки десетилетията на репресии и изселвания – множество хора с непоколебима българска идентичност. По това време вече започват да се появяват и горещо окуражаваните от Коминтерна гнезда на македонска самостоятелност, която обаче все още не е ясно избистрена концепция за етническа обособеност. Дори някои от членовете на Комунистическата партия в Македония по това време настояват за прехвърлянето ѝ от Югославската комунистическа партия към БКП, а Тито впоследствие няма да им прости това. 

 – Вие сте технически секретар на Съвместната българо-македонска историческа комисия и често, поне три пъти годишно имате заседания в Скопие. Вероятно следите медиите край Вардар. Нямате ли впечатлението, че в публичното пространство в Северна Македония темата за отношенията с България и изобщо за страната ни, е третирана неколкократно повече, отколкото у нас ние пишем и говорим за тях? И ако е така, на какво, според Вас се дължи това? Нямат ли си други теми, та непрекъснато се занимават с нас? 

– Няма съмнение, че медийното внимание към България в РСМ е несравнимо по-голямо, отколкото това в нашите медии към югозападната ни съседка. От една страна, това се дължи и на вече споменатото желание с България да се оправдае удобното, но обществено неприемливо забавяне на евроинтеграцията на страната. Затова и редовно се подчертава негативната роля на „българското вето“. Съществува обаче и един друг, по-широк план, в който всеки български успех тенденциозно се омаловажава, а неуспехите се хиперболизират, със или без реални основания за това. 

Пример за това е наскорошното приемане на еврото в България, което ярко контрастира със затлачената кандидатура за еврочленство на Скопие. Ето защо медиите край Вардар триумфиращо отбелязаха въвеждането на процедура по свръхдефицит за България, но забравиха да споменат, че редица други европейски държави отдавна се намират в такава, като превърнаха новината в някакъв специфично български „провал“. Обяснението на този подход, според мен, се крие в страха на елита в РСМ от възможното влияние на един по-позитивен образ на България върху процеса на формиране на македонска колективна национална идентичност. 

 – Вие сте професионален историк и работите в Института за исторически изследвания при БАН. Има ли нещо в българския наратив за отношенията ни със Скопие, който да се налага България да променя? Честни ли са българските историци в своето отношение към общата ни история, д-р Голев? А Вашите партньори и колеги оттатък? 

– Отношенията ни със Скопие като столица на самостоятелна държава са достатъчно кратки – малко повече от три десетилетия, така че все още не са се превърнали в обект на академични изследвания и спадат към мемоаристиката и спомените на съвременниците на събитията, каквито сме и ние с Вас. 

Що се отнася до нашия исторически разказ, аз бих казал, че той представя в общи линии достоверно процесите във Вардарска Македония и въобще в по-широкия географски регион Македония от Средновековието докъм Междувоенния период и Втората световна война. Дори и някой наш историк да се е поддал на „патриотичен плам“ при интерпретацията на едно или друго събитие, основната линия на историческия ни разказ остава неизменно вярна – в региона столетия наред има устойчива българска етническа идентичност, той пълноценно участва в (и понякога дори води) изграждането на модерната българска нация през XIX в. 

Проявите на самостоятелна македонска идентичност, първоначално регионална, а много по-късно наложена като национална, са плод на събитията след Берлинския конгрес и особено след Първата световна война, а тази идентичност първоначално по мненията на всички съвременници, включително и на носителите ѝ, е частен случай на българската национална идентичност. Съществуващата в момента и масово наложена след Втората световна война македонска национална идентичност е тясно свързана с комунистическия режим и комунистическата идеология, и не е в състояние да скъса тази пъпна връв. 

За сравнение колегите в РСМ, дори и най-добросъвестните към фактите, се опитват да ги вградят в един разказ, който представя населението в Повардарието като иманентно отделно от българския етнос през целия период от Средновековието до наши дни и свежда ключовите периоди на очевидно обща история до някакви неизбежни, но незначителни епизоди. В този смисъл разказът оттатък, дори когато включва формално верни факти като този за т.нар. българска окупация от 1941 г. е фундаментално неверен и което е по-лошото от гледна точка на научната етика, той е политически мотивиран, като се стреми да проектира реалности и представи от днешния ден далеч назад във времето, само за да укрепи някак темелите на своето настояще. Моето лично убеждение е, че българската историография все още не е положила достатъчно усилия да отговори на един много важен въпрос за българското общество: 

Как така титовисткият експеримент с масовото налагане на македонската идентичност се оказа достатъчно жизнеспособен, въпреки безспорно кухите ѝ исторически основи. Смятам, че за самите нас разбирането на този процес е от не по-малко значение, отколкото за гражданите на РСМ. 

 – И накрая, д-р Голев. Коя е най-голямата лъжа, която сте чували от Вашите колеги историци от Северна Македония за общата ни история? 

 – Наистина е трудно да градирам всичко, което съм чувал или чел, защото лъжата си остава лъжа, независимо дали е „голяма“ или „малка“, а още по-отблъскваща е, когато е политически мотивирана, облечена в научен ценз и привидна ерудиция. Все пак, ако трябва да посоча най-потресаващите за мен лъжи (може би защото съм медиевист), това са твърденията, че Самуил е въстанал срещу българската държава, че Българската патриаршия няма нищо общо с Охридската архиепископия, и забележете, че Битолският надпис може да е фалшификат от времето на Първата световна война. Всички тези твърдения съм чувал или виждал написани през последните 5-6 години от академични лица, които са в активна възраст, а някои заемат и доста високи позиции.

Прочетете още »

Къде са днес героите от Охридския мирен договор?

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 8

Лаконичното съобщение по повод четвъртвековния юбилей на Охридското мирно споразуние, което се отбеляза тази година, гласи: „Рамковият политически договор е подписан в Охрид на 13 август 2001 г. от президента Борис Трайковски и от ръководителите на четирите основни партии в страната: Любчо Георгиевски – ВМРО-ДПМНЕ, Бранко Цървенковски – Социалдемократически съюз на Македония, Арбен Джафери – Демократична партия на албанците, и Имер Имери – Партия на демократичния просперитет, в присъствието на генералния секретар на НАТО Джордж Робъртсън и пратеника на Европейския съюз Хавиер Солана“. Каква е съдбата на всеки един от тези петима главни герои на събитията от онази пролет и лято на 2001 г.? 

Да видим: започваме от президента на Република Македония Борис Трайковски – човекът и политикът, който има една от най-важните заслуги за убеждаване на обществото за нуждата от прекратяване на конфликта. Мнозина от патриотично настроените македонци и досега не могат да му простят тази му роля, лепейки му посмъртно етикета „предател“. Две години и половина от онзи 13 август, в една мъглива утрин на 24 февруари 2004 г. самолетът, с който Трайковски и хора от неговия президентски екип пътуваха за международен форум в Босна и Херцеговина, се разби в един от ридовете край Мостар. И днес от време на време се появяват писания, че катастрофата не е била случайно натрупване на негативни метеорологични обстоятелства и че има външна преднамереност за нея. Добре, ако целта на тази „преднамереност“ е била президентът Трайковски, с какво останалите от делегацията, от екипа му и екипажа са виновни, та намериха смъртта си заедно с него. Но кое край Вардар е изчистено и изяснено докрай, та и гибелта на Борис Трайковски? 

Вдясно от Трайковски на масата за подписване с мрачен израз на лицето седи Любчо Георгиевски. И до днес тогавашният лидер на управляващата ВМРО-ДПМНЕ и премиер не може да се примири с подписването на Договора, въпреки че съзнаваше неговата неизбежност. А може би още тогава си е давал ясна сметка, че със същата неизбежност неговото излизане от властта, а и от политиката изобщо, предстои. Както и се случи. На следващата 2002 г. въпреки яростната кампания, която Любчо направи, неговата партия и той лично загубиха катастрофално от социалдемократите на Бранко Цървенковски. Към сметката на управлението му в рамките на четиригодишния мандат избирателите сложиха не само кризата през 2001 г. и нейното разрешаване, а и последиците за цялата република и обществото от бежанската криза от Косово две години по-рано. През есента на 2003 г. на конгреса на ВМРО-ДПМНЕ в Охрид Георгиевски излезе от политиката. Сега е бизнесмен и анализатор. 

Вляво от Трайковски е лидерът на СДСМ Бранко Цървенковски. Искал или не (а защо да не е искал?) той лично и неговата партия са големите печеливши от края на конфликта и подписването на Договора. Съдбата му поднесе властта на тепсия, не, на поднос със сребърни инкрустации. На редовните парламентарни избори на 15 септември 2002 г. СДСМ спечели убедително и пое управлението на държавата. В записките си от онова време съм отбелязал, че дори не е било нужно Цървенковски и екипът му да хвърлят пари за кампанията, защото загубата на Георгиевски и ВМРО-ДПМНЕ беше предизвестена. После, през 2004 г. след гибелта на Трайковски, Цървенковски спечели президентския пост и отвори вратата в ръководството на СДСМ на кмета на Струмица Зоран Заев, който влезе там с парите си. Според обвиненията на най-голямата партийна организация, тази в Скопие, в СДСМ бе започнал „руралният, селският“ период в нейното развитие. Периодът на Зоран Заев като лидер и премиер. 

Договора подписа и Арбен Джафери, лидер на Демократичната партия на албанците и коалиционен партньор на Георгиевски. И днес много македонци, както и тогава, съжаляват, че са нямали политик като албанеца Джафери. Кризата намали влиянието на неговата ДПА, но идеята му за „консенсуална демокрация“ до голяма степен се вписа в Договора от Охрид. Смееха му се, подиграваха му се за тази идея за институционално споделяне на политическа мощ между етническите общности в държавата така че нито една голяма общност да не се страхува, че другата може политически да я съкруши. В Договора бе вкаран и защитен механизъм за това – Бадентеровото правило, което сега, четвърт век след онзи 13 август, днешните управляващи искат да „ревизират“. Джафери плати цената – лична и партийна, за стремежа си всичко да бъде договорено чрез консенсус и по мирен път. Той вече не е между живите, а ДПА е в клинична смърт. 

Петият човек, подписал Договора, е Имер Имери, лидер на Партията на демократичния просперитет, която се роди като конформистка и клиентелистка формация, и като такава замина в историята. Тогава имах чувстото, имам го и сега, че е на масата само заради баланса. Двама на двама, две на две. Имери също отдавна е покойник. 

Но договорът е жив. 

Костадин Филипов

Прочетете още »