 |
Любчо Трохаров
Сн. Bloombergtv.bg |
България и спора за името на Македония
Любчо Трохаров, дългогодишен дипломат
Публикувано в бюлетина "Българите на Балканите и по света", бр. 2, 2018 г.
Вече четвърт век продължава спорът между Атина и Скопие за името на бившата югославска република Македония. Още от самото начало за познавачите на същността и историята на „македонския въпрос” бе ясно, че спорът за името на новата държава не е „ирационален” , „анахроничен” или „абсурден”, както го определяха редица европейски политици, не е „глупав” и „странен”, както тръбяха политиците в Скопие, а въпрос, който засяга дълбоко интереси от политически, идеологически и етно-национален характер както на Гърция и Македония, така и на други държави, най-вече на България и че той не може да бъде разрешен лесно.
Обявената след възникването на спора от българският политически връх позиция , че това е „двустранен въпрос” и България не трябва да се намесва, предопредели следваната до днес политика на незаинтересованост и пасивност, т.е. – политика на страничен наблюдател. Сега, след като е ясно какво е значението и смисъла на проблема за името на Македония, следва да се отговори на въпросите: има ли тази политика някаква логика и оправданост от гледна точка на българските държавни и национални интереси и разбираема ли е тя от българския народ, от българите в спорещите държави, от нашите съюзници и партньори в ЕС и НАТО. Това е необходимо, защото става дума за отношението на България към спор между две съседни държави по „македонския въпрос” – за спор, неотделимо свързан с интересите на българската нация, за спор, засягащ бъдещата съдба на българите в тези държави и тяхното духовно наследство, за спор, от изхода на който ще зависи в значителна степен съдбата на македонизма с антибългарска насоченост, а също така и за спор, който ескалира до сериозен политически конфликт, интернационализира се и стана обект на загриженост от страна на ООН, НАТО и ЕС.
В съответствие с резолюциите на Съвета за сигурност на ООН №№ 817 и 845 от 1993 година и съгласно Временната спогодба между Гърция и Македония от 13. 09. 1995 г., под егидата на Генералния секретар на ООН и с посредничеството на американския дипломат Матю Нимиц се водят преговори за намиране на взаимно приемливо решение за името. До сега те са без резултат. Предлаганите от посредника варианти се възприемат като поражение от едната или от другата страна. Защо?
Отговорът на въпроса може да се намери в анализа на подходите и позициите на двете държави, с които те се включиха в преговорния процес.
Гърция води преговорите, отстоявайки позицията, че с името си новата държава предявява претенции за цялата географска област Македония, конкретно за Егейска Македония, в която живеят 2.5 милиона македонски гърци, че няма македонска нация и съответно македонско малцинство в Гърция, подхранващо иредентизма.
Следва да се отбележи, че Гърция не предявяваше претенции за името на намиращата се в рамките на СФРЮ бивша Социалистическа република Македония /СРМ/. Вероятно тогава е доминирало виждането, че утвърждаването на македонизма в рамките на СРМакедония с неговата антибългарска насоченост не представлява някаква опасност за нея. От друга страна Белград, контролирайки непосредствено управляващите в тази република и спонсорирайки македонизма, внимаваше Скопие да не влошава отношенията на федерацията с Гърция, което не беше случай за отношенията с България. Промяната в гръцкото поведение настъпи след като Република Македония постигна независимост, т. е. освободи се от опеката на Белград. Несъмнено този акт е събудил в Атина опасения от възможни бъдещи претенции на новата държава за признаване на „македонско” етническо малцинство и на “македонско” културно наследство, за обезщетяване на бежанци и прогонени от Гърция след Втората световна война българи – сега „македонци”, граждани на новата държава. В същото време Гърция, отстоявайки тезата, че Македония е географско понятие, област, разделена между четири държави и не е носител на етно-национална идентичност, упорито отказва да назове славянското православно население в Eгейска Македония с истинското му име, като демонстративно и тенденциозно използва определенията „славофони” и „славомакедонци”. Нима в Атина забравиха, че между двете световни войни Гърция определя това население като „българи”, което е отразено и в междудържавни българо-гръцки споразумения – протокола Калфов – Политис, договора Моллов – Кафандарис и др.
Налага се изводът, че Атина е в правото си да защитава тезата, че Скопие не може да претендира за исторически съществувала македонска нация в географска област Македония, за нейно историческото и културно наследство от времето на Александър Македонски, за етническо македонско малцинство на територията на днешна Гърция. Това е теза , която отстоява историческата наука и която не може да се оспорва.
От изявления на управляващите в Гърция в настоящия етап от развитието на спора може да се констатира, че те искат категорично да се промени името на държавата и съответно нейната Конституция.
При това, с настояването – името на държавата да бъде с географско обозначение /Северна, Горна или Вардарска Македония/ и Скопие да се откаже от претенциите за македонско малцинство в Гърция се цели да се постигне разграничаване на „Гръцка Македония “ от „Славо-Македония” и по този начин да се ликвидира „македонският иредентизъм“, определян като заплаха за сигурността на държавата.
Властите в Скопие започнаха спора с аргументите, че съществува
следствена историческа връзка на империята на Филип и Александър Македонски с прокламираната днес „македонска” етническа идентичност, „македонска“ нация и държавата Република Македония, а също така, че промяна на името, според тях, би означавало загуба на национална идентичност. Следователно, за тях спорът за името е по същество спор за идентичността.
Осъзнавайки, след натиска по линия на ООН, ЕС и НАТО, че промяната на името е неизбежна, Скопие вече поставя условието – евентуалният договор с Гърция да гарантира запазването на македонската идентичност с нейната антибългарска насоченост и да застрахова действията на тези, които я внедриха във Вардарска Македония под диктата на Белград след Втората световно война с терор и убийства на българи и изкореняване на българското историческо, културно и църковно наследство.
Крайно недалновидно и грешно би било официална София да продължи да демонстрира пасивност и незаинтересованост по спора, да призовава двете страни за постигане на договор и в същото време да заявява, че няма да приеме име на държавата с репери „Северна” или „Горна”.
България е държавата, която днес може, необременена политически и идеологически, да заеме друг подход, без при това да влиза в конфликт с двете съседни държави. Става въпрос при евентуално споразумение между Атина и Скопие за името за възможността тя да заяви позиция, по същество неутрална, но категорична и ясна както за спорещите държави, за българската общественост, така и за външния свят, за позиция в защита на легитимните интереси на българската държава и нация включително и в бъдеще. Следователно при очертаващата се скорошна възможност за постигане на договор между Атина и Скопие, българското правителство е длъжно да декларира, че „България е еднакво заинтересувана от развитието на добросъседските отношения с Гърция и Македония, желае бързо намиране на компромисно решение чрез преговори, базирани на установените исторически, етнически, културни и политически реалности в географска област Македония, които са неразделно свързани с българската история, българската нация и българската държавност.” С подобна декларация България би дала ясен сигнал на управляващите в Скопие да приемат реалността, че новата държава се изгражда след 1945 година в границите на окупираната от Сърбия Вардарска Македония, наричана в рамките на бившата федерация през различни периоди Стара Сърбия, Южна Сърбия, Вардарска Бановина и СР Македония, и че на тази територия няма исторически формирана „македонска нация” и принадлежащи ѝ национални малцинства в съседни държави.
Основната тема на лекцията бе честването на празника на Освобождението в националния ни календар от 1878 г. до наши дни. Особен интерес предизвика проучването на проф. Елдъров за годините непосредствено след Освобождението, както и периода между двете световни войни. Важен факт, който лекторът изтъкна, е избирането на датата 19 февруари (3 март по нов стил) за подписването на Санстефанския мирен договор, която съвпада с отмяната на крепостничеството в Русия. 
Проф. Елдъров завърши лекцията с убеждението си, че Денят на Освобождението е символ на националното ни обединение. След приключването на лекцията към него бяха отправени въпроси, някои студенти изразиха свои мнения по повод важността на 3-ти март. 
