През лятото на 1988 г. бях командирован за три месеца в Рим от Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“. Командировката беше предварително договорена между чичо ми монсеньор Георги Елдъров, делегат-визитатор на Св. Престол за българите католици в чужбина, основател на Българския църковен архив „Абагар“ в Рим и ръководител на Българската секция на Радио „Ватикана“, и Аксиния Джурова, директор на Центъра „Дуйчев“, в който отскоро бях привлечен на работа. Служебната ми задача беше да помогна за обработването и описването на документалните и книжовните фондове на „Абагар“.
Пристигнах в Рим на 15 юли и отпътувах обратно на 3 октомври.
Благодарение на монс. Г. Елдъров имах уникалния шанс да се срещна и да разговарям с Иван Михайлов, легендарният водач на ВМРО от 1924 до 1934 г. и после изгнаник до живот за македонската кауза. Чичо ми се познавал с него от края на 60-те години, срещали са се често, а от 1981 г. беше приел на половин щат в Българската секция на Радио „Ватикана“ Антон Попов, секретар на Иван Михайлов, за да може по този начин да подпомогне домакинството им. През 1988 г. бях на 32 години, монс. Георги Елдъров на 62, Иван Михайлов на 92. Чичо ми обърна внимание на тази разлика от три десетилетия между тримата.
 |
| Проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров |
Тогава, когато през очите на младостта гледах на всички над 40-годишна възраст като на „стари“, изобщо не можех да възприема като реална физическа личност Ив. Михайлов, от когото ме делеше един съзнателен живот и цяла историческа епоха. Докосване до „жива легенда“, а не „интервю с респондент“ – това бяха за мен двете ми срещи с последния водач на ВМРО.
Затова не бях подготвил предварително някакви конкретни въпроси, а и изобщо не съм мислил, че ще дойде време, когато ще мога свободно да разказвам за това.
Първото ми гостуване в дома на Ив. Михайлов беше на 25 юли, понеделник. В този ден Вида Боева, съпругата на Антон Попов, ме придружи да българското посолство, където трябваше да се представя като служебно командирован за толкова дълъг срок, и от там ме заведе у дома си.
Иван Михайлов беше облечен в светъл летен костюм. Изглеждаше бодър и спретнат, с вид на много добре обгрижван възрастен мъж. По време на обеда Вида се явяваше само да сменя блюдата.
Два часа с Иван Михайлов бяхме сами и разговаряхме свободно. Знаех, че беше прието в тесния му кръг да го наричат „Радко“, но не можех да си позволя да се обръщам към него по друг начин, освен на „Вие“ и „Господин Михайлов“.
По препоръка на чичо ми, а и по желание на самия Ив. Михайлов, първо му се представих. Той вече знаеше, че съм млад научен работник от Института за военна история при ГЩ на БНА, че се занимавам с историята на македоно-одринските освободителни борби и че вече имам няколко статии в сп. „Военноисторически сборник“. Знаеше също, че с чичо ми произлизаме от фамилия, родствено свързана с архиепископ Михаил Миров, духовен и граждански началник на българоуниатската общност в Македония и Тракия от 1907 до 1923 г.
Иван Михайлов обаче не малко се изненада, когато му разказах, че през 1895 – 1903 г. прадядо ми от майчина страна Димитър Кацаров е бил основател и дългогодишен председател на македонското дружество в Бобошево, а дядо ми Любен Димитров Кацаров в началото на 20-те години на ХХ век е влизал в Македония с четите на Тодор Александров. За съжаление тогава не можах да му дам повече подробности, защото по обясними причини дядо ми (тогава вече покойник), не смееше да разказва за тази част от биографията си; едва впоследствие установих, че е бил в четата на войводата Атанас Калчев и е участвал в голямото въоръжено нахлуване на ВМРО в Източна Македония през 1922 г.
Някак неусетно разговорът се насочи към съвременната българска историография по Македонския въпрос. Бях наистина впечатлен, че Иван Михайлов познаваше много добре новите тенденции в историческата наука през 80-те години. Коментираше конкретни книги, цитираше имена на историци, като Коста Пандев, Любомир Панайотов, Димитър Гоцев, знаеше и някои от представителите на по-младото поколение. В дневната, в която обядвахме, имаше лавици с книги, по груба оценка около 250 -300 тома, сред които отдалеч разпознавах издания по Македонския въпрос, и по-стари, и най-нови. Сред тях и няколко броя на „Военноисторически сборник“, които по различни пътища бях изпращал на чичо, а той е предавал на Ив. Михайлов. Възползвах се от случая да разкажа за работата на Секцията по националния въпрос в Института за военна история, която през 80-те години наистина се открои с изследванията на своите автори, хронологически съсредоточени в периода от Берлинския конгрес до края на Първата световна война.
Като ехо на този почти „историографски“ разговор и тъй като не намирах за учтиво да засягам въпроса за убийството на генерал Александър Протогеров и другите наказателни акции на ВМРО, които иначе живо ме интересуваха, попитах Иван Михайлов дали е служил в Българската армия по време на Първата световна война, въпреки че знаех това от неговите „Ранни спомени“. Той отговори, че е служил в артилерийски полк в София, при това с почти същите думи, както го е описал в спомените си.
Сега си давам сметка, че в стремежа си да бъда учтив, всъщност съм проявил нетактичност – не е кой знае колко мъдро да питаш лидер на националноосвободителна организация за изявите му на поприще, на което е бил най-обикновен редник. Но тъй като и аз не съм имал по-висок чин във военната ми служба, изобщо не съобразих.
По-странното е, че Иван Михайлов сам подхвана въпроса, който исках да избягна. Разказа за атентата в театър „Одеон“ на 3 март 1920 г., когато там е трябвало да има лекция за положението в Съветска Русия от руския политик и публицист Пьотр Рис, виден член на конституционно-демократическата партия (кадетите) на Павел Милюков. От този атентат бъдещият лидер на ВМРО се избавя като по чудо, въпреки че по собствените му твърдения седял съвсем близо до предварително монтираната адска машина. И този случай, както предишния с военната му служба, беше предаден почти дословно по страниците на вече публикуваните спомени (след срещата специално проверих в спомените му, екземпляри от които имаше в библиотеката на „Абагар“).
Сигурен съм обаче, че Иван Михайлов ми го разказа, за да подчертае нещо, което го няма в книгата, а именно – сравнението между наказателните акции на ВМРО и атентатите на БКП. „ВМРО никога не убиваше невинни хора – каза моят събеседник. – Нашите терористи изпълняваха смъртните присъди така, че да прострелят само справедливо осъдения за предателство или друго престъпление спрямо Организацията и Македония. Комунистическите атентати се извършваха безогледно и целяха масови жертви“. Това беше заявено може би не със същите думи, но с абсолютно същия смисъл.
Пиша „заявено“, а не „казано“, защото думите на Ив. Михайлов ми прозвучаха като заявление или по-скоро като изявление. Веднага след това той сам, все така по свой почин, премина към темата за генерал Александър Протогеров. Не ме изненада това, което Ив. Михайлов каза него – и то не се различаваше съществено от написаното вече в спомените му: „предател“, „страхливец“, „слабохарактерен“, „безволев“ и пр. и пр. (и което е абсолютно невярно). Изненада ме начинът, по който говореше. Моят събеседник сякаш за миг се промени, жестовете му станаха по-резки, гласът се втвърди. Очевидно беше, че се развълнува, докато правеше характеристиката на Протогеров.
Това обаче беше за кратко, едва ли дори и минута, след което Ив. Михайлов пак си възвърна самоконтрола и продължи с предишния тон. Сега с няколко изречения подчерта непоклатимата българска национална основа, на която ВМРО стои още от основаването си, и коментира лозунга за „Независима Македония“ като единствена реална политическа възможност македонските българи да запазят териториалната си цялост. И тогава каза нещо, което ми прозвуча като откровение: „Македония без българи – огън да я гори“!
Дълго време носих в паметта си тази фраза точно така, както я възприех тогава – като някакво тайно послание, предадено ми лично, за да го пазя за неизвестни бъднини. Впоследствие разбрах, че последният лидер на ВМРО е казвал това и на други събеседници, така че вече се цитира по медиите като негова крилата фраза. Не е тук мястото да тълкувам и коментирам думите му в контекста на изворната идеология на ВМРО от отоманския период, въпреки че си заслужава да се направи.
В този мой спомен искам да изтъкна друго.
През отстоянието на времето сега си давам сметка, че Иван Михайлов си е наумил предварително да говори по тази тема и е държал да внуши – на мен, младият учен, чиито шансове да се развие (или да оцелее) професионално в условията на тоталитарния режим бяха нищожни, – че генерал Александър Протогеров е справедливо наказан като предател на македонското дело от една организация, която винаги, във всички случаи и по всички начини е поставяла българската национална кауза по-високо от всичко друго. С това своеобразно послание от последна историческа инстанция, както го разчитам аз, той сякаш оправдаваше своята обсебеност от Протогеров, която впрочем ярко пронизва неговите спомени. Който си даде труда да ги прочете, сам ще се убеди в това. Чул съм от по-мъдри и опитни хора, че личната омраза с годините угасвала.
При Ив. Михайлов сякаш беше тъкмо обратното. През 1988 г. в Рим, точно 60 години след убийството на генерал Александър Протогеров, той мразеше своя противник вероятно със същата страст, както през 1928 г. в София.
През останалата част от обеда разговаряхме за ролята на Католическата църква в българската история, която той оценяваше позитивно, и за дейността на монс. Елдъров, когото той несъмнено уважаваше. Накрая се сбогувахме с обещание за скорошна среща (чичо ми вече беше намекнал за това). Вида ме изпрати до спирката на автобуса, сам се добрах до Дом „Абагар“.
Второто ми гостуване у Иван Михайлов беше на емблематична дата – 9 септември. Съвпадението беше случайно, никой не е търсил някакъв подтекст. Просто трябваше да се съвместят личните планове и интереси на няколко души. Денят всъщност беше удобен с това, че беше последният работен ден на седмицата. На масата за обед у дома на Иван Михайлов този път седяхме шестима: той, брат му Анастас, който тогава за пръв път му гостуваше от България след 45-годишна раздяла и Антон Попов, като домакини, и ние, тримата гости – монс. Георги Елдъров, емигрантът от САЩ Иво Хаджиев и аз. Както и преди, Вида само ни прислужваше, не седна на масата с мъжете и не взе участие в разговорите.
Този път Иван Михайлов беше неразположен заради скорошно боледуване и не беше в онази физическа и духовна форма, в която го видях при първата ни среща. Брат му Анастас, когото всички наричахме бай Тасе, очевидно още не беше изживял емоционалния стрес от братската среща, а може би се е чувствал неловко в компанията на нови хора и рядко вземаше думата. Антон Попов по природа си беше по-сдържан и неразговорлив. При толкова много българи на едно място и аз не горях от желание да водя дебати. Чичо ми и Иво Хаджийски нямаха такива опасения и задаваха темите и темпото на разговора. Всъщност монс. Г. Елдъров направи така, че по време на обеда да изпъкне именно гостът от САЩ.
И имаше защо. Иво Хаджиев, тогава 61-годишен, „невъзвръщенец“ от средата на 60-те, беше управител на имението „Робинсън Хаус“ в Бевърли хилс, Калифорния. Чичо ми спомена за високите гости, посвещавали имението, сред които президентът Роналд Рейгън, като изтъкна физическата прилика между него и Иво Хаджиев. Самият той пък разказа за баща си, д-р Кръстю Хаджиев, деятел и депутат от БЗНС, през 1934 г. интерниран от деветнадесетомайците в Карабунар (дн. гр. Средец, Бургаско), който оказал съдействие за бягството на лидера на ВМРО и неговата съпруга Менча Кърничева в Турция. Иван Михайлов потвърди това.
Както по-горе споменах, Иван Михайлов при тази среща не беше толкова жизнен, както миналия път. Той разказа анекдот за проф. Александър Балабанов (щипянин като него и Тодор Александров) и македонското дело, като от него намери повод пак да развие накратко мнението си за генерал Александър Протогеров и ролята му в македонското движение.
Стана въпрос и за положението в Югославия, която тогава вече се тресеше от политически и национални напрежения. Тук се включих и аз, тъй като едно от служебните ми задължения в Института за военна история беше да следя скопския в. „Нова Македония“, белградското списание „НИН“ и другите югославски вестници, които редовно се получаваха. В кратките ми записки от Рим съм отбелязал само мнението на Ив. Михайлов и монс. Г. Елдъров. Иван Михайлов вярваше в скорошното разпадане на Югославия, но за съдбата на Македония беше раздвоен.
Той допускаше нейното просъществуване като независима държава само на основата на българската национална идентичност, каквато е историческата идеология и цел на ВМРО. В случай, че по вътрешни или външни причини македонизмът все пак успее да се наложи, Ив. Михайлов препоръчваше териториалната й подялба, като по-добрия вариант. По какъв точно начин щеше да стане това и какво очакваше да се присъедини към България той не спомена, но в разговора стана въпрос и за албанския фактор. Чичо ми донякъде го подкрепи, като разви тезата, че Скопие направило грешка, като заложило развитието на македонския литературен език върху западните отвъдвардарски говори; според него тази част на страната вече се албанизира и след време, като загуби своята първооснова, македонският ще бъде мъртъв език, подобно на ирландския например.
От двете ми срещи с Иван Михайлов, на основата на запомненото, оскъдните записки и личния ми житейски и професионален опит днес мога да обобщя: всичко, което той разказваше за македонската борба, беше само ехо на неговите спомени; веднъж написани, те звучаха като преразказ; нови нюанси можеха да се доловят само когато се опитваше да актуализира събитията с оглед на визията на старостта, която вече гледа към вечността. Ако имаше някакъв тематичен вектор, който тогава забелязах,това беше неговата обсебеност от личността и делото на генерал Александър Протогеров, която сега ми напомня за антагонизма между Яне Сандански и поручик Борис Сарафов.
/Очаквайте част 2 от разказа на проф. Елдъров/
На 21 април 2016 г. се навършват 165 години
от рождението на Георги Измирлиев-
Македончето. Деецът, който обществеността
свързва предимно с революционните прояви на
българското възрожденско общество, и по-конкретно с избухналото на 20 април 1876 г.
въстание, от което ни делят 140 години. 
В годините на своето съществуване благотворителното дружество
разгръща широка културно-просветна дейност първоначално сред
колонията в Цариград, по-късно, дейността на Братството се разпростира
извън столицата на Османската империя, достигайки до най-отдалечените
Както свидетелства Трайко Китанчев, съученик на Г. Измирлиев в
Цариград, ученическите години преминават в обстановката на материални
лишения, и междуетнически инциденти с местните гърци.
През 1872 г. след шестдневен изпит и раздаване на награди Георги
Измирлиев завършва успешно Българското класно училище.
След като приключва с образованието си, съгласно условията на
предварителното споразумение с Братството, Г. Измирлиев е назначен за
учител в българското основно училище в цариградския квартал Айнал
чешме, което се издържа със средствата на Благотворителното братство.
На 20 април 1868 г. в бунтовния град Ловеч, определен от Васил Лeвски за център на Вътрешната революционна Организация, е роден поручик Тома Давидов. Първото му пряко военно участие е през 1895 г. в организираната от Върховния комитет Четническа акция в състава на 3-та Серската дружина. След рокада в командването на отряда то е поето от младия поручик Т. Давидов. Той изготвя план за нападение, чиято първа цел е с. Барутин. По стратегически съображения Т. Давидов предлага да се насочат действията към с. Доспат. След няколко часа сражения с турския аскер акцията завършва с опожаряване на селото и четници отстъпват по посока Батак, където са арестувани и откарани в столицата. Събитието намира силен отзвук във в. „Глас Македонски”.
На 13 април в град Радомир се проведе научен семинар на тема „100 години железопътна линия Радомир – Дупница – Горна Джумая – Свети Врач – Петрич – Струмица“. Форумът бе част от събитията, отбелязващи 100 години от Първата световна война и бе организиран от Община Радомир, Общински исторически музей – Радомир и Македонски научен институт.. Именно в този град пред март 1916 г. започва изграждането на трасето, свързващо вътрешността на страната с част от южните райони на Вардарска Македония. 
