Тодор Александров (1881 - 1924)

Тодор Александров
(Източник: Уикипедия)

   Тодор Александров Попорушев е роден на 4 март 1881 г. в Ново село, Щипско, в семейството на българския учител и църковен деец Александър Попорушев. 

 Първоначалното си образование започва в родния си град. По-късно учи в Радовиш, след това завършва трикласното училище в Щип. През 1895 г. постъпва в Скопското педагогическо училище. При завършването му през 1898 г. директорът Христо Матов, същевременно и идеолог на ВМОРО, посвещава в Организацията всички ученици, в това число и 17-годишния Тодор. 

 Христо Матов е човекът, който играе съществена роля в идейното израстване на младия революционер. Александров държи пламенна реч пред своите съученици, която не остава незабелязана от Матов, който изпраща именно него за учител в с. Виница, с нелеката задача за възстановяване на организационната мрежа след тежката афера от предходната година. 

 По-късно учителства в Кратово, прокарвайки канали на Организацията в Крива Паланка, Куманово, Свети Никола, Велес и Щип, и в Кочани, където помага на своя съученик Павел Шатев за пренасянето на динамита, с който гемиджиите извършват атентата в Солун. Той е в основата за акцията по посока с. Саса – Кочани – Велес. 

 На 27 март 1903 г. Тодор Александров е арестуван, заради революционна дейност от турските власти, намерили при обиск шифровани писма и Правилник за четите, и осъден на 5 години затвор. След 13 месеца е освободен, тъй като попада в амнистията, издействана от българското правителство за българските политически затворници. След освобождаването си Тодор Александров се завръща в Щип и става главен учител в местното ІІ класно училище. 

Тодор Александров по време на войните
за национално освобождение и обединение

В града тече усилена подготовка за организиране на окръга след погрома на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Заедно с Мише Развигоров, Тодор Лазаров и Ефрем Чучков разгръщат широка агитаторска дейност, подкрепена с четнически действия. След сражението в с. Лезово на 10 януари 1905 г. на четата на войводата Развигоров в ръцете на турските власти попада писмо, в което се разкрива дейността на Александров. При опит да го заловят, предупреден навреме, преминава в нелегалност и се присъединява към четата и е избран за неин секретар. 

 Тодор Александров е делегат от Щипския район на Първия скопски окръжен конгрес (16–22 януари 1905 г.), чиито председател е Дамян Груев. Това е и първото съвместно действие на двамата революционери, а по-късно Груев ще забележи: 

„В Организацията навлизат нови, свежи сили, които ще надминат своите първоучители. Аз ще изброя името само на един от тях, а това е Тодор Александров – слабото даскалче. На пръв поглед никой не би подозирал, че под тази женска външност се крие революционер по душа. Отличен организатор, с твърд характер и челична воля, скромен, разумен и тактичен, познавайки от близо народната душа и болка, той доминира над народните маси. Строг пред себе си, той е роден за народен водач“. 

 През 1906 г. е избран за ръководител на Скопския революционен окръг, а на конгреса от юли месец за секретар на Привременното бюро. Под негово предложение е прието решението за организирането на терористични групи за борба със сръбската и гръцката пропаганда. С това започва негово издигане в челните места на революционното движение. 

 Поради заболяване, през 1907 г. Т. Александров учителства в Бургас. В края на годината е извикан от Хр. Матов след братоубийственото покушение срещу Борис Сарафов и Иван Гарванов. В момент на разцепление, породено от идейни различия, Матов се доверява на Т. Александров, чиито прагматически усет и организационни способности успяват да върнат Организацията към нейните първоначални целия. Неслучайно Матов го определя като „един от най-способните хора за организационна работа, които Организацията е имала“. Александров подготвя Кюстендилския конгрес през 1908 г., а след младотурския преврат като ревизор на училищата в Македония подпомага укриването на оръжието при безоръжителната акция, проведена от турските власти. 

 В началото на 1911 г. е избран за член на ЦК на ВМОРО заедно с Христо Чернопеев и Петър Чаулев, а като запасен член е включен ген. Александър Протогеров. До Балканската война развива пропагандна дейност с помощта на задграничния представител Пейо Яворов и от касата на Организацията финансира издаването на в. „Вардар”, с редактор Данаил Крапчев.

Тодор Александров, Димитър Ачков и Петър Ацев
(Източник: Агенция "Архиви")

 Александров участва в подготовката за войната, а атентатите организирани от него в Щип и Кочани, стават повод за обявяването на Балканската война. 

 След нейното начало застава начело на чета на Македоно-одринското опълчение, с която навлиза в Кукуш и предава града на настъпващите български войски. Организира селската милиция в района и извършва два атентата в Солун. В края на войната нарежда на всички чети и революционери да се върнат в своите райони и да подновят борбата срещу новите окупатори – сърби и гърци, подложили българското население на насилствена асимилация. В декларацията от 16 май 1913 г., от името на ЦК на ВМОРО, заявява, че няма „спорна“ и „безспорна“ зона, а единствено български земи в Македония. Доказателството не закъснява през септември 1913 г., когато избухва Охридско-Дебърското въстание. 

 Под прякото ръководство на Александров през април 1915 г. е организирана Валандовската акция. След няколко месеца, когато България се включва в „голямата война”, Организацията се влива в българската армия. По време на военните действие Александров е ключовото звено между българското командване и съюзниците, а във вътрешен план – между правителството и военното началство. Отговаря за организирането на администрацията в освободените райони, командва партизански отряд в тила на неприятеля, действа като военен съветник към ХI македонска дивизия, подпомага издаването на в. „Родина“ и „Македония в образи“, заедно с проф. Любомир Милетич. 

 След края на войната, въпреки всенародното отчаяние и покруса, Т. Александров е сред дейците, които възстановяват Организацията под името Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). Възстановява организационните структури и канали за снабдяване на оръжие, за което помощ получава от Българската офицерска лига в София. Тя среща противодействие от страна на правителството на Александър Стамболийски, по отношение на провежданата спрямо Кралството на сърбите, хърватите и словенците политика. След въоръжен конфликт между кабинета и ВМРО, Александров и Протогеров, заедно с депутати, редактори на вестници и други лица са арестувани по нареждане на управляващите. С помощта на организационни дейци двамата членове на ЦК успяват да избягат. 

Тодор Александров (в средата) с четници в Кочански окръг
(Източник: Уикипедия)

 ВМРО подкрепя Деветоюнския преврат от 1923 г. В новата обстановка Александров установява фактически еднолична власт над най-силната революционна организация в Европа. Тя добива популярност, а на страниците на чуждестранния печат не слизат статиите от интервютата с него. Организацията попада под обсега на Комитерна, който привлича на своя страна Димитър Влахов и П. Чаулев. 

Една от последните снимки на
Тодор Александров

Ситуацията се заплита, когато на 6 май 1924 г. във Виена е подписан Майският манифест, с който ВМРО се съгласява да действа срещу управляващите в единен балкански фронт, съвместно с прокомунистически македонски формации и дейци на Балканите, и с подкрепата на СССР. Тодор Александров не слага лично своя подпис в манифеста, но изпада в изолация, като си спечелва враждебността на българското правителство, на отделни организационни дейци и на Коминтерна. 

 Финалът на подготвения заговор е на 31 август 1924 г. край село Сугарево в Пирин планина, когато предателски куршум покосява Тодор Александров – „Рицарят на българската национална революция“, „Последния цар на планините“, „Некоронованият крал на македонските българи“, „Легендарният водач на ВМРО“. „Личният пример на народни герои като Александров - според проф. Любомир Милетич, е наугасаем фар за потомството, който осветлява тъмните пътеки на народното бъдеще.“ 

 Николета Войнова

Прочетете още »

Именит български учен - наследник на голям революционен род

Проф. д.ист. н. Бистра Цветкова
(1926 - 1982)

Проф. д.ист.н. Бистра Андреева Цветкова

 (30 август, 1926, София – 16 август, 1982, София) 

   Родена през 1926 г. в София. Внучка е Георги Чуранов, в чиято къща на 17 април е открит Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг на ВМОРО. През 1947 г. завършва история в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Защитава кандидатска дисертация на тема „Принос към изучаването на турския феодализъм в българските земи през XV–XVI в.“ (1952). 

През 1952–1969 г. e н.с. и ст.н.с. в Института за история при БАН, ръководител е на Комисията за турски извори през XV–XVIII в. Специализира ислямска цивилизация и османистика в Кайро и Париж. От 1969 г. е доцент в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”, Катедра Hова и най-нова история. Докторатът ѝ, защитен през 1972 г. в Санкт-Петербург, е на тема „Европейският югоизток и османското проникване (краят на XIV– първата половина на XV в.)“. Професор е в Катедра История на Византия и балканските народи от 1974 г. до смъртта си. Секретар е на Съюза на научните работници (1976–1982), ръководи научната секция на Ръкописно-документалния сектор на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” (1977–1980). Извънреден професор e по История на Европейския югоизток и Османска палеография в университета „Екс ан Прованс”, Марсилия (1974–1976). Доктор хонорис кауза е на университета в Страсбург (1981). Лауреат e на Димитровска награда и на специалната награда „Гран При” – платинен медал на Френската морска академия. 

 Автор е в Encyclopaedia of Islam (EI). Избрана е за член на Дирекционния съвет на Mеждународния комитет към Комисията по морска история в Брюксел, на CIEPO – Международния комитет за предосмански и османски изследвания, както и в ръководството на редица научни международни комитети и общества в областта на балканската история, османистиката и ислямистиката. Гост-преподавател и лектор е в десетки европейски и американски университети. Владее и използва в работата си 12 езика. 

 Оставя монументално по обем и значимост научно наследство от над 400 публикации (в България, Западна Европа, САЩ и др.) на изследвания, монографии и документални издания, включително и на чужди езици, между които: 

 Българската народност и изяви на народностно съзнание през 15–18 в. – В: 1300 година на Българската държава. София, 1978. 

 За някои форми на съпротива срещу турския феодален строй през XVIII в. –Паисий Хилендарски и неговата эпоха. София, 1962. 

 Новые данные о христианах-спахиях на Балканском полуострове в период турецкого господства. – Византийский временник. Т. 13. Москва, 1957. 

 Проучвания на градското стопанство през 15–16 вв. София, 1972. Робството в Османската империя и по-специално в българските земи под турска власт. – Исторически преглед, 1954 № 2. 

 Принос към изучаването на турския феодализъм в българските земи през ХV–ХVІ в. 2 т. С., 1954, 1956. 

 Паметна битка на народите (1969, 2 прераб. изд. – 1979, на френски език – 1971 г.) Хайдутството в българските земи през ХV–ХVІІІ век (1971) 

 Проучвания на градското стопанство през ХV–ХVІ век (1972) 

 Френски пътеписи за Балканите: XV-XVIII в. (2 т., съставителство, 1975) 

 Френски пътеписи за Балканите: XIX в.(2 т., съставителство, 1975) 

 Les Institutions ottomanes en Europe (1978) 

 Село Смилево, Битолско, в националнореволюционното движение (1979, 2 доп. изд. – 2015).

Родословно дърво на рода Чуранови

изготвено от арх. Милан Чуранов, доскорошен зам.-кмет на Поморие

Прочетете още »

МНИ с уникален дар за старопрестолния Охрид

Дарение през Втората световна война от Македонския научен институт на църквата „Св. Климент” в Охрид – триптих с лика на Св. Климент и изображения на храмове от Преслав, Охрид и София 

 ТЕКСТ НА СРЕБЪРНИЯ ТРИПТИХ-ИКОНА 

 „Пресвети Клименте, създателю на старопрестолната ти св. Охридска църква, покровителю на хилядогодишната българска свест, благослови и приеми този триптих на нас смирени мъже на Македонския научен институт в София – царствената столица на новобългарско време.  

 Лъчезарно да блести звездата Ти Клименте свети в свободния наш старинен град Охрид и по цялата българска земя. И днес, както някога, учениците ти са безброй в достоверната за светото ти име обединена българска държава на цар Борис трети – както бе достойна за името ти българската държава на славния български цар Борис първи и на храбрия цар Самуила. 

София”.                                                                                                             Септемврий 1942 лето.

                                                                         

                                                                        АКТ 

 Днес, неделя, 13 септемврий 1942 година, в храма на „Св. Климента” в старопрестолния свещен Охрид, в присъствието на охридското гражданство, на кмета на Охрид Илия Коцарев и на представители на Македонския научен институт в столица София: председателя проф. Никола Стоянов, подпредседателят проф. д-р Александър Станишев и членове – Антон Кецкаров, проф. д-р Владислав Алексиев, проф. Стефан Баджов, д-р Константин Станишев, проф. д-р Стоян Романски, Мария Милетич – Букурещлиева и Васил Узунов. 

 Негово Преосвещенство Драговитийския Епископ Харитон, зам. управляющ Битолско-Охридската епархия, след извършване на божествена литургия, освети донесения от представителите на Македонския научен институт, художествено изработен по проект на проф. Ст. Баджов, сребърен триптих с лика на Св. Климента-Първоучителят-Светец и с изображенията на Божиите храмове в трите славни българските престолни града кръглата църква в древния Преслав, църквата Св. Климент в свещения Охрид и храма-паметник Св. Александър Невски в София, новопрестолният град на обединена България. 

  Членовете на Македонския научен институт, след като се поклониха пред светите мощи и пред светия образ на Първоучителя–Светец, предадоха на храма Св. Климент Охридски, в дар на вечни времена, осветения триптих, заедно с художествено изработена бронзова възпоменателна плоча. Тоя акт се написа в три еднообразни екземпляри, по един за храма на Св. Климента, за Охридската община и за Македонския научен институт. 

 Охрид 13 септемврий 1942 година. Зам. Управляющ Битолско-Охридската Епархия Драговитийски Епископ (п) Харитон 

 Председател на Македонския научен институт (п) Н. Стоянов 

 Гребенаров, Ал. Македонският научен институт (1923–2008). Документален летопис. С., 2009, с. 199, 210–211.

Прочетете още »

Излезе кн. 2 на списание "Македонски преглед" за 2016 г.

Македонски преглед, бр. 2, 2016 г. 

Съдържание

1. Николай Поппетров. „Велика“ България – метафора или (възможна) реалност Граници и съдържание на един национален проект ... 7 

2. Nikolay Poppetrov. “Greatˮ Bulgaria – metaphor or (possible) reality. Boundaries and content of a national project ... 18 

3. Доц. д-р Димитър Тюлеков. „Денят на Македония“ в традиционния светоглед на македонските българи ... 29 

4. Д-р Габор Деметер, д-р Кристиан Чаплар-Дегович, д-р Жолт Ботлик (Унгария). Етническите карти и статистики като политическа реклама и инструменти за изграждане на нация (1878–1913) – надеждност на данните ... 47 

5. Ас. Антон Дончев. Търновосейменският отряд във военната защита на Съединението 1885 г ... 83 

6. Елена Александрова. Морално-етична, съдебна и стопанска политика на ВМОРО към българското население в Македония и Одринско до 1912 г ... 95 

7. Проф. д-р Антони Стоилов. За македонизма и бездействието на българската страна (филологически аспект) ... 109 

 ДОКУМЕНТИ И МАТЕРИАЛИ 

8. Проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров. Паметни бележки на Българския патриарх Кирил за срещите и разговорите си с протойерей д-р Славко Димевски през 1964 година ... 115 

9. Елена Бугарчева. Кратки дневни бележки на Александър Балабанов за началото на Първата световна война ... 135 

РЕЦЕНЗИИ И ОТЗИВИ 

10. Проф. д.ист.н. Владимир Мигев. Мантарлиев, Йордан. Бежанският и преселническият въпрос в България по време и след Втората световна война. Изд. Македонски научен институт – филиал Благоевград, 2015, 426 с. ... 149 

11. Владимир Митов. Пасков, Илия. Натанаил Митрополит Охридски и Пловдивски. Жизнеописание. Македонски научен институт. С., 2016, 248 с ... 151 

ВЕСТИ 

12. Проф. д.ист.н. Трендафил Митев. Нова внушителна международна изява на Македонския научен институт ... 153 

13. Д-р Ваня Стоянова. Корени във времето: Българската екзархия и българската общност в Цариград в миналото и днес ... 158 

14. Димитър Шалев. Общо събрание на МНИ – филиал Благоевград ... 161

Прочетете още »

Световноизвестен журналист описва трагедията в Смилево

Джеймс Баучер

Известният британски интелектуалец Джеймс Баучер посещава опустошеното село Смилево, Битолско

  На 27 август 1906 г. името на героичното с. Смилево, Битолско, разпалило духа на Илинденската епопея, за което е наказано зловещо от вековния поробител, отново влиза в черната хроника на консулски анкети и на страниците на световната преса. В известна степен злодеянието напомня на варварските действия в селата Зеленичево, Леринско и Загоричане, Костурско, дали многобройни жертви след нападенията на андартски формирования през 1904–1905 г. 

Козма Георгиев

Новото насилие не е случайно, а плод на дългосрочна гръцка стратегия. След въстанието от 1903 г. борбата на Атина срещу устоите на Османската империя отстъпва място на по-прагматични цели. Тя вече се насочва срещу българското просветно-църковно и революционно дело в Македония – без оглед на средствата…, и на съюзниците. Затова в поредната наказателна андартска акция срещу българското население в с. Смилево са повикани на помощ и иноверци, а действията се извършват с мълчаливото съгласие на недалечния турски гарнизон, разположен в с. Гопеши.  

  Представяме ви спомените на Козма Георгиев – син на известния българския революционер Георги Чуранов от Смилево, в чийто дом се провежда Смилевския конгрес, взел решение за Илинденско-Преображенското въстание. Те се отнасят за посещението на британския журналист, общественик, политик и кореспондент на в. „Таймс” Джеймс Баучер в селото след гръцко-турския погром. 

 Документът е публикуван в сп. „Устрем”, орган на Съюза на Македонските младежки културно-просветни организации в България. 

 Доц. д-р Александър Гребенаров

Прочетете още »

110 г. от гръцко-турското нападение над българите в Смилево

110 години от гръцко-турското нападение над българите в с. Смилево, Битолско

    На 27 август 1906 г. името на героичното с. Смилево, Битолско, разпалило духа на Илинденската епопея, за което е наказано зловещо от вековния поробител, отново влиза в черната хроника на консулски анкети и на страниците във в. „Таймс”. В известна степен злодеянието напомня на варварските действия в селата Зеленичево, Леринско и Загоричане, Костурско, дали многобройни жертви след нападенията на андартски формирования през 1904–1905 г. 

 Новото насилие не е случайно, а плод на дългосрочна гръцка стратегия. След въстанието от 1903 г. борбата на Атина срещу устоите на Османската империя отстъпва място на по-прагматични цели. Тя вече се насочва срещу българското просветно-църковно и революционно дело в Македония – без оглед на средствата…, и на съюзниците. Затова в поредната наказателна андартска акция срещу българското население в с. Смилево са повикани на помощ и иноверци, а действията се извършват с мълчаливото съгласие на недалечния турски гарнизон, разположен в с. Гопеши. Картината на поредното гръцко злодеяние в Македония ще представим чрез два източника. 

 Първият текст, наситен с фактология, е взет от книгата на известния летописец на македонското освободително движение Христо Силянов „Освободителните борби на Македония”, Т. II. 1983, с. 223. Правописът в него умишлено не е осъвременен. 

Христо Силянов

 Най-голѣма изненада не само въ консулскитѣ, но и въ българскитѣ срѣди въ Битоля, предизвика нападението на Смилево. Отдалечено отъ андартскитѣ бази въ Битолско, това село, смѣташе се, че се намира вънъ отъ обсега на андартскитѣ действия. Сега Груевото село не бѣше нѣкогашното голѣмо и цвѣтущо Смилево. Следъ възстанието по-голѣмата часть отъ жителитѣ се изселиха въ Битоля и въ селото останаха само около 150 семейства, настанени повечето въ леки постройки. Тѣ изживѣваха още последицитѣ на въстанието и бѣха смъртно ненавиждани отъ околнитѣ турски села. Тази именно турска ненависть и турската жажда за грабежъ бидоха използувани отъ андартския капетанъ Гудасъ за единъ съвмѣстенъ набѣгъ до Смилево. На 27 августъ вечерьта, Гудасъ, съ 180 души, голѣма часть отъ които турци отъ Обѣдникъ, Рамна, Кажани и други села, обкрѫжи родното село на българския башъ-комита Дамянъ Груевъ, а съ другата половина на бандата си нахлу ненадейно вѫтре. Всрѣдъ паниката, предизвикана отъ пушечна стрелба и пукотъ на бомби, андарти и турци се подадоха на палежъ, убийства и грабежъ. Жертвитѣ биваха предварително обирани. Щадѣха се ония жени, които веднага предаваха паритѣ и скѫпоценноститѣ си. Кървавата вакханалия продължи до полунощь, ала гарнизонътъ отъ с. Гопеши, на единъ часъ разстояние, не се помръдна. Консулската анкета, извършена на другия день, констатира: убити 15 души, отъ които 3 жени, ранени трима, отъ които една жена, десетина кѫщи изгорени и множество повредени и ограбени. Турската власть положи всички усилия за да прикрие участието на турци, но напразно. Озлочестеното село биде посетено и отъ кореспондента на „Times”, Джемъ Баучеръ, който плака предъ страшната картина на труповетѣ и на новитѣ димящи пепелища въ Смилево”.

Доц. д-р Александър Гребенаров

Прочетете още »

Учен от МНИ става почетен гражданин на Благоевград

Леон Ламуш
(1860 - 1945)

ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕТО НА ЛЕОН ЛАМУШ ЗА ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА ГОРНА ДЖУМАЯ 

(август 1933 г.) 

   Леон Ламуш (1860–1945) е автор на редица книги за българската история. Интереса му към България събужда Петър Тодоров Гудев, виден член на Народнолибералната (Стамболовистка) партия, завършил право с докторат в Париж. От 3 март 1907 до 16 януари 1908 г. Гудев е министър-председател и министър на вътрешните работи в България. Видният френски учен Луи Леже, преподавател на Леон Ламуш по славянска литература в Института за ориенталски езици в Сорбонота и в Колеж дьо Франс, пък насочва вниманието му към освободителното движение на славянските народи, по-специално на Македония. * 

  Първото си посещение в България Леон Ламуш прави през 1892 г., като разстоянието Лом – София пропътува с файтон. В София е приет от княз Фердинанд. Освен с Петър Гудев подържа връзка със Стамболов, проф. Иван Шишманов, Петко Каравелов и други видни българи. Още от това време той живо се интересува от Македонския въпрос, запознава се с балканските проблеми. Освен български, изучава и други балкански езици. През 1897 – 1898 г. в Сорбоната чете лекции върху езиците, историята и книжнината на балканските народи, а през 1898–1899 г. – специално върху историята на Македония. През 1904 г. участва в мисията, натоварена с преустройството на турската жандармерия. Установява се в Сяр и пропътува цяла Македония, вкл. Демирхисар, Кавала, Драма, Бер, Воден, Гевгели, Дойран, Битоля Ресен, Охрид, Струга, Мелник, Горна Джумая и други градове. Това му помага да опознае основно македонските земи под турска власт. Улеснява го фактът, че познава балканските езици – турски, албански, български и сръбски. 

 Пише над 20 труда върху балканските проблеми, между които „България в миналото и настоящето“, издадена през 1892 г. след първото му посещение в България, „Петнадесет години балканска история (1904–1918)“, написана в 1928 г. и посветена на Мюрцщегската реформа, Младотурската революция и Балканските войни; „Въпросът за малцинствата“ (1931), в която се призовава да се спазват правата на българите в Македония, Тракия, Западните покрайнини, Добруджа и Бесарабия. Добронамерена информация за дейността на съюза „Добуджа“ Ламуш дава в книгата си „Българите в Румъния“ (1932) Участва в подготовката на уникалното издание „Алманах Македония“ (1931) като член на Македонския научен институт. Усилията на България да се извоюва благоприятен мир не получават подкрепа в големите столици на Европа от онзи фактор, който днес наричаме „чуждестранно лоби“. За противодействие на антибългарската пропаганда и защита на българските национални интереси на 19 март 1919 г. в Швейцария е създаден Български пропаганден център под името „Съюз на българите в Швейцария“ с председател Димитър Мишев – дипломат и деец на движението на македонските българи. 

 В защита на българската национална кауза се обявява и група английски общественици и публицисти, сред които е и Джеймс Баучер. На 21 септември 1919 г. Леон Ламуш предава специално писмо до председателя на Парижката мирна конференция, написано от Тодор Александров и Александър Протогеров, с апел делегация на ЦК на ВМРО да бъде допусната до високата трибуна на мирната конференция, за да изрази желанието на македонските българи. Така Ламуш първи във Франция издига глас на протест срещу несправедливите клаузи на Ньойския договор. 

Откриването на Паметника на незнайния
македонски четник в Благоевград, август, 1933 г.

   През август 1933 г. по време на Илинденските тържества в Горна Джумая е открит паметникът на Незнайния (македонски) четник на градския площад. Автор на паметника е скулпторът Кирил Шиваров от Варна, а на венеца – скулптора Панде Киселинчев. На тържествата присъства и Леон Ламуш българския почетен генерален консул в Париж – по това време. Във фонда на отдел „Нова и най-нова история“ в Регионален исторически музей – Благоевград е запазен приветственият адрес на Общинското управление и гражданите на Горна Джумая до Леон Ламуш, с който той е провъзгласен за почетен гражданин. В адреса пише: „Общинският съвет изпитва голяма радост и се чувства дълбоко поласкан, че му се оказа случай да чества големия гост на България и Македония. Общинските съветници от освободения кът на многострадална Македония имаме най-голямо основание да честваме нашия гост във Ваше лице, защото благодарение Вам всички българи от Македония през време на турското робство след въстанието добихме що-годе свободи и човешки правдини от тогавашната турска власт.“ 

Леон Ламуш заедно с интелектуалци от Горна Джумая
пред Паметника на незнайния македонски четник

  В Регионален исторически музей – Благоевград се съхраняват оригинални снимки на Леон Ламуш с общински съветници и кмета Панайот Тасев пред читалище „Съгласие“ и паметника на Незнайния (македонски) четник. През 1938 година Леон Ламуш е гост на юбилейното тържество по случай 50 – годишнината на Софийския университет. Това тържество остава паметно с факта, че над 100 души учени, светила в науката от целия свят, пристигат в България, за да почетат празника на българската Алма Матер. Впечатленията на много от тях намират място във всекидневния печат. Голяма част от гостите са изтъкнати защитници и приятели на българския народ. По време на юбилейното тържество Леон Ламуш държи емоционална реч: „Съвременник съм на целия живот на Третото българско царство. Свидетел съм на всички възходи и злополуки на българския народ. Обикнах го още в пелените на неговото държавно строителство, когато не само малцина го познаваха, но и когато той се гърчеше в конвулсиите на първата неправда, която се извърши над него в Берлин. И точно, защото бе онеправдан, аз го обикнах и издигнах глас в полза на него. Това, което видях и научих при първите си посещения в България, ми позволи основно да разбера неговите национални въжделения и да споделям заедно с всички българи болката поради вашите неуспехи в няколкото героични усилия, с които се стремяхте да приберете под един държавен покрив всички ваши сънародници“. 

  Безспорното уважение и признание към заслугите на Леон Ламуш от страна на България не закъсняват. От 1921 г. той е български почетен генерален консул в Париж. През 1922 г. става дописен член на БАН. От 1931 г. е член на Македонски научен институт. През 1933 г. признателното население от град Горна Джумая го прави почетен гражданин на града не само заради факта, че Леон Ламуш е автор на редица книги за българската история, изброени по-горе в текста, а и заради това, че той открито застава зад позицията на Жюстен Годар, изтъкнат френски общественик – председател на Международната организация за социален напредък. 

 Леон Ламуш защитава позицията, че: „България е жестоко ампутирана от Ньойския договор, а откъсването на живи части от нейната плът е грубо нарушение на свещения принцип за самоопределението на народите“. През август 1933 година, когато той е гост в Горна Джумая по време на Илинденските тържества, след откриването на Паметника на македонския четник на градския площад, Горноджумайското градско общинско управление с кмет Панайот Тасев именува и улица на негово име – днешната улица – „Арсени Костенцев“. Приветственият адрес завършва с думите: „Господин Ламуш, Общинският съвет ви моли да приемете като израз на дълбока почит към Вас за Вашата високоблагородна и безкористна дейност в името на една справедливост към Македония и като знак на благодарност и признателност Ви молим да приемете да бъдете член на Горноджумайската градска община, която Ви провъзгласява за свой почетен гражданин – август 1933 година. 

 В Държавен архив – Благоевград се съхранява протокол от заседание на комитета по отпразнуване годишнина от обесването на Георги Измирлиев – Македончето от 8 юни 1939 г., от който става видно, че на 11 юни 1939 г. Общинският съвет, гражданството и учащите се ще бъдат заети с посрещането на Горно-Джумайския почетен гражданин – г-н Леон Ламуш. 

 Снежана Захариева

Прочетете още »

Лука Иванов (1867 - 1906)

Лука Иванов
(1867 - 1906)

   На 24 юли 1867 г. в Панагюрище – столицата на Априлското въстание, се ражда Лука Иванов Поплуков. Израства в града, в който тече най-трескаво революционна подготовка, учи в Пловдивската гимназия. Непримиримият дух, с който е възпитаван от дете се наблюдава през ученическите му години когато се явява при сформирането на доброволческа група в помощ на българската войска в Сръбско-българската война през 1885 г. На следващата година се записва във Военното училище в София, достига до званието поручик.

 С придобитите военни знания и подготовка Л. Иванов се включва от 1900 г. в македонското освободително движение. Но не познанията по военното дело и нуждата от революционери с военно образование е това, което прави Иванов ценен кадър за революционното движение, а умението му да спечелва вярата и уважението на населението към Делото. През трите години до Илинденската епопея получава признателност от ръководителите на ВМОРО. След взетото решение за въстание е в четата на Гьорче Петров – негов пръв помощник и заместник. През Илинденско-Преображенското въстание с четниците на Г. Петров се сражава в Прилепско. По план въстаническият отряд е трябвало да достигне с. Суровичево, откъдето да взриви ж.п.л. Лерин–Воден. Към него се присъединява сборната чета на костурските войводи Лазар Поптрайков и Иван Попов. 

 Застигнати от турска аскер на 2 октомври 1903 г. на връх Мардара, четниците дават последен отпор преди прекратяване на въстаническите действия. Ожесточената схватка продължава над 12 часа. Около 150 четници отблъсват над 5 500 турски войници. Съотношението на силите предопределя военната тактика, предприета от четата. В сражението се проявяват качествата на Л. Иванов като умел стратег, владеещ военно изкуство, изработил с Поптрайков и Попов плана за действие. Четата успява да се изтегли, а с пристигналото от Главния щаб нареждане се слага край на въстанието. След въстанието гръцката пропаганда в югоизточна Македония се развихря. Сформираните андартски чети целят да ликвидират ВМОРО, която след въстанието е отслабена. За да унищожат възможността за възстановяването ѝ, използват насилия и репресии върху мирното население, опожаряват цели села, подлагат на масови кланета невинни жители, между които жени и деца, ако откажат да преминат под лоното на Патриаршията.  

 

За ВМОРО борбата в Югозападна Македония се пренася на два фронта – срещу турската власт и андартите. Най-потърпевш от нападенията на гръцките чети е Воденският район. Преди да се вземе решение за по-нататъшната дейност, Дамян Груев проследява неговото състояние. След настояване от страна на Христо Матов за ръководител на революционния окръг е определен Лука Иванов. В негово лице първите революционни водачи намират човек, който да се сработи с Апостол Петков Терзиев, и на когото да бъде поверен района. Иванов обикаля повече от месец областта заедно с Гьорче Петров преди да установи мястото, където с Апостол Терзиев ще водят ожесточена борба срещу гръцките андарти и турския аскер. Там те са възприемани като „некоронованите владетели на Ениджевардарското и Караферийските блата”. За кратък период от време Лука Иванов успява да възстанови революционната мрежа и дейността на местните комитети. Въздейства и върху населението. Водейки дълги беседи, се показва повече като просветен деец, отколкото военен командир. Освен с философските си разсъждения и подход, прокарва стоящи на демократична основа правила, свързани с избирателното право на членовете и с ръководството на района. Организацията се превръща в част от живота на всеки жител.

 В края на 1905 г. заминава за кратко и се завръща от София с нови попълнения на своята чета и закупено оръжие. Настанява се на Ениджевардарското езеро при четата на Апостол войвода. От началото на 1906 г. преките сблъсъци с гръцките чети се увеличават. Андартите убиват колибари, куриери и работници на Организацията, както и невинни селяни, опожарени са 15 села. На 7 февруари гърците отправят писмо до селата Мориново, Лековищица и Янчища, в което предупреждават, че ако не се подчинят на Патриаршията ще бъдат избити, а жените и децата също няма да бъдат пощадени. Въпросното писмо Лука Иванов препраща до Балканския комитет в Лондон без да последва никакъв ефект. В отговор на гръцките издевателства четите на Лука Иванов и Апостол Петков опожаряват село Ниси. Преди да започне палежа с няколко изстрели местното население е предупредено да напусне селото. 

 Последствията са 30 опожарени къщи и складове за муниции, убити са двама помощници на андартския предводител Константин Акритас. Турските власти се раздвижват и четите на Апостол войвода и Иванов са принудени да се разделят край с. Саракиново – Апостол потегля към Паяк планина, а Лука Иванов към полите на Нидже планина. През август 1906 г. Лука Иванов потегля с четата си към с. Сборско, намиращо се в Мългленската котловина под Нидже планина, но е издадена на андартите. През нощта на 25 август гърците предприемат нападение на влашките колиби, в които са отседнали дейците. В завързалото се сражение войводата е тежко ранен, а останалите четници в колибата загиват. След няколко часа Лука Иванов умира от раните си. Другарите му дълго крият смъртта му, за да не се отчае народът, че остава без любимия си закрилник, известен като спокоен, умен, храбър, с приятна си усмивка и добряк по природа войвода. 

  В негова памет в Македония запяват песни, разказват се предания за героичните му подвизи за спасяването на българското население от турските и гръцките жестокости във Воденско. Множество от делата му стават известни на света чрез книгата на американския журналист Алберт Сониксен „Изповедта на един македонски четник”. Той участва в неговата чета и се превръща в ревностен защитник на българското националноосвободително движение в Македония. В следващите редове представяме писмо от Лука Иванов до френския консул в Солун. То е поместено в споменатия труд на Сониксен, подготвен за издаване през 1983 г. от известния български изследовател ст.н.с. к.и.н. Константин Пандев. 

 "Лука, войвода на българска чета 

 до каймакама на Караферия 

 1/14 март 1906 г. 

Господине, 

 Гръцка чета, съставена от селяни от различни села на Караферийска каза на 28 февруари ст. ст. нападна българското село Св. Марина и след като стреля дълго време с пушки, уби един невинен селянин. При все че знаехте нападателите – вместо да ги преследвате и арестувате, вие арестувахте невинни от нападнатото село. Освен това на 27 февруари ст. ст, гръцка чета нападна село Голо, Ениджевардарска каза, където тя изгори две къщи и рани един човек. Властите знаят много добре кои са нападателите, но обвиняват самите жертви. Вследствие на това, като виждам, че вместо да преследват виновните, властите ги покровителстват, а преследват изключително невинните жертви, аз, Лука, реших да накажа някои от виновните и затова опожарих село Ниси и убих двама от жителите му, които бяха взели участие в злодеянията на гръцките чети. Занапред ще се постарая да наказвам виновните, които властите покровителстват. Съжалявам обаче, че от това ще пострадат и интересите на чифликчиите". 

 Николета Войнова

Прочетете още »

Българските манастири в Македония (IX-XIV в.)

Лингвистични студии за Македония 

 Посвещава се на чл.-кор. проф. Кирия Мирчев, по случай 20-годишнината от смъртта му. 

Македонски Научен Институт, 

София 1996 

"Македонска библиотека", № 36 

 Съставител: проф. д-р Иван Кочев 

Под редакцията на: чл.-кор. проф. Д. Иванова-Мирчева, проф. д-р И. Кочев

1. Българските манастири в Македония през IX-XIV в. 

 Акад. Димитър Ангелов

   При един поглед върху историческите съдбини на Македония от края на IX до края на XIV в. се хвърля в очи значителната роля на местните манастири през този петвековен период. Става дума за време, през което историята на тази обширна географска област, заемаща средищно място на Балканския полуостров, е неделима част от историята на България, по-специално от просветните и културни постижения на българите — основният живеещ в нея народ. 

Пръснати из различни краища на страната, манастирите в Македония — като се започне от времето на приемането на християнството при княз Борис I (864) и царуването на Симеон (893—927) — се открояват като едно от впечатляващите явления в религиозния живот на българското общество и респективно в сферата на образованието и книжнината. Заедно с това отделни манастири в Македония, основани или облагодетелствани от светската власт в лицето на върховния ѝ владетел, изпъкват на преден план със сериозните си икономически и социални предимства, разбира се, в характерната за балканското средновековие обществено-политическа система. 

 И това става, както по времето, когато македонските земи са в пределите на българската държава — като неин естествен политически и етнически център, така също и тогава, когато над тях тегне господството на Византийската империя (XI—XII в.), а по-късно и на средновековна Сърбия (от края на XIII до средата на XIV в.). Две са измеренията, отнесени към монашеството в Македония през този продължителен период (Първото българско царство, византийското владичество и на Второто българско царство): осезаемо духовно присъствие, съчетано за някои манастири с хвърлящо се в очи материално благополучие. Такава е най-кратката и обобщаваща характеристика на проблема...

Целият материал четете по-долу:

 

Прочетете още »

Българското дело в Егейска Македония (1941-1944)

Поручик Андон Калчев -  легендарен закрилник на българите
 в Егейска Македония по време на Втората световна война 

Добрин Мичев. Българското национално дело в Югозападна Македония (1941-1944 г.). Македонски преглед, 1998, год. XXI, кн. 1.

   Българското национално дело в Югозападна Македония (1941-1944 г.) е неразривно свързано с многолетните борби на македонските българи за своето освобождение и обединение със свободното отечество България. Макар след разгрома на Гърция през април 1941 г. от германските и италианските армии да останаха под властта на гръцката куизлингова администрация, те не престанаха нито за момент да се изявяват като българи, да се борят за българска просвета и култура, за свои църкви и богослужение. 

 Българите в Солун и Солунско, в Костурско, Леринско, Воденско, Ениджевардарско, Гюмендженско и др. създадоха български клубове, които поддържаха висок техния национален дух, свои българо-македонски комитети и въоръжена охрана, участваха масово в доброволческите дружини на ВМРО, бранейки своите села от набезите на гръцките андартски националистически банди, както и от отрядите на ЕАМ ("Етникос апоелевтеротико метопо" – Гръцки националноосвободителен фронт) и ЕЛАС ("Етникос лаикос апоелевтеротикос стратос – Гръцка народноосвободителна армия). 

 В голям брой селища, въпреки противодействието на гръцката администрация, на германските и на италианските окупационни власти, македонските българи създадоха своя административна власт и свои училища, възстановиха българското богослужение в църквите, очаквайки националното обединение...

 Целият текст четете по-долу:

 

Прочетете още »

Македонският въпрос и принципите на Томас Джеферсън

На снимката: Хайнрих Щамлер

Хайнрих Щамлер. Македонският въпрос в светлината на принципите на Томас Джеферсън. Македонски преглед, 1994, год. XVII, кн. 2, с. 47– 64.

  Преди десет години, по случай 50-тото годишно събрание на Македонската патриотична организация, за моя голяма изненада Управителният съвет на тази голяма организация ме удостои с честта да изнеса основния доклад. Не е нужно да казвам, че се почувствах както поласкан, така и възхитен от тази възможност да изразя възгледите и мненията, които имам последователно и твърдо от времето, когато живях в онези части от света, спомените за които пазим и за свободата на които се стремим. 

 И сега, точно след 10 години, получих отново подобна покана. Думите са недостатъчни да опиша радостта си, благодарността си и приповдигнатото настроение във връзка с това...

Целият материал четете по-долу:

Прочетете още »

Сръбските интриги и коварства срещу България (Рецензия)

сп. Македонски преглед, год. XXXIII, 2010, № 2. Хаджиниколова, Елена. Сръбските интриги и коварства срещу България (1804-1914). Дипломатически документи. Съставителство, предговор и бележки Цочо В. Билярски. Издателство „Анико“. С., 2009, 659 с...., 149 - 156.

  Наскоро българската наука се обогати с един много интересен документален сборник, който съдържа автентични документи от сръбски произход. Такива документи се използват от научните работници, но за пръв път те се предлагат подбрани аналитично и синтезирано, за да разкрият сръбската политика към България за времето от 1804 г. до Първата световна война. 

 Книгата се публикува като поредица на библиотеката „Сите българи заедно“, която е под общата редакция на Никола Григоров. Документите, включени от съставителя Ц. Билярски в разглеждания сборник, са сръбските документи на Милан Богичевич, югославския пълномощен министър в Берлин през 20-те години на ХХ в. М. Богичевич отпечатва документи на сръбското Министерство на външните работи, открити и преписани от него. Тези документи обхващат сръбската дипломатическа дейност за периода 1903-1914 г. Екземпляри от тези документи се пазят в документалната сбирка на Института по история към БАН, в Централния държавен архив в София и в Централния военен архив във Велико Търново. Те са известни на учените и се използват от тях. 

 Документите на Богичевич обхващат десетгодишен период, поради което Ц. Билярски ги допълва с документи от български архиви и документални сборници, публикувани в известни български издания. Това се отнася до документи, свързани със сключването на двустранния българо- сръбски договор от 1904 г., до многобройните опити на Сърбия от 1897 г. до този договор от 1904 г. да въвлече България в преговори за разделянето на Македония на „сфери на влияние“ и др...

Целият материал четете по-долу:

Прочетете още »

За общото и различното в Илинденско-Преображенското въстание

сп. Македонски преглед, год. XXXVI, 2013, № 4. Гребенаров, Александър. 110 години от Илинденско-Преображенското въстание – за общото и различното..., 27 - 36.

    Сто и десет години от дадено събитие е достатъчно време, за да се отсеят второстепенните от преломните събития в летоброенето на една нация, прекъснали или променили живота на много хора. Такъв е случаят с въстанието от 1903 г., което е поредна героична проява на населението в Македония и Тракия за национално освобождение. 

 Неговата реконструкция като замисъл, организация, развой, последици и отзвук отдавна не са „бяло петно“ в историята, но винаги към известните факти могат да се добавят още и още неща, които провокират разнопосочни размисли...

Целият материал четете по-долу:

 

Прочетете още »

Питу Гули (1865 - 1903)

Сред непрежалимите жертви на Илинденско–Преображенското въстание е и Питу Гули – главният герои на най-трагичната сцена в крушевската драма.

Питу Гули е роден през 1865 г. в малкото българско селище Крушево, разположено в котловината на Баба планина. Начално образование получава в родния си град, но поради невъзможност да продължи обучението си  се  залавя със занаята на баща си – сърмаджийство. 

През 1882 г. заминава за Княжество България, където още 17-годишен се включва в чета, сформирана през пролетта на 1885 г. от героя от Кресненско-Разложкото въстание Адам Калмикиков. Тя е организирана от дружество „Македонски глас”.  След обиране на военния склад в Кюстендил през май с.г. въоръжените четници се отправят към Македония. Сред планината Малешево, обградена от турски аскер, четата се разпръсва.  Войводата Калмиков е убит. Питу Гули и още няколко четници, търсещи другарите си, са настигнати и заловени от турската полиция. Отведени на разпит и  преминали през съд, те са изпратени на заточение за 10 години  в крепостта Бакърмадем в Мала Азия.

След 8 години изгнание Питу Гули е освободен и се завръща в родното Крушево и взема участие в изграждането на революционните комитети в района. Няколко години по-късно се прехвърля в България. Сближава се с Тома Давидов и заминава с него през август 1901 г. в Македония. На следващата година отново влиза там като помощник на Тома Давидов в четата му. След сражение край Куманово е ранен и изпратен за лечение в София. През март 1903 г. отпътува към Кюстендил. Градът е определен за сборен пункт на навлизащи в Македония чети, начело с Чернопеев, Кондов,  Мазнейков, Самарджиев, Дечев, Сърбаков  и Питу Гули. На 24 март, непосредствено преди да потегли сборният отряд от около 190 четници  към вътрешността на Македония, фотографът Атанас Новев заснема съвета на водачите на четите.

Четата на Питу Гули със знамето

  Първите сблъсъци с турски войници са през април 1903 г. в Горноджумайско и Струмишко. Тук Питу Гули вече е ръководител на чета, в чиито състав са предимно ученици и студенти. Смелост и решителност проявяват младите четници, част от които падат край Голак и  Плачковица. Все пак успяват да пробият обръча и да се отправят към предвидените райони. Следващите няколко месеца до обявяването на въстанието действа в родното  Крушево. След пристигането си е избран за член на Крушевския комитет на ВМОРО. До началото на въстанието предприема масова агитаторска обиколка сред местното българско население в района, но и сред власите и гръкоманите, които се намират там. След полученото възвание за въстанието в Крушево е обявявана т.нар. Крушевска република в къщата на революционерите Наум и Георги Томалевски, На 20 юли/2 август градът е превзет от въстаниците, начело с Никола Карев. За крайната победа и падането на последната турска позиция допринася Питу Гули. Появил се на бял кон, той взима бутилките с газ и подпалва турската казарма. П. Гули ръководи трети въстанически отряд, най-многобройния отряд, наброяващ  над 350 четници. 

 Радостта от постигнатия успех трае 10 дни, през които в града царува извоюваната свобода. На 29 юли/11 август в града пристига известие, че от Прилепското поле наближава Бахтиар паша с 20 хилядна войска. Въстаническият щаб обмисля оттегляне на четите в планината. Напуснал събранието, Питу Гули се укрепява на позицията на Мечкин камен и забива знамето, с мисълта, че ще се даде саможертва за делото и ще защити от опожаряване и издевателства града. На 30 юли/12 август стрелбата продължава няколко часа от двете страни. Сред дъжд от куршуми, застанал под знамето, сражавайки се с пословичен героизъм, П. Гули е застигнат от неприятелски куршум. Пронизан в  гърдите, казва с последни останали му сили завет на своята чета: „Не бойте се, момчета! Турция ще падне! Продължавайте боя! Приберете ми пушката!”.

 Сражението продължава още 7 часа, докато не бъдат избити останалите укрепили се въстаници (общо с войводата 40 души), а на следващия ден, 31 юли/13 август,  се слага край на борбата на славното Крушево.

Крушево след въстанието

Този  трагичен епизод от последните часове на Крушевската република  се превръща в символ на героизма и саможертвата, доказателство за духа на българското население по време въстанието. Поколения наред подвигът на героя от Мечкин камък е разказван като легенда за славния юнак Питу Гули, а неговата храброст е възпята с неостаряваща народна песен „Море пиле“.

Море пиле

Море пиле, славей пиле,

Я запей ми песничица

Море пиле, славей пиле

Я запей ми песничица

Да се чуе надалеко, надалеко, преко Вардар

Да се чуе надалеко, надалеко, преко Вардар

Преко Вардар, до Велешко

От Велешко до Прилепско

Преко Вардар, до Велешко

От Велешко до Прилепско

 Да се чуе надалеко,

 надалеко, преко Вардар

Да се чуе надалеко,

надалеко, преко Вардар

Там се бие славен юнак

Славен юнак Питу Гули

Там се бие славен юнак

Славен юнак Питу Гули

Да се чуе надалеко, надалеко, преко Вардар

Да се чуе надалеко, надалеко, преко Вардар.

                                                                                     

Николета Войнова 

Прочетете още »