Хърватска национална институция иска сътрудничество с МНИ

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 11.

За личността и делото на Йосип Юрай Щросмайер, за историческите връзки между Загреб и София, за общото културно наследство между хървати и българи, както и за борбата то да бъде съхранено с посланик Генка Георгиева разговаря Костадин Филипов. 

Извънредният и пълномощен посланик на Република България в Република Хърватия г-жа Генка Георгиева е родена в Ямбол. Завършила е Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет, д-р по журналистика. През 1992 г. започва работа в Министерството на външните работи. Последователно работи в българските мисии в Загреб, Белград, Виена, заема отговорни длъжности в МВнР и в състава на български делегации на различни форуми в Европа и по света. От 4 март 2019 г. е български посланик в Република Хърватия със седалище в Загреб.

 – Здравейте, госпожо Георгиева, благодаря Ви за готовността да разговаряме за дейността на българското посолство в Загреб, която да представим в Бюлетина на МНИ „Българите на Балканите и по света“. Предлагам да започнем с това – ако едно българче живее в Хърватия, има ли къде да получи образование? 

 – О, да. Има, разбира се. Вече открихме българско неделно училище към Посолството и към Дружеството за хърватско-българско приятелство в Загреб. То носи името на народния поет Иван Вазов, на когото тук е издигнат паметник. Българската диаспора в Хърватия не е голяма, затова засега сме само с 20 деца. Но Министерството на образованието и науката в София направи изключение и регистрира училището. Искрено се надявам с течение на времето броят на децата да се увеличи. – Къде се помещава училището, имате ли подходящи помещения – Уместен въпрос. Сега търсим помещение, като водим разговори и с Горноградската гимназия в Загреб за ползване поне един път месечно на тяхна учебна стая. Избрахме я неслучайно – в тази гимназия са учили доста български деца още от XХ в. Хубавата новина е, че министърът на външните работи на Хърватия Гордан Гърлич-Радман прие поканата да гостува на учениците за открит урок по история, посветен на традиционното българо-хърватско приятелство. 

 – Това е чудесно, защото помага на развитието на образователните връзки. А контактите между научните институции, те на какво ниво са? 

 – Това е един от приоритетите на нашата работа. След доста дълги разговори и лобиране Лексикографският институт „Мирослав Кърлежа“ се съгласи да говори с БАН за формирането на работна група, която да направи преглед на съдържанието на тяхната Енциклопедия, свързано с българската история. Лично аз възлагам огромни надежди на този проект, който ще ни отвори вратите и към учебниците и тяхното съдържание. Разбира се, оттук, от Загреб трябва да кажа, че стискаме палци за по-нататъшни успехи на Смесената комисия по история и образование със Северна Македония. Установихме контакти и с „Матица Хърватска“, които отправиха покана за сътрудничество с Македонския научен институт от София, като най-напред би могло да бъдат разменени посещения между двете институции. Мисля, че би било добре и за МНИ, и за приятелите от Загреб едно такова сътрудничество. Ще изпреваря малко събитията и ще кажа, че проведох и среща със заместник-председателя на Хърватската академия на науките акад. Давор Миличич. Разговорът се състоя във връзка с честването на делото на Йосип Юрай Щросмайер в подкрепа на българското просвещение и за утвърждаване на българската идентичност. Но това бе повод да обсъдим сътрудничеството между Хърватската академия на науките и изкуствата (ХАНИ) и БАН, като бе изразено общо желание това сътрудничество да бъде разширено и задълбочено, както в сферата на историческите изследвания, така и в други области от взаимен интерес (биология, химия, езикознание, архитектура, медицина). Разменихме идеи за отбелязване на Деня на светите братя Кирил и Методий (24 май) през 2020 г. в рамките на Хърватското председателство на Съвета на ЕС, чрез подходяща изложба в ХАНИ с експонати както от Хърватия, така и от Центъра по славяно-византийски изследвания „Проф. Иван Дуйчев“ към Софийския университет. 

– Знаете ли, винаги когато стане дума за хърватско-български исторически връзки, на преден план изниква названието „Джаково“ и името на Йосип Щросмайер, когото ние свързваме с дейността на братята Костадин и Димитър Миладинови и издаването на техните „Български народни песни“. Ще бъда ли прав ако кажа, че това са свети места и имена за всеки българин? 

– Разбира се, но не само те. Заедно с Джаково активизирахме работата и с градовете Вуковар и Осиек. Чакахме само да минат местните избори у нас, за да организираме бизнес посещения от Русе и Пловдив. В Джаково вече имахме една изложба, подготвена от Католическата църква в България по повод визитата на папа Франциск у нас. Темата на изложбата, която премина при доста висок интерес, бе „Християнските корени на Европа. Папството и българите от IX до XXI в.“. Имаме съгласието на кмета на града да включат български фолклорен ансамбъл във фестивала „Джаковачки везови“, като при финансова възможност от наша страна можем да бъдем и страна партньор с други съпътстващи прояви. Само за сведение искам да кажа, че на тези фестивали редовни участници са ансамбли от Република Северна Македония. 

 – Казахте, че активизирате дейността не само за Джаково. Разкажете ни, моля Ви. 

 – С удоволствие. Досега имах три визити във Вуковар, знаково място за съхраняване на войнишката ни памет. Имаме намерение за 9 май следващата година там да открием изложба, която да е съпътстващата културна проява към традиционната церемония по полагане на венци на паметника на загиналите ни воини. Очаквам подкрепа за това от Министерството на отбраната и Военната академия у нас, а също така се надявам Военният ТВ канал да подготви документален филм за Блайбург по книгата на Диана Гласнова „Ангели на милосърдието“, която се базира на документи за събитията от нашия военен архив. По повод Деня на Съединението – 6 септември, поставих венец на паметната плоча на Стйепан Юринич в Самобор. Обмисляме за следващата година да организираме събитие, припомнящо хърватската подкрепа на този акт, включително и участието на хърватски доброволци в защитата на Съединението по време на Сръбскобългарската война. Активизирали сме работата и в Далмация. 

В Сплит работим за създаване на Дружество за приятелство, а със Задарския университет преговаряме за лекторат по български език, евентуално в рамките на сътрудничеството им с Великотърновския университет. В Дубровник говорихме за евентуална изложба на документи с конференция и последваща публикация на тема „Дубровник и България“ по повод годишнината от Хартата на цар Иван Асен II за свободна търговия с Дубровнишката република. Ще се опитаме с Института за етнология и фолклористика с етнографски музей при БАН – София да организираме изложба на шевици и костюми, чрез които да подчертаем близостта в културното наследство и да направим референция към българските заселници в Дубровнишкия край и дубровнишките колонии в България през XV–XVII в. 

 На 7 декември 2019 г. в Загреб ще гостува Софийската филхармония (в програмата е включена и Рапсодия „Вардар“ на Панчо Владигеров). Очаквам да стане дума за последващо сътрудничество със Загребската филхармония. За следващата година работим за гостуване и на Народния театър „Иван Вазов“. – Както се вижда, богата културна програма. Дано да се реализира. Наскоро у нас празнувахме Деня на народните будители. Би било интересно да научим как го отбелязахте в Хърватия, има ли будители сред българите там? – Разбира се, че има. По инициатива на посолството и по повод Деня на народните будители, съвместно с ХАНИ и с лектората по български език в Загребския университет поднесохме венци пред паметника на епископ Йосип Юрай Щросмайер, както и на паметната плоча на д-р Франьо Рачки В церемонията се включи и председателят на Националната общност на българите в Хърватия Рашко Иванов. Денят на народните будители бе отбелязан и с поднасяне на венци на гроба на епископ Щросмайер в криптата на катедралата в Джаково. 

Ето, пак стана дума за Джаково и за Йосип Щросмайер. Церемонията се състоя на 29 октомври 2019 г., с участието и на Джаковачко-Осиечкия архиепископ Джуро Хранич, с когото преди това проведох много съдържателна среща. Предвид Хърватското председателство на Съвета на ЕС, предвиждаме в Джаково през 2020 г., да проведем конференция, представяща дебатите от началото на ХХ в. между проф. Иван Шишманов и епископ Щросмайер по бъдещето на Европа, със съпътстващ концерт на български хор в Катедралата в Джаково. И още нещо-пак във връзка с Деня на народните будители Посолството лансира и проект за четене на български народни приказки в превод на хърватски език в обществените библиотеки в Хърватия. Първото подобно четене бе в Самобор, последвано от четене в Загреб и в Джаково. В Джаково се включиха деца от I до III клас в местното начално училище, както и представители на кметството. Както се вижда, опитваме се чрез популяризиране на културното и историческо наследство , което обединява двата народа, да увеличим близостта помежду си. Все пак сме две държави, членки на НАТО и на Европейския съюз, което пък е допълнителен мотив да укрепваме приятелството и добросъседството между нас.

Прочетете още »

Българи създават турския футболен гранд „Галатасарай“

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 11

Николай Иванов

Известният в цял свят турски футболен гранд „Галатасарай“ е създаден от... българи. През далечната 1905 г. двама нашенци, ученици по това време в прословутия френски лицей в истанбулския квартал „Галата“ – Благой Балъкчиев и Борис Николов, поставят началото на бъдещата футболна легенда. Вторият дори става капитан и голмайстор на тима, когото местните бързо започват да наричат „Господата от двореца Галата“. 

„Все още името на Балъкчиев е знаме в Истанбул, за него там говорят с уважение и преклонение. От 11 футболисти в отбора на „Галатасарай“ десет са били българи“, разказва пред „Марица“ пловдивският художник Жорж Трак. 

Първият капитан на тима е Сава Киров, а останалите са вратарят Христо Македонски, Георги Божков, Кирил Дупков, Илия Ковачев, Димитър Стефанов, Александър Фурнаджиев, Пейко Пеев, Павел Вълчев, Нестор Несторов, Христо Николов и Апостол Апостолов. 

Няколко години по-късно - през 1909 г., част от учениците вече са завършили колежа и се намират във все по-модерната българска столица. Единодушно решават да продължат с футболните занимания и не след дълго сред тучните ливади в някогашната местност „Пустинята“ (днес там се намира стадион „Българска армия“) изникват две сковани дървени врати, около които често се наблюдават оспорвани футболни битки.

Така в следосвобожденска София постепенно се пренася футболната магия, която през 1913 г. се материализира в създаването на прословутия ФК-13, дълги години ръководен от първостроителите на „Галатасарай“.

Прочетете още »

Именити учени дискутират Ньойския диктат

ИНСТИТУТ ЗА ИСТОРИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ – БАН 

 МАКЕДОНСКИ НАУЧЕН ИНСТИТУТ

 ПРОГРАМА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ С МЕЖДУНАРОДНО УЧАСТИЕ 

 „100 ГОДИНИ ОТ НЬОЙ“ 

 Под патронажа на г-н Красимир Каракачанов, вицепремиер и министър на отбраната на Република България 

 27 ноември 2019 г. Зала „Тържествена“ на Централния военен клуб 

София, бул. „Цар Освободител“ №7 27 ноември (сряда) 2019 г. 

9.00–9.30 Регистрация на участниците в Централен военен клуб 

9.30–9.45 – ОТКРИВАНЕ НА КОНФЕРЕНЦИЯТА В ЗАЛА „ТЪРЖЕСТВЕНА“ ПРИВЕТСТВИЯ 

 ПЪРВО ЗАСЕДАНИЕ 

Председател: доц. д-р Александър Гребенаров
9.45–10.00 Слово на академик Георги Марков
10.00–10.15 доц. д-р Александър Гребенаров (ИИстИ – БАН) – „Парижката мирна конференция и „смъртникът“ от Ньой“
10.15–10.30 проф. д.и.н. Трендафил Митев (УНСС) – „Двете опорни точки на надеждата сред българската патриотична емиграция в Америка. (Есента на 1918 – лятото на 1919 г.)“
10.30–10.45 проф. д.и.н. Светлозар Елдъров (ИБ с ЦТ – БАН) – „Ньойският диктат и транс–формацията на официалната празнично-обредна система на Царство България, 1919 – 1944 г.“ 10.45–11.00 проф. д.и.н. Димитър Саздов (УНСС) – „Последиците за България от политическия избор през лятото на 1915 г.“
11.00–11.15 Представяне на изложба – „Българите в Западните Балкани през ХІХ – ХХІ век“ – доц. д-р Веселка Тончева (ИЕФЕМ – БАН). Изложбата е по проект на ИИстИ към Фонд „Научни изследвания“ при Министерството на образованието и науката.
11.15–11.30 Кафе пауза

 ВТОРО ЗАСЕДАНИЕ

 Председател: проф. дин Тодор Петров

11.30–11.40 доц. д-р Стоян Германов (МНИ) – „България след Ньой (1919–1925)“.
11.40–11.50 гл. ас. д-р Георги Георгиев (ИИстИ – БАН) – „Геоикономически перспективи на Царство България, според експертни оценки на секцията за стопански проучвания при Щаба на действащата армия по време на войната“
11.50–12.00 гл. ас. д-р Стоян Николов (ИПИО, ВА ,,Г. С. Раковски“) – ,,Българските пленници в Гърция след Първата световна война“
12.00–12.10 Радослав Симеонов (експерт – МО) – „Заложничеството през 1918 г. – трагичният епилог на Сборната дивизия“
 12.10–12.20 гл. ас. д-р Слави Славов (ИИстИ – БАН) – „Един варненски инцидент от периода на съглашенската окупация (1919 г.)“
12.20–12.30 доц. д-р Димитър Митев (ИИстИ – БАН) – „Ньойският договор в системата на Версайската следвоенна уредба“
12.30–12.40 проф. Мемли Красничи (Албаноложки институт – Р Косово) – „Един британски документ за възстановяването на независимостта на Албания през 1918 г.“
12.40–12.50 д-р Фабио Бего (Roma Tre University) – „Влиянието на Ньойския договор върху българо-албанските отношения (1919–1923)“
12.50–13.00 д-р Чаба Зжебьок (Институт по история, Унгарска АН) – „The Macedonian issue between 1921 and 1934 – through the eyes of Hungarian diplomacy in Sofia“

13.00–14.00 Обедна почивка

ТРЕТО ЗАСЕДАНИЕ 

Председател: проф. д.и.н. Трендафил Митев 

14.00–14.10 Николай Поппетров (ИИстИ – БАН) – „Ньой – реалност, мит и история“
14.10–14.20 проф. д.и.н. Тодор Петров (НВИМузей) – „Ньойският договор 1919 г. и социалният статус на българските офицери“
14.20–14.30 Николета Войнова (СУ „Св. Кл. Охридски“) – Чуждестранните почетни членове на Македонския научен институт от Централна и Източна Европа в защита на българската национална кауза преди и след Ньой“
14.30–14.40 доц. д-р Румен Караганев (ИИстИ – БАН) – „Следвоенните регулации по Дунав и България 1919 – 1934 г.“
14.40–14.50 доц. д-р Ангел Джонев (РИМ–Кюстендил) – „Ньойският договор и Кюстендилският край“
14.50–15.00 д-р Виолета Костова (Хасково) – „Бежанци и миграции в Хасковски регион след Ньой “
15.00–15.10 Ани Златева (ИИстИ – БАН) – „Народът и Свещеният огън на българските царе срещу Ньой“
15.10–15.20 д-р Володя Милачков (ИИстИ – БАН) – „Академично дружество за борба против Ньойския мирен договор“
15.20–15.30 д-р Сия Никифорова (ИИстИ – БАН) – „Отражението на Ньойския мирен договор върху социално-икономическото състояние на България след Голямата война“
 15.30–16.00 Кафе пауза 

ЧЕТВЪРТО ЗАСЕДАНИЕ

 Председател: проф. д.и.н. Светлозар Елдъров

16.00–16.10 Иван Николов (КИЦ–Босилеград) – „Съдбата и бъдещето на българите в Западните покрайнини“
16.10–16.20 Людмила Зидарова, Елена Бугарчева (МНИ) – „Митарствата на Царибродското читалище“
16.20–16.30 проф. д-р Анна Чолева-Димитрова (ИБЕ – БАН) – „Родови имена и родова памет в Царибродско“
16.30–16.40 проф. д-р Лучия Антонова-Василева (ИБЕ – БАН) – „Лексиката на Раховец, Призренско като свидетелство за същността на местния говор „bugarishtja“
16.40–16.50 Евгений Еков (ДА „Архиви“) – „Българската диаспора. Изводи и оценки за работата с българските национални малцинства при променените    условия“
16.50–17.00 Маргарита Цачева – „Ньойският договор – „мир на мъст“
17.00–17.10 Силвия Нотева (РИМ–Перник) – „България се бои само от Бога“. Експедиция до паметника-чешма, построен от 26-и пехотен Пернишки полк през 1916 г. в подножието на Сенгелова планина. След Ньойския договор паметникът-чешма остава в Северна Гърция. 17.10–17.30 Дискусия

17.30 ЗАКРИВАНЕ НА ДЕЛОВАТА ЧАСТ НА КОНФЕРЕНЦИЯТА и ИЗПЪЛНЕНИЯ НА ХОРА НА НГДЕК „СВЕТИ КОНСТАНТИН КИРИЛ ФИЛОСОФ“

 28 ноември (четвъртък) 2019 г. 8.00–17.00

Посещение на културно-исторически обекти, разположени на територията на област Перник, област Кюстендил и др., свързани с края на Първата световна война.

Прочетете още »

Бюлетин "Българите на Балканите и по света", бр. 11

БЮЛЕТИН 

БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНИТЕ И ПО СВЕТА 

Бр. 11 за 2019 г. 

Съдържание: 

Новини за Македония...1– 5 

Български общности зад граница... 5 – 9 

Акцент: Политическият календар свети червено... 10 – 13 

Интервю на броя Посланик Генка Георгиева: Хърватия има важна рола за българското възраждане...14 – 18 

Анализи за живота на българите в чужбина и съседните народи... 18 – 22 

Дейност на МНИ... 22 – 26 

Нови книги и издания... 26 - 28

Целият материал четете по-долу:

 

Прочетете още »

Учени от МНИ гостуваха във Велико Търново

Николай Поппетров

д-р Володя Милачков

Участие на представители на Македонския научен институт в XVIII-та национална научна конференция „Библиотеки – четене – комуникации” Конференцията бе с международно участие (Полша, Русия, Сърбия и Турция) и е част от събитията, посветени на 130-годишнина от учредяването на първата обществена библиотека във Велико Търново.

 Тя се проведе на 14 и 15 ноември 2019 г. в залата на нейния днешен приемник - Регионална народна библиотека „Петко Р. Славейков“ и бе под патронажа на кмета на Община Велико Търново инж. Даниел Панов. Съорганизатор на научната проява, организирана с финансовата подкрепа на Министерство на културата и Фондация „Глобални библиотеки-България“, бе ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. 

По време на конференцията с участието на десетки учени, университетски

преподаватели и различни изследователи и специалисти бяха засегнати въпроси за прилагане на библиотечното законодателство, авторското право и сродните му права в работата на библиотеките. 

Разгледани бяха теми в областта на библиотечни и информационни науки, книгознание, литературна история, печатни комуникации и медии. Конференцията бе съпътствана от изложба, представяща дългогодишната история на културната институция. Във втората сесия на

конференцията бе представен Македонският институт от проф. дин Трендафил Митев, д-р Георги Георгиев, д-р Володя Милачков и Николай Поппетров под тематичното определение: „Нови прочити за историята на Македония в издателската продукция на МНИ“. В началото проф. Т. Митев се спря накратко на историята на Института и на неговите изследователски и обществени задачи и постижения. 

Пред специализираната аудитория бяха представени последните продукти на

издателската дейност, обхващащи книгите и печатния орган на научния институт. Част от участниците в представянето по съвместителство се спряха и на последните изследвания на Института за исторически изследвания при БАН, отразени в неговите издания. С допълнително участие в заседанията Н. Поппетров говори и затова: кой и как представя България пред света, спирайки се на пропагандните книгоиздателски начинания от ХХ век. 

По време на научния форум представителите на МНИ имаха разговори с ръководството на библиотеката, представлявано от доц. Калина Иванова и д-р Иван Александров, с декана на Историческия факултет на ВТУ доц. Николай Кънев и с представителя на Държавния военноисторически архив г-н Георги Луков. На тях бяха разисквани въпроси за обмена на научна продукция и познания, взаимодействието при организиране на различни инициативи и разпространението на книжната продукция на МНИ в библиотеките и университета.

Прочетете още »

Ньойският договор от 1919 г.

100 години от подписването на Ньойския договор (1919)

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 11.

д-р Володя Милачков

 Парижката мирна конференция е открита на 18 януари 1919 г. Нейните решения са във властта на упълномощените делегати на Съвета на десетте под председателството на френския министърпредседател Ж. Клемансо. Победените държави са призовани една подир друга пред „Съда на победителите“. Първа Германия е наказана заради „разпалването“ и воденето на Първата световна война. Договорът с нея е подписан на 28 юни 1919 г. в Огледалната зала на Версайския дворец, поради което е наречен Версайски, а системата от последвалите договори – Версайска. 

 Редът на България за явяване идва на 11 юни 1919 г., а българската делегация е настанена на 26 юли под строг надзор в хотел „Мадридски замък“ в парижкото предградие Ньой. На 19 септември 1919 г. на министър-председателя Теодор Теодоров е връчен проектодоговор от председателя на Конференцията за мир Ж. Клемансо, който съдържа 13 части с 295 члена. Първата част се отнася до устройството, задачите и бъдещата дейност на ОН. Найболезнената втора част определя новите граници на България, като от нея се откъсват и предават на Сръбско-хърватско-словенското кралство Кулско, Царибродско, Босилеградско и Струмишко – пространство със 180 селища и 92 000 жители. 

 На Гърция се прави малка поправка на държавната граница северно от жп станцията Бук, а на България се отнема Западна Тракия. Третата част третира поданството на жителите на откъснатите територии. България поема ред задължения за спазване на правата на живеещите в нейните предели малцинства. Четвъртата част се занимава с военните, морските и въздухоплавателните въпроси. Задължителната военна служба се премахва. Българската армия трябва да се състои от 20 000 доброволци, а жандармерията – от 10 000 души. Пограничната стража се свежда до 3000 граничари. 

Военният флот и авиацията се унищожават, като бойната техника се предава на силите от Съглашението. Петата част предвижда завръщане на военнопленниците и опазване от заличаване на гробовете на загиналите. Шестата част задължава България да предаде при поискване от Съглашението своите поданици, провинили се в нарушаване на военните обичаи и закони. Според седмата част от проектодоговора България трябва да заплати на Съглашението огромната сума 2 250 000 000 златни франка обезщетения за нанесените вреди и загуби от участието ѝ във войната. 

 Отделно победените българи са длъжни да дадат безплатно добитък на Гърция, Румъния и Сръбско-хърватско-словенското кралство, а на последното – и по 50 000 т въглища от Пернишките мини в продължение на 5 години. Финансовите клаузи започват от осмата част на проектодоговора. България трябва да поеме всички разноски по съглашенската окупация след сключването на примирието. Победителите според деветата част имат правото да искат прилагането на сключен от България довоенен договор или на част от него, а България няма право на отказ. Десетата и единадесетата част от проектодоговора се отнасят до въздухоплаването, пристанищата, железниците и водните пътища. Дванадесетата част разглежда въпроса за организацията на труда чрез бъдещото ОН, в което България не е допусната да участва. 

 Последната тринадесета част се отнася до някои специални въпроси. Проектът за договор е обсъден на заседание на Народното събрание на 16 октомври 1919 г. Всички партии го отричат като „върховна неправда и отмъщение“ спрямо разпокъсания български народ. Договорът за мир между България и държавите от Съглашението е подписан на 27 ноември 1919 г. (дотогава на тази дата се чества Денят на българските победи, ден на бойната слава на Третата българска държава) в кметството на Ньой от министър-председателя Александър Стамболийски и упълномощените представители на противниковата коалиция.

  Букурещкият диктат (1913) е потвърден спрямо съдбата на Добруджа и Македония. Нещо повече, от довоенната територия на Царство България са отрязани Западните покрайнини и Струмишко, както и Западна Тракия. Обезоръжаването на България я прави незащитима в центъра на Балканите, а непоносимите репарации предопределят плачевно икономическо възстановяване и развитие.

Прочетете още »

Остри реакции срещу сръбската инициатива "Балкански Шенген"

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 11.

д-р Антон Панчев

Проектът за създаването на т.нар. „Балкански мини-Шенген“ предизвиква много реакции сред политиците и експертите в региона. Той има за официална цел развитието на регионалното сътрудничество и икономическата интеграция, по подобие на модела на Европейския съюз за премахване на препятствията пред бизнеса и за осъществяване на свободното движение на стоки и хора между страните от Балканите, които не са членове на ЕС. Веднага след втората среща на върха между президента на Сърбия Александър Вучич, министър-председателя на Република Северна Македония Зоран Заев и министър-председателя на Албания Еди Рама, която се проведе на 10 ноември 2019 г. в Охрид, започна да се проявява асиметрията при функционирането на този блок. 

Да припомним, че той като инициатива и проект на президента на Сърбия ще се ръководи от Белград и от Вучич като регионален лидер. На тази среща участваха и председателят на Министерския съвет на Босна и Херцеговина, Денис Звиздич, както и министърът на икономиката на Черна гора, Драгица Секулич. Очевидно е обаче, че се планира ядрото на „Малкия Шнген“ да съставят Сърбия, Албания и Северна Македония, като вече има ясни сигнали, че Скопие и Тирана ще се окажат в подчинено положение спрямо Белград. 

Аргумент за подобно твърдение е фактът, че според източници от МВнР на Република Албания, проектите на документите за тези срещи на върха се изготвят и представят от сръбската дипломация. Сърбия се очаква да ръководи блока не само по отношение на вътрешните въпроси, но и на международната сцена, дори във връзка с въпроси, които са в прерогативите на лидерите на Албания и Северна Македония. Това се потвърждава от декларацията на Александър Вучич след срещата в Охрид и преди заминаването му за Париж, където проведе разговори с френския президент: „С позволението на Рама и на Заев, ще искам от Макрон нещата, които за тях двамата са важни, и също така, каквото е важно за мен. Ще искам от него подкрепа за този проект“. Това изказване на сръбския президент предизвика възмущение сред опозицията в Албания, която видя опит на Сърбия да контролира външната политика на Тирана. Досега всички регионални организации, създадени на Балканите през последните 30 години, от Инициативата за икономическо сътрудничество в Югоизточна Европа до „Берлинския процес“, имат за основна цел свързването на страните от региона с европейската интеграция и членството в ЕС. 

Според албански анализатори обаче новият блок, създаден от Сърбия, няма никаква връзка с европейската интеграция, а може да се схваща като сръбска и руска алтернатива за противопоставяне на европейската интеграция на балканските държави и откриване на пътя за налагане на сръбския хегемонзиъм в новия блок. Целите на този нов икономическо-политически блок, изграден около Сърбия, получиха негативна оценка и от фигури в Република Северна Македония. 

Така например, председателката на Съюза на стопанските камари на Северна Македония Данела Арсовска заяви: „Под претекст, че икономическата асоциация е важна, се подкрепя една нова изолация, където Белград ще ръководи Скопие и Тирана. За Сърбия ние имаме една блестяща геополитическа позиция и е важно за Белград да има излаз в Гърция и на албанските пристанища. Проектът цели вкарването на трите държави в една затворена система вместо да се интегрират в ЕС. Сякаш ние не бяхме достатъчно изолирани в едно гето в Западните Балкани, та сега да се изолираме сами в един още по-малък „мини-Шенген“, която идея трябваше да се отхвърли още преди да се роди“. 

Особено критични към тази инициатива са политиците в Република Косово. С рядко срещано единодушие всички косовски лидери се обявиха против създаването на тази структура, която окачествиха като вредна за интересите на тяхната държава и на албанците като цяло.

 Според тях, „Балканският мини-Шенген“ е един вариант на идеята за Балкански митнически съюз, която е отхвърлена от Косово през 2016 г. В Прищина представят няколко аргумента защо този проект не е в интерес на Косово и за повечето от страните в региона:

1. Прави невъзможно за Косово да установява контрол (тарифи или пълна реципрочност) за стоките, които дебалансират пазара в Косово, на първо място спрямо Сърбия и Босна, като две страни, които не признават Косово и го възпрепятстват под всякаква форма.

2. Способства за безпрепятственото движение на сръбските официални лица, които идват в Косово за политически кампании срещу държавността на Косово, без да има възможност да се спират на границата, заради „свободното движение“ без предварително решение, което се прави възможно от „мини-Шенгена“. 

3. Дефакторизира Косово политически и икономически в контекста на регионалните отношения, тъй като споразумението подразбира делегирането на държавни правомощия в „мини-Шенгена“. 

4. Фаворизира икономически балканските държави, които граничат с държави членки на ЕС посредством политиката на таксите, а Косово няма никаква обща граница с ЕС. 

5. Създава възможност за проникването на стоки от Русия и от страните в руската икономическа зона, тъй като Сърбия има споразумение за свободна търговия с Русия. 

6. Като страната с най-многобройно население и с най-голямата икономика в региона, посредством тази идея Сърбия се опитва да държи колкото се може по-дълго региона на Балканите извън Европейския съюз в очакване на създаването на други геополитически баланси с нарастване ролята на Русия. 

Следващата среща на лидерите на Сърбия, Северна Македония и Албания е насрочена за 21 декември в Дуръс, Албания. Със сигурност в следващия един месец албанският министър-председател Рама ще бъде подложен на силни критики от албански политици и експерти, за да защити интересите на Косово и да не позволи изпадането в изолация на Прищина. Успехът на цялата инициатива ще зависи изцяло от това, дали ще бъде подкрепена от ЕС като част от интеграционните процеси между страните от т.нар. Западни Балкани и Евросъюза.

Прочетете още »

Никола Вапцаров (1909 - 1942)

110 години от рождението на Никола Йонков Вапцаров (24 ноември 1909, Банско – 23 юли 1942, София).

Източник: бюлетин "Българите на Бъалканите и по света", 2019, бр. 11.

д-р Володя Милачков

Всепризнат български поет. Първоначално и прогимназиално образование получава в Банско (1916–1923); гимназиално до VII клас – в Разлог (1926). Продължава обучението си в Морското машинно училище (1926–1932) във Варна. Там създава стихове с ярка патриотична насоченост. Техник е в книжно-мукавената фабрика в Кочериново. През 1936 г. се премества в София и работи като огняр на парен локомотив в БДЖ. От ноември 1938 г. е техник в Държавния екарисаж. Като деец на БКП е интерниран в Годеч (1940). Член е на редакционната колегия на вестниците „Технически глас“ и „Литературен критик“. 

От есента на 1941 г. е в Централната военна комисия при ЦК на БКП, ръководи минно-подривната дейност. Арестуван (4 март 1942), осъден на смърт и разстрелян. Първите си стихотворения публикува в младежки и въздържателни списания („Борба“, „Глобус“). Силата на поезията му произтича от майсторството му да пресъздаде облика на драматичната и преломна епоха, в която живее. Той слива дълбоко интимното, човешкото със социалното и исторически значимото. Подвигът-саможертва е опоетизиран лирично. Прозата на всекидневието, благода-рение на таланта му, придобива поетична красота. Суровата действителност и романтичният копнеж са в основата на разнообразието от стилни нюанси, с които се отличава неговата поезия. 

Тези особености са характерни за стихосбирката му „Моторни песни“. Стихотворенията на Вапцаров са преведени на повече от 30 езика. Получава посмъртно почетна Награда за мир. 

Автор е на: Моторни песни. С., 1940; Влак. Поема за деца. С., 1947; Избрани стихотворения. 2. изд. Ред. Б. Делчев, Н. Шмиргела. С., 1948; Събрани съчинения. Предг. и ред. Ем. Петров. С., 1959; Вяра. Стихотворения. (Паралелен текст на 29 чужди езика). С., 1968.

Прочетете още »

Образованието в Петрич до 1944 г.

сп. "Македонски преглед", 1999, кн. 1. Бъчварова, Д. Образованието в Петрич (1912–1944)... 67–74

Освобождението на Пиринския край от турско робство и присьединявансто му към свободните предели на българската дьржава дават нов тласък за развитието на образователното дело в град Петрич и околията. 

Открити са нови училища, сьществуващите стари са реконструирани. разширени и съобразени с изискваиията на закона за Народно просвещение приет от Народното събрание през 1909 година. Според закона училищата се делят иа: детски, с възрастова граннда от 4 до 7 години, начални, с четири отделения. прогимназията е с тригодишен курс на обучение. а средното (гимназиално) образование трае пет години. 

Оформят се три вида гимназии (класическн, полукласически и реални) като към средното образование се отнасят и педагогическите училища. Така утвърдената система на начално, основно и средно образовпнис в общи лшши се запазва десетилетия наред и практически обхваща целня период до Втората световна война...

Целият материал четете по-долу:

Прочетете още »

Българският говор във Връбник, Албания

Изглед към центъра на село Връбник

сп. "Македонски преглед", 1999, кн. 2.

Христова, Евд. Остатъци от разложен назализъм в един краен югозападнобългарски говор в Албания... 61–66

Обект на това пзследване е един неописан досега диалект or крайния югозапад на българското езиково землшце - говорът иа село Връбник в държавните граници на днешна Р Албанпя. Селото се иамира в Югоизточна Албанпя в областта Девол, на границата с Р Гърция. Разположено е на малка равнина в планинска местиост в най-югоизточната точка на Албания. 

На 30 км в северозападна посока се намира град Корча, а на 7 км - административният център на областта - град Билища. На север от село Връбник на разстояние от около 10 км. е езерото Мала Преспа. За исторнята на селото не се знае почти нищо - освен това. че е много старо. 

Няма данни за името му. По народна етимология, доста вероятно, то е свьрзано с многото върби, растящи около малката селска рекичка. Населението е българско и православно. Cera наброява около 300 души в 70 къщи. Българскнят език в съществуващото още преди Балканската война начално училище е бил заменян ту с гръцки, ту с албански в зависимост от господството, установявано в областта Девол. 

Въпреки това местният говор днес с запазен, най-вече при по-възрастните, които не знаят албански и единственото им средство за общуване с диалектът. Младите помежду си разговарят на него, нo знаят и задължителния от училище албански език...

 Целият материал четете по-долу:

Прочетете още »

Българските книжарници в Македония през Възраждането

сп. "Македонски преглед", 1999, кн. 2. Хаджиниколова, Ел. Книжарите на Хр. Г. Данов във Вардарска Македония и обществения живот в областта (70–те години на XIX в.)... 45–66

"През 1857 г. в Пловдив Хр. Г. Данов създава “Дружествена книговезница”. Една от нейните главни задачи е книгоразпространението във Вардарска Македония. По тази причина през 1859 г. Хр. Г. Данов изпраща Д. Михайлов като свой пътуващ книжар на Неврокопския, Серския и Прилепския панаир1. 

В резултат на обиколката на българските панаири общините в Кюстендил, Скопие и Велес отправят през 1861 г. първите си поръчки към Дановата книжарница в Пловдив2. С. Ив. Барутчийски посочва, че интересът на Хр. Г. Данов към Вардарска Македония се свързва с учебното дело в Скопие и Велес, но не обяснява причините за това3. 

В. Кънчев дава известно разяснение на този факт като обръща внимание на съществуващата добра организация на учебното дело във Велес. Тамошното училище според него се издига в най-авторитетното и популярно учебно заведение във Вардарска Македония4. През 1867-1872 г. учител в града е Константин Босилков, който създава и укрепва връзките между Пловдивската книжарница на Хр. Г. Данов и велешката интелигенция5.

К. Босилков се заема усилено да разпространява книги и учебници на Пловдивската книжарница на Хр. Г. Данов. Първоначално център на тази дейност е велешкото училище6. По тази причина се смята, че през 1867 г. във Велес вече съществува клон на Пловдивската кни- жарница7. 

През 1872 г., когато К. Босилков напуска Велес, книжарницата се поема от Дончо Босилков, неговия брат8. През 1872-1876 г. е известно, че Д. Благоев снабдява също с книги Прилепския книжен панаир, втория по значимост български панаир след Узунджовския9. 

Непосредствено след като през 1859 г. Д. Михайлов обикаля книжните панаири на Вардарска Македония, Хр. Г. Данов изпраща ка- то пътуващ книжар в областта и Димитър П. Иванов, деец на цариградското Братство “Просвещение” през 70-те години10. Д. П. Иванов посещава Велес и Скопие, а през 1860 г. донася във Велес книги от Пловдивската книжарница на Хр. Г. Данов. 

Книги е отнасял на Прилепския панаир и велешкият учител Васил Алексиев. По тази причина би могло да се приеме, че още от началото на 60-те години Хр. Г. Данов прави опити за книжарска дейност във Велес, подпомогнат от Братство “Просвещение”11..."

Целият материал четете по-долу:

Прочетете още »

Семинар по история: Реалните измерения на Ньойския договор

„Ньой – реалните измерения на договора“ 

 Семинарът по история към Младежкия клуб „Даме Груев“ към Македонския научен институт, с лектор – ас. Николай Поппетров, ще продължи на 25 ноември 2019 г.

 Срещата ще се проведе от 18:00 в Македонския дом, ул. Пиротска № 5, ет. 2. на семинара ще е посветена на 100-годишнината от подписването на Ньойския договор. 

Ще бъдат представени отделните положения на договора, като акцент ще бъде поставен върху някои спорни тълкувания от политици, публицисти и историци. Самият драматичен акт ще бъде разгледан през призмата на политиката на Великите сили. 

 Заповядайте!

Прочетете още »

Лектория "Македония": акад. Георги Марков

Здравейте, в рамките на Лектория "Македония" на Македонския научен институт ще ни гостува историкът академик Георги Марков. 

Темата, по която с него ще разговаря водещият, журналистът Коста Филипов, е свързана с сто годишнината от Ньойския мирен договор и съдбата на България. Ролята на Великите сили, отношението им към малките държави, оказали се на страната на загубилите Първата световна война, покрусата, обхванала българския народ- всичко това, събрано в едно. 

Мястото на срещата е известно- Македонски дом, "Пиротска" 5, втори етаж, Македонски научен институт, Голяма зала.Часът е традиционен - 18,00. Датата е 21 ноември, четвъртък. Каквото и да сте прочели или чули някъде, то не може да бъде заменено от среща на живо с познанието. 

Чакаме ви!

Прочетете още »

Българска песен от Стеблево, Албания

сп. "Македонски преглед", 2004, кн. 2. Бело, М. Една народна песен от с. Стеблево (Голо Бърдо, Албания) ... 117 - 120

 Стеблево е едно от българските села в региона на Голо Бърдо, Източна Албания, близо до град Дебър. Селото е отбелязано и на картата на Селишчев в книгата му за славянското население в Албания (на картата е отбелязано Стеблево, регион Голо Бърдо; на албанските карти -Steblevë, регион Gollobordë). Това е едно от най-малките села, където се е запазило и живее компактно българско население, изповядващо исляма. Българите тук са съхранили старите обичаи и архаичния си български език.

Във фолклора им се чувства общият духовен извор, от който са черпели и продължават да черпят мотиви от старо и по-ново време. От народното майсторство на българина са се възхищавали всички изследователи. Нека споменем и факта,свързан с посрещането и издаването на Сборника на братя Миладинови извън пределите на българските земи. Така се възхищават дори днес и албанците, в Албания. Те също се наслаждават на народния български талант и продължават да го събират и пазят като скъпоценно съкровище. Един такъв бисер на българския фолклор от Албания от 1960 год. е песен, която може да се открие и в Архива на Института по Фолклор в Тирана.

Събирачът се нарича Ф. Ходжа, а разказвачът е жена на име Фатиме Лила (70 г., домакиня, село Стеблево). Песента е написана на български с албанска азбука (виж на последната страница). Това е една хубава балада, в основата на която стои фолклорният мотив за повторното опознаване на брат и сестра и за риска от кръвосмешение. Тя е озаглавена “Шетат ми се дете аджамия” (в ориг. “Shetat mise dete axhamija”).

В споменатия сборник на Миладинови този мотив се среща в няколко песни. Тръгвайки от развоя на събитията и артистичната физиономия на вариантите могат да се различат два основни типа, към които се включват всяка една от песните с този мотив. Към първия тип се отнасят песни, в които се стига до кръвосмешение и след което настъпва опознаването между брат и сестра (такава е песента “Брат и сестра” стр. 214).

Вторият тип включва песни, в които братът и сестрата се предупреждават и не се достига до кръвосмешение. Този тип може да бъде разделен на два подтипа, в зависимост от това как започват. Песните от първия подтип започват с ограбването на момиче от войник (“Яничар и руса Драгана” стр.173), а към втория включват песните, които започват с продаването на невестата от мъжа й за погасяване на натрупани или наследени дългове.(“Стоян, невеста и турче потурче” стр. 247).

Песента от село Стеблево “Шетат ми се дете аджамия” може да се включи към втория тип (второ подразделение) тъй като е свързана с дълговете, които мъчат главния герой. В тази песен срещаме практиката на продаване-купуване на хора (жени), практика, която оформя възможностите за основния мотив в баладата-риска от кръвосмешение. Същ е мотивът и в песните от първия тип от братя Миладинови, само че причините, които допринасят за това са други (отвличане).

Този главен мотив – риск от кръвосмешение - ни води към древността, към във времето, когато обществото е в борба за спиране на “хоризонталните” сватби вътре в семейството. Те са свързани с исторически причини, и стават основа за раждане на балада. Народният певец отразява стремежът за промени, които иска обществото: спиране на кръвосмешението. В баладата от с.Стеблево се чувства лекият мюсюлмански колорит, свързан с времето на ислямизация на Балканите, в това число и на българското население в Голо Бърдо. Но това впечатление е само външно. Баладата е озаглавена “Шетат ми се дете аджамия” по първиа стих на песента. В нея героите нямат имена.

В началото е отразено неспокойствието на младо момче, което ходи с наведена глава (шетат ми се дете аджамия...../ глава доржит у сурова земя.). За сполетялата го беда научаваме късно от диалога между майката и сина. Първа пита майката (Ой ти дете, дете аджамия/ шо се шеташ из мермер авлия? ..../ глава доржиш у сурова земя?). Момчето разказва това, което го измъчва (пристанале турци анадолци,/ побарале бабови борджои). Научаваме, че паричното задължение е наследено от бащата. Идеята за продаване на невестата за угасяване на дълговете идва от майката на момчето. Тя съветства сина си да продаде невестата (промения убава невеста/ истайсия на болук пазара/ побарайе една тешка цена). Младата жена разбрала за плана, и не оказва никаква съпротива; запазва спокойствие, когато я приготвят за продан на големия пазар (я промена дете аджамия/ я истайе на болук пазара). Купувачът е също така младо момче(дете аджамия), той води кратък диалог с продавача и я купува (...и я зеде дете аджамия). Най-важният момент в песента е къщата на младия купувач. Следва драматичен диалог между невестата и новия господар (въпроси на младежа и отговори на момичето), стига се до идентификация на героите.

В песента от Миладиновия сборник едно пиле пее и предупреждава (че’ се чуло и видело/брат и сестра да се зе’ет!), т.е. проблемът се разрешава от птиците, които подсказват за риска, който може да се случи. Този момент отсъства от песента от Стеблево. Тук опознаването е свързано с музикалния талант на младежа (кога трамбураше, земята тресеше/ кога поврашаше, сашжете пажайе) и с липсата на една част от тялото-малото пръстче на единния крак (десната нога без малото поршче). С малки разлики песента прилича на другите български варианти. С опознаването между брата и сестрата се слага край на броденето на героите към трагичния път – извършване на кръвосмешение . Баладата завършва със завръщането на невестата при собствения и мъж и с опрощаване на дълговете от открития брат (Е паре му ариза, и нежеста му даде).

 Понеже, тук на Балканите се живее не само в съседство но и съвместно, налице са песни с еднакви мотиви. В подобна среда живеят и българите (в Албания) от Голо Бърдо. Те представляват мост за осъществяване на балканските контакти (в случая между българи и албанци). Днес тези мотиви са общобалкански. Подобни мотиви откриваме и в албанския фолклор. В непосредствена близост до албанските села в Голо Бърдо се среща подобен албански фолклорен мотив (Аli Borxhalia ‘Али борджалия’).

 Фолклорът на българите от Албания не се изчерпва с общността на една или друга песен или на един или друг мотив, защото песенното народно богатство е много голямо. Пред изледователите днес стои огромно неразработено поле, което ни напомня за мислите от предговора на Сборника на Миладинови: “Препишвеещем толку песни, мислит човек, че се исцърпи сето богатство; но когато поминвит во друга махала, тамо нахождат много други песни, како от нов извор. Затова требит да чекаме още много други да се прикладат на овие песни, ако любопитен човек издирвит това”. А ето и един от записаните варианти в оригиналния му вид и в транслитерацията му на кирилица...

Целият материал четете по-долу:

Прочетете още »

In Memoriam: Илия Манолов (1929 - 2019)

сп. "Македонски преглед", 2004, кн. 2. Динчев, К. Л. - Манолов, Ил. Революционната народна песен от Македония. С., 2003 ... 144 - 148

През 2003 г. излезе и вторият том от изследването на Ил. Манолов, озаглавен "Революционната народна песен от Македония“ (първият е от 1994 г.). Вероятно за широк кръг читатели от други области на знанието бе неочаквано, но не и за фолклористите (филолози и етномузиколози). 

Макар да знам, от дългите години на съвместната ни изследователска работа, че това не беше приоритетна тема в неговите научни дирения, все пак ще напомня, че още в 70-те и 80-те години на XX в. в статия за пиринския фолклор (сп. Славяни, кн. 8, 1972), в алманах "Струма“, кн. 1, 1990, в Музикални хоризонти, кн. 17-18, 1988 г., той засяга различни аспекти от развитието на революционния музикален фолклор. 

А в предоставените на вниманието ни последни трудове това добре личи, ако се погледнат датировките на записите, които са отпреди 80-те години. Както отбелязва авторът, още от студентските си години сам, а впоследствие с Ник. Кауфман, посещава селата Кономлади, Капатово, Кулата и други селища по течението на Струма и Места, където записва интересен материал..."

 Целият материал четете по-долу:

Прочетете още »

Изложбата за сръбския погром в Босилеградско гостува в Благоевград

На 14 ноември от 17:00 часа във фоайето на Регионалния исторически музей - Благоевград ще бъде открита фотодокументална изложба „Погромът на Босилеградско 15 – 16 май 1917 година”.

Събитието е по повод 100 години от подписването на несправедливия Ньойски договор. Автор на изложбата е доц. д-р Ангел Джонев. 

Използвани са документи от Централен държавен архив, Научен архив на Българска академия на науките, Държавен военноисторически архив-В.Търново, Държавен архив – Кюстендил и РИМ - Кюстендил.

Вижте плаката по-долу:

Прочетете още »

Българинът родолюбец Стоян Г. Бояджиев

сп. "Македонски преглед", 2004, кн. 2. Трайков, В. Българинът родолюбец Стоян Бояджиев ... 149 - 151

В непрестанния бяг на годините един по един си отиват тези, животът на които бе посветен на непрекъсната борба за опазване на националната ни кауза в непрестанни усилия да бъде защитена историческата истина за миналото на българския народ. Отиде си на свой ред и редкият патриот Стоян Георгиев Бояджиев.

Стоян Бояджиев е сякаш предопределен да поеме борческото в своя род, на своето поколение. Роден е през 1915 г. в бежанско семейство, принудено от тежката съдба да бяга от родния край - с. Горни Порой, от другата страна на Беласица в Егейска Македония. Още от най-млада възраст той се включва в борбата. Завършва право в националния ни университет ¨Св. Климент Охридски“ и международни отношения в Свободния университет. В София Бояджиев е един от основателите на Македонската студентска корпорация "Шар". Започва да пише отрано в печата, през 1940 г. издава своя книга "Съществува ли македонска нация", която веднага след 1944 г. е изгорена изцяло. С възторг посреща установяването на българската администрация в скъпата му родна земя - през 1941 г. се включва в началните редакционни усилия по издаването на в. "Целокупна България“ в Скопие.

Стоян Бояджиев успява да специализира две години международно право в чужбина. Овладял важен международен език, той твърдо защитава българския характер на родния си край...

Целият материал четете по-долу:

Прочетете още »

Българите мюсюлмани в Чеч

Историко-политическо, икономико-демографско и съвременно развитие на областта Чеч в Гърция и България. Етничната (само)идентификация на българите мюсюлмани и отношението на държавите спрямо тях.

Румен Сребранов

Чеч, Чеча, Чеджлок, Джеч, Мунджулус, Помаклок – обхваща по-големия дял от територията на географската област Чеч, която се намира в крайните Югозападни Родопи или в най-югоизточната част на Пиринска Македония. На изток тя граничи с р.Рата (Доспат дере), след това границата върви по западните склонове на Круша планина и стига на юг при северноксантийските възвишения около с.Владиково. 

На север естествена граница е р. Бистрица с леко отклонение при с. Абланица, на запад – р.Места (Кара сул). В исторически план р.Канина се определя като северна граница на Чеч. П.Делирадев препоръчва да не се прави връзка между чеченците в Родопите и чеченците в Кавказ, които са родствени с черкезите (Делирадев 1937:55, Райчевски 1998:202). Твърди се, че названието Чеч идва от тур. дума чеч “копа сено; кръстец”, т.е. допуска се пренос по аналогия, тъй като областта представлява съвкупност от куповидни и заоблени хълмове. Според сведение от една жена от Кресна, Чеч означава ‘спечена, тежка, неплодородна земя’. Нека не забравяме, че в рамките на Отоманската империя е съществувала нахия Чеч, което първото и последното административно определяне на областта. Като стара закачка определят младите хора от Чеч подигравателните названия дьонмè и гевỳр-дьонмè, давани от турците в Блатска, Хвостяне и Дъбница за българомохамеданите от Чеч. 

“В Кошукавашко никога към помаците турците не се отнасят с думите дин ислям, както обикновено едни други те се назовават, а ги казват ерум-динлии, т.е. на половина верни на Мохамеда. При по-голяма раздразнителност на помаците казват още и дьонмета, или гевур-дьонмета, изменици на вярата и нацията, а още по-грубо им казват и аи-мечки, непохватни и саможилци с мечките в планината. Помаците пък от своя страна казват на едноверците си турци голтак и читак, което ще рече 'смешение, всякаква паплач, която не знае ни бащата, ни майката” (Баучър 1993: 63-64). 

Областта се дели на Долен или Драмски Чеч (по името на гр.Драма, Гърция) и на Горен или Неврокопски Чеч (по старото име на гр. Гоце Делчев, Неврокоп). Първият Чеч обхваща селата: Байрамликьой, Боюво, Дряново, Халепа, Драчища, Капотчук, Тифота, Тиклиево, Пасрево, Лишен, Берчища, Любетин, Захарин, Бичово, Чиряшово, Ратича, Радибош, Карово, Чернягово, Агъкьой, Лъжи, Лящен, Томал, Сардчан, Боланово, Коница, Къюво, Чатак, Буково, Яхор, Лакатина, Белен, Джура, Катун, Балабан, Дяла, Холюван, Горуново, Скранюво и Калово. Неврокопски Чеч включва селищата: Борево, Папазкьой, Владиково, Граждел, Хойница, Щорклюу, Глум, Колюш, Фойница, Гарздица, Пряслун, Русково, Любан, Борково, Осеница, Ловчища, Прибойна, Мъждел, Ворва, Манастир, Колярба, Дюбряжил, Калчюу, Каинчен (Кончен), Пулово, Драженица, Тисово, Борщен, Черквичен, Жижово, Форгово, Кочан, Любче, Марульово (дн. Ваклиново), Осина, Црънча, Махалково, Малош (Малошийца, Малоща), Сидарево, Страня, Пепелаш, Долна Лакавица, Вощица, Доблен (Дебрен), Стирен (това наименование идва от пистиргос емборион ‘пазар’ <гр. εμπόριον, лат. emporium, срв. СИ Пистиргос, Ксантийско), Кашица, Шуридилово (Шурдилово), Костен (Кустон), Бучан (Божан), Рашово (Расово), Боголин, Абланица, Годешево, Вълкосел, Слащен, Туховища, Крибул и Сатовча. Според Кънчов (П1, с. 266-273) цялата област е наброявала: 28000 души помаци с 5596 къщи, 300 албанци, 800 евреи, 110 власи, 250 турци (Борево), 620 гърци мохамедани с 100 къщи (Лялево) плюс 5667помашки къщи, 1151 турски, 23 влашки, 10 цигански, 5897 християнски български в Дервентколу, в частта Доспатски села, която всъщност представлява Северен Чеч със селата от р. Канина до Годяшево; юруци коняри (по областта на гр. Коня, Мала Азия) в 79-и оджак в предпланините на Западните Родопи, Драмско, Сярско и Солунско (Христов, Хаджиниколов 1958:62). 

По време на балканските войни всички юруци и турци от Драмски Чеч се изселват в Турция. В Годяшево старите хора все още пазят спомена за пребиваването на конярите в околностите на селото и тяхното напускане. Иванов (1917:12-13) посочва, че в Драмско с покрайнината Чеч има около 18500 души помаци. Според чужди изследователи в областта има повече българи и изключително рядко турци (Воue 1872) или само в Неврокоп и Доспат има турци (Шафарик 1842), в Неврокоп и още в две места по западния бряг на р. Места има турци (Kiepert 1878, Lejean 1861). 

Турците са представени в селата с военни гарнизони, напр. с. Борево. В демографски аспект ще разгледам някои селища от Чеч по линията Абланица – Годешево: с.Бòголин – малко селце, разположено на левия бряг на р. Бистрица, на 18 км южно от Сатовча. Срещу него, но на отвъдния десен бряг на реката, е с.Абланица. В.Кънчов (П1) сочи 13 къщи българомохамедани, а под името Боболин (М1) 65 души население. Според предание, в него са се преселили около 6 семейства от с. Вълкосел, които са бягали от чумна епидемия (запазено е до днес гробището от тази епидемия). 

Днес жителите на селото са вече 770, а през 1920 г. те са били 161 ж. с.Годяшево - намира се на 29 км югоизточно от централното с.Сатовча и на 1 км от българо-гръцката граница с население 1324 души (1983 г.). В местностите Ляската, Разбивището, Гармадето и др. са открити много гробове и руини от сгради и свети християнски места, както и кръстове. Към края на мин. век В.Кънчов е преброил 650 жители (с 65 къщи) мохамедани. През 1920 жителите на селото са били 572 ж., през 1946 г. -770, през 1983 г. – над 1300 души, през 1992 – 1281 ж. В Годешево се намира местността Бозова скала. В центъра на селото има вековно чинарово дърво. В землището на селото има останки от две късноантични и средновековни селища – югозападно от селото на възвишението Чуката и в близките местности Паланка и Банята, и югоизточно край селото в м. Варницата, които са паметници на културата от 1973 г. Останки от антично и средновековно селище има и в м. Криваков кладенец (северозападно край Годешево). Плосък античен некропол (вероятно от късния период на желязната епоха) се намира в м. Врисе (северозападно край селото). Късноантично и средновековно селище е съществувало в м. Църквата (североизточно край Годешево). 

Според народно предание, името на селото се свързва със сговорчивостта на неговите жители, които се стараели да се разбират (погаждат, годят, срв. пол. СИ Godziszewo на юг от Gdańsk, Полша) със съседите си. Годешево е споменато в осм. регистър от втората половина на 15 в. с 37 български християнски домакинства. В края на 19 в. Годешево има 650 ж. българомохамедани. Селото е освободено от османско иго през 1912 г. с. Туховище (Тувища) - намира се на 26 км южно от Сатовча и на 56 км от Гоце Делчев. Селището е старо и първоначално е имало четири махали : Вунострàна (не Вона страна), Каладжиева, Метрьова и Долна, сега са останали само две : Горна и Долна. Край селото в м. Оградите е разкрит раннобългарски некропол, а в м. Света Петка – гробчета; на върха Светекиле (= Свети Илия) – следи от стари зидове. В м. Гармаде се е намирало старото село, сега руини, наричани тук юртьовете (ед.ч. юрть). Землището на селото буквално гъмжи от местни имена, свързани с християнството. В турски документ от 1667 г. се споменава като Туховища. Към края на миналия век се населява от 70 къщи и 500 души българомохамедани (Кънчов М1, П1), а днес 920. с. Вълкосел (Вълково) – намира се на 13 км южно от с. Сатовча и на 48 км от Гоце Делчев. Споменава се в осман. регистър от II пол. на XV в. с 47 християнски домакинства и 1 мюсюлманско и в регистъра на доганджийте от 1482 г. По времето на преселване на бежанци от Албания в Родопите се заселва една фамилия мюсюлмани от Албания – Арнаудови. През 1920 г. населението е наброявало 954 ж., а през 1992 – 2405 ж. След войните в началото на XX в. в селото се заселват бежанци християни от Драмско - с.Търлис, с.Везме, с.Каракьой, с.Калапот. 

Тези християни са имали църква в центъра на селото срещу новата джамия. След преселването на всички християни към вътрешността на страната тази църква е продадена на местното мюсюлманско население и разрушена. В момента Вълкосел е най-многобройното селище по линията Абланица – Годешево. Населението взема най-дейно участие в съпротивата срещу т.нар. възродителен процес. 

По сведение на бившия кмет на с. Слащен Максим Чангалов по това време са открити и иззети от вълкоселяни множеството самоделни оръжия. с. Абланица (Славци, тур. Апланиче) – намира се на 42 км южно от Гоце Делчев. Споменава се в османските регистри от II пол. на XV в. и в регистъра на доганджийте от 1482 г. с 16 соколарски семейства. Според регистри от 1611-1617 и 1623-1625 г. християнските домакинства намаляват от 76 на 31, а от документ от 1671 г. се предполага, че населението е изцяло помохамеданчено. В края на XIX в. брои 1030 ж. българи мюсюлмани. 

 След Балканската война (1912-13) се заселват семейства от с. Бачево, Гърмен, Варвара (дн. в Пловд. област) и Коньово (дн. в Бург. област). След Първата световна война (1914-18) се заселват бежанци християни от Драмско – с.Каракьой, с. Белотинци и Везме, както и от с.Долно Броди, Сярско. През 1959-1960 г. има интензивни изселвания на християни от Абланица към гара Кричим (дн. гр. Стамболийски) и с. Енина, Хаск. област, като в селото не остава нито един от тях. 

През 1920 г. селището е имало 940 ж., а през 1992 – 2569 ж. От тези християни единствено е останала църквата, която е изоставена и без никакъв инвентар. По времето на т.нар. възродителния процес много хора от чечките села бяха интернирани в Кюстендилско, Казанлъшко, Русенско, Врачанско и Ихтиманско След 1989 г. една част от тях се връща в Чеч, а друга остава по тези места. Масовото нахлуване на славяните на Балканския п-в през 5-6 в. довежда до възникването на многобройни славянски колонии в Родопите. Според исторически сведения, областта от Родопите до Солун е била заселена от славянските племена драговити (обитавали и Битолско-Прилепския край - Вакарелски 1977: 21) и смоляни и се е наричала “Драговичия” и “Драговитска Тракия”. 

Несъмнено е, че рупските племена драговити и смоляни са свързани със севернославянските смолени и драговичи (Адрианова-Перетц 1950:10-15, 206-211). Това се потвърждава от много езикови паралели на рупските говори и по-специално родопските (към които се числи и чечкият говор) със севернославянските езици и диалекти. Хипотезата за поселението на славяни в пиринските, рупските области и Съртовете от запад по р. Тимок и р. Струма, която се опира на разпространението на топонимичния суфикс -ане / -яне / -ене (Заимов 1967:103) е доста спорна, тъй като този суфикс е общоиндоевропейски (Ив. Гълъбов 1986: 601-669) и трудно е да се прецени дали е собствено славянски или е зает, съобразно особеностите на българославянската фонетика с рефлектиране на *ě, *а > 'a / ê/ e, срв. трак. –ανος, -ηνος > -ене / -êне / -'ане. 

Не се вземат предвид и измененията в топонимията през отделните исторически периоди и данните от археологията, историческите паметници и другите писмени източници. Съществуването на хидронима р. Величка в Неврокопски Чеч не е основание да се твърди, че епархията на св. Климент Велика се е намирала по средното течение на Места и в Югозападните Родопи. Тази хипотеза не може да обясни как район на много активна просветна дейност впоследствие се оказва част от люлката на богомилството и на други еретически движения – Родопите. Още повече, че св. Климент е наречен Охридски, а в Чеч няма топоним Охрид, ако не се брои лексемата хрит ‘рид’.

 Една от хипотезите за приемане на исляма в Родопите предполага, че населението е било еретическо (движението на Василий – 1316-1330 г.) и затова е било възможно по-лесното помохамеданчване. В отделни семейства се пазят документи, които указват смяната на българските имена с мюсюлмански. Така в рода Бизьокови от с. Дебрен от поколение на поколение се е пазело лоена топка със завещанието да се отвори, когато настъпи тежко време. Тя е отворена по време на т.нар. възродителен процес и в нея е имало само един свитък с български имена на хора от фамилията и турските им ответници. 

Характерна за Родопите, както и за Чеч, е политическата самостоятелност на местните славянски князе. Тази автономност на района съществува до разпада на Отоманската империя. По този начин се запазват етнографските и езиковите различия, които с течение на време се задълбочават или унифицират. Въпреки че през Средновековието Чеч е бил под българско или византийско управление, той се е владеел от самостоятелни и полунезависими феодали като Иванко или Момчил, дори и от чужди завоеватели като латинския император Хенрих II, сръбските феодали Войхна, Вълкашин и Углеша.

 Според историческите сведения населението на Чеч е приело исляма около 1648-1687 г. при управлението на Мохамед IV Ловеца, страстен ловец по Доспатско и който е имал лятна резиденция на вр. Карлък. Преминаването към тази вяра има комплексни причини – социално-икономически, политически, военно-стратегически и т.н. (Баучър 1993:23-26; Шишков 1985: 54, 55, 176, 177). Интерес представлява една легенда, която ми бе разказана от Бюлент Хасан от с. Туховище. Според нея турските власти са заточили в с. Годешево българска аристократическа фамилия. През 1793 г. е имало гладен бунт начело с Мехмед Синап от с. Бръщен, който много по-късно дава името на земеделската кооперация в с. Абланица (Христов, Хаджиниколов 1958:21). 

По време на Априлското въстание населението от с. Слащен, Абланица и Вълкосел взема участие с цел грабеж при потушаване на бунта в Батак, Перущица и Брацигово по заповед на Ахмед Барутанлията от с. Барутин (т.нар. Баташко клане - Баучър 1992:35, сб. “Българско село” 1930:197). Според исторически сведения, турският бег е изпратил емисари, които да помирят разбунтувалото се население. Убиването им от въстаниците е дало повод за кървавите кланета. След 1900 г. населението от селата Абланица, Вълкосел и Слащен взема участие в освободителното движение в Македония. 

По-известните и влиятелни хора стават членове на ВМРО (Сюлейман Манганев-Билюков от с. Вълкосел). Други представители на областта се включват в дейността на патриотичната организация на българите мюсюлмани “Родина” с център гр. Смолян. Такива са: Кирил Костадинов Кемалов (10.01. 1906 – 7.02.1973) – с. Калапот, Драмско – учител в Кочан, Фъргово, секретар на околийската българомохамеданската културно-просветна организация "Родина"; събира фолклорен материал от Неврокопско; автор на историческата дарма "Потурчване" (за потурчването в Неврокопско). Адем Ибрахимов Арнаудов (Адем Исаев Арнаудов) – 18.09.1918. с. Абланица. В 1937 г. завършва средно образование в София. През 1938 г. като фелдфебел школник става член на дружба "Родина" в гр. Смолян. 

През тази и следващите години обнародва редица статии за движението сред българите с мохамеданска вяра. След това постъпва в учителския институт, гр. Пловдив. От 1941 г. до 1944 г. е директор на курса по мохамеданско богословие в Райково. Председател на контролната комисия на "Родина" (1942 г.) (Георгиева 1998 : 293; Родопски сборник 1995 : 66, 107). След 1944 г. е бил директор на училището и кмет на с. Абланица. Искрен Хаджиев (Ибрахим Асанов Хаджиев) – 1906 г., с. Осина – член на "Родина". 

По време на Балканските войни християни, особено от Гърмен, участват при кланета и опити за похристиянчване на мюсюлманското население от Чеч, най-вече в с. Абланица, Жижево (ултиматумът, който е бил поставен от българската армия, се съдържа в израза “поп или топ”). Цели села в Драмски Чеч са заличени поради погроми на български и гръцки войски, както и при гръцките партизански движения и вследствие на изселнически спогодби между Гърция и България (Моллов-Кафандарис) и Гърция – Турция (Лозанския мирен договор от 1923 г.) за размяна на малцинствени населения. Основният поток от мюсюлмански бежанци е по посока Турция по културно-религиозни причини. 

Една голяма част от чечкото население е изселена принудително в Източна Тракия. В по-късните турски преброявания българите мюсюлмани са отчитани като турци, които говорят български език. Така напр. при преброяване от 20.X.1935 г. в графата “майчин език” 3881 са посочили “бугарча”, 18 352 “помакча” (Иванов 1977: 9). 

Чеч е бил управляван от местни бегове и дерибеи с относително автономна власт в рамките на Османската империя, като с най-голямо влияние е бил бегът от с. Усойна, Драмски Чеч. Според Дж. Баучър "такива държавици (през 1912 - 1913 г. за кратко просъществуват т.нар. Тъмрашка и Гюмюрджинска република) е имало и в Родопите толкова, колкото села има сега в тях. Всяко село е съставлявало отделна монархийка с по един неограничен монарх, който не познавал друг по-горен от него и за чиято строгост и деспотизъм от населението с ужас се приказва. Тия монархически господарчета, известни с името "деребеювци" са разполагали напълно с живота, честа и имота на населението, по волята и прищевките си” (Баучър 1993: 295). 

Областта е осъществявала износ на восък за Драмско и Сярско, внос на хранителни продукти от Скечанско и Драмско и бакалски стоки от неврокопски търговци. По-известният и голям панаир е бил в с. Вощица, известен като Дере панаир. Той се е правел на една ливада, посред с. Лакавица, Ущица и Прибойно, от 26 до 30 октомври. Това са дните, които съвпадат с Димитровден. Преди ислямизацията този празник е бил на особена почит, както личи и по заровения в земята стар манастир “Св. Димитър” (Стрезов 1891). На Дере Панаир се е продавала предимно жива стока. 

На панаира в с. Вашийца са се продавали предимно аби, шаяци и платна местно производство. Друго тържище е бил пазарът в с. Тисово. Населението се е препитавало от абаджийство, пчеларство, тютюнджийство, ловджийство, лозарство, дребно скотовъдство, гребенарство и кавалджийство (с. Пепелаш, Марулево и Дебрен). Основен поминък днес е: тютюнджийство, гурбет и работа в частни шивални (гръцки и български). 

По време на комунистическия режим в България населението бе изкуствено изолирано, а районът – икономически изостанал. Всъщност това се отнася и до гръцката част на Чеч, както и другите области, в които живеят българи мюсюлмани. Въпреки че до преди 14 години Гърция и България от двете страни на т.нар. студена война, затворената гранична зона, в която живее българомюсюлманско население, бе от взаимна изгода за двете страни с оглед опасенията от наличието на т.нар. турски троянски кон (определение във в-к Ethnos 11/8) и разгръщането на мюсюлманската дъга, обхващаща мюсюлманите в Гърция, България, Албания, Сърбия и Черна гора, включително Косово. 

В днешно време, поради масовото залесяване на борове и успоредно с това изчезване на дъба, много семейства са принудени от с. Слащен, Туховище и др. да секат незаконно дърва в гръцка територия или пък да поръчват дървен материал от Дъбраш. По икономически причини днес много хора от Неврокопски Чеч през лятото работят в съседните гръцки села, включително и тези в Драмски Чеч. Основно, емиграцията е и по посока Испания и Португалия, а миграцията – в Гоце Делчев, Благоевград и София. 

По време на възродителния процес са интернирани цели семейства в Кюстендилско, Врачанско, Казанлъшко, Русенско и Ихтиманско, като немалко остават по тези краища, а други се завръщат по родните места. Тези, които напускат или са напуснали, поддържат жива връзка с Чеч и го посещават. В областта се откриват останки от антични постройки (мостове, селища, фрагменти, водопроводи), средновековни християнски некрополи, храмове стари крепости и селища. Античните укрепления са тясно свързани с римския град Никополис ад Нестум. Във всички села, особено селата Туховище и Годешево, има много местности с християнски названия като Светиката, Цорквата, Корста, Свето Нидяле, Богородица и др., в които и днес се откриват ясни следи от средновековно християнско присъствие. 

Според Бюлент Хасан от с. Туховище преди време е била изровена от иманяри статуетка на богиня със змия, която в християнството се свързва със Св.Марина, почитана като сайбийка на змиите в селищата Пирин, Парил, Тешово, Делчево, Гостун, Долен, т.е. средното течение на Струма и Места и Западните Родопи (сб. "Пирински край" 1980:468). Всред по-старото поколение (Дервишеви от с. Слащен, Мименови от с.Вълкосел) е разпространена представата, че разликата между българите християни и българите мюсюлмани е колкото “ана кукарева ципа” или една кромидова ципа.

 Идентификацията като турци (с. Вълкосел) има за цел да бъде избегнато окачествяването на населението като българско, което в представите на населението е равнозначно на християнско. Днес, жителите на Чеч не знаят турски, с изключение на поздравите (школàгере, селям алèйкум, алазорсỳн<тур. <араб. allah razi olsun, бисмùлляхи, /ф/òшгелдън<тур. hoş geldın(iz), òшболдук <тур. hoş bulduk) и турските названия на числата (най-много до десет).В миналото някои изследователи дават данни за силното влияние на турския език върху чечкия диалект (особено в Борево, където е имало турски гарнизон). Шишков отбелязва, че “в покрайнината Мунджулус или Чеч, както се именуват няколкото десетки селища и колибаци по-рано помохамеданчени в долното течение на р. Места, казват: “ Ей, уйка, сива кечи гюрдюн му ваз барчинкана юкаръ?” (Ей, чичо, сива коза видя ли въз бърдото нагоре) или: “Йок са саатих” (Не се сетих)” (Шишков 1965 : 179). 

В някои села като Абланица слабият държавен контрол върху училищата отпреди 1944 г. позволява на училищното настоятелство (не без помощта на джамийското ръководство) да направи увеличение на часовете по турски език (Мельов 1984:37). С идването на учители християни след 1944 г. тази практика се прекратява. След 1989 г. са правени неколкократни опити за въвеждане на турски език в училищата под различни форми (факултативно избираем предмет, кръжок, курс и т.н.), но са се оказали без никакъв успех. В момента към джамиите се провеждат курсове по арабски език за деца. Тук трябва да се отбележи, че тези курсове намират по-силна почва в села, в които религията играе твърде важна роля, напр. с. Вълкосел за разлика от останалите села, специално Слащен. 

По-младите хора от с. Слащен правят връзка между силното религиозно влияние и ниските резултати в образованието при младежите от с. Вълкосел. Слащенци считат себе си за много по-умни и това го отдават на липсата на религиозен фанатизъм и на по-толерантното им отношение към християните. От друга страна, турска идентичност се декларира повече от вълкоселяни, но често един и същ човек се колебае между помак (българомохамеданин), мюсюлманин и турчин. Това показва, че при тези хора не се отграничава религия от народност и налице страх от квалификацията българин, която е равна в тяхното съзнание на християнин (каурин). Според гръцката официална хипотеза, българите мюсюлмани са наследници на стари траки или трако-гърци, които са били елинизирани, след това латинизирани, славянизирани, християнизирани и накрая ислямизирани. 

По тази логика може да се обяви всички мюсюлмани, говорещи славянски език, за елинизирани траки или трако-гърци, които се трансформират до изгодна на гръцката страна идентичност. Според тази теза, българите мюсюлмани са индоевропейски гърци, които са повече блондини, синеоки и светлокожи. Николау Ксиротирис твърди, че мюсюлманите в Гърция са различни от тези в България, което напомня на друго мнение (изказано наскоро от жена в Смолянско), че хората от Средните Родопи (дощли някога от Иран) се отличават от тези в Западните Родопи (Brunbauer 1999:9). Българомохамеданите в съвременна Гърция имат право да изпращат децата си само в гръцки или турски училища и да четат вестници на турски или гръцки език. В северната част на страната се обучават 8,591 ученици българомохамедани в 231 основни училища и 511 студенти българомохамедани в два мюсюлмански семинара (The Pomax, доклад на Greek Helsinki Watch от 19.06.2001). 

От време на време и преди избори политически партии (Нова демокрация, Елинистичния фронт) се опитват да повдигат въпроса на за правата на българите мюсюлмани – “recognition of their cultural identity and the teaching of their mother language, instead of the Turkish, in the schools of their regions” (www.e-grammes.gr/2001/07/pomaks_en.htm). Създаден е Помашки изследователски център, чийто ръководител е Хамди Омер – автор на помашки буквар и един от най-активните защитници за правата на българите мюсюлмани. През 1995 г. Вестник “Елефтеротипия” цитира доклад на Европейския съвет, в който се подчертава, че гръцките власти настояват езикът на помаците да не се нарича български, а помашки. Според зам.-министъра на земеделието Апостолос Фотиадис това е част от правата на помаците в Северна Гърция – да имат свой писмен и говорим език, култура и вяра. През 1996 г. се издава първия речник на помашки език, създаден по идея на командващия Четвърти армейски корпус Парайодакис. Тъй като гръцката азбука не е подходяща за фонетиката на славянските езици, създава се специална азбука, която трябва да обслужва развитието и обогатяването на този език (Райчевски 1998:174).

 Недвусмислена е реакцията на президента на неофициалния Съвет на малцинствата А.Бекироглу: “Това е усилие, което не интересува хората” (в-к “Елефтеротипия” 1998, 2 ноември). Гръцката държава полага големи усилия за появата и утвърждаването на “новия” етнос – организира се ежегодишен фолклорен събор в префектура Родопи, издават се граматики, речници и учебници (Balkan Neighbours 1998/7:3). Не липсва реалистична и критическа оценка на официалната гръцка политика спрямо българите мюсюлмани, напр. ироничният коментар на редакцията на в-к “Elefteros Typos”: “Aisel was reborn at twenty” (Balkan Neighbours 1998/7:3). В допълнение ще посоча доклада на Държавния департамент на САЩ от 1991 г. до Камарата на представителите и Сената, според който гръцката страна признава мюсюлманските малцинства, наброяващи 130 хиляди души заедно с т.нар. помаци. В него се уточнява, че споменатите помаци населяват планинските райони по границата на България. Докладът от следващата 1992 г. повтаря този факт, като се добавя, че те говорят един сходен на българския език диалект (Райчевски 1993:173). Годишният доклад от 1997 г., в който се потвърждават тези констатации и който настоява за отмяна на придобилият лоша слава член 19 от гръцката конституция, бе посрещнат остро и подигравателно от известните гръцки средства за масово осведомяване като Ta Nea със заглавие на статия “They even discovered a Slav-speaking minority in Greece” (Jan 31, 1998) и статия в Exousia със заглавие “False step of the US in the State Department” (Jan 31, 1998), в които се внушава, че препоръките в доклада са ненужни (по-подробно в Balkan Neighbours 1998/7:5).

 В доклада за България от 26.10. 2001 г. на Държавния департамент на САЩ се посочва, че “the Rhodope Mountains (along the country’s southern border with Greece) are home to many Muslims, including ethnic Turks, Roma, and Pomaks (descendents of Slavic Bulgarians who converted to Islam centuries ago under Ottoman rule). At the western extreme of the Rhodopes, there are greater numbers of Pomaks, and on the eastern end, more ethnic Turks” (вж. в www.state.gov). За турската власт всички, които са мюсюлмани сунити и тюрки (прабългари, печенези, кумани) са турци. Това е част от националната концепция на турската държава. За първи път се посочва, че българите мюсюлманите са Bulgarian speaking Moslems, след това Pomak Turks (преходно понятие) и най-накрая чисти турци (“35-40 thousands Turks who live in the 133 Turkish villages includes in restricted areas” – Greek Question 2001:19, 23, издава Austurkish Minority group). Тези трансформации чрез междинни фази на названията имат за цел подмяна на етничната идентичност - прийом, добре познат на Гърция и на Коминтерна (напр. българи→македонци→сърби). 

Хората от Чеч, които се определят като турци, таят много надежди и вярват единствено в достоверността на турския държавен архив. Според тях, той е затворен от 300 години и чакат да бъде отворен, за да се потвърди тяхната самоидентификация. Турция счита българите мюсюлмани като потенциални членове на турската нация. Според Карагианис “because of the underlying Bulgarian fear that the Pomaks could be turned into Turks, if they learned Turkish” (Karagianis 1998:5). 

Според Фатура, българите мюсюлмани са наследници на кумани (къпчаки), чиято родина е “the North China region of Turkmenistan”. През 916 г. те се установяват в Добруджа, а след това в Родопите и Източна Македония. През 11 в. изоставят шаманизма и приемат исляма. 25 % от помашкия диалект е украински (тъй като те са живели 3000 г. номадски живот в Украйна, Лехистан и Бесарабия), 25 % е кумански къпчакски, 20 % е огузки турски, 10 % е ногайски и 10 % е арабски (ислямски изрази) (Fatura 1997:1). Тези твърдения са лишени от всякакви исторически, хронологически и езикови данни. В тях са налице редица противоречия, напр. че 25 % е украински, а се посочва, че са живели в Лехистан, който не включва Украйна и Бесарабия. 

Авторът не посочва никакви изследвания, а от друга страна, той не дава никакви примери (особено кумански и ногайски), което говори за произволност в твърденията му. Не прави разлика между заемане и изконни черти при турските проценти. Aко българите мюсюлмани са живели 3000 г. всред славяни това предполага много силна асимилация и процентите ще са много повече от 25. От друга страна, разликите между говорите на мюсюлмани и християни на българска територия са много по-малки отколкото между мюсюлмани и украинци или поляци. А пък в смесените селища се говори един същ говор между мюсюлмани и християни и не може да се направи никакво разграничение. 

Много въпроси от терминологичен характер повдига твърдението на неизвестния автор на статията “The Pomaks of Europe”, че “in addition to speaking Rhodope (Bulgarski), some of the Pomaks have adopted Macedonian or Greek as a second language” (вж. www.bethany.com/profiles/clusters/8082.html). От една страна, известно е, че т.нар. македонски език е писмено-регионална норма на българския език и затова не можем да говорим за втори език. От друга страна, явен е стремежът на автора да свърже особеното положение на българите мюсюлмани с определянето на техния говор като родопски с пояснението, че е български. Всъщност, единен родопски говор и единен диалект на тази религиозна общност няма; налице са множество говори по тип. 

Достатъчно е само да вземем разликите между говорите на мюсюлманите от Ловешко, Дебърско, Смолянско и Якорудско. Не е вярно, че само гръцкият език се изучава като втори език в Гърция, тъй като много по-силно е застъпен като такъв турският език. В Албания (областта Голо бърдо) българите мюсюлмани изучават албанският език много по-интензивно, докато българският език има факултативен характер. Имената на мюсюлманите у нас стават разменна монета в политиката още преди 80 години. След Балканската и Междусъюзническата война към България са присъединени Западна Тракия, долините на Струма и Места и районът на р. Струмица в Македония. 

Паралелно с военните действия кипи и “възродителен процес”. През купела на кръщението минава по-голямата част от тамошното мюсюлманско население. Като идва на власт обаче, Васил Радославов връща старото положение. Асен пак става Асан, а Симеон – Сюлейман. Министър-председателят си прави тънки изборни сметки, а и иска да спечели Турция за съюзник в бъдеща война. 

От своя страна, Цариград използва люшкането между християнството и мюсюлманството и организира преименуваните в тайно движение. Премиерът обаче има интерес организацията да излезе от нелегалност и приветства клубовете, които мюсюлманите отварят по градове и села. Днешното Движение за права и свободи също се ражда като тайна организация по време на Живковото управление. Васил Радославов води етническата листа в средищния град Гюмюрджина. Комбинативният премиер връща мюсюлманските имена и спечелва влиятелни личности всред мюсюлманите. Заедно с тях към каузата на Либералната партия са приобщени още около 150 000 българи мюсюлмани. 

С решаващата помощ на върнатите към исляма 7 мандата затвърдяват мнозинство на правителството. Дванадесет мюсюлмани от Западна Тракия влизат в Народното събрание и заедно с неколцина единоверци от старите предели на България образуват парламентарна група. Това е първата етническа група в българския парламент, която няма аналог чак до влизането на ДПС в Народното събрание след демократичните промени. След промяната от 1989 г. официалните власти дадоха пълна свобода на личен избор на име, етнична и религиозна принадлежност. 

Последва еуфория у местното население за смяна на българските с турско-арабски имена, която на места се налагаше и от държавно-политически и религиозни фактори, напр. административната промяна на имена на хора от страна на бившия кмет на с.Сатовча Юсуф Джуджо и като някои ходжи като този от с. Абланица, който отказва да погребва мъртъвци с български имена и влиза в конфликт с хора, които не са сменили името си с турско-арабско. С течение на време тази еуфория отстъпи място на отрезвяването, настъпило след икономическите сътресения в района, отваряне на хората към другите общности, миграционните и емиграционните процеси, нарастване броя на смесените бракове с българи християни. Не по-малко значение има съвместният живот на мюсюлмани и християни в с. Сатовча, в което толерантността между двете общности е по-голяма, отколкото в селата с компактно мюсюлманско население. 

 Тъй като турците смятат българите мюсюлмани за втора ръка, неистински вярващи, у по-старата генерация българи мюсюлмани е налице силен стремеж да се покажат като равностойни мюсюлмани, който включва максимално отдалечаване от българската идентичност. Част от населението на Чеч определя като свой майчин език турския, въпреки че не знае да говорят на него. В тази връзка бившият лидер на ДПС и зам.-областен управител на Благоевградска област Ариф Мустакли твърди, че българите мюсюлмани са турци, забравили родния си турски език (интересно е, че в родното му село Филипово се прави езическия обичай Пеперуда – в-к “Пирински вести” №83, 1943, 23 януари). 

Анкетната комисия на Народното събрание на Р България доказа несъстоятелността на това твърдение и определи населението като българско. Както знаем, в представите на всички общности на Балканите всеки мюсюлманин е турчин, а всеки християнин е българин (на българската етнична територия), грък (в гръцката етнично пространство) и т.н. Страховете на българите мюсюлмани имат и своята историческа обосновка. 

От една страна, това е привилегированото положение на българите мюсюлмани в Отоманската империя и участието на част от тях в клането в Батак от 1876 г. и впоследствие от отмъщение от страна на християните по време на българското управление (няколко жители на с. Абланица са завлечени в с. Огняново, където са заклани в един дол), а от друга страна, насилствените кампании за християнизация и смяната на имената от страна на българските власти предизвиква остри, негативни емоции и отношение у местното население към новата власт. Да не забравяме, че диференциацията между християнската и мюсюлманската общност се поддържа от взаимното подиграване, по-тип близко между турци и българи мюсюлмани с тази разлика, че става въпрос за истински българи (които са християни) и неистински българи, които са продали българската вяра и са приели турската вяра. 

В тази връзка са обидните названия помак за българин мюсюлманин и каурин за християнин. Между другото, названието помак се употребява и у мюсюлманската общност, но само между нейните членове, тъй като от християнин звучи обидно. Все още не е завършил процеса на етнична самоидентификация у по-голямата част от населението и търсенето се простира от съществуването на отделен народ в рамките на турския етнос до Саудитска Арабия, Иран и Казахстан. Но във всички положение тази идентификация трябва да бъде свързана с мюсюлманската религия. 

Друг е въпросът, че разликите във физическите черти (напр. в Казахстан населението има “по-дръпнати” очи) създават много трудности при доказването на тези хипотези. Стига се и до такива ситуации, в които като етнична идентичност се посочва мюсюлманин или мохамеданин. Определението българомохамедани, измислено от българските власти след 1944 г., е твърде популярно всред населението (особено у по-младите) и се дефинира от хората като мюсюлманин, който живее в България и/или говори на български език. Наличието на много християнски топоними в селата (особено в Туховище и Годешево) се обяснява със смесването на българи и турци (мнение на Бюлент Хасн от с. Туховище). 

Всред по-младите хора от Чеч се разпространяват книги с фолклорни истории за мюсюлмани (от Чеч няма никакви разкази), издавани от различни фондации и които внушават тенденциозно мюсюлманския (турския) облик на културата на българите мюсюлмани без да се разглеждат всички аспекти от духовното и материалното богатство на тях (напр. наличието на общи за мюсюлмани и християни езически празници и представи, еднакво преследвани и забранявани от църквата и мюсюлманската институция в България). 

В последно време със засилените контакти между двете общности, увеличаване броя на високообразованите хора в мюсюлманската общност все по-често се осъзнава разликата между религия и народност, забелязват се сходствата в някои празници, в диалектите на християни и мюсюлмани, а ходенето на “клисата” (църква) в манастира “Св. Георги” в гр. Хаджидимово за да запалят свещ, да се помолят и да преспят в него през нощта на Гергьовден (много популярен празник всред българите мюсюлмани като Гергиден) е нещо обичайно и ежегодно. Тезата за собствена идентичност, която се определя като помашка или българомохамеданска, се отстоява от по-голямата част от населението на Чеч. 

По-старите хора от тази група допускат, че те са от смесен българо-турски произход (“бубайко ни е турчин, а найка ни ни е каурка, затва имаме болгарски език и турска вяра”) и твърдят, че помаците имат собствен пейгамберин. 

 Огромната част от тези хора са нисък социален статус. Българският произход се отстоява от българи мюсюлмани, които имат по-висок социален статус – учители, бизнесмени, наследници на стари заможни и интелигентни родове. Турската теза се защитава от по-млади хора и някои по-възрастни, които са учили турски или арабски език или са били репресирани от българските власти. Другите идентичности (казахстанска, иранска и т.н.) се защитават от мюсюлмани, които имат средно или основно образование и които са били в Казахстан, Турция или друга мюсюлманска държава (Srebranov 2004).

 Всички представители знаят историята за насилственото похристиянчване на българите мюсюлмани по поречието на р. Струма от Яне Сандански и неговото искане същото да стори с мюсюлманите от селищата по долината на р. Места. Според тази история, войводата е бил спрян от Гоце Делчев по молба на майка му, която сравнила разнообразието при цветята и различните хора. Затова Гоце Делчев е най-уважаваният войвода всред българите мюсюлмани от Неврокопско. Ще добавя, че в анализите на филмите The Women of Breznitsa (43 minutes) and Old Ibrahim’s World (41 minutes), публикувани в American Anthropologist, vol. 101, №4, December 1999, с автор Андрей Симич от University of Southern California, ясно и недвусмислено се посочва българската идентичност на българите мюсюлмани: “The Pomaks are largely the descedants of Christian Slavs converted to Islam during the Ottoman rule; they are ethnically and linguistically identical to Bulgarian society”. Интересен е и интервюто, което е провел проф. Карагианис от Свободния университет в Берлин (поместено в E.Karagianis: “An Introduction to the Pomak Issue in Bulgaria”, 1998) с възрастна жена на 70 г. с име Неджифе. Тя го пита непрекъснато дали е българин и той на няколко пъти отговаря отрицателно, като пояснява, че е грък и православен. 

Но Неджифе емоционално му отговаря: “Аh! Greek Bulgarian, a real Bulgarian!”. В заключение смея да твърдя, че българите мюсюлмани винаги могат да смятат за неотделима част от българския етнос. Принадлежността към него се признава с много неудобство и старах от подигравки, да не бъдат обявени за каури и т.н. Въпреки това неудобство в последно време зачестяват случаите, когато млади хора открито обявяват българската си идентичност. Отварянето на българо-гръцката граница възстановява контактите между населението на Драмския и Неврокопския Чеч, което е важна предпоставка за засилване на българската идентичност в гръцката част. Хората от двете страни “откриват”, че говорят на един и същ език.

 За отбелязване е фактът, че в повечето случаи на проява на небългарска идентичност се гонят чисто икономически интереси, напр. при студентите, когато желаят да получат т.нар. малцинствени стипендии от различни фондации. Обществена тайна са родовите връзки и срещи между мюсюлмани и християни в Родопите, описани още от Стою Шишков, както немалкото случаи на изразяване волята на стари хора да бъдат опети от поп при тяхната смърт, тъй като пазят спомена за българския си християнски корен. 

Не са малко случаите, когато на болен човек от семейството жените слагат запазен стар епитрахил и библия. Гордостта и честността са едни от най-характерните черти на българите мюсюлмани и тези качества се свързват трайно с историческата истина, колкото и да е неудобна с оглед на народното схващане за характера на религията. 

 Литература: 

 Адрианова-Перетц 1950: В.Адрианова-Перетц (ред.): Повесть временных лет. Ч.1.Текст и перевод. Москва-Ленинград, с.10-211 

Арнаудов 1995: Александър Арнаудов: Из миналото на Северозападните Родопи. Пазарджик Арнаудов 1969: Михаил Арнаудов: Очерци по български фолклор. Т.2, София 

Аянов 1942: Г. Аянов: Народностен облик на Западна Тракия. Исторически и етнографски проучвания. Бургас Баучер 1992: 

Джеймс Баучер: Родопските помаци. – В: сп. “Родопи”, кн.3, с. 34-35 

Видоески 1950: Божидар Видоески : Поречкиот говор. Скопје 

Велева 1975: М.Велева: Български народни носии, т. ІV, София 

Вранчев 1948: Никола Вранчев: Българи мохамедани (Помаци). София 

Георгиева 1998: Цветана Георгиева: Помаци – българи мюсюлмани. – В: сб. “Общности и идентичности в България” (съставител Анна Кръстева), София, с. 286-308 

Гълъбов 1986: Иван Гълъбов: Еровите застъпници и българското диалектно членение. – Ив. Гълъбов: Избрани трудове по езикознание, София 

Дафовски 1941: Димитър Дафовски: Българите мохамедани. Животът им в бивша Гърция. – В: Родопа, бр. 8 Делирадев 1937: 

Павел Делирадев: Родопите като селищна област и планинска система. София 

Иванов 1963: Гено Иванов: Нашите помаци. – В: Духовна култура, кн. 10, с.26-28 

Иванов 1917: Йордан Иванов: Населението в Югоизточна Македония. София 

Иванов 1977: Йордан Н.Иванов: Български преселнически говори. – Българска диалектология. Изследвания и материали, кн. IX, София 

Кемалов, Николов 1966: К. Кемалов, Д.Николов: Византийски моливдовул от с.Вълкосел, Благоевградско. – В: Музеи и паметници на културата, кн. 4 

Кънчов 1990: Васил Кънчов: Македония. Стастика. Етнография. София Кънчов: 

Васил Кънчов: Пътуване по долините на реките Струма, Места и Брегалница 

Лалев 1983 : Лалю Лалев: Чеч. София 

Леков 1932: Иван Леков: Към въпроса за името помак. – В: Полувековна военна история на България. София, с. 99 

Мельов 1973: Антон Мельов: Просветното дело в западнородопските села до 1944 г. – В: Родопи, кн. 3, с. 18-19 

Меракова 1990: Елена Меракова: Родилният обряд в Средните Родопи с оглед на неговата езикова характеристика. – В: Родопи, с. 34-5 

Младенова 1967: Ян. Младенова: Кратер с колонки от с. Вълкосел, Благоевградско. – В: Музеи и паметници на културата, кн. 4 Панчелиев 1973: 

Атанас Панчелиев: Дъбраш. София Патриарх Кирил 1960: 

Патриарх Кирил Български: Българомохамеданските села в Южните Родопи. София 

Петров 1974: П. Петров: Разпространение на исляма в Родопите. – В: Родопите в българската история. София, с. 72-74 

Райчевски 1998: Стоян Райчевски: Българите мохамедани. Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, София 

Спахиева 1993: Филка Спахиева: Вълкосел – моя радост и болка. – В: Родопи, кн. 9, с. 8-11 Стрезов 1891: Георги Стрезов: Два санджака в Източна Македония. София 

Суходолска 1894: К. Суходолска: Българите в неиздадените мемоари на Чайка Чайковски (Садък Паша). – В: СбНУ, X, София 

Чачева 1970: В. Чачева: Находки в с.Абланица. – В: Известия на археологическия институт, XXXII 

Шарков 1942: М. Шарков: Българите мохамедани в Обединена България. – В: Беломорец, Дедеагач, бр. 113 

Шишков 1965: Стою Шишков: Избрани произведения. Пловдив 

Шишков 1936: Стою Шишков: Българо-мохамеданите (помаци). Пловдив 

Христов, Хаджиниколов 1958: Хр. Христов, В.Хаджиниколов: Из миналото на българите мохамедани в Родопите. София 

Яранов 1928: Димитър Яранов: Преселническо движение на българи от Македония и Албания към източните българските земи през XV в. до XIX в. – В: Македонски преглед, кн. 2-3 

Яранов 1942: Димитър Яранов: Народностният състав на населението на Беломорската област. – В: Беломорски преглед, кн. 1, с. 296-304 

Dimitras 2001 : Panayote Dimitras : Greece’s Anti-Ninority Attitude. – AIM – www.aimpress.org Doumas 2001: Panayotis Doumas: A victory for the Greek Pomaks. – www.e-grammes.gr/2001/07/pomaks_en.htm 

Brunbauer 1999: Ulf Brunbauer : The Perception of Muslim in Greece and Bulgaria: between the “Self” and “Other”. - Center for Austrian Studies conference “Creating the Other. The Causes and Dynamics of Nationalism, Ethnic Enmity and Racism in Central and Eastern Europe”, Mineapolis, May 6-9, 1999 ATMG 2001: 

Greek Question. – www.austurkmg.tripod.com Greek Helsinki Committee 2001: Report: The Pomaks. – www.greekhelsinki.gr/english 

Greek Helsinki Committee 1998 : Media Monitoring: International minorities. - www.greekhelsinki.gr/english Fatura 1997: Necati Fatura: Bulgarians are Christianizing the Pomak Turks! – www.geocities.com/CapitolHil/Senate/2697/eawtb4g.htm Jacobs 2000: Shane Jakobs: A History of Opression. The plight of the Bulgarian Pomaks – www.ce-review.org/01/19/jacobs19.html Karagianis 2001: Evangelos Karagianis: An Introduction to the Pomak Issue in Bulgaria. Free University, Berlin 

Poulton 1993: Hugh Poulton: The Turks and Pomaks (Muslim Macedonians). - “The Balkans, Minorities, and Governments in Conflict", Minority 

 Rougheri 1998: Christina Rougheri: Positive and Negative stereotypes of internal minorities and neighbouring peoples in the Greek press. Balkan Neighbours Newsletter 1998/7, Sofia - www.access.online.bg Rights Publication – www.turkishforum.com/trace/turks_pomaks.html 

Sarova 1998: Lora Sarova: Turks, Pomaks and Roma in Bulgaria after 1989 – www.personal.ceu.hu/students/98/Lora_Sarova/essay.htm 

Srebranov 2004: Rumen Srebranov: Bulgarian Muslims from the Chech region and their linguistic self-identification. – The International Journal of the Sociology of the Language, NY- Berlin 

The Turks of Western Thrace. Recommendations. – Reports of the Human Rights Watch – www.hrw.org/reports/1999/greece/Greec991-01.htm

Прочетете още »