Неизвестни спомени за големи български родолюбци от Скопие

Няколко истории за хора, които не обичат да се оплакват 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 12

Какво бих отговорил на вицепремиера по европейските въпроси на РСМ Никола Димитров, който твърди, че в Европейския съд за правата на човека няма жалби от негови съграждани с българско самосъзнание Ще започна този текст така: през есента на 2002 г. в Националния дворец на културата в София се състоя премиерата на филма „Подгряване на вчерашния обяд“ на режисьора Костадин Бонев. 

С прожекцията на филма, който вече бе спечелил най-високата награда „Златната роза“ на фестивала на българския филм във Варна през лятото, се откриваше поредната Киномания или Кинопанорама, нещо такова. Самият факт, че „Подгряването…“ бе пръв в програмата на фестивала, вече означаваше достатъчна доза признание за качествата му. Сценарист на лентата бе писателят от Скопие Миле Неделковски, а в основата на сюжета бяха мотиви от неговия едноименен роман. 

Имах някакво участие в предварителната работа по филма, помогнах с каквото можах на Миле, а и самият факт на съвместната работа между него и родните кинематографисти вече ме изпълваше със задоволство. Колко други подобни съвместни проекти бяха реализирани до този момент, та да не оценяваме значението на филма като културен феномен, като политически знак и като посока на добросъседството. 

Вече бях получил покана да присъствам на премиерата. Взех разрешение от моите преки началници в БНТ, чийто кореспондент в Скопие бях по това време, качих в колата съпругата си и сина на Миле – Серьожа, и тръгнахме за София. Покана бяха получили и доста от приятелите на сценариста от Република Македония, които също се организираха и поеха пътя към българската столица. Най-ентусиазирани бяха четирима от общите ни познати, които се събраха в една кола и рано-рано през деня тръгнаха към границата. Йово Стояновски-Рибарот, чиято бе колата, Блаже Велинов, д-р Мишко Синадиновски и журналистът и поет Симе Симев, все „отбор юнаци“ на българщината в Македония. 

И четиримата можеха дълго да разказват за страданията и неудобствата, които лично на тях и на семействата им беше причинявала тази привързаност към България. И в присъствието си на премиерата на „Подгряване на вчерашния обяд“ по сценарий на техния другар в тази борба Миле Неделковски те виждаха знак, че все пак и в крайна сметка добрите новини за българо-македонските отношения вече идват и не могат да бъдат спрени. Толкова чакани и толкова желани. Така. 

Пристигат четиримата в София и започват да търсят място да паркират колата в уличките около НДК. Влизат в една от тях, шофира Йово. Карат бавно и се оглеждат. В един момент колата пропада в някаква дупка, чува се удар и естествено, водачът изругава. Продължават бавно и полека, докато отново попадат в друга дупка на улицата. Тряс, и отново ругатни. Така още един-два пъти ситуацията се повтаря. Знаете какви бяха улиците по това време и в онези години. На поредното „тряс“, нервите на Йово не издържат и той залива с ругатни всичко наоколо. Колата му, все пак не е за това да се чупи по софийските пътища, а да се ползва. Докато в един момент Блаже Велинов, кротък и спокоен човек, се обръща към Йово и казва: „Йове, ама те нарочно са оставили тези дупки така, за да не се кара бързо по тези тесни улички“. 

Започва луд смях. Ето такава бе представата на тези хора за България. Изпълнена с романтизъм и преклонение, с готовност да се прощават грешките и недомислиците, които София в различни периоди е правила. В това число и да ги забрави и да спести грижата си за тях в името на някакви по-висши и неразбрани политически и геостратегически интереси. И четиримата са от едно поколение, с разлика в годините, която не им пречеше да се единомишленици в обичта си към България и всичко българско. И с четиримата съм имал много разговори, седели сме заедно на маса в някое от евтините скопски кафенета, ходили сме си на гости. 

Понякога пред тях съм си позволявал да бъда остро критичен към някои неща у нас, в България (а в онези времена винаги имаше за какво!), но те тогава ме гледаха странно. Вероятно съм нарушавал чувството им за преклонение към България, като нарушаване на семейния завет на всеки един от тях – каквото и да става, да обичат България. 

Пръв от тях почина Блаже Велинов. Имаше си човекът някакви стари болежки, работеше в Македонски железници, често ходеше до София по тукашните болници, но така и не се пребори с болестта. Беше един от първите, който получи българско гражданство и който си купи кола втора ръка от България, сложи ѝ българска регистрация и така я ползваше в Македония. Имаше си проблеми с това, разбира се, но благият му характер и търпението му помагаха да ги преодолява. 

Беше търсил и открил най-евтините служебни столове в Скопие, „кантини“, както ги наричат там, и често ме канеше да ходим заедно да обядваме за някакви си 50 денара. Това са по-малко от два лева. В едни от местните избори в София, когато Божидар Димитров бе в листата на БСП за общински съветници, се беше похвалил, че цялата фамилия Велинови от Скопие била дошла в столицата ни и гласувала за него. Нали имаха български паспорти. А това, да ползваш гражданството си, за да гласуваш като висша форма на демокрация, беше ясно послание, че тези хора не схващат формално своята привързаност към България. 

После се спомина и д-р Мишко Синадиновски. Изключително фин човек, образован, с богата лекарска практика. Беше приятел на онзи енциклопедист Христофор Тзавела, имаше роднини у нас, често ходеше при тях. Докато съдбата на Йово, лека да му е пръстта, бе друга. Властите го вкараха в затвора след един скалъпен процес с надуто и преднамерено обвинение. Просто го набедиха за неща, които не бяха толкова драматични и можеха да се разминат, ако не бяха свързани с дейността на сдружението на българите „Радко“ от Охрид. 

Казвам това с увереност, защото бях там и видях развитието на целия инцидент, за който Йове бе набеден като единствен виновник. След представянето си край езерото, хората от „Радко“ бяха дошли в Скопие на публична промоция в един от салоните на Гранд хотел „Скопие“, сега от веригата „Новотел“. Тогава работех за БТА, бяха ми се обадили и разбира се, отидох. В залата нямаше къде игла да хвърлиш, посланик Ангел Димитров бе на първата редица, всеки, който се чувстваше българин, бе там. 

Заедно с колегата Христо Ивановски от „Дневник“ бяхме седнали на столовете до стената. Две-три минути след като представянето започна, настана суматоха в първите редици, а към краката ми видях да се търкулва метална кутийка като сегашните кенчета за бира. Кутийката избухна и в залата се понесе мирис на сълзотворен газ… Някога може да разкажа по-подробно за този случай. Когато излязох навън, видях Йове да се разправя с някакъв мъж, който каза нещо, Йове го бутна, онзи падна, намесиха се други хора, дойде полиция. 

Оказа се, че провокаторът е журналист – Спасе Шуплиновски, когото тамошните българи познаваха като сърбоман и затова вероятно не се учудиха, когато местните медии раздухаха случая, изкараха какви ли не контузии, които въпросният Спасе бе получил, и Йово бе осъден. Излежа четирите си години като горд българин. Така се случи, че в една от домашните отпуски от затвора, която му беше дадена, се видях с него у тях, в дома му на улица „Орце Николов“ на пресечката с „Рузвелтова“. Бях с екип на БНТ. Това беше времето на случая Спаска Митрова, жената от Гевгели, чийто дъщеря беше присъдена на съпруга ѝ при развода им. 

Спаска, лека ѝ пръст, беше завършила Университета в Благоевград, не криеше българската си принадлежност и вероятно това бе един от мотивите съдът да остави детето при съпруга ѝ. Този случай имаше много измерения за нашите отношения със Скопие и заслужава да бъде представен отделно, някога. Но за да не се концентрира вниманието само върху Спаска предложих на БНТ да направим репортажи и за други българи, които заради своето самосъзнание си имат неприятности в живота – своя и на семействата им. Избрах тъкмо Йово, писателя Младен Сърбиновски и Панде Ефтимов. 

За Йово вече казах – отидохме у тях, записахме разказа му, човекът бе искрен и развълнуван. Младен Сърбиновски, това писателско чудо, неразбрано и неоценено в Македония, предложи той да отиде и да излежи присъдата на Спаска, която вече бе вкарана в затвора. Изпрати и някои от книгите си, които българският консул да предаде на Спаска при свижданията им. Намерихме Панде в родната му къща в село Претор, на брега на Преспанското езеро. Заснехме го и него. 

В репортажа за него заедно с другите два, излъчени по БНТ, не скрих гнева си, че Панде чака седем години да получи българско гражданство и когато това най-после се случило, паспортът му бил даден на посредник, който да му го връчи, но той не бързал да го направи. Панде, този мъченик на българщината да получи българско гражданство, моля ви се, чрез посредник… Къде гледа родната ни държава? 

Наскоро си отиде от живота и Миле Неделковски, оставен сам и почти изолиран. В предаването „Време е за Македония“ по ТВ „България24“, когато все още го имаше, посветих цяла емисия на него. Миле го заслужаваше. А единствен жив от онази „четворка“ от началото на разказа ни е Симе Симев. Него го уволниха като директор на Трета, културно-образователната програма на държавното Македонско радио, защото беше спрял за излъчване текст, в който братята Миладинови от Струга се представяха като македонци. 

И за други негови „провинения“, като онова, в което на дискусия в Македонската академия на науките и изкуствата МАНУ, най-ретроградната институция в Северна Македония впрочем, беше се осмелил да излезе на трибуната и аргументирано да опровергае тезите на академиците, изложени от тях преди това. Такива неща там не се прощават. 

Добре де, защо ни разказваш всичко това, ще попитате? Главно по две причини. Първата е едно изказване на вицепремиера на Северна Македония Никола Димитров, че българите в неговата страна нямали оплаквания, щом като от тях нямало подадени жалби в Европейския съд за правата на човека. 

Така че българската държава нямала право да се грижи за тях. На Никола, когото познавам отдавна, ще кажа: това са горди мъже и жени, които имат достатъчно храброст и търпение да отстояват своето българско самосъзнание, без да се жалват насам и натам. А ако не знае, да вземе да попита баща си проф. Димитър Димитров за всички тях и за тънките и хитри методи, с които местните власти са ги тормозили. Повечето от тях са приятели и добри познати на професора. 

И второ, което сигурно вече ви е направило впечатление: всички мои „герои“ – тези и много други, са част от едно поколение от съседната ни близка страна, което вече си отива. Отиде, може би е по-правилно. Една генерация, пълна с романтика и преклонение пред България, готови да ѝ простят и прощават, когато ги е забравяла и неглижирала. Едно славно поколение, изтърпяло какво ли не по време, когато Македония беше част от Титова Югославия, но съхранило дълбоко в сърцата си надеждата, че някога, някога, в един друг свят и в едно друго време българите ще живеят заедно. 

 Костадин Филипов

Прочетете още »

Доц. д-р Спас Ташев: Стига сме мълчали!

Повече не трябва да мълчим! За ефекта от „Бялата книга“, за борбите на българите по време на Титова Югославия, за родната политика към Северна Македония, за стратегията на работа със сънародниците ни в чужбина и за възможностите за деблокирането на отношенията със Скопие с доц. д-р Спас Ташев разговаря журналистът Костадин Филипов 

Спас Ташев е защитил докторат по демография и статистика в БАН. Завършил е основен курс по дипломация в Дипломатическия институт при МВнР и международно икономическо сътрудничество в УНСС. Работи като доцент в Института за изследване на населението и човека при БАН, акцент на изследванията му са различните аспекти на международните миграции, демографската и миграционна сигурност, българските общности зад граница, спасяването на българските евреи в годините на Втората световна война и др. Член е на редакционния съвет на сп. „Геополитика“. Бил е главен експертен сътрудник към Парламентарната комисия за политиките към българите в чужбина към 44-тото НС. Пръв директор на Културно-информационния център на Република България в Скопие и заместник-председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Автор и съавтор е на множество публикации, сборници и монографии. Неговите изследвания „Миграционният натиск върху България 2008 – 2017 г. Проявление и последици“ и „Българските общности в Западните Балкани. Политически процеси и етнодемографски последици (1913–2019). Том 1. Албания“ са обявени от Съвета за изследователска дейност към Управителния съвет на БАН за монографии с национално значение за 2018 и 2020 г. 

– Господин Ташев, вече година вдъхновената от Вас „Бяла книга“ живее. Тя бе преведена и на няколко езика. Как мислите, изпълни ли това издание, на което сте и съавтор, своята задача? Как реагираха научните и политически кръгове в Скопие? 

– „Бялата книга“ е продукт на колективните усилия на 8 учени и активисти на българските общности в 4 държави: Албания, България, Северна Македония и Сърбия. Нейната основна мисия е да покаже позицията не на българската държава, а на самите задгранични българи, в т.ч. и на македонските българи. Именно поради тази причина авторите от България сме малцинство в авторския колектив. Въпреки че в основата на книгата стои времевото и пространствено развитие на българския език, това е само фон, при който акцентите са поставени върху научните фалшификации и научните престъпления, изразяващи се в унищожаването на ценни старинни артефакти, налагани чрез тоталния език на омразата и потъпкването на основни човешки права. Като връщам лентата назад, оказва се, че сме постъпили прозорливо, защото от няколко месеца именно тези аргументи залягат в надградения български подход по въпроса за евроинтеграцията на Северна Македония. 

Освен на книжовен български, книгата излезе на английски, немски и испански език. Успяхме да я разпространим сред всички чужди дипломатически мисии в София, а няколкостотин бройки вече са зад граница – в Европейския парламент, доставени са на водещи политици, журналисти, университетски библиотеки и т.н. Изданието направихме напълно сами – с доброволните дарения на обикновени български граждани. Единственото по-голямо дарение е от 2000 лв. от Фондация „ВМРО“, които бяха използвани за превод на английски. Това е една много малка част от разходите. Ако имахме средства, бихме превели и издали книгата и на френски. В момента текстът е адаптиран на скопската писмена норма и през януари 2022 г. очаквам да се появи и македонско издание на „Бялата книга“. Всичко това направихме не само без каквато и да е подкрепа на българската държава, но разполагам с достатъчно обоснована по отношение на достоверността информация, че в началото на 2021 г. тогавашното ръководство на МВнР е саботирало разпространението на „Бялата книга“. 

Дори изпратихме сигнал до служебния външен министър Светлан Стоев и предложение да направи разследване, но явно е решено да не се вадят „кирливите ризи“ на безхаберието сред някои висши дипломати. Всъщност дано да е било безхаберие, а не нещо друго! На този фон похвална е самоинициативата на други техни колеги, които ни съдействаха с контактите си това издание да достигне до повече чужденци, имащи отношение към взимането на решения за бъдещето на Централните Балкани. 

А що се отнася до реакциите в Скопие, имаше над 30 публикации. Някои заглавия бяха негативни, но в съдържанието на коментарните материали нямаше нищо по същество срещу изнесените факти. Това показва, че сме намерили правия път. Тиражът на български бе 6000 броя и вече практически е изчерпан. Около 200 броя вече са разпространени в Северна Македония и имам обратна връзка за отзивите на читателите. Както лица с македонско, така и лица с българско самосъзнание, четат с интерес книгата, тъй като освен всичко друго, тя е и богато илюстрована с доказателствен материал, който очевидно е крит целенасочено от гражданите покрай Вардар. Книгата се чете дори по селските кафенета и при всички случаи ще продължава да предизвиква интерес, да оказва влияние на процесите и съответно взимането на решения. 

– В съставянето на „Бялата книга“ участваха и няколко човека, родени и израснали в днешна Република Северна Македония? Какво внесоха те в атмосферата на изданието, повече емоция или документалност е техният принос? 

– Участието на автори от Северна Македония е изключително важно. По един начин се приема написаното в България, по друг – когато тестът произхожда от самите потърпевши. Тяхната основна заслуга е събирането на доказателствения материал за репресиите. 

В България дълго време се мълчеше по този въпрос, сега свенливо се говори и се поправят грешките от това наше поведение, но особено важно е да се докажат твърденията ни. Затова публикуваните факсимилета от документи, произхождащи от репресивните или съдебните органи на Северна Македония, са от огромно значение. Борбата за истината трябва да се води основно от тамошните българи, а ние най-вече да им помагаме. 

– Вече в повече от двадесет броя на един софийски ежедневник Вие публикувате нови, непознати досега данни за съпротивата и борбата на българите от Македония по времето на Титова Югославия? Какъв е общият извод, който можем да направи от всички тези публикации? Докъде ще стигнете с тях? 

– В идеята за появата на тази поредица също има известен драматизъм. След безплодни опити да разбера какви аргументи се използват от съвременната българска дипломация при отстояването на позицията ни за Северна Македония, едва от служебното правителство получих желаната информация. Бях шокиран, че аргументите ни са до 1914 г., например Карнегиевата анкета. 

С такъв подход е ясно, че няма как да спечелим битката за истината, защото показваме една остаряла истина. Затова при участието ми в предавания в няколко медии съобщих, че има много по-съвременни и с много по-голяма политическа тежест документи и съответно аргументи. За съжаление, никой не ми повярва. 

Поради тази причина предложих през лятото на тази година да започна да водя седмичната рубрика „Неизвестните нови борби на Македония“, в която разглеждам отстояването на българската идея през периода 1945–1991 г. Използвам основно данните във в. „Македонска трибуна“, архива на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, на чиито два конгреса през 1998–1999 г. бях гост, а също така личния си архив от кореспонденцията ми с редица дейци на македонското освободително движение. 

Сред големите негови успехи мога да посоча гостуването през 1953 г. на бившият австрийски канцлер Курт фон Шушниг на македонските българи в Торонто, гостуването на американския президент Линдън Джонсън на 43-ия конгрес на македонските българи през 1964 г., срещите с папата, многобройните изложения в защита на българщината до ООН, Хелзинкската конференция, Съвещанията за сигурност и сътрудничество в Европа и т.н. Всички документи от тези събития изобилстват с информация за потъпканите права на македонските българи и е крайно време това нещо да се използва от България при един по-съвременен подход. Планирал съм да напиша още 10 статии от поредицата. 

След това смятам да ги издам в отделна книга, а ако намеря средства, ще направя и англоезично издание. Не че разполагам със средства и за българското! Но без да издаваме актуална информация на чужди езици, няма как да водим успешно битката за истината. Освен това при обработката на документите се събра достатъчно информация, за да може в четири отделни монографии да се опише дейността на създаденото през 1957 г. македонско дружество „Тодор Александров“ в Брюксел, а също така появата на новата македоно-българска емиграция в Аржентина и Бразилия и включването ѝ в организирано освободително движение. 

Особено интересно е българо-хърватското сътрудничество, което е възобновено през 1950 г., продължава до 1991 г. и достига до истински висоти, като например посещението на смесената българо-хърватска делегация в ООН и отпора, който дава срещу диктатурата на Тито. На базата на тези неизвестни за широката общественост документи, България и днес може да намери приятели зад граница, така че ако има интерес и воля за действие, бих се заел и с писането на тези монографии. 

– Докъде стигна, г-н Ташев, проектът Ви за книги, основани на изследванията на характеристиките на народите на Балканите? След албанците ще има ли очерци и за други наши съседи? 

– Наистина ми липсва време. Всичко, каквото мога, отделям за темата с Македония, защото сега е моментът – желязото се кове, докато е горещо. В момента разработвам дискусионната хипотеза за евентуална конфедерация между България и Северна Македония като бърза писта за евроинтеграция на Скопие. 

По-точно анализирам ефектите от подобни послания върху политическия процес край Вардар. Но ако намеря възможност, тази година ще завърша и книгата си за етнодемографските процеси сред българите в Сърбия и Косово. В края на краищата всичко това е един скачен съд и ние не трябва да запушваме само пробойните, а да изградим цялостна стратегия за българските общности на Балканите. 

– Българската политика по отношение на Северна Македония претърпя промяна и сега вече залага на защитата на правата на българите там. Не закъсняхме ли с тази промяна и с този интерес? 

– Да, много закъсняхме. Ние по принцип закъсняваме и тичаме след събитията. Трябваше още по време на 28-годишния спор на Гърция с Македония – или поне след 2007 г., след членството ни в Европейския съюз – и ние да се конституираме като страна в спора, да кажем нашите бележки и искания към Скопие. Още повече, че днес в България има над 1,3 млн. души, които сами декларират произхода си от географската област Македония. Това ни прави напълно равноправни дори и в спора за съвременните измерения на македонския въпрос. Но ние пропиляхме тези години и сега въпросът на някои от партньорите ни защо сме мълчали, е основателен. Важното е да не продължаваме повече да мълчим! 

– Как гледате на настояването българите в Северна Македония да бъдат записани в Конституцията на страната? Няма ли това, ако стане, да донесе повече негативи, отколкото ползи? 

– Аз лично подкрепям идеята за включването на българите в Конституцията. В резултат на нашето дългогодишно мълчане, а на моменти и престъпна политика спрямо българите в Македония, там сред част от населението наистина се е изградило македонско самосъзнание и ние няма как с магическа пръчка да върнем назад този период. Но трябва да си дадем сметка, че това не е застинало явление, а е процес, който ще продължи да има развитие. Затова е много важно нашето адекватно поведение към него. 

Край Вардар освен българско, има и криптобългарско, а и многопластово самосъзнание. Затова не бих се ангажирал да предвиждам какъв е днешният брой на българите в Северна Македония. Със сигурност знам, че не е само официално обявеният брой преди 19 години от 1417 души. Само българите от Босилеградския край, които днес живеят в Северна Македония, са над 30 хил. След като дори те не са регистрирани като такива, това категорично говори за денационализация, за наличието на страх и репресии. 

Казусът наистина е сложен и някои държави в аналогична ситуация безспорно губят. Така например германците в Австрия или румънците в Молдова днес се разглеждат като малцинства, макар че между австрийци и австрийски германци или молдовани и молдовски румънци няма етнокултурни различия. Дори в рамките на едно семейство имаме представители на двете групи и това не води до драма. 

Особено пък в Молдова, където процесът има обратен знак и за 30 години броят на определящите се като румънци нарасна от 7% на над 40%. Цяло щастие за нас е, че в Северна Македония нямаме подобен казус. Там в Конституцията не се вписват малцинства, а части от народи. В нашия случай ще имаме частта от българския народ, която не само живее в Северна Македония, но и която е държавотворна, защото именно македонските българи издигат и налагат идеята за независима Македония. Никъде в сегашния основен закон на Скопие няма да пише дали българите са малцинство или мнозинство. Но когато тези българи бъдат вписани, те ще имат човешкото право на свое минало, на свои учебници, медии и т.н. 

 Тогава на нас няма да ни се налага да се чудим как да отстояваме истината, няма и властта в Скопие да бъде поставена в деликатен обяснителен режим защо предприема или не определени действия. Истината ще се казва и популяризира от самите македонски българи. При върховенството на правата на човека и при наша разумна политика, ще има съвършено нови процеси в Северна Македония. Някои разумни албански лидери забелязват това и подкрепят действия в тази насока. Те ни внушават, че всъщност ние не спорим с обикновените хора в Скопие, а с Белград, който наложи всички тези извращения. 

– Вие преди време работехте в ДАБЧ. Има ли България правилна стратегия за работа с българите зад граница или продължаваме да робуваме на стари стереотипи? 

– Ако говорим за документ с гръмкото име стратегия – имаме такъв, приет в последния ден от правителството на Пламен Орешарски. На практика дори и него, с многото му недостатъци, не го използваме. След като не постигаме успехи сред сънародниците ни от съседните исторически общности, значи досега има нещо грешно в подхода ни. Мисля, че това е наследство от националния нихилизъм по време на комунистическото минало на България, а пък преходът след това е огледално отражение на всичките недостатъци, които уж отричаме, но възпроизвеждаме. Разбира се, не оспорвам и определени успехи. 

Но ако трябва да дам конкретен пример за тревожен неотложен проблем, това е препоръката ми България спешно да насочи своето внимание към Македонските патриотични организации, създадени през 1922 г. в Америка, които съществуват и днес, но са обект на агресивно поведение и поглъщане от страна на Скопие. България тепърва трябва да разработва стратегия както към историческите общности, така и към новата ни емиграция, а времето ни притиска. Ние трябва да преосмислим ролята на задграничните българи в глобализирания свят. Спешно се нуждаем от лоби, икономически връзки, културни мостове. Редица държави използват нови подходи като мобилизация на диаспората, дипломация чрез диаспората и т.н. Чака ни много работа. 

– Ако имате възможност, кои три основни стъпки бихте предприели за деблокиране на отношенията ни със Северна Македония? 

– От няколко месеца отстоявам една: България да настоява за по-голяма публичност на дейността на Съвместната комисия по историческите и образователни въпроси между двете страни. Да има обществено достъпни излъчвания онлайн, да се води протокол, също достъпен за всеки заинтересован. Да запознаваме с този документ нашите партньори. Само така ще можем да разкрием безпринципността и провокативното, политически мотивирано поведение на македонските представители. 

Освен това на фона на зациклянето, може да се предложи съвместна издателска дейност на двата държавни архива. Спешно могат да се публикуват общи тематично оформени издания с документи, произхождащи от всяка спорна личност от миналото, като всяка страна да има право на определен обем предговор. Така всеки читател в България и Северна Македония ще може да съпостави не само съвременните позиции на двете страни, но и да направи справка в самия оригинал. 

Тогава много от споровете ще отпаднат по естествен начин. Преди години имаше такова съвместно издание за Кръсте Мисирков. Това е един положителен пример. Подобна дейност дори може да се финансира по-нататък от ЕС чрез специална съвместната оперативна програма България – Северна Македония, каквато аналогично има за Румъния и Молдова още от 2014 г. Трябва да си признаем, че до скоро ние не бяхме активни и това е наша голяма грешка. 

– А ако все пак въпреки уверенията, новото правителство на България направи завой и тръгне към прибързано премахване на ветото, без да има гаранция за изпълнението на българските условия, какво би станало? 

– При сформирането на настоящото правителство бе подписан коалиционен договор, в който е залегнало съгласието по досегашния консенсусен подход към Северна Македония. Затова и на 14 декември 2021 г. България потвърди своето вето. 

Но от изказванията на премиера Кирил Петков оставам с впечатление, че той не познава в дълбочина проблема, поради което посланията му са неясни, понякога се тълкуват превратно и това налага допълнителни разяснения. Категорично от подобно поведение той губи. Правя този извод от реакциите в социалните мрежи. Не знам кой и с какви цели го съветва, но е много важно да се запази координацията както между коалиционните партньори, така и с институциите, които познават в детайли проблемите. 

Нещата са много сложни, прибързаният повърхностен анализ е много опасен. Няма бързо и лесно решение, поради което правителството трябва да се въоръжи с търпение, да познава фактите, да може да работи с тях и да ги излага аргументирано. Най-важното е, че политиката, която отстоява Скопие, не е местна, а се налага отвън. От Белград и Москва, които искат да имат своя Троянски кон в ЕС, както вече го имат в НАТО. 

Не знам дали някой у нас е направил анализ на колко северномакедонски функционери НАТО отказа да издаде сертификати за достъп до класифицирана информация. А НАТО просто разкрива сръбско-руското влияние, но не си дава сметка за неговия произход и дълбочина. Ние трябва да разкрием това, но с мълчание няма как да стане. 

От тази гледна точна надеждата ми е в президента Румен Радев, който е пример за отстояването на конструктивен комплексен подход. Ако въпреки всичко от страна на неподготвените фактори в правителството се направи опит за отстъпление от българските национални интереси, българският народ няма да го допусне, защото между 71 и 80% подкрепят досегашната твърда политика към Северна Македония. 

Ако се наложи, като крайна мярка може да се организира и проведе национален референдум, на който българският народ да каже при какви условия България може да даде съгласието си за членство на Северна Македония в ЕС. Искрено се надявам обаче дотук да не се стига!

Прочетете още »

"Диалози за Македония" (6): Чуждестранните членове на МНИ

В шестия епизод на “Диалози за Македония”, подкаст на Македонския научен институт, ви представяме книгата: “Чуждестранните почетни членове на Македонския научен институт (1923-1947)”, дело на доц. д-р Александър Гребенаров и докторант Николета Войнова от Българската академия на науките. 

В предаването авторите споделят с водещия д-р Ангел Златков идеята зад написването на изследването и любопитни моменти от творческия процес. 

Чрез своя труд те представят живота и творчеството на 18 видни учени от Европа, които правят важни приноси в изследването на историята, езика и обичаите на македонските българи. 

Чуждестранните членове на Македонския научен институт оставят важна следа в българската история със защитаването на истината за произхода и желанията на македонските българи преди и след Първата световна война, опонирайки на тезите на своите сръбски и гръцки колеги.

Прочетете още »

Просветното дело и езика на беломорските българи

сп. "Македонски преглед", 2006, кн. 3. Проф. д.и.н. Георги Даскалов.

Предизвикани размисли за просветното дело и езика на беломорските българи...19 - 51 

"...По този повод политкомисарят на първия „македонски" отряд „Лазар Търповски" и член на създадената през декември 1944 г. Политическа комисия Наум Шупурков (Леон) изрично отбелязва, че македонската пропаганда не е била разбирана от сънародниците му в Костурско, което обяснява с тяхното силно развито българско съзнание. По този въпрос още заявява: 

„До средата на 1944 г. сред нашия народ нямаше и следа от македонско национално съзнание, то бе българско. Когато през втората половина на 1944 г. приближавахме много села, основахме националната македонска организация СНОФ{28]  и др. и главно със създаването на Вардарска Македония през 1945 г. започна създаването на някакво македонско съзнание (национално) сред нашия народ и главно сред младежите... 

Във Вардарска Македония през 1945 г. започна систематично помакедончване"29...¨

Целия материал четете по-долу:

Прочетете още »

Присвояването на чужда история е проблем за Скопие

"Проблемът с присвояването на чужда история е фундаментален. Той е основният, най-острият. Колкото и да се опитват приятели и неприятели, партньори и непартньори, наши политици и чужди политици да минимизират, да изтикат настрана този проблем, той остава, той е много важен и едва ли би могъл да бъде прескочен така лесно". Това заяви в интервю за Факти.бг доц. д-р Георги Георгиев, члeн нa Нaучния cъвeт нa Мaкeдoнcкия нaучeн инcтитут и глaвeн acиcтeнт в Инcтитутa зa иcтoричecки изcлeдвaния към Бългaрcкaтa aкaдeмия нa нaукитe.

"Това е същностен проблем, който е в ядрото на нашите отношения не само с Република Северна Македония, но и със Западните Балкани и с Балканите като цяло. Вписването на българите в Конституцията без историята им е до голяма безсмислено, ако не и вредно. Не е чак такъв проблем да впишат българите в Конституцията. Знаем как се провеждат контролираните преброявания на населението в Северна Македония. Вписването на българите в Конституцията с една контролирана бройка от 3-4 хиляди души, едва ли ще ги докарат повече, не е такъв проблем. Това ще ни нареди по численост след различни други малки групи. Без историята, това вписване е безсмислено", категоричен е специалистът. 

Според него "затопляне на отношенията" със Северна Македония въобще не се е състояло. "Това са наши очаквания и, опасявам се, те са твърде оптимистични. Същото беше и с Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Северна Македония от 2017 година... Самото понятие “затопляне на отношенията” е твърде широко, твърде многопластово понятие, за да касае само икономическата сфера. Едно е производители и търговци от Северна Македония да пристигат на нашите пазари и обратното - наши на техните пазари, от съвсем друга категория и качество са мащабни геополитически проекти, не само стопански, като транспортния коридор №8". 

Д-р Георгиев е на мнение, че някакъв компромис вероятно ще бъде постигнат - "не се ангажирам дали в скоро време или в по-далечно. Големият въпрос е какъв компромис ще бъде постигнат¨. 

Що се касае до "Договора за добросъседство, който търпи много критики - с право или без, все пак в него е залегнало понятието “обща история”. Историята нито е споделена, нито е преплетена, а е обща. Формулата, която предлага подобна трактовка, е взаимният компромис, който би могъл да се постигне. Това значи българската страна да приеме реалността на настоящето - тоест, че по някакъв начин, според нас насилствен и инженерингов, се е създала македонската политическа нация. От друга страна, те трябва да признаят миналото - че тази македонска политическа нация е създадена върху българския етнос там. Този етно-инженеринг, осъществен преди вече почти 80 години - от 1944 година насам, практически се е състоял върху гърба на българската общност там. Не върху албанци, не върху турци, не върху власи, не върху роми и т.н., а само върху българите. Това е формулата - признават българският бекграунд на македонската нация. Днес всички претендират, че историята не би трябвало да играе такова значение. Да, добре, историята обаче трябва да се каже, за да започнем на чисто. Има македонска политическа нация, чиито елити държат да наричат езика си македонски - нека го наричат. Историята обаче е такава - македонският народ в преобладаващата си част преди Втората световна война е бил с българското означение", категоричен е изследователят.

Прочетете още »

In memoriam: Проф. Константин Йордан (1946 - 2021)

Преди няколко дни ни напусна Константин Йордан (1946–2021), изследовател в Института за югоизточноевропейски изследвания към Румънската академия в продължение на близо половин век от 1970 до 2017 г. 

Това се случва едва като след няколко седмици по-рано бе изминал 75 години от своя жизнен път. Специалист по история на международните отношения в Югоизточна Европа и съответно на Балканите през 20-ти век, К. Йордан се фокусира върху румънско-българските и румънско-гръцките отношения. 

Той бе член на Смесената румънско-българска комисия по история и един от малкото специалисти по българо-румънски отношения в ново време – от края на ХІХ и първите няколко десетилетия на ХХ век. 

Той има редица участия в международни научни конференции у нас и в съвместни българо-румънски научно-изследователски проекти, както и различни публикации в сборници и специализирани периодични издания в България. К. Йордан дълги години бе член на редакционната колегия на сп. „Македонски преглед“. След себе си остави няколко важни монографични изследвания, посветени предимно за периода на междувоенните отношения на Румъния със страните от Югоизточна Европа. 

Светла да е неговата памет!

Прочетете още »

Берати за митрополити изумяват Вселенската патриаршия

Входът за старото българско училище в църквата "Свети Климент" в Охрид

сп. "Македонски преглед", 2006, кн. 3. Д-р Спиридон Сфетас (Гърция). Аспекти на гръцко-българските отношения след Берлинския конгрес (Провалът на гръцко-българското сближаване 1878-1900 г.)... 97 - 114

"...На 5 юли 1890 г., султанът издава два берата, с които установява българските епархии в Охрид и Скопие. Това е силен удар за вселенския патриархат, тъй като Портата по този начин признав а юрисдикцията на Екзархията в Македония. Вселенският патриарх обявява „временно прекратяване на религиозната дейност" за срок от два месеца, докато в Атина се организират демонстрации.

Последващите изисквания на България са за подписването на съвместна военна конвенция с Високата порта за защита на европейските територии на Османската империя, и позволение за изграждане на железопътна линия София-Кюстендил-Скопие..."

Целия материал четете по-долу:

 

Прочетете още »

Бежанците от Македония и Тракия в България (1940 - 1990)

 сп. "Македонски преглед", 2006, кн. 3.Д-р Вемунд Арбаке (Норвегия). Бежанци и бежански организации в България 1940-1990 г. (Първа част)... 51 - 84

Въпросът за българските бежанци е директно свързан с процеса на изграждане на българската нация. За разлика от гърците, които са пръснати на обширни територии, българското население е концентрирано, по начин, който е много по-лесен да се определи териториално. 

Българският национализъм несъмнено се базира на общ език и народни традиции, но е тясно свързан също и с представата за истински български земи. Традиционно се счита, че българс- ките земи обхващат регионите Мизия, Тракия и Македония. Когато Княжество България е създадено след Руско-турската война, то не оправдава българските очаквания. Разочарованието става дори по- голямо, тъй като областите, включени в първия мирен договор от Сан Стефано (3 март 1978 г.), са драстично намалени в Берлинския договор по-късно същата година. 

Въпреки че Мизия (облаетта северно от Стара Планина) става местоположението на Княжество България, Македония и по-голямата част от Тракия са върнати на турската държава. Тогава тези области се превръщат в център на българския иредентизъм1...

Целия материал четете по-долу:

Прочетете още »

Високопоставен румънски дипломат за населението на Битоля

сп. Македонски преглед, , 2006, кн. 3. 

Проф. д-р Константин Йордан(Румъния). Румъпски дипломат за христнянскитс училища и църкви
в Битоля и околностите в края на XIX век... 135 - 148

Население на Битоля 

Градът Битоля (Монастир) има население приблизително 42 000 граждани, разделени на: 18 000 мюсюлмани, 6000 евреи, 10 000 българи и 8000 румънци. 

 Българитe 

Най-голяма част от битолските българи са екзархисти, конто имат две църкви, едната в града е храмът „Св. Мария" и втората на края на града-храмът „Св. Неделя". Румънски дипломат за християнскитс училища и църкви в Битоля... 137 Те имат един митрополит със седалище в Битоля. Този митрополит, както и гръцкия, с член на Административния съвет на пиласта; той получава покрай прихода, който му носи Пелагонийската епархия, и една субсидия от Екзархията, размсрът и тук не е добре познат. 

Знае ее само, че той води добър живот в матерналио отношение и че съгласно чл. 112 от Устава на Българската екзархия, в сила от 14 май 1871 г., митрополитите от първа категория получават годишно 72 000 пиастра, от втора категория - 54 000 пиастра, а от грета - 45 000 пиастра. Знае се, че българският митрополит в Битоля е от първа категория... 

Сърбите 

 Сръбската пропаганда успя да създаде първитс свои училища в този вилает, на 3 март 1897 г., когато бе осветено първото първоначално училище за момчета и момичета в Битоля. От тогава и до днес броят на техните училища ее увеличи, както се вижда от приложената статистика {приложение No5). 

Те имат 33 селища на този вилает, 33 училища, от конто две гимназии, 69 учители и учителки. Броят на учениците и ученичките е 1737. За разширяването на пропагандата си сърбите си послужиха и си служат и с румънци, едни от конто са били привлечени с пари, а други, конто са учили в Сърбия, и са били приети оттам в служба на сръбската кауза. 

За да успеят и no-добре с пропагандата си в тези области, сърбите задължиха и задължават македонците търговци без разлика на народност, конто живеят в Сърбия, да насилят семействата си да носещават и поддържат сръбските училища в тези места.

Целия материал четете по-долу: 

Прочетете още »

Проф. Петер Бахмайер за македонския въпрос след 1944 г.

сп. "Македонски преглед", 2006, кн. 3. Бахмайер, П. (Австрия). Някои аспекти на българско-югославските отношения след Втората световна война … 73 - 84

"...В средните векове няма никаква македонска националност и македонска държава. Тогава Македония е люлка на българската книжовиост. Това е истината... 

Ако разгледаме въпроса за националното самосъзнание на македонското население от средата на XIX век до освобождението на България от турско робство, Македония е люлка на Българското национално възраждане, пример за българите в борбата срещу османското господство,...

Целия материал четете по-долу: 

Прочетете още »

Македонисткият период на "Пиринско дело" (1944 - 1948)

сп. Македонски преглед, 1996, кн. 3. Ангелов, В. За македонисткия период на вестник „Пиринско дело“ (1944–1948)..., 141–150

“...От началото на септември с.г. Перо Коробар поема служебно възложената му задача да организира списването на четвърта страница на „македонски език." И той се възползва от предоставената му възможност в пълна степен. 

От бр. 30 до бр. 51 за 1947 г. в него се печатат десетки материали на този език. В болшинството си това са речи на Лазар Колишевски, Димитър Влахов, статии, съобщаващи непрекъснато, че Народна Република Македония била постигнала огромни успехи в социалистического строителство, и то благодарение на това, че била „под покрива на Титова Югославия"; материали, превъзнасящи заслугите на Тито и ЮКП за „справедливою" разрешаване на националния въпрос, рекламиращи „македонската национална култура" и нейното изграждане в Пиринска Македония. Въобще стремежът да се утвърди Вардарска Македония като „обединителен център на македонския народ" прозира зад всеки материал. 

Почти всички автори на материалите са от НРМ - Перо Коробар, скопски учители, завербувани сътрудници на вестника..."

 Целия материал четете по-долу:

 

Прочетете още »

На духовния фронт от Илинден до Балканската война

Росица Лельова. На духовния фронт от Илинден до Балканската война. Българската екзархия и екзархийските институции в Македония (1903–1912). С., Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 2021, 287 с., с факсимилета. ISBN 978-619-245-107-3. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 11

 Книгата представлява монографично изследване на един от най-сложните моменти от съществуването на Българската екзархия и на координираното от нея българско просветно движение в Македония. Периодът, който е изследван в книгата, обхваща времето след Илинденското въстание – ситуация, която в много отношения затруднява проявите на Екзархията. 

Младотурската революция и настъпилата епоха на Хуриета създават допълнителни препятствия пред просветната политика на ръководената от екзарх Йосиф І институция. На база на първокласна архивна документация е реконструирана, както дейността на Екзархията, така и историческият контекст, в който тя се осъществява. Съдържанието е обособено в три глави. Първата има въвеждащ характер и очертава международната и регионална обстановка след Илинденското въстание. Глава втора представя дейността на Екзархията в периода от Илинден 1903 г. до Хюриета 1908 г. 

В последната глава са разгледани събитията и промените от Хюриета до навечерието на Балканската война 1912 г. Изложението изгражда една многоаспектна картина, в която основен акцент е поставен върху дейността на Екзархията в просветната област. Много място е отделено на взаимоотношенията на институцията с османските власти, с българското правителство и със Светия синод на Българската православна църква в София. Проследени са и сложните взаимоотношения с ВМОРО. 

Откроено е взаимодействието между Екзархия и български дипломатически представители в Империята. Изложението хвърля обилна светлина върху българското просветно дело, действията на Екзархията, поведението на османските власти. Очертани са постиженията и слабостите в дейността на просветните институции и духовното ведомство. 

Представено е силното личностно присъствие на екзарх Йосиф І като религиозен водач, активен политик и умел дипломат. Книгата има определено приносен характер както по отношение просветното дело на Екзархията и нейните усилия за неговото съхраняване и развитие, така и като реконструкция на взаимоотношенията между Екзархията и османските власти. 

По същества тя дава разгърната, добре структурирана и синтезирана картина на комплекс от процеси и тенденции, които представлява ядрото на дейността на Българската Екзархия в бурното десетилетие 1903–1912 г. 

Николай Поппетров

Прочетете още »

За някои сръбският орден е по-важен от българите в Западните покрайнини

"Много държим да се харесваме на сърбите, те да ни станат приятели, да се прегръщаме, да се тупаме по гърбовете, както правиха Вучич и Борисов, да получаваме ордени от тях, а проблемите с българското малцинство се отместват, като по-маловажни". Това обяви в интервю за БГНЕС бившият български консул в Ниш, Едвин Сугарев. 

По думите му сръбският шовинизъм прекрачва дори моралните граници на християнската религия. За пример той даде сръбските чети, които са избивали българи. „През 1917 г. Босилеград е бил опожарен. Избити са десетки хора. През 2017 г. беше чествана 100-годишнината от това събитие с огромни митинги и ярки примери на антибългарско говорене от страна на Вучич. Сръбската православна църква обяви загиналите сърби за светци. Хора, които са избивали, изнасилвали, обирали също са в категорията на тези светци!", изтъкна писателят. 

Тригодишният му престой в Ниш бе достатъчен да стигне до заключението, че дори 170 години след "Начертанието" на Илия Гарашанин неговите постулати за въздигане на Сърбия на Балканския Пиемонт не са отживелица. „От „Начертанието“ (1844 г.) на Гарашанин има една много силна националистическа тенденция в сръбската политика, която е жива и днес и която разглежда България като потенциален враг, а никой не иска да има малцинство на границата си с потенциалния си враг, именно затова са всички усилия за обезбългаряване на тези територии. Не се страхувам да използвам този термин и не смятам, че е краен“, изтъква Сугарев. 

Той дори не изключи сърбите да потърсят свое малцинство в днешна България. „Те не са спирали да претендират, че има сръбско малцинство в България. Те имат една теория, която се опитват да докажат, че има шопско малцинство със сръбско самосъзнание в България, което обича Сърбия, използва сръбски думи, слуша сръбска музика, дори ястията му са сръбски. Колкото и странна да е тази политика не е изчезнала. Кметицата на Ниш г-жа Сотировски заяви на една кръгла маса в присъствието на българския посланик, че има сръбско малцинство в България“, посочи бившият български дипломат. 

Той подчерта, че българите от Западните покрайнини, които повече от 100 години след Ньойския договор, отстояват своята идентичност, заслужават уважение. През тези години те са преживели всички възможни форми на асимилация, но са се запазили.

 „Тези българи не са малцинство, което е емигрирало, за да търси по-добър живот. Те са останали по родните си земи, които в един момент са се оказали на територията на чужда държава, която е неприятелски настроена към тях. Те нямат никаква вина, че една сутрин се събуждат и селото им е разделена от границата. Нивите им вече са в Сърбия и не могат да отидат до тях. Разделени са от една граница, която не е пропусклива. Всичко това е една голяма трагедия".

По думите му е необходима национална стратегия, която да помогне на сънародниците ни в Западните покрайнини. 

„Първо би трябвало да се реши безперспективното икономическо състояние, това са най-изостаналите общини на Сърбия. В Босилеград има 50% безработица. Трябва да се окаже помощ, както Унгария помага на своето малцинство в Сърбия. Те имат фонд от 160 милиона евро за тази цел, с който подпомагат малкия и среден бизнес на етническите унгарци. Другото, което може да се направи е да се каже много категорично на Сърбия, че няма да види никакво членство в ЕС, докато българите в Сърбия не получат реални права и свободи. Най-важният аспект е образованието, което е в най-ниската си точка. Трябва да се даде право на тези хора да помнят своята история“, посочи още той. 

Прочетете още »

100 години от убийството на Стоян Антов (1884 - 1921)

100 години от убийството на Стоян Антов (1884, с. Мързен Ораовец, Тиквешко – 8 ноември 1921, Кюстендил) – деец на ВМОРО и ВМРО. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 11.

След края на Междусъюзническата война (лятото на 1913 г.) е войвода в Тиквешко, а по-късно действа в Кочанско. След края на Първата световна война се включва във възстановяването на революционната организация и от 1919 г. отново е войвода в района на Тиквеш. 

Убит е от органи на полицията в резултат на конфликта между ВМРО и правителството на БЗНС.

Прочетете още »

In Memoriam: Почина краеведът Иван Марков (1935 - 2021)

† 

In memoriam 

Иван Марков 

(1935–2021) 

На 4 декември 2021 г. почина активният член на Македонския научен институт, дългогодишен ръководител на неговата научна група в град Гоце Делчев, Иван Марков. Завършил Института по библиотекознание в София през 1960 г. Иван Марков бе истински професионален библиотекар и библиограф. 

Повече от 30 години той работи като библиотекар в градската и в учителската библиотека в град Гоце Делчев. Ив. Марков положи големи усилия за издирването на публикации в емигрантските вестници и списания за историята и дейността на българската емиграция в Северна Америка през ХХ в. 

Приживе той състави голяма библиографска картотека, в която са включени повече от 20 000 заглавия на статия за история на българските църкви, българските емигрантски организации, както и за българските книги, издадени в Северна Америка и Европа. Вдъхновен изследовател, истински родолюбец, обаятелен обществен деец, Иван Марков с пълни основания може да бъде наречен Летописецът на стария град Неврокоп и Неврокопския край. 

Без неговите приноси паметта за миналото на тази част от пределите на България би била много по-ограничена и бедна. Повече от половин век от живота си той посвети на краеведски изследвания в различни области на народоведението, с отлична професионална подготовка, с широка култура на изтъкнат български интелектуалец. Почти няма събития и личности от родния му край, до които да не се е докоснало неговото перо. Иван Марков е автор на повече от десет книги за различни периоди от отечествената история, на няколко селищни албума, на тематични библиографски издания. 

Стотици са неговите статии и очерци, публикувани на страниците на регионални и национални вестници и списания, в сборници, енциклопедии и алманаси. С висока изследователска стойност са публикациите му и в научното списание „Македонски преглед“. По негови сценарии са заснети пет документални филма. Приносни остават книгите му за неврокопското читалище „Зора“ – едно от първите в страната, за освобождението на града през 1912 г., за опълченците от Неврокопския край през 1877–1878 г., за Неврокопската църковна община през Възраждането. Истински пантеон на героите от региона той изгражда в книгата си „Старите неврокопчани“ (2010 г.) и в „Свободата изгрява над Пирина“ (2012 г.). 

С висока библиографска и археографска култура той систематизира богатата документална сбирка на Института по история на българската емиграция в Северна Америка „Иван Гаджев“. Иван Марков заслужено бе удостоен с националната награда орден „Св. Св. Кирил и Методий” (1980 г.). 

През 2003 г. той бе обявен бе за Будител на годината от ВМРО – Гоце Делчев, а през 2005 г. му бе присъдено званието „Почетен гражданин на град Гоце Делчев“. Македонският научен институт поднася искрени съболезнования на неговите роднини и приятели. 

Скърбим за нашия колега и съмишленик. 

Поклон пред светлата му памет! Бог да го прости! 

 Македонски научен институт

Прочетете още »

105 години от рождението на Михаил Хаджийски

105 години от рождението на Михаил /Мишо/ Хаджийски (27 ноември 1916, с. Инзовка, /Орманджи/, Таврия, Ногайски, дн. Приморски район на Запорожка област в Украйна – 7 декември 1944, Белоградчик) – писател и общественик. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 11

Завършва местната прогимназия (1930) и Педагогическия техникум (1933) в близкото село Преслав, където обучението е на български език. Получава висше филологи-ческо образование в Киевския държавен университет (1937). Като студент сътрудничи на български вестници и на Българския държавен театър в Украйна, а по-късно издава няколко книги – „Разлив“ (разкази), Киев, 1938, „Нощите край Лозватка“ (разкази), Киев, 1940, „Из Бесарабия“ (пътепис), Киев, 1941.

 През 1941 г. е призован в Червената армия, но скоро попада в плен. Сполучва да избяга и се укрива в родното си село. По-късно, с помощта на българ¬ската легация в Букурещ успява да дойде в бленуваното си отечество. В България негова основна мисия става запознаването на своите сънародници с положението на българите в Украйна и особено с това на тези в Таврия. 

 През 1942–1944 г. публикува статии във вестници за живота на приазовските (таврийските) българи с отрицателно отношение към съветския режим, изнася беседи на тема „Българите в Украйна“, чете сказки по националното радио, обнародва книгите „Пуста чужда чужбина“ (разкази), С., 1942 и „Българи в Таврия“, С., 1942. Инициира създаването на „Институт за опознаване на Таврия“, в който се включват именити учени, писатели, публицисти и общественици. 

 Изявил се като водач на таврийските българи в годините на Втората световна война през 1943–1944 г., той е един от организаторите на тяхното преселение в България. С неговите упорити усилия от ноември 1943 г. и до началото на юли 1944 г. около 2000 таврийски българи идват в България. Те са настанени предимно в наскоро възвърнатата Южна Добруджа и Лудогорието, но на следващата година по съветско искане почти всички са върнати в СССР и заселени в Таджикистан, Средна Азия. 

 Изпълнението на операцията по репатриране е възложено на органите на Червената армия, подпомагани от новите български власти. Насилственото депортиране коства живота на много таврийски българи, обвинени, че са родоотстъпници и и изменници на СССР. След септември 1944 г. М. Хаджийски е подложен на репресии. 

В списъка на литературата за изземване, обявен от новото правителство, са и негови книги. На 26 септември с.г. е арестуван и изтезаван в Дирекцията на полицията. Освободен е на 16 ноември, но на 7 декември при опит да бъде арестуван за втори път, се самоубива.

Прочетете още »

Изложба за Българската екзархия в Скопие и Битоля

Изложбата в Културно-информационният център на Република България в Скопие

Членове на МНИ представиха в Скопие и Битоля изложбата „150 години Българска екзархия“ 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 11

 Изложбата в Културно-информационният център на Република България в Скопие На 21 октомври 2021 г. в Културно-информационния център на Република България в Скопие бе открита документална изложба „150 години Българска екзархия“. Експозицията бе подготвена от Института за исторически изследвания при БАН по проект към Министерството на културата на Република България с изпълнители доц. д-р Александър Гребенаров и проф. д-р Боряна Бужашка – членове на МНИ. 

Изложбата бе първата проява с присъствие на публика в есенния събитиен календар на Културно-информационния център и бе открита от директора г-ца Антония Велева. Слово за институцията-светиня и нейната дейност произнесе Н. Пр. Ангел Ангелов, посланик на Република България в Република Северна Македония. 

Той поздрави авторите на проекта за чудесната изложба, направи историческа ретроспекция на събитията, допринесли за учредяване на Българската екзархия и нейните успехи за утвърждаване на българската духовност, просвета и култура. 

Авторите на изложбата проф. д-р Боряна Бужашка и доц. д-р Александър Гребенаров запознаха присъстващите с идеята за нейното създаване, с характера, мащабите и значението на Екзархията като институция, която няма аналог в другите балкански страни и определиха възникването ѝ като прелюдия на българската държавност. 

Селектираните и показани документи и снимки са част от многобройните материали, демонстриращи съхранената народна памет за видни книжовници, духовници, благодетели и общественици, дали своята дан в защита на българската църква, език и култура в Македония и Тракия. Подчертано бе, че това е първото представяне на изложбата извън пределите на Република България 

 Доц. Гребенаров представи най-новите издания на Македония научен институт, отнасящи за събития и дейци от миналото, но и от настоящото на Македония. Той предостави на библиотеките на българското посолство и на културния център презентираните книги, привлекли вниманието на многобройната публика. 

                                            

       Посетители, разглеждащи изложбата в Генералното консулство на Р България в Битоля

На следващия ден – 22 октомври 2021 г., изложбата „150 години Българска екзархия“ бе представена пред многобройна публика в Генералното консулство на Р България в Битоля. Посетители, разглеждащи изложбата в Генералното консулство на Р България в Битоля За значението на Екзархията и дейността на нейните родолюбиви огнища – духовни средища и просветни центрове, между които е и Битоля, говори генералният консул г-н Димитър Иванов. 

Той благодари на двамата създатели на изложбата проф. Боряна Бужашка и доц. Александър Гребенаров, които представиха в синтезиран вид историята на Екзархията. Двамата учени изнесоха интересни факти за включените фотоси, онагледили исторически процеси и свързани с тях събития от църковно-просветното движение. Те очертават не само етническите граници на българското историческо землище, включени в диоцеза на Екзархията, но илюстрират и формите за поддържане на българското национално съзнание – юбилейни чествания и тържества, ценни спомоществователства. 

Още прояви от народополезната дейност на тази важна българска институция-светиня двамата автори представиха чрез едноименния Албум „150 години Българска екзархия“, издаден по повод юбилейната годишнина. На откриването присъстваха множество представители на българската общност. В последвалите разговори мнозина изразиха желание Генералното консулство в Битоля да стане средище и на други културни, научни и образователни събития, свързани с духовността на българската нация през вековете.

Прочетете още »

Дипломатически скандал между Гърция и Албания

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 11

Гръцко-албански спорове по исторически въпроси Изложба на пана с исторически карти върху оградата на президентството на Албания предизвика дипломатически скандал с Гърция. Президентът на Албания Илир Мета разгледа на 15 ноември изложбата, организирана от сдружението на чамите (потомци на прогонените от Чамърия (Епир) албанци), на която се представиха снимки на исторически карти от различни страни, показващи албанския характер на тази област в миналото. 

Това доведе до остра реакция на гръцкото посолство в Тирана, което осъди действията на албанския президент в своя нота. На 19 ноември последва отговор и от президента на Албания, който заяви в съобщение до медиите, че: „Президентът на Републиката, Негово превъзходителство Илир Мета, беше поканен на 15 ноември 2021 г., за да посети тази изложба, организирана от гражданското общество, със стари снимки и карти, с хилядолетна история, намерени в енциклопедии и музеи от различни страни по света, като Великобритания, Германия, Франция, Италия, Турция и Гърция. 

Президентът Мета прие поканата, за да разгледа отблизо тази експозиция, организирана извън пространството на институцията, без да се ангажира с признаването на истинността или да прави интерпретация на изложените материали. На всяка сериозна държава трябва да е ясно, че президентът на Република Албания, Негово превъзходителство Илир Мета, не дава сметка за своите решения и позиции пред едно посолство, акредитирано в Тирана, а само пред парламента на Република Албания и пред албанския народ. Всяко чуждо представителство в Тирана и всяка държава, която членува във Виенската конвенция, за всяка претенция или пояснение във връзка с дейността или позициите на президента на републиката, трябва да следва само официалния път, чрез Министерството на външните работи. 

Президентът на Република Албания, както е общоизвестно, е и ще продължава да бъде решителен противник на промяната на границите на Балканите“. На гръцката нота спрямо президента Илир Мета реагираха и от Дружеството „Чамърия“ и Фондацията „Чамърия – Хасан Тахсини“, които разпространиха специална декларация, основните части от която се представят по-долу: „Поведението и реакцията на гръцкото посолство в Тирана спрямо президента на републиката е безпрецедентно в отношенията между две суверенни страни. Актът на гръцкото посолство в Тирана е една безпрецедентна дипломатическа намеса, която нарушава нормите на дипломатическата комуникация и е арогантна намеса във вътрешните работи на Албания. 

Използваме случая да напомним на гръцкото посолство, че Гърция все още не е предприела нито едно действие за отменянето на Закона за войната с Албания, приет през 1940 г., което е невиждан акт за две съседни страни, две страни партньори в НАТО и от страна членка на ЕС. Въпросът за албанците в Чамърия, анексирането на Чамърия през март 1913 г., като акт на една от най-големите исторически несправедливости към албанците. Тя намира своята кулминация в етническо прочистване и геноцид, в който са унищожени 20% от населението, а 80% от него беше прогонено с насилие, което не може да се забрави, а още по-лошо, престъпленията да се опростят. 

Въпросът за албанците от Чамърия не е въпрос за промяна на границите, а той е жив заради систематичното нарушаване на правата на човека, за връщането на собствеността, за гробовете на хилядите жертви и т.н. Въпросът за албанците в Чамърия е въпрос на справедливост, достойнство, исторически факти, който произтича от Закон № 7839, приет на 29.04.1991 г. от парламента на Албания, който обявява 27 юни (1944 г.) за „Ден на геноцида срещу албанците в Чамърия от гръцките шовинисти“, както и Резолюцията на парламента на Албания от 8 април 2004 г., която задължава албанската държава да се ангажира с неговото разрешаване“. 

Тези реакции на албанската общественост показват, че политиката на министър-председателя Еди Рама да приема безропотно гръцките искания за премахване на фактите за чамите от албанските учебници в името на интеграцията в ЕС, ще среща засилваща се съпротива и въпросът за албанското културно-историческо наследство на териториите на съвременна Гърция ще се превърне в основен политически въпрос между двете държави.

д-р Антон Панчев

Прочетете още »

Ученици от Елбасан поздравиха всички българи

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 11.

По повод Деня на народните будители – 1 ноември, учениците от българското неделно училище „Зора“ в град Елбасан подготвиха специално поздравление до нашата общност в страната на орлите. 

Припомняме, че в града и прилежащия му регион понастоящем живеят няколко хиляди души с родови корени от изконно населените с български исторически общности Голо бърдо, Мала Преспа и Корчанско.

Прочетете още »

Костадин Филипов: Първо се хваща рибата, а после - тиганът

ПЪРВО СЕ ХВАЩА РИБАТА, А ПОСЛЕ – ТИГАНЪТ 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 11

 България все още е далеч от своето ново правителство, а в Скопие вече се видяха победители в спора със София Трябваше някои от новите победители на предсрочните парламентарни избори на 14 ноември да изрекат няколко фрази за бъдещето на отношенията със Република Северна Македония, за да избухне край Вардар вълна от позитивизъм към успеха на Скопие в спора със София. 

Изведнъж отчаянието и унинието по отношение на перспективата на Северна Македония да стартира преговорен процес за членство в ЕС още тази година бе заменено от оптимизъм, дори увереност, че това наистина ще се случи. Както се казва, дойде им дюшеш на местните политици да надигнат глава в острата политическа, здравна и енергийна криза, в която е затънала страната, и да се отърсят от тревожните усещания за кьорсокак след резултатите от местните избори в края на октомври. Това чувство на безнадеждност се подсили от оттеглената оставка от премиера Зоран Заев, от неуспешния вот на недоверие, внесен от опозицията, от цялата атмосфера на подозрителност и интригантство, която съпровождаше парламентарната процедура. 

Въпросът пред държавата Република Северна Македония: „А сега накъде и как?“ се изправи с цялата си тежест и отговорност пред политическия елит в Скопие, който вероятно съзнава, че основната вина за това безпътно състояние на страната е тъкмо негова и най-вече негова. Да бъдем искрени – през цялата година очакването за промяна на българската позиция за старта на преговорния процес за членство на Северна Македония в ЕС се основаваше на изборните резултати в България. Дали ще се запази досегашното статукво в Народното събрание с лидерската роля на ГЕРБ и участието на ВМРО, както беше досега, или ще има някаква промяна? И ако има такава, каквато сочеха протестите от миналата година, в каква посока ще бъде тя? Ще поемат ли управлението на България хора, които по-лесно биха могли да бъдат убедени, че Северна Македония няма намерение да отстъпва нито сантиметър от своята позиция, декларирана досега? И как ще се отнесе евентуалното ново правителство под Витоша към натиска, който идва от страна на международния фактор, България да се откаже от своето твърдо становище и да вдигне бариерата така, че Северна Македония, а и Албания, да получат старт на преговорния процес още в рамките на словенското председателство на ЕС на 14 декември? И изобщо, понеже познавам манталитета на така наречения политически елит край Вардар, а и не само на него, дълбоко в душите и умовете им истинският въпрос вероятно звучи така: след изборите в България ще можем ли да се надяваме на ново управление, което да излъжем по начина, по който сме го правили и друг път? 

С малко натиск, с малко сантименталност, с малко сълзи и сополи, фалшиви, разбира се, с малко хитрост и каквото там още е нужно. Вярно, в Скопие очакваха отговорите на тези въпроси да се получат още през април, на първите избори. Щяха да бъдат доволни – в такъв случай щеше да има достатъчно време и в рамките на португалското председателство на ЕС, а след това на словенското – братско! такова, да се потърси решение на спора със София. Но българският гласоподавател реши друго, партиите не се разбраха и насрочиха изборите на 11 юли. Чакането на отговорите на гореспоменатите въпроси се прехвърли в лятото. 

Вярно, някои оптимисти в Скопие започнаха да бутат напред версията, че и служебното правителство в София може да вдигне „ветото“ над Северна Македония и Албания, което си беше един вид скрит призив за нарушение от страна на политиците в София на родната ни Конституция. И за какво да го правим това нарушение, за „сините честни очи“ на Зоран Заев, Стево Пендаровски и Християн Мицковски? Да не забравя и Али Ахмети. Времето течеше из политическия пясъчен часовник, а българите решиха, че още веднъж, за трети път през тази година ще отидат пред урните на 14 ноември, при това на избори за парламент и за президент. Сложна ситуация за родните избиратели, дваж по-сложна и за хората и политиците оттатък границата. 

Някак си много близо в календара се оказаха 14 и 21 ноември до 14 декември 2021 г., когато ще се събере за последен път през годината Съветът на ЕС, който може да вземе решение да даде старт на преговорния процес на Скопие и Тирана за членство. Пък дори и до 31 декември, когато приключва словенското председателство, в което бяха вложени толкова надежди и добри очаквания за „победа“. Тези, съответно 14 и 31 декември, били датите, които президентът Емануел Макрон бил дал за края на българската блокада на европейския път на Северна Македония в загадъчното писмо, което според медиите в Скопие, бил изпратил на всички френски посланици с препоръка да „работят“ в тази насока. Това е същият президент Макрон, който спря движението на Скопие и Тирана с искането методологията за преговори да се промени, че старата вече била изчерпала възможностите. 

Това е същият Макрон, който никога не е крил възраженията си против членство на Албания заради евентуалната вълна от албанци, която ще залее Франция. Не му стигат имигрантите от бившите френски колонии, днес независими държави, че и албанци… Но неговата е ясна – лидер на Европейския съюз, който през пролетта на следващата година ще се бори за втори президентски мандат начело на страната си. Този период съвпада с председателството на Съвета на ЕС, което Париж поема от 1 януари 2022 г. За да не му пречи в кампанията, Макрон иска „чисто“ председателство, в което да няма проблеми като този със старта на преговорите за членство на Албания и на Северна Македония. 

Макар че ако питате мен, тъкмо едно деблокиране на европейския път на Тирана и на Скопие в шестмесечния ротационен мандат на Париж начело на ЕС може да се окаже важен плюс в борбата на президента за още един мандат. Ако извади камъчето от обувката, което го дразни толкова по време на кампанията, може да прибави още електорална подкрепа. Бях развил в предишни текстове тази теза, която и сега ми се струва реална. Ето, онзи ден и вицепремиерът в оставка на правителството на Северна Македония Никола Димитров, отговарящ за европейските въпроси, допусна решение на спора със София да се намери през януари. Би било добре това да стане през този декември, но поради малкото време това би могло да се случи и през януари. А пък ние ще допуснем, че щом може и през януари, защо да не може и по-късно, щом императивно посоченият срок през декември ще бъде „пробит“. 

И ето, от Скопие излъчват напомпан оптимизъм от резултатите от третото гласуване за тази година за състав на Народното събрание. И започнаха да анализират изказванията на този или онзи от представителите на победилата политическа сила, дори министри взеха да редят. Хора, разберете, ако в Скопие са доволни, а те очевидно са доволни, причините са съвсем различни от тези, които доста хора у нас уплашено определиха като „предателство“. 

Причините са: първо, че ГЕРБ е втора политическа сила и че няма възможност, поне в този момент, да състави кабинет с Бойко Борисов начело и с Екатерина Захариева като външен министър. Някои от представителите на Сдруженията на българите от Северна Македония на срещата при президента Радев повториха тезата си, че България не трябва да отстъпва на Скопие, а тъкмо Захариева бе най-твърдата в защита на тази позиция. Знам мнението поне на един от участниците в тази среща, че „Захариева е най-добрият външен министър в историята на България“. 

Второ, че партията ВМРО-БНД не влезе в Народното събрание и че изборният ѝ резултат показва рязко намалено влияние при определяне на политиката на държавата по отношение на Северна Македония. Трето, и другите патриотични партии, които бяха заедно с ВМРО в Патриотичния фронт, също са навън. Новият член на парламента „Възраждане“ тепърва ще търси мястото си под парламентарното слънце, и както изглежда, ще остане извън новия формат на правителството, което се гради. А че отношенията между България и Република Северна Македония имат нужда от нормализация е повече от очевидно. В нашето Министерство на външните работи се работи по това. 

Там има хора, които знаят много добре, че в Скопие схващат решаването на спора само и единствено като отстъпка от страна на София. Компромисът край Вардар се разбира така, че Северна Македония да не отстъпи нито сантиметър от досегашната си позиция. И имат парламентарна подкрепа за подобна позиция с приемането на така наречените „червени линии“ за преговорите с България. Тази позиция бе изработена в може би най-ретроградната институция в държавата – Македонската академия на науките и изкуствата, бе внесена в Събранието от опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, премиерът Зоран Заев я одобри и Резолюцията бе гласувана от депутатите от всички партии. Ни крачка назад, нещо такова. Така че ако някой трябва да се променя и да отстъпва, това е само България. Нищо по-различно. Би било добре новото ръководство на Министерството на външните ни работи добре да осъзнае с кого си има работа в спора. 

И преди да чертаят големи проекти за нов подход към Северна Македония да си припомнят какво в дипломацията и в международните отношения означава една държава вече втора година да няма посланик в друга, като непрекъснато обещава, но не запълва празнината. Та, знаем ли ние с кого край Вардар си имаме работа? 

 Костадин Филипов 

ПП. След като сложих точка на текста се случиха три неща – първо, в интервю за Радио бТВ по телефона на въпроса дали до 14 декември ще се намери решение на спора със Скопие, отговорих категорично „Не“. Второ, прочетох изявлението на външния министър Светлан Стоев на среща с посланиците на страните членки на ЕС у нас, с което той също смята, че няма условия за подкрепа на РСМ. (Вж. Новини за Република Северна Македония.) И трето, изгледах дебата между Румен Радев и Анастас Герджиков и видях как единственият въпрос, по който постигнаха единодушие бе, че промяна на българската позиция към Северна Македония няма да има.

Прочетете още »