СИЯ НИКИФОРОВА
БЪЛГАРСКАТА СТОПАНСКА ПОЛИТИКА
ВЪВ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ (1941–1944)
Присъединените към Царство България през 1941 г. територии във Вардарска Македония
предлагат сложен за решаване ребус пред официалните власти. Стопанството на страната, ангажирано с големите германски проекти за господство в нова Европа, започва да изпитва неимоверни трудности, а сега трябва да спасява и новите земи. Това то прави по недвусмислен начин. Милиарди са левовете, инвестирани в социално-икономически проекти в Повардарието, което получава шанс да се включи пълнокръвно в живота на обединеното отечество.
The Vardar Macedonian territories, connected to Bulgarian Kingdom during the spring of 1941, offered very complicated puzzle. The Bulgarian economy, already engaged with German’s big projects on domination over New Europe, is began to feel enormous difficulties, now has to save the new lands to. That officials make unambiguously. Billions of BGN are invested at numerous social-economic programs in Povardarie district, which gave chance to the region to include itself naturally in United country.
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор 7
Въведение 20
ПЪРВА ГЛАВА
Селско и горско стопанство 46
1. Оземляването – национален или социален изход 48
2. Организиране на земеделското производство 59
3. Скотовъдство 90
4. С позитивно отношение към гората 105
5. Науката в помощ на стопанството 119
ВТОРА ГЛАВА
Занаяти, промишленост и търговия 128
1. Регулиране и подпомагане на занаятите 128
2. Местната промишленост през войната 140
3. Търговецът в Повардарието – равноправен участник
в общата българска търговия 187
ТРЕТА ГЛАВА
Благоустройство, транспорт и комуникации 209
1. Подобрения в инфраструктурата и селищната среда 209
2. Автомобилен и железопътен транспорт и строителство,
пощи и телекомуникации 222
3. Финансиране на местната власт, данъчна и банкова дейност 240
Вместо заключение 257
Summary 263
Приложение 265
Географски показалец 273
Извори 283
Библиография 286
Съкращения 294
CONTENT
Preface 7
Introduction 20
FIRST CHAPTER. Agriculture and Forestry 46
1. The Land settlement – National or Social Issue 48
2. Agricultural production’s organization 59
3. Stockbreeding 90
4. With positive attitude toward forest 105
5. Science in economy aid 119
SECOND CHAPTER. Grafts, industry and trade 128
1. Grafts regulation and aid policy 128
2. Local industry during the War 140
3. The Povardarie trader – equal player 187
in common Bulgarian merchant
THIRD CHAPTER. Public work development, transport,
communications and finance 209
1. Infrastructural improvements in settlement areas 209
2. Railway and automotive transport and building,
post’s and telecommunications 222
3. Local authority financing’s, tax and bank activity’s 240
Instead of Conclusion 257
Summary 263
Application 265
Geographic index finger 273
Sources 283
Bibliography 286
Abbreviations 294
Предговор
Избухването на Втората световна война в началото на септември 1939 г. е посрещнато в Царство България с първоначално прикрита надежда за възвръщане на изконни територии, населени с българи. В съзнанието на редица патриоти изплува дългогодишната идея за освобождение на цяла Македония и присъединяването ѝ към родината. Обществените кръгове в София следят с изострени сетива събитията в Европа и на Балканите и засилващите се военнополитически аспирации на германските и италианските лидери. Военната авантюра на Бенито Мусолини в Гърция от есента на 1940 г., както и желанието на Адолф Хитлер да прекрои геополитическото пространство в Югоизточна Европа, все по-настоятелно се обвързват с наболелите български национални проблеми.
Въпреки че министър-председателят Георги Кьосеиванов уверява югославския министър на външните работи Александър Цинцар-Маркович в липса на претенции по ,,македонския проблем“, в Белград не вярват на официални изявления. След връщането на Южна Добруджа на България през септември 1940 г. представителите на сръбското правителство са уверени, че дори символични действия срещу суверенитета на Югославия биха довели до противоречия в двустранните отношения.
Стратегическото и геополитическото разположение на европейския Югоизток привлича вниманието на Хитлер. В желанието да реализира плановете си за ,,нов световен ред“, фюрерът насочва германските интереси към Балканите. След италианските неуспехи в Гърция, настъплението на Райха в югоизточно направление изглежда необратимо и с това са принудени да се съобразяват всички балкански столици.
Събитията от март 1941 г. започват с присъединяването на София към оста Берлин – Рим – Токио. Виенският протокол за съюзнически отношения на Белград и Тристранния пакт като че ли извеждат Хитлер на желания от него път. Само че в Югославия договореностите с германците са посрещнати от масови демонстрации, категорично отхвърлящи пакта. На 27 март 1941 г. в Кралството е извършен държавен преврат, а в Берлин назрява недоволство от идващите оттам вести. Хитлер отблизо следи югославското поведение, имайки предвид намеренията му за военни действия срещу Гърция и особено изпълнението на „Unternehmen Barbarossa“ за агресия срещу Съветския съюз. Германските военни планове временно са объркани. Превратът принуждава фюрера да осигури най-напред десния фланг в бъдещия фронт на изток, което отлага нападението срещу Съветите.[1]
Още на 27 март вечерта той дава нареждане едновременно да започне подготовка за ликвидиране на Югославия и за нападение срещу Гърция. С ,,Директива №25“ е разработен план за нападението срещу Югославия, който трябва да бъде осъществен успоредно с „Unternehmen Marita“ за агресия против Гърция.[2]
Преди началото на акцията срещу Югославия, Германия и Италия предлагат на българското правителство да участва с войски в нападението. Великите сили разчитат, играейки върху най-чувствителната струна от българската национална идея, да използват за собствени цели евентуална българска намеса.
По време на заседание на Министерски съвет (МС) от 2 април 1941 г. предложението е отклонено. Мотивите на управляващите са, че цялата армия е съсредоточена на границата с Турция, а намесата във войната против Югославия би предизвикала нападение от страна на Анкара, намираща се в съюзни договорености с Белград и Атина.[3]
Германската операция на Балканите започва на 6 април 1941 г. Събитията протичат мълниеносно, а крахът на Югославия и Гърция е неизбежен. Основните бойни действия се развиват на територията на Вардарска Македония, където още през първия ден германските части навлизат в дълбочина от 30/50 км. На 7-ми танковите колони достигат Скопие, а 73-а пехотна дивизия, по-късно част от СС дивизия ,,Адолф Хитлер“, пробива фронта по направлението Кочани – Щип, излиза на височините при връх Богословец, западно от Щип, завзема без бой Велес, прекосява необезпокоявано р. Вардар и пленява щаба на Брегалнишката дивизия.
Загубата на Скопие компрометира смисъла на югославския план ,,R-41“, в който изтеглянето на югославските войски през Македония заема основно място. На 9 април пътят на кралските сили към гръцко-английските подразделения на юг бива прекъснат, а германският върховен щаб обявява датата за победоносна.[4] Югославската столица е превзета на 13 април, като три дни по-късно е подписан договор за безусловна капитулация.[5]
По време на бойните действия дейци на македонското освободително движение излизат със становище за създаване на общобългарска институция във Вардарска Македония, която да работи за присъединяването на областта към отечеството.[6] В деня на превземането на Белград в Скопие започва работа Централен български акционен комитет, чиито лидери поемат ръководните постове в града. Целите на организацията са да представя българското население пред германците, ,,както и пред очакваните с радост и възторг български власти“. Изпратен е меморандум до българското правителство и правителствата на Великите сили, в който се изтъква желанието на македонските българи ,,да се обединят с майка България“.[7]
Изборът за присъединяване към България не е случаен. Това е официална политика за всички легални организации на македонските бежанци, чийто брой в Царството по това време е около 200 хил. души.[8]
Междувременно ръководните среди в София подхождат с внимание към обстановката в региона. Практическите им действия се ограничават до проучване на настроенията, както и на мнението на авторитетни дейци от различните течения на македонското националноосвободително движение за бъдещето на областта. Същевременно, навсякъде из Повардарието се създава гъста мрежа от акционни комитети със стройна организация и централно ръководство, което обявява присъединяването към родината.[9]
Видно е преди официалните власти да започнат да организират структурите си по места, местното население дава израз на дългогодишните освободителни стремежи и само подема инициатива за обединение със стара България. Акционните комитети разрушават сръбската власт и полагат основите на нова, чисто българска по съдържание и изява. Разбира се, в София научават за комитетите и министър-председателят проф. Богдан Филов решава да използва случая ,,и ако слухът не е верен, да предизвикаме подобно решение“.[10]
Така или иначе правителството следи с изострено внимание събитията и очаква предложения от Вилхемщрасе. Според телеграма на Йоаким фон Рибентроп от 18 април 1941 г. български части могат да завземат Вардарска Македония и Западна Тракия, ограничена на изток от демаркационната линия Мустафа паша – Кюпрюлю – Деде Агач, както и Източна Македония между реките Струма и Места.[11]
На това цар Борис ІІІ отговаря положително, при изричната уговорка ,,не за окупация, а за да се запази редът и спокойствието в завзетите от германците области“.[12]
Настаняването на Пета армия във Вардарска Македония започва на 20 и завършва на 27 април.[13] Българските войски са посрещнати с цветя и възторжено от населението като сънародници. Навсякъде по пътя им – Крива паланка, Щип, Струмица, Берово, Радовиш – над главите се веят надписи ,,Добре дошли братя“, ,,Вие дарихте свободата на Македония“. Народът пее стари бунтовни песни – ,,Гордей се майко Българийо с твоите синове“ и ,,Жив е той, жив е“.[14]
Дори политически функционери на Югославската комунистическа партия признават, че ,,македонският народ“ вярва в освободителната роля на България.[15] Нов живителен импулс получава многоизстраданата национална надежда за обединение на целия български род в общо, неделимо и свободно отечество.
Полученото ,,разрешение“ от германска страна е за заемане на областта, но засега не по-далеч от линията Пирот – Враня – Скопие и оттам по течението на р. Вардар до гръцката граница. София е информирана, че ,,линията в Македония е само временна“.
Рибентроп изрично подчертава, че съдбата на принадлежащите към бивша Югославия области ще бъде решена окончателно при сключване на мир. По същата причина той препоръчва и сред българското население там пропаганден мотив да бъде ,,откъсване от Белград“.[16]
Инструкциите са съобразени и с италианските претенции към райони, населени с албанци в Западна Македония. Тетово, Гостивар, Кичево, Струга, Дебър и няколко села на юг от Охрид са окупирани от Италия.[17]
След априлския разгром ,,новият световен ред“ на Хитлер и Мусолини се разпростира върху целия Балкански полуостров.[18]
Германия окупира Сърбия, Банат, а Северна Словения заедно с Корушка, Горна и Долна Щаерска са анексирани. Италия слага ръка върху цялото Адриатическо крайбрежие. ,,Провинция Риека“ и Далмация Рим присъединява непосредствено, гарантирайки политическото си влияние върху териториите на Черна гора.
В Южна Словения Мусолини обявява своята ,,Люблянска провинция“. Косово, Санджак, Западна Македония и територии в северозападна Гърция са придадени към унищожената през пролетта на 1939 г. независима албанска държава и образуват ,,Велика Албания“ под италиански окупационен контрол.[19]
Другият германски съюзник Унгария също получава дял от междувоенна Югославия. Унгарските войски навлизат в Бачка, Бараня, Междумурието и Прекомурието. Създадена е Независима Хърватска държава, която налага влияние над Босна и Херцеговина.[20]
Земите във Вардарска Македония, които в официалните документи и в българския печат след април 1941 г. се наричат ,,нови“, ,,новоприсъединени“ и ,,новоосвободени“, остават под временно българско управление – unter bulgarischer Verwaltung. Окончателното решаване на териториалните въпроси е предвидено да стане едва след края на войната. Със спогодбата Клодиус-Попов от 24 април 1941 г. се определя временният им статут като отдадени за администриране на България, а не като неразделна част от българската държава.[21]
Вардарскомакедонските територии биват разделени на две области – Битолска и Скопска – поделени от своя страна на 24 околии и 176 общини.[22]
Научният интерес към разкриването на официалната държавна политика по отношение на стопанските въпроси в двете области е водещ за изследването. Социално-икономическите проблеми заемат съществена част за изясняване на характера и същността на българската власт и оттук произтичат основните подбуди за написването на монографията. До момента темата не е проучвана в българската историопис. Редица области от социалния и икономическия живот на балканското общество през ХХ век остават в сянката на предизвикващи по-голям интерес тематики от военното и политическото му битие. В продължение на повече от 70 години, колкото е времето от последния изстрел даден през Втората световна война в Европа, изпод перото на българския историк не излиза почти нищо за българската политика във Вардарска Македония.
Същевременно, написаното в чуждата историография, главно югославска, е ограничено, необосновано, крайно тенденциозно и политизирано. Югославската и днешната скопска книжнина съзнателно избягват да разглеждат задълбочено социално-икономическите проблеми в областта. Разработването на изследвания по темата не отговаря на интересите на югославското политическо и държавно ръководство. Затова историците в бивша Югославия предпочитат да заобикалят парливия въпрос. Завършена и обективно поднесена научна разработка върху стопанските проблеми от управлението през 1941–1944 г. би разкрила истинската роля на българската държава и осветлила същността на българското управление. Това определя първия мотив за написването на книгата.
Вторият мотив е обществено-политически. И днес всичко свързано с т.нар. българска окупация стои в основата на скопската антибългарска пропаганда, която залива отвсякъде публичното пространство. Професионалният исторически интерес бива изострен в настоящия момент, когато се наблюдава известно възраждане на българската идея в Република Македония. С последното, но не и по значение, имаме основание да твърдим, че дискусията по предлаганите проблеми не търпи отлагане, с което се достига и до третия мотив за написването на книгата – нейната актуалност.
Монографията разглежда земите на Вардарска Македония в нейните централни и източни региони. В периода от април 1941 до октомври 1944 г. западната част на областта се намира под италианска военна окупация и албанско административно управление.
В Западна Вардарска Македония протичат специфични социално-икономически процеси, които сами по себе си представляват интерес и са предмет за друга самостоятелна разработка.[23] До момента, в който идеята за написването на книгата не се зароди, социално-икономическата политика на Царството във Вардарска Македония през Втората световна война остава встрани от вниманието на българските изследователи. През периода на войната в софийската преса се появяват публикации, засягащи стопанските особености в новите земи. Дело на икономисти от периода, те нямат особена научна стойност, най-вече заради липсата на времева дистанция и позоваването им на предходния междувоенен период.[24]
Българските историци проявяват интерес по темата Вардарска Македония през 80-те и 90-те години на XX век. Дотогава обществено-политическата обстановка в Югоизточна Европа не позволява проблемите в областта да се дискутират свободно и без идеологически предразсъдъци. Идеята за южнославянска федерация след края на войната, в чиито граници трябва да се реши въпросът с принадлежността на славянското население в областта и прекалената югославска настъпателност за признаване на ,,македонска националност“ в пределите на суверенна България, водят до компромисна и отстъпчива позиция от страна на София, отразяваща и внушения на съветската политика в региона. Българското правителство се дистанцира от проблемите на Македония, а в преброявания от края на 1946 и 1956 г. е записано съществуването на ,,македонци“ в Народна Република България.
След 1963 г. започва плахо преосмисляне на заеманата до момента антинационална позиция, но все още няма условия изследователите в страната да пристъпят към обективно анализиране на македонския проблем. В края на десетилетието се появява един документ, прочутата брошура на БАН от 1968-ма г.,[25] който бележи видима граница в позицията на българската наука, отчитаща вече историческата същност на проблема.
Атмосферата на привидно разбирателство в социалистическия блок през 70-те години на ХХ в. принуждава София, паралелно с опитите за обяснение на сгрешената политика по националния въпрос в миналото, да не заема официална позиция спрямо парливите въпроси за ,,македонската нация“ и ,,македонския език“. Това позволява историята на българското управление във Вардарска Македония да бъде фалшифицирана, най-вече от страна на скопски и сръбски автори. Частично икономическата политика е разгледана от Д. Коен, който подробно изобличава ограбването на българското стопанство от германците, но пропуска да изясни същината на официалната политика на София спрямо новите земи.[26]
Капитален труд като ,,Стопанска история на България 681–1981 г.“ не дава сведения за интересуващото ни и в няколко изречения представя стопанската структура на областта, Западните покрайнини и Беломорието.[27]
В края на 90-те години на XX и първото десетилетие на XXI век в български изследвания, в различна степен засягащи Вардарска Македония през периода, икономическите въпроси заемат толкова малко място, че остават почти незабележими. Да не говорим за проблемите свързани със здравеопазването, общественото подпомагане и останалите социални аспекти, които фактически не се разглеждат,[28] докато държавата има политика и спрямо тях.
Историците в следвоенна Югославия, противно на българските, посвещават много усилия на темата. Изхождайки от ненаучното и чисто политическо становище за националната принадлежност на славянското население като ,,македонско“, а не българско, те разпалват реални антибългарски настроения.[29]
Описвайки фрагментарно и непълно част от икономическите процеси, силно повлияни от идеологическите схеми, югославските историци критикуват общо българската политика, оприличавайки я на ,,икономически грабеж“, ,,разорение“ и ,,експлоатация на македонския народ“.[30]
През 1961 г. в Скопие от печат излиза книга за индустрията във Вардарска Македония. Периодът на българското управление през Втората световна война е разработен от Л. Соколов, който в рамките на две страници и половина се опитва да ,,изясни“ характера на стопанската политика.[31]
Отбелязвайки ,,специалния германски интерес към рудното богатство в Македония“, Соколов поставя под общ знаменател действията на германските окупатори и на българските власти. По-различна гледна точка, макар и не достатъчно изяснена що се отнася до мястото на вложения български финансов и материален ресурс, дава полк. Т. Ристовски.[32] Докато авторът обръща подробно внимание на германските интереси, ,,пропуска“ българското финансиране на редица проекти, които Берлин реализира в рудодобивното дело. Същото се отнася и за монография на Б. Благоев от края на 70-те години, която представя най-големите индустриални предприятия във Вардарска Македония.[33]
През 80-те години на ХХ век се появяват нови изследвания все в отбелязаната насока.[34] След 1992 г. няма научни разработки по темата, които да се различават от написаните в бивша СФРЮ.[35]
Въпреки основното място, което селското стопанство заема в живота на македонските българи, то остава далеч назад в югославските изследвания. Съществува бяло петно в ограничения брой трудове, посветени нему, когато хронологически се достигне до управлението на българската държава през Втората световна война.[36] Този недостатък е преодолян до известна степен в края на 90-те години, когато активна изследователска дейност развива В. Ачкоска.[37]
Управлението в областта през 1941–1944 г. предизвиква професионалното внимание на сръбските историци. То обхваща чисто политически и административни въпроси, при което се изнасят голословни твърдения и фалшификации, засягащи българската политика в сферата на снабдяването, земеделието и социално-здравните проблеми.[38]
Въпросите, отнасящи се до официалната стопанска политика във Вардарска Македония през 1941–1944 г., не са разработвани от англоезичната, немскоезичната, рускоезичната и останалата чуждестранна историография. Разбира се, появяват се някои странни твърдения, като тези за „голяма несръчност“ и „лошо управление“ на българите, които не разбираме как са извлечени като заключение, след като не се основават на никакъв посочен източник.[39]
Мнозинството от сръбските и скопските твърдения са приети безкритично от страна на европейската историческа литература, благодарение на активната югославска политика. В духа на наложените от Белград исторически концепции, редица чуждестранни автори възприемат становището за ,,грабителската политика“ на българската държава.[40] Можем да отдадем това на факта, че се разглеждат само отделни аспекти, няма цялостно и завършено обществено или социално-икономическо изследване. Съветската историография, ако споменава нещо, то е в напълно негативна за Царството светлина.[41]
Не бива да се пропуска обстоятелството, че от войната югославската държава излиза с неимоверно по-голямо самочувствие и престиж, отколкото българската, оказала се за пореден път в лагера на победените. Вследствие на това в международен аспект югославските твърдения получават много повече тежест срещу българските, които на всичкото отгоре не са ясно изказани и определено остават нечути. По-късно дългото мълчание на българската историческа наука, съчетано с активната настъпателност на югославската и днешната скопска историография, свършва останалото. В този смисъл настоящото изследване цели да стане достояние пред широката общественост официалната българска политика, която по недвусмислен начин се ангажира с икономическите проблеми на Вардарска Македония, демонстрира протекционизъм и покровителства основни за стопанското развитие на областта сфери.
Монографията се базира на значителна документална база от българските архиви, преобладаваща част, от която е въведена за първи път в научно обръщение. Съществува и недостиг на информация, най-вече по въпросите на занаятите и пътното строителство, причинен от унищожени на място в края на войната исторически извори. В процеса на работа са използвани материали от Централния държавен архив (ЦДА) в София; фондовете на Министерството на земеделието и държавните имоти (МЗДИ), на Министерството на търговията, промишлеността и труда (МТПТ), на Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството (МОСПБ), както и на централни банкови институции, като Българска земеделска кооперативна банка (БЗКБ) и Българска народна банка (БНБ).
Сведенията, рапортите, преписките, докладите и информациите, получавани от българските институции във Вардарска Македония през 1941–1944 г., са изключително ценни, тъй като имат сравнително обективен характер и дават сурова, но подробна информация. Сред тях се открояват докладите, посветени на оземляването, на земеделското производство, организирането на животновъдството и ветеринарното дело, както и статистическите сведения за движението на посевите, добивите и числото на добитъка. Рапортите на банковите агенти по места предоставят крайно интересна информация за стопанските проблеми и състоянието на икономиката на околийско ниво.
Във връзка с изясняване ролята на българската държава в организирането на местната тютюнева промишленост, впечатляващи се оказаха сведенията за отворените тютюневи фабрики. В сферата на търговията бяха разкрити документи, показващи улеснения, които българското правителство прави на предприемачите в пограничните зони. Социалното дело получи възможност за сравнително пълнокръвно осветляване благодарение на открити данни за снабдяване с храни и стоки от първа необходимост, за изграждане на медицински и оздравителни органи, както и за обществено подпомагане и грижи за работниците и социалноонеправданите. Заради формата на настоящия труд в него те не са разгледани, въпреки че сами по себе си са обект на бъдеща научна разработка, която предстои да бъде реализирана.
Архивът на Министерството на външните работи (АМВнР) в София, по-специално фондовите сбирки на Комисарството по изпълнение на съглашението за примирие (КИСП) и Парижката мирна конференция (ПМК), както и Държавния военноисторически архив (ДВИА) във Велико Търново, разкриват обобщаващи сведения относно капиталовложенията и щетите понесени от българската държава във Вардарска Македония. Тук бяха открити отчети на строителни дирекции и дружества, работещи към МОСПБ, което оказа неоценима помощ при разясняване на жп и пътното строителство, ремонтните и подобрителните работи по транспортните и съобщителните трасета. Сведенията, намерени в ДВИА, допълниха информацията относно реквизиционната политика, с което помогнаха да бъде изяснен възлов момент в защита на преследваните от монографията цели.
От Държавния архив на Република Македония (ДАРМ) са използвани обобщаващи и аналитични документи на Областните инженерства. Те се отнасят до построяване на нови отводнителни канали, корекции, укрепителни, мелиоративни дейности и към настоящия момент оказаха неоценима помощ в подкрепа на сведенията от фондовете на българските архиви.
Интересен източник на информация за написването на книгата представлява българският периодичен печат. Съвременната наука не би могла да се довери безпрекословно на периодиката от 40-те години на ХХ век, писана в условия на авторитарен режим, цензура и правителствен контрол. В голямата си част тя не дава обективна информация, най-вече това важи за изданията в самата Вардарска Македония, предназначени за целите на политическата пропаганда. При определен критичен анализ обаче оповестени във вестници и списания данни стават ценен източник за изучаването на социално-икономическото положение в България през периода на Втората световна война.[42]
Освен това използвани са публикувани в Интернет изследвания върху стопанството и историята на балканските народи.
Данните, свързани с официални държавни разпоредби и законодателство, както и със статистически сведения са почерпани от изданията на Държавен вестник (ДВ), Статистически годишник на Царство България, документални сборници-издания на ЦДА и югославското издание на Statistički Godišnјak Kralјevinа Јugoslaviја.
Тук е мястото да отбележим, че бъдеща възможност да се ползват документи от архивите на Република Македония, Република Сърбия и български ведомствени архивни сбирки неминуемо би разкрила нови страни, оставили недотам осветлени полета в монографията. Искрено се надявам този труд да покаже позитивната роля на българската държава за стопанското развитие на Вардарска Македония по време на Втората световна война.
Дано работата да насърчи бъдещи исторически изследвания, което ще помогне на науката да представи неопровержими доказателства в защита на обективната истина.
Искам да благодаря на доцентите Александър Гребенаров, Стоян Германов и Ангел Джонев, както и на всички колеги от Македонския научен институт, без чиято подкрепа книгата не би била възможна.
