сп. Македонски преглед, год. XXIV, 2001, № 1. Трайкова, Весела. Наченки на андартското движение в Македония - Каравангелис, Йон Драгумис и десетината критяни..., 25 - 41.
Назначен през 1900 г. за костурски митрополит, Германос
Каравангелис разгръща активна дейност по създаване условия за
утвърждаването на гръцката национална идея сред българското
население в епархията му.
В тази насока той далеч надминава своите
колеги, които също се вдъхновяват в дейността си от Мегали идея.
Костурският митрополит не само че лансира пред гръцкото правителство идеята за изпращане на въоръжени групи от Гърция в Македония, но и сам успява с огромни средства да отцепи неколцина
български дейци от ВМОРО и да постигне създаването на първите
групи от ренегати, поставили се в услуга на гръцката пропаганда.
Една от най-важните действия на Каравангелис е полагане
основите на организирана мрежа от хора в различните села,
завербувани за гръцката идея...
Сб. Македония и Тракия в борба за свобода (края на XIX - началото на XX в.). Нови документи. Съст. В. Георгиев, Ст. Трифонов. С., изд. МНИ, с. 91-93.
Поверителен рапорт № 600 от БТА в Солун до управляващия БДА в Турция д-р Никифоров и за сведение до МВРИ в София относно турски терор над българите в Тиквешко
Солун, 30 август 1902 г.
Господине Управляющий,
Имам чест да Ви явя, че от два-три дена в Солун се намират няколко души от българските първенци от гр. Кавадарци (Тиквешка кааза). Те разправят, че са избягали от родния си град, защото се страхували да не бъдат убити, защото властта и турското население задружно бият и убиват българите.
Мухамеданското население, всички помаци в каазата, било много възбудено против българите вследствие убийството на един млад мухамеданин от Кавадарци. Това убийство било извършено на 18 август от три млади българчета, които били нападнати край градеца от убития...
Димитър Гоцев. Българските учени и тяхната роля в националноосвободителното движение на българите в Македония в края на ХIХ и през ХХ век. Македонски преглед, 1991, год. XIV, кн. 1, с. 11–30.
В нашата историческа наука почти няма изследвания за ролята и мястото на българските учени в освободителните борби на македонските българи от един век насам. Известни сведения по тоя въпрос се срещат само в някои издания на българските организации от времето между двете световни войни.
Целта на настоящата статия е да хвърли бегъл поглед върху научната и обществената дейност на някои известни наши учени и преподаватели в Софийския университет "Свети Климент Охридски", свързани пряко или косвено с освободителното дело в Македония и допринесли за изграждане на неговата идеология на научна основа...
сп. Македонски преглед, год. XXXVI, 2013, № 1. Кочева, Ана. Виктор Канзуров: Корабът на македонизма пътува в пълна изолация, отдалечавайки се от евроатлантическите структури..., 125 - 132.
Интервю на д-р Ана Кочева
– Викторе, със сигурност вече си гледал филма „Трето
полувреме“. Кажи ни как го прие ти, как го възприема и публиката от
киносалоните?
– Аз изпитах истински шок по време и след филма. Очаквах да има в
него опити за обобщаващи подигравки с българският народ, да има
прекалено свободно интерпретиране на някои моменти от историята, но това,
което по време на прожекциите на „Трето полувреме“ се вижда на филмовото
платно, е нещо ужасяващо. Режисьорът Дарко Митревски е направил
соцреалистки паметник на антибългарския сърбоманско-югославски,
македонистки нацизъм. Всички възможни българофобски предразсъдъци, с
които очевидно Митревски е бил закърмен още от детските си години,
присъстват в „Трето полувреме“. Никъде няма да видите лозунги „Смърт на
българите“ или декларация на Митревски: „Аз мразя всички българи“, но по
уж субтилен и гъвкав начин неговият филм насъсква, преди всичко
македонците, а и не само тях, към обобщаваща омраза към българския народ.
Всички българи в „Трето полувреме“ са представени като зверове, фамилните
имена на някои от негативните образи във филма, облъчени с отрицателна
пропаганда в Р Македония, са на исторически личности – Гарванов, Татарчев,
Батенбергски, те имат ясна цел да мултиплицират негативни асоциации и
чувства на публиката към целия български народ, да подчертават: всички
българи са лоши, всички са срещу нас, всички ни мразят.
Виктор Канзуров в Македонския научен институт
София, април 2007 г.
Едва ли има в
историята на киното по-негативно представен филмов образ от този на
българския офицер Гарванов в „Трето полувреме“, който е прототип на
българската „неприязън“, на българската „омраза“ към македонците и отгоре
на всичко, той е и „еничарин“, потомък е на комита от Македония.
Описването на сблъсъците между футболните отбори на Скопие
„Македония“ и софийския „Левски“, главни конкуренти за титлата в
българското първенство през сезона в началото на 40-те години на миналия
век, също е невероятно брутално, шовинистично отдалечаване от истинските истории на двубоите между скопския и софийския клуб. Спортните моменти
във филма имат за цел по фалшификаторски начин да представят
преобладаващата част от жителите на Вардарска Македония. С футболната
тема в „Трето полувреме“ се злоупотребява, за да се покаже, не само че
българите никога истински не били смятали македонците за част от
собствения народ, но от дъното на душите са ги мразели и винаги най-гнусно
се отнасяли към тях, като че ли не са хора, а нещо по-долно от животни.
Примери за това в „Трето полувреме“ има колкото ви се иска. Дори има и
сцена, която разказва как излизащият през Втората световна война скопски
вестник „Целокупна България“ нарочно не публикувал информации за
успехите на скопския клуб „Македония“. Така имаме и прецедент на
световно ниво – местен вестник не е запалянко и не симпатизира на местен
отбор.
Този прецедент, несъстоял се в истинския живот, е кристално ясно, но
не и единствено доказателство за патологичната омраза на режисьора на
„Трето полувреме“, Дарко Митревски, към българите. Реакциите от
публиката, от ентусиазираните киномани, от политическите коментатори и от
кинокритиците в Македония за филма някъде са позитивни, някъде
негативни, а има и отзиви с ясно видима индиферентност. Но никъде, а в това
число и в негативните рецензии за „Трето полувреме“, написани от мои
колежки и колеги, кинокритички и критици, няма фокус на специалното,
пълно с омраза, стереотипи и предразсъдъци отношение на режисьора към
българския народ. Това е срамно и означава, че те споделят сърбоманско-
фашизоидните възгледи на Митревски. Има критики за художествена
слабост, за посредственост, за заиграване с национализъм във филма, но без
задълбочаване в очевидните и съществени разлики върху представянето на
сърбите и българите в „Трето полувреме“ и на периодите на сръбско
владичество и българско управление във Вардарска Македония. Българското
управление в мозъка на Дарко Митревски прилича на управляване с
концентрационен лагер, където македонците непрекъснато и по всички
възможни начини са тероризирани и унижавани, докато в сръбското имало
някакви проблеми, но горе-долу всичко било меко и със сърбите все пак
можело да се разберем. Опасявам се обаче, че и по-голямата част от
македонската публика, която не е достатъчно добре запозната с историята,
лесно може да глътне антибългарската, шовинистична пропаганда на
Митревски. Дори и повечето зрители да забравят някога много от
конкретните ситуации, тяхното вътрешно око остава със спомена за крайно
негативния, гнусен и антимакедонски образ на българите, който по-нататък
се премества в съзнанието и в подсъзнанието им, подтиквайки ги към
българофобски чувства.
– Ти каза, че посредством режисьора и сценарист Дарко
Митревски македонският премиер Никола Груевски всъщност показва
среден пръст на България. Защо точно Груевски? На 17 октомври 2012 г., в Букурещ на конгреса на ЕНП, той напр. лично благодари на
премиера Борисов за артикулираната подкрепа на България за
Македония по въпроса за визите. Излиза, че Н. Груевски показва най-малко две лица!
– Повечето политици в света имат не две, а много лица и в този
смисъл Никола Груевски не е позитивно изключение. В едно нещо обаче той
е последователен. Под негова команда корабът на Р Македония сигурно
пътува, без никога в последните повече от 6 г., откакто Груевски е министър-
председател, да промени посоката на пълна изолация и на пълно
отдалечаване от евроатлантическите структури. Като чух, веднага след
официалната скопска премиера, оценката на Груевски, че „Трето полувреме“
бил отличен филм и имал шанс да получи „Оскар“, се сетих за едно негово
интервю за македонския седмичник „Теа Модерна“, много бързо след
поемането през 2003 година на лидерския пост в тогава опозиционната
„ВМРО“-ДПМНЕ.
С един не много присъщ му сантиментален, даже
трогателен патос, в една част от интервюто Груевски разказваше как отишъл
в Белград на честването на рождения ден на неговия приятел и колега,
бившия, а тогава може би актуален сръбски министър на финансите, Божидар
Джелич. Впечатляващо и удовлетворяващо за днешния македонски премиер
била и възможността да се запознае със звездите от сръбската естрада (и от
сръбския чалга/турбофолк), от чието пеене на купона Груевски изразяваше
нескрито въодушевление в интервюто за „Теа Модерна“. Едва ли повечето
звезди на сръбската естрада, освен няколко изключения, са сред най-качествените продукти на сръбската култура, но естетическите критерии на
Груевски вероятно стигат до там.
Фактът, че точно певици и певци от
сръбската естрада заемат територията на Македония, отстранявайки
изпълнителите на македонска популярна музика и атакувайки автохтонната
култура в страната, очевидно не присъства като проблем в съзнанието на
Никола Груевски, може би е даже повод за радостта му. Тук много често и в
голямо количество идват да ни забавляват точно истинските и фалшивите
естрадни звезди от Сърбия, някои от които – с откровени антимакедонски
политически позиции.
Та така и фашизоидният сърбомански памфлет „Трето полувреме“ за
естетическите, идеологическите и етнонационални критерии на Груевски е
качествен продукт. Ако си спомним предишния проект на режисьора на
„Трето полувреме“, филма от 2005 г. „Балканкан“, който мисля, че е познат и
в България и където опитвайки се, уж духовито, да покаже негативните
страни в манталитета на всички балкански народи, авторът със
сантиментален и трогателен възторг представя Белград като културна
столица на Балканите. Ясно е къде е пресечната точка в светогледите на
Никола Груевски и на Дарко Митревски, накъде и в коя посока гледа
вътрешното око на единия и на другия, кого мразят, какво ги вълнува, какво обичат, разбира се, доколкото тези двамата могат да бъдат развълнувани от
нещо, да любят и да обичат. Очевидната липса на улична реализация на
двамата, неосъществената им обща мечта да бъдат големи пичове от
скопските, столични улици, предизвиква тези двама сърбомански
българофоби, въпреки че са прехвърлили вече 40-ата година от живота си, уж
по детски наивен, но същевременно и по много покварен начин, да се правят
на големи тарикати.
Фамилното име на представения като кретен и идиот футболен съдия
в „Трето полувреме“, Татарчев, няма как да не асоциира с любимата обидна
дума на македонистките неонацистки лумпени, за българите като „татари“,
подстрекавайки кинопубликата към антибългарска омраза. Даже приятели са
ми казвали, че по време на някои от прожекциите се случва част от публиката
да псува български и „татарски“ майки. Ето защо в действителност
Митревски и Груевски се подиграват с България и с българския народ,
показвайки му среден пръст.
– Добре де, къде се корени отявлената очевидно неприязън на
Митревски към България и българите? Имаш ли обяснение?
– Омразата на Дарко към България и българите е много силна.
Неговият проблем, понеже е достатъчно интелигентен, предполагам е в това,
че в един момент, четейки оригинални исторически документи, започва да
разбира как държавните, македонистки интерпретации на историята до
голяма, ако не и в абсолютна степен, са свободни съчинения. Закърмен със
сърбоманство от дете, вероятно чувства опасност за своя уют и за удобството
си. Новите информации показват, че българската гледна точка върху
историята е много по-точна от югославската, но той не е достатъчно смел и
честен да признае това. Предполагам, че това прави неговата омраза към
България и българите още по-брутална. Тези мои впечатления се основават
на статиите на Дарко Митревски в ежедневника „Нова Македония“, където
той всяка събота пише коментари. Там той коментира събития от общата ни
история и въпреки опитите си за политическа коректност, признавайки
примерно, че Яне Сандански се е смятал за македонски българин, описва
българите като убийци, лицемери и престъпници. Много подло подчертава,
че българи са убили Сандански. Но колко ли се измъчвала сърбоманската
душица на Дарко, четейки историческите факти...
Митревски е провокиран от
омразата си към България и затова акцентира върху този личен проблем, но
жестокото е, че иска да предаде този акцент на целия македонски народ чрез
статии и филми. Това е бруталното, особено като се има предвид, че една
голяма част от народа в Македония не е достатъчно исторически грамотна.
– Твърди се, че филмът имал несъмнени естетически достойнства.
Би ли коментирал това съждение!
– Имам само един коментар: вижте как манекенката Катарина
Ивановска се справя с тълкуването на главния женски образ във филма
„Трето полувреме“, този на младата еврейка Ребека. Ивановска е красива,
има хубаво тяло, правилни черти на лицето, окей, но някак струва ми се, че
не е прочела много книги, даже и статии от вестници, в досегашния си живот.
Отдавна не съм виждал публична личност в Македония с толкова
проблеми при съставянето на изречения. Когато на откриването на филмовия
фестивал „Братя Манаки“ в Битоля, преди прожекцията на „Трето
полувреме“, тя беше запитана от водещата на прякото телевизионно
предаване, излъчено по държавната Македонска телевизия, как се чувства,
Катарина отговори: „многу сум возбудлива“, т.е. „мнoгo съм възбуждаща“ на
книжовен български. Искаше да каже вероятно, че е „многу возбудена“ –
„мнoгo възбудена“, но подсъзнанието или нещо друго, май в този момент е
скочило в друг план, въпреки че в по-широк смисъл отговорът не е грешен.
Изборът на Катарина Ивановска за главната женска роля е резултат от чиста
сметка за печалба, нейното участие във филма е финансова, а не естетическа
инвестиция.
– Могат ли да се гледат нови български филми в Македония, т.е.
купуват ли се „съседски“ филми (имам предвид в т.ч. и сръбски, да
речем)?
– „Мисия Лондон“ (2010) на режисьора Димитър Митовски беше
дистрибутиран в Македония, имаше си нормален киноживот. Сега, този
месец, Кинотеката на Македония, в нейното кино, всеки понеделник, на 5, 12,
19 и 26 ноември, в рамките на „Дните на българския филм“, ще пуска избор
от съвременното българско кино: „Lovenet“, „Лора от сутрин до вечер“,
„Съдбата като плъх“ и „Пътят към върха“ (2007). В същия киносалон и по-рано е имало българска съвременна програма. По телевизиите много рядко
има български игрални филми, но и това е напредък, по-рано нямаше нищо.
Сериалът „Стъклен дом“ с голям успех се излъчваше и се излъчва по „Канал
5“, а и други български сапунени продукции са били пускани по телевизиите
в Македония. Все пак от всички съседни страни, в киносалоните и по
телевизиите, абсолютно доминират сръбските филми, сръбските сериали,
продукции и програми.
– Теб лично продължават ли да те квалифицират като „бугараш“
и как ти се отразява това?
– Докато липсват аргументи за нелепите етикети, не се притеснявам
от квалификации, които имат цел да обиждат и да опетнят името ми. Но в
днешна дълбоко българофобска Р Македония наистина не е лесно, дори и в опитите за социални контакти, да живее човек с българско етническо или
историческо съзнание, а камо ли да бъде активен в публичния живот. Все пак
тези нелицеприятни факти за македонската действителност горе-долу са
известни в българското общество. Мисля, че в момента по-важен въпрос е да
видим кои и какви са хората с българско самосъзнание в Македония. Според
моите наблюдения повечето от тези, които познавам, не са някакви
либерално и толерантно настроени хора, а става дума за „по-меки“ и по-твърди националшовинисти, особено на антисръбска и антимакедонистка
основа. Много често сред българите от Македония се чуват екстремни,
фашизоидни изречения и желания, по ясен, обобщаващ начин отправени към
цели народи. И не е ли шовинизъм и екстремизъм, ако кажете: „Аз мразя
сърбите!!!“ или „Смърт на сърбите!!!“. Ако по пет-шест пъти в едно
изречение, с особен блясък в очите и със стягане на челюстта и зъбите
постоянно споменавате думите „сърби“ и „сръбско“, ясно е за какъв човек
става дума, какво му е нивото, колко е обективен и дали преодолява или
задълбочава предразсъдъците и стереотипите за българите и България в
македонското общество. Имам впечатлението, че за една голяма, може би и
преобладаваща част от македонските граждани с българско самосъзнание, да
си българин означава да се мразят сърбите, македонистите, Сърбия,
Македония... Така в етнически смисъл може би не са асимилирани, но в
политически и идеологически, и като начин на „мислене“ и „разсъждаване“, с
конформисткото и неинтелигентно съобразяване с модела на идентичност,
построен на фанатизирана, екстремистка „анти“ основа, голяма част от
българите в Р Македония, фактически са „най-сърбизираната“ и „най-югославянизираната“ общност в страната.
– И нещо съвсем актуално – как се обясняват протестите от
последните дни в Македония и до какво биха могли да доведат те?
– Опозиционият т.нар. СДСМ, заедно с коалиционите партньори, на
28 октомври свика митинг на главния площад в Скопие, с който приключи
„Работното лято“ на тази партия и представянето на нейните и на коалицията
кандидати за кметове в македонските общини, които ще се състезават на
местните избори, планирани за март 2013 година. Т.нар. СДСМ поиска и
предсрочни парламентарни избори, заедно с местните, което може да е и
блъф, понеже те все още имат по-нисък рейтинг от управляващата ДПМНЕ.
На скопския митинг лидерът на т.нар. СДСМ Бранко Цървенковски
„индиректно“ използва антигръцка риторика, тъй като поиска и референдум
за името на страната, ако през декември Македония получи дата за преговори
за присъединяване към ЕС. Евентуалното получаване дата за преговори,
според думите на Цървенковски, можело да се случи, само ако Никола
Груевски приемел промяна на името на страната. ДПМНЕ засега отказва
организиране на предсрочни парламентарни избори, трети по ред, тъй като тези в 2008 и 2011 година, на които побеждаваше, също не бяха в редовния
срок.
На фона на развихрилата се последните месеци антибългарска и
антиалбанска риторика на т.нар. СДСМ, с обвинения за предателство към
ДПМНЕ, а имайки предвид липсата на антисръбски послания от най-
голямата опозиционна партия, въпреки че може би най-много елементи на
просръбска политика има при управляващите, ясно е каква е алтернативата на
сегашната македонска власт.
– Викторе, кое е по-силно в Македония – необичайната и
нетвърде логична любов към Сърбия и сърбите или антибългарските
внушения, които по същество са безкрайно ирационални, но затова пък
са направо войнстващи?
– Сърбоманството в Македония, което в много случаи се проявява и
като шовинизъм, в рамките на един идеологически възглед, често подразбира
и антибългаризъм. Не знам кое е по-силно, но тези две неща някак идват
заедно. Много от хората, които са антибългари, не се приемат като
сърбомани, не забелязват, не виждат, че тези чувства са повлияни от
определени просръбски политики. Има и македонистки шовинисти, които
много по-голяма омраза изпитват към Сърбия, отколкото към България.
Проблемите в отношенията между Македония и България, в
общуването между различни хора от двете държави, с противопоставени
мнения по много исторически въпроси се коренят и в много повърхностното,
до болка опростено, даже в някои случаи шовинистко и екстремистко
интерпретиране и тълкуване на историята на бивша Югославия и на
македонската република, от 1944 година насам. Освен вредата, която нанася
всякакъв шовинизъм, с този екстремистки подход не може обективно да се
анализира периодът на Титова Югославия, време, когато масово се
разпространява и затвърдява македонисткото чувство. И ние не можем да
намерим точни отговори на много съществени въпроси, ако се ограничаваме
само върху небългарски фактори, които са влияели на появяването и
затвърдяването (във Вардарска Македония) на македонизма. Звенарският
преврат в България (1934), ролята на БКП във всички периоди, определени
действия на българската административна власт във Вардарска Македония
(1941-1944), политиките на някои български правителства между двете
световни войни, резултатите от балканските войни и катастрофалната
българска политика по това време, отношението на социалистическа
България към македонския въпрос са някои, но не и единствените български
фактори, влияли върху появата първо на идея за отделна македонска
етнонационална идентичност, а след това на нейната успешна реализация и
по-масовото ѝ приемане на територията на една част от географска
Македония.
– Няма да питам как ще се преодолее езикът на омразата, това на
този етап не изглежда твърде вероятно, въпреки вербалните заявки, но
ще попитам дали и как може езикът на разума да се засели в БЮРМ?
– Най-новата югославска провокация и дребно тарикатско поведение
на Република Македония към България е последното писмо на македонския
президент Георге Иванов до колегата му в София, Росен Плевнелиев, като
„отговор“ на идеята на българския държавен глава за общо честване на някои
исторически дати. Иванов предложи за честване три дати: Денят на Европа,
денят, когато България първа призна независимостта на Македония или денят
на установяването дипломатически отношения между двете държави...
Коментар на този примитивизъм, мисля, че не е нужен!
Все пак, ако сме честни и обективни, трябва да признаем, че езикът на
омразата между Македония и България е двустранен – и между хората, и в
държавните политики. Много примери има за държавен македонистки
нацифашизъм, присъщ на управляващата ДПМНЕ, но и за патологичната
сърбоманска българофобия на опозиционния т.нар. Социалдемократически
съюз на Македония (СДСМ или „бившите“ комунисти), политическа партия,
която според отношението ѝ към България, българския народ и българската
история, с право заслужава да я наричаме Ку клукс клан.
Но и ако всеки криминален и дребен тарикат от Македония може да
мине в българското общество като репресиран българин, както се случва,
това е знак, че омразата и търсенето на оправдания за нея притискат някои
хора в България, особено тези с националшовинистични възгледи, да приемат
желаното за действително и да вярват на измишльотини, които приличат на
детски приказки. Как тогава да се сърдим на някои македонисти, които
вярват на измислена, белетристка история?!
Също така, много показателни са моралните и интелектуални
„качества“ на тези, които най-често се поставят да коментират македонската
тема в българските медии. Те да не би да не излъчват омраза, да не би да не
лъжат? Защо да не помислим, че са нарочно сложени да подстрекават към
омраза!?
Двете общества трябва да съзреят, особено македонското. Без да
разберем всички субтилни нюанси на проблемите, никога няма да ги решим.
В крайна сметка всеки отговорен човек най-добре ще пропагандира добрите
си намерения чрез собственото поведение. По-лесно е от македонист да
станеш българин, по-тежко е от нетолерантен да станеш толерантен човек.
Проведената във Военния клуб на 16 май 2016 г. лекция на проф.
д.и.н Тодор Петров бе посветена на полк. Борис Дрангов. Важна
годишнина съпътстваше събитието – отбелязване на 100-годишнината от
създаването на школата за запасни офицери в Скопие, основана от полк.
Дрангов на 17 май, а на 26 май се навършват 99 години от гибелта на Б.
Дрангов.
Проф. Петров проследи три аспекта – влизането на България в Първата световна война, биографията на полк. Дрангов и основаната през
1916 г. школа в Скопие. Силно впечатли дадената характеристиката от
проф. Петров за личността на Борис Дрангов. В множеството описания,
дадени от учения, изпъкна примерът на офицера като съвършено
въплъщение на качествата, които трябва да притежава един военен,
съдържащи се и в най-значимата му творба – „Помни войната”, доразкрити
и в други негови публикации на военна тематика.
Основният момент на разказа се фокусира върху предпоставките,
откриването и дейността на Школата за запасни офицери и ролята на
Борис Дрангов като неин ръководител. Отдели се внимание на военната
подготовка в школата и значимостта ѝ за българската армия в хода на
войната.
Лекцията на проф. Петров даде повод за много размисъл относно
днешната военно образователна система и начина на преподаване на полк.
Дрангов, а също и от неговото поведение, от което и днес може само да се
поучи всеки експерт във военното дело. Зададени бяха интригуващи
въпроси от слушателите, свързани с военната тактика, оръжието
използвано от школниците при обучението им, международната
обстановка и ролята на България във войната от 1915 г.
Публиката бе съставена в голямата си част от представители на
Военната академия „Георги С. Раковски”. На събитието присъстваше и
внучката на полк. Дрангов – Райна Дрангова, на която бе подарена от
името на Военна академия сабя в знак на почит и преклонение пред делото
на нейния дядо.
Материалът и презентацията са подготвени от Николета Войнова
Македонският научен институт (МНИ) възстановява лекториите, посветени на исторически теми, свързани с националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринска Тракия.
Втората тема ще бъде посветена на "Шарената революция" и бъдещето на РМакедония и в нея ще вземат участие доц. д-р Наум Кайчев и Красимир Узунов, директор на ИА "Фокус".
Водещ на събитието ще бъде известният български журналист Коста Филипов.
Лекторията ще се проведе на 26 май 2016 г. (четвъртък) от 18 ч. в Малката зала на 2-рия етаж на Македонския дом в София - ул. Пиротска, № 5.
сп. Македонски преглед, год. I, 1924, № 1. Коцев, Хр. Страници из спомените ми..., 87-100
През последните дни на август 1897 год. Централният комитет се занимаваше сериозно със задачата, отде да набави средства за посрещане нуждите на Организацията и как да накара по-заможните българи да плащат сумите, които би им се поискали в името на Освободителното дело.
Изпратихме една покана на един от търговците г-н Д., когото считахме най-страшлив, да даде 30 лири турски за делото, обаче и той не се уплаши — не благоволи да ги даде с добро. Трябваше да го заплашим след това със смърт, ала и това не помогна. Това показваше, че Организацията не си е създала още оня авторитет, за да може с една дума да внушава нужния респект.
Българинът с добро не разбира, особено заможните, защото от долната ръка нямаше, що да искаме, и колкото членове от тая ръка бяха записани, редовно си плащаха членския внос и всякой час бяха готови да дадат всичко, що имат за делото. Тия, които имаха, като напр. търговците, бяха доволни: за тях нямаше робство, те бяха свикнали с турските нрави и само когато се явеше някой турчин от името на властта да им иска пари, те бързаха да дадат, защото знаеха, че ще има или бой, или затвор...
Трябваше, значи, Организацията в Солун да покаже силата си, за да внуши y търговската класа уважение към своите решения. „Само когато видят, че тя може да убива непослушните, ще се стреснат и ще почнат да дават", си казвахме ние и решихме да прибегнем до терор, но кого именно да убием? — Ние не желаехме да пролеем кръвта на някой скъперник-богаташ или от средна ръка търговец, какъвто беше г-н Α.: ние се надахме и тях да възпитаме и приучим да помагат без страх на Организацията. Ето защо предпочетохме да убием продадения на сърбите Пейчиновски, който бе освен това виновен и за убийството на учителя Хр. Ганов.
Жертвата определена, оставаше да се намерят касапите. С тая задача се нагърби Д. Груев, той беше от по-рано избрал няколко момчета, като по-буйни и по-решителни. Даде им револвери, ками и ятагани, посочи им де се навърта надвечер Пейчиновски и им поръча да гледат, ако могат, отблизо с ками и ятагани да го съсекат без шум, за да могат по-лесно да избягат...
Живеещите в Истанбул и в други турски градове българи ще отбележат Деня на българската просвета и култура и славянската писменост с откриване на постоянна музейна експозиция в реставрираната сграда на метоха към уникалната църква "Свети Стефан" в Истанбул.
Автори на изложбата са екип учени, начело с д-р Боряна Бужашка и членовете на Македонския научен институт - доц. д-р Александър Гребенаров, председател на МНИ, проф. Светлозар Елдъров, проф. Илия Тодев и д-р Ваня Стоянова.
Гости на церемонията ще бъдат министър-председателят Бойко Борисов и министърът на културата Вежди Рашидов.
Участието на специалисти от МНИ при подготвянето на експозицията е доказателство за експертния потенциал на членовете на Македонския научен институт.
Участници на конференцията в Босилеград, Западните български покрайнини
На 11 и 12 май в салона на Възрожденското училище в Кюстендил и в КИЦ
„Босилеград" се проведе научна конференция „Българския национален въпрос през
Втората световна война” организирана от Македонския научен институт, Института за
исторически изследвания при БАН, Община Кюстендил, Културно-информациония
център „Босилеград” и Регионалния исторически музей – Кюстендил.
Конференцията бе открита от д-р Ангел Джонев, ръководител на научно-
информационната група на МНИ в Кюстендил.
На снимката: Ръководителят на Научно-информационната група на МНИ в Кюстендил ст.н.с. д-р Ангел Джонев (вляво) и г-н Петър Паунов, кмет на град Кюстендил
Приветствени слова произнесе кметът
на община Кюстендил Петър Паунов. Той поздрави присъстващите и изрази увереност,
че научният форум ще спомогне да се заличат раните от войната, във време, когато
имаме нужда от толерантност и любов към всеки, който е онеправдан.
Приветствия
произнесоха и ръководителите на останалите съорганизатори на научния форум:
Валентин Дебучички – директор на РИМ-Кюстендил, Николай Поппетров – от името
на ИИст.И, Иван Николов – директор на КИЦ „Босилеград” и доц. д-р Александър
Гребенаров – председател на Македонския научен институт. Техните слова може да
проследите във видематериала.
Първите две заседания от конференцията се проведоха в Кюстендил, а третото
– в „КИЦ" Босилеград. Бяха изнесени общо над 20 научни доклада от известни
български учени, между които акад. Георги Марков, проф. Светлозар Елдъров, проф.
Трендафил Митев, доц. д-р Александър Гребенаров, доц. д-р. Румен Караганов, доц. д-
р. Димитър Митев, доц. д-р. Лизбет Любенова, д-р Володя Милачков, гл. ас. д-р Ангел
Джонев, гл. ас. д-р Георги Георгиев и др.
Учените осветлиха външнополитическите и
геополитически аспекти в навечерието на Втората световна война, отношението на
великите сили за решаването на българския национален въпрос, спряха се на различни
проблеми от военното, административно и църковно управление на
новоприсъединените български земи след 1940 г., разгледаха проявите на
националноосвободителните дейци във военновременната обстановка.
На 12 май в Босилеград, а на 13 май в Кюстендил, учените разгледаха културно-исторически обекти от различни епохи в региона.
Част от участниците в експедицията
Никодим Покришкин (вляво), П. Милюков, Н. П. Кондаков
Източник: ranar.spb.ru
Сб. Македония и Тракия в борба за свобода (края на XIX - началото на XX в.). Нови документи. Съст. В. Георгиев, Ст. Трифонов. С., изд. МНИ, с. 44-51.
Рапорт № 391 от БТА в Сяр до министър-председателя Т. Иванчов в София и за сведение до БДА в Турция относно посещението на мисията на Руската академия на науките в Сяр
Сяр, 14 авг. 1900
Господине Министре,
Имам честта да Ви донеса за знание, че на 3-ий текущий пристигна в града ни идяща от Солун мисията, изпратена от Руската Академия на Науките в Петербург, за изучаване на мястото {:} Македонското население, битът му, говорът му и старините му.
Тази мисия се състои от шест члена, а именно: от г.г. Кондаков, държавен съветник, Лавров славист, Милюков археолог-историк, Никодим Покришкин, архитект, Кондаков, син на държавния съветник и от още едно лице името на което не можах да удържа, и е поставена под директорството на Кондакова...
(превод от полски - Димитър Димитров, Македонски Научен Институт София, 2001)
УВОД
Най-новата история на македонските земи се причислява към най-сложните и объркани проблеми в историята на Европа през ХIХ и ХХ век. Тя е будила и продължава да буди жив интерес поради неугасналите противоречия около нея не само сред балканските историци, но и сред политиците, излизайки извън границите на Балканския полуостров.
В Полша македонският въпрос също не е нито добре проучен, нито твърде известен. Макар че в Европа и особено на Балканите съществуват много трудове за историята на Македония, но в по-голямата част от тях трудно може да се открие обективност. Те са силно обременени с политически тенденции и служат като оръжие в борбата за постигане на определена цел. Това в голяма степен се отнася за трудовете, издадени в Скопие. Те имат за цел да докажат съществуването на отделен македонски народ и да мотивират съвременната национална държава. С политическа обремененост се отличават и югославските (преди това сръбски), гръцките и българските трудове. Последните все пак са най-близо до историческата истина и се основават на оригинални източници. В някои случаи обаче и те не са освободени от едностранчивост и от елементи на убеждаване в правотата на българския национален интерес, доказана от използваните архивни материали и библиографски източници.
С този труд се прави опит да се надникне в македонската проблематика като се осветлят елементи от съществуващата през този период връзка между македонското националноосвободително движение и българските стремления...
Сб. Македония и Тракия в борба за свобода (края на XIX - началото на XX в.). Нови документи. Съст. В. Георгиев, Ст. Трифонов. С., изд. МНИ, с. 73.
Поверителен рапорт № 181 от БТА в Битоля до българския дипломатически агент в Турция Ив. Ст. Гешов със сведения за унищожаването на българска чета в с. Ракитница, Битолска каза
Към № 176
Г-не Агенте,
Имам чест да ви дам следующите подробности по уничтожението на Крумовската чета в с. Ракитница.
Селото, брояще 33 къщи, в което се намираха четата, било обркъжено в понаделник сутринта на 10 того, от войска и башибозуци от околните 5-6 турски села и съседното черкезко Ново село.
Четата се състояла от тринадесет или четиринадесет души, имала за войвода Велко или Велян Петров от с. Селце, Крушовска нахия и за подвойвода някой си Гюрчин от село Сланско, Прилепска кааза...
Панихида за жертвите от погрома, устроен от паравоенното формирование на Коста Пекянец на 15-16 май в Босилеградско, организираха културно-информационния център на сънародниците ни там и Демократичният съюз на българите.
Преди 99 години формирование на Пекянец нахлува на българска територия и избива 33 души, изгаря живи две деца и опожарява 317 къщи в Босилеград и селата Горна и Долна Ръжана, Горна и Долна Любата и Горна Лисина, пише Кмета.бг.
На панихидата участваха представители на общественото движение "Западни покрайнини" и историци от Регионалния исторически музей в Кюстендил. На събитието бе представена книгата на историка от кюстендилския музей Ангел Джонев "Погромът в Босилеградско 15-16 май 1917 г."
След щателно изследване на архивите, Джонев описва в детайли двудневното престъпно деяние, за което почти един век се мълчи. Използвани са сръбски и български исторически източници – публикации, архивни документи и снимков материал.
"Войните оставят значими травми в историята на човечеството. Между народите се отваря огромна пропаст. Все някъде удобно се скрива причината за извършване на насилието. Навлиза се в омагьосания кръг на отмъщението, като противникът е обвинен за „подстректел“ или „агресор“. Другата страна действа в „самозащита“ и мотивите й, разбира се, са „по-благородни“. Появяват се още кръв, дим и сълзи и след век от първия световен конфликт тази рана не е зараснала и често се разкървявав. Страстите на Балканите винаги се възпламеняват от подобни факти. тук опитите за помирение и съвместно почитане на жертвите на човешкото безумие, познати сред някои западни държави, все още не се практикуват. Врагът си остава враг, на полуострова и сега се извършва вендета. Но духовната вендета, насъсквана между народите, е още по-страшна. Тя не се знае кога пак би се изляла като физическа саморазправа. Трябва малък повод и натрупаният взрив избухва. От подобни случаи национално пъстрите Балкани си запазват марката на „барутно буре“ в Европа", пише д-р Джонев.
Дали на хората от Босилеградско е съдено да преживеят поредното си клане?! Или бавното гниене, на което са подложени близо 100 години по-късно, води до очакваният резултат – намаляване на населението, обезбългаряване и обезличаване на района.
"Хората са осъдени на безпаметност. С изключение на няколко запазени надгробия, които са ням свидетел на злокобния резултат от сръбските убийства и мародерство, други знаци няма. В изобилие са обаче монументите за "българските зверства" в Поморавието... Нищо ново не е научено и нищо старо не е забравено“ - гласи една сентенция. Със собствения си исторически багаж западните ни съседи трябва да влязат в обединена Европа. Така, както го сторихме и ние, българите. За тази цел трябва да се изгради паметник на жертвите от сръбското клане, извършено на 15-16 май 1917 г. в Босилеградско. Паметник, издигнат в центъра на Босилеград, за покаяние и помирение, за съвместно почитане на убитите. Да напомня и предпазва от поредното повторение на историята“, отбелязва историкът.
През лятото на 1990 г. имах възможност отново да пребивавам в Рим,
този път за по-дълъг период, чак до началото на 1992 г. Беше ми интересно,
вече след политическите промени, пак да се срещна и разговарям с Иван
Михайлов за миналото и за бъдещето на Македония. Чичо ми се зае да
организира такава среща, но един два пъти тя беше отложена заради
недоброто здравословно състояние на Ив. Михайлов.
Проф. Елдъров с Вида Боева
Въпреки това на 5
септември 1990 г. бяхме изненадани, когато Вида и Антон Попови му съобщиха
по телефона, че легендарният водач на ВМРО починал. Монс. Г. Елдъров
веднага отиде у тях, за да извърши необходимия обред като свещеник, и както
после ми разказа, покойникът вече бил подготвен и положен за поклонение.
Със служебното си положение чичо ми помогна и за организацията на
погребението.
То се извърши чак на 14 септември, за да могат да пристигнат
делегациите от България, Европа, САЩ и Канада. От България пристигнаха
доц. Ангел Димитров като специален пратеник на президента Желю Желев
(сега посланик в Белград), Христо Матов от страна на Македонските културно-
просветни дружества, братът на покойника Анастас Михайлов и др. Тук бяха
също представители на посолството и римският кореспондент на БТА Румен
Михайлов.
Погребението на Иван Михайлов, 14 септември 1990 г.
От САЩ дойде голяма делегация начело с епископ Кирил Йончев и
свещениците Георги Недялков от Форт Уейн и Борис Дрангов и Георги Митов от
Торонто, а също и двама представители на МПО. Вида и Антон Попови бяха с
още няколко техни роднини. От римската българска колония се открояваше
Димко Статев, един от лидерите на политическата емиграция. Хърватските
приятели на Иван Михайлов бяха представени с двама усташи. Имаше и някои
други лица.
Погребалният обред се извърши в гробището на Гротаферата недалеч от
Рим. Опелото беше отслужено от свещениците начело с епископ Кирил Йончев,
а след това монс. Г. Елдъров държа кратко слово за живота и делото на Ив.
Михайлов. Шест души поеха ковчега на последния лидер на ВМРО, за да го
пренесат до гроба на жена му Менча Кърничева. Чичо ми беше най-отпред като
„деснофлангови“.
Монсеньор Георги Елдъров (вляво)
Проф. Елдъров помага при полагането на ковчега с тленните останки на Иван Михайлов
Когато процесията навлезе сред надгробните паметници и
трябваше да се маневрира, отмених го аз. Не без гордост сега отбелязвам, че в
мое лице българската историческа наука участва в последното изпращане на
Иван Михайлов, а аз имах възможност да положа върху ковчега с тленните му
останки българския национален трибагреник редом до червено-черното знаме
на ВМРО.
На 15 октомври 1990 г. монс. Г. Елдъров организира в параклиса на Дом
„Абагар“, във вилната зона на град Торваяника, южно от Остия, панихида за 40-ия ден от смъртта на Иван Михайлов, която беше отслужена от него и
архиепископ Методий Стратиев, апостолически екзарх на католиците от
източен обред в България. Присъстваха Антон Попов, Вида Боева и сестра й
Благуна, българските католически семинаристи в Рим и др. Тук беше и
хърватският францискански монах и свещеник Павел Мелада, който
съхраняваше архива на Иван Михайлов и вероятно беше най-довереният му
човек.
Червено-черното знаме на ВМРО и българският трибагреник са се сляли в едно върху ковчега на Иван Михайлов
Опит за "отвличане" на Иван Михайлов
"Винената царица" Роза Георгиева
Накрая ще спомена за опита за „отвличането“ на Иван Михайлов, т.е. за
извеждането му от дома, в който за него се грижеха Вида и Антон Попови и за
настаняването му на друго място под друга опека. Главното действащо лице в
тази афера беше Роза Георгиева, която тогава наричахме „Пилотката“, заради
професионалната й биография на летец от БГА „Балкан“, известна между
другото и с това, че е превозвала контрабандно българско оръжие за
бунтовниците в Нигерия, и която в началото на 90-те стана популярна в
България като „Винената царица“.
Който я е познавал и още я помни ще
потвърди, че тя беше голяма фурия. Запознах се с нея в Рим през есента на
1990 г. Тогава тя ми сподели някои подробности за случая, за който вече знаех
и от чичо ми. Накратко, Р. Георгиева, която по майчина линия е свързана със с.
Горни Порой, Серско, а следователно и с македонската освободителна борба
(баща й пък е българомохамеданин от Родопите), през първата половина на
1988 г. пребивава за няколко месеца в дома на Иван Михайлов в Рим. Тъй като
тогава той боледува тежко от бронхопневмония, тя поема грижата за него
изцяло в свои ръце и дори спи в стаята му. Тогава изглежда между нея и Вида
Боева настъпва известна ревност. В началото на следващата година Р.
Георгиева отново се появява в Рим и отсяда в Дом „Абагар“, но всеки ден
посещава Иван Михайлов.
Убедена, че за него не се грижат добре, тя решава
да го отвлече и да го настани на хотел или на друго място и да се грижи за него
лично. Накрая се налага монс. Г. Елдъров да провери как стоят нещата и в
разговор с Ив. Михайлов установява, че той не е съгласен с планираното му
преместване. Самата Роза ми довери, че била предупредена от италианската
полиция, че ако отвлече Иван Михайлов, българо-италианските отношения
щели сериозно да пострадат. Това ми се струва невероятно, но с Роза винаги
беше така – човек не знае къде свършва реалността, и откъде започва
фантазията. Ще добавя само, че пак по нейно признание, докато живяла при
Иван Михайлов, тя записвала разговорите им с касетофон и има шест пълни
касети. Кой знае, може би пък тъкмо на нея той да е изповядал най-съкровените си тайни, които и днес продължават да интригуват историците.
За този случай повече няма да се разпростирам. Отбелязвам го само
защото с времето хората, които биха могли да го осветлят, ще стават все по-
малко.
Освен Вида и Антон Попови, които без съмнение знаят какво точно се е
случило, и една жена в България, представителка на видна революционна
фамилия, която заедно със съпруга си често е гостувала на Иван Михайлов, а и
лично му е препоръчала Роза Георгиева, също има какво да каже. Разбира се,
най-ценно би било свидетелството на организаторите на тази „ювелирна
операция“, ако случайно решат да го споделят.
"Полковник Борис Дрангов, военнообразователната система и Скопската школа” е темата на публичната беседа, която ще бъде изнесена от 18.00 часа на 16 май 2016 г. в зала 1 на Централния военен клуб от проф. д. ист.н. Тодор Петров, съобщиха организаторите.
Темата, посветена на 100-годишнината от създаването на Дранговата школа в Скопие и 144 години от рождението на полк. Дрангов и 99 г. от неговата гибел, се провежда в съответствие с годишния план на Военна академия „Г. С. Раковски” за честване на юбилейни годишнини в партньорство с Военноисторическата комисия.
За Борис Дрангов
Полк. Борис Дрангов е виден български военачалник и възпитател, военен теоретик, психолог, преподавател и изследовател, писател и публицист. В продължение на повече от 25 години военна служба полковник Борис Дрангов служи в почти 20 поделения на българската армия, което му дава възможност да опознае, обучи и възпита хиляди бойци, а богатия си опит да сподели в повече от 150 статии, брошури и книги с общ обем от над 1400 страници, отпечатани на страниците на най-авторитетните и реномирани за онова време български списания и вестници.
В своя кратък жизнен път той успява да вземе участие и в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., както и в трите войни за освобождение и обединение, които българският народ води през периода 1912-1918 г., като преминава през бойните полета на Македония, Тракия и Добруджа, при това без да изпита нито веднъж горчивия вкус на военния неуспех.
Жени от Киречкьой в народни носии, началото на ХХ в.
сп. Македонски преглед, год. V, 1929, № 3. Апостолски, Ив. Отварянето на първото българско училище в с. Киречкьой. Солунско..., 77-82
През лятото на 1874 година дойде учителят Христо Захариев, родом от Т. Пазарджик, в селото Киречкьой, наричано от народа със старото му име Варово, за да отвори тук българско училище. Веднага разбрах и одобрих родолюбивата му цел. Покани ме да работим задружно, което от сърце приех. Не беше лесна работа да се бори човек в ония времена с гърцизма, който бе пуснал дълбоки корени в селото, ако и то да беше обитавано от чисти българи, но за жалост поради своето невежество напълно бяха завладени от гръцката пропаганда, та мнозина и явно се гърчееха. У нас се сложи убеждението, че трябва усилено да действуваме против гръцкото духовно потисничество.
Близо до самата селска църква ние наехме една стая за училище, която не побираше повече от 20—30 ученика. Спомням си, че в един неделен ден, на излизане от църква, всички богомолци назлязоха в новопровъзгласеното вече българско училище, и многото народ не можа да се побере там, та мнозина останаха на двора. Тогава учителя Христо Захариев застана пред събраното множество, каза няколко благи думи и ги помоли да подкрепят делото ни като изпращат децата си в българското училище, защото са българи та децата им ще се учат на разбран майчин език. Събраните единодушно поблагодариха на учителя за грижите му и обещаха подкрепата си.
Стремежът ни беше, как първом да привлечем от гръцкото училище българските деца. Понеже аз бях познат на селяните, като техен певец в църквата, съгласихме се, щото с агитиране от къща на къща да приберем децата. И наистина, в твърде късо време можах да събера толкова ученици, че не беше възможно да се сместят в нашата училищна стая, та се принудихме да потърсим по-голяма къща каквато и намерихме всред селото. Броят на учениците в тогавашното гръцко училище бе доста голям – не ми е възможно сега да определя точното им число. Учителите бяха шестима, от които две учителки. Главният им учител се казваше Ефтимиядис и беше родом от с. Гръцко-Блаца. Той ме е учил на псалтика.
В нашето училище започвахме занятията след молитвите “Свети Боже, Отче наш” и пр. с изучаване на редни песни като:
“Я гледайте братя мили,
що се върши там на брега
при нашата превзета църква
в Цариград Фенер.
С коварство ги открадат
милите ни свети отци
и с радост ги изпращат
в черно заточение.
Богу слава, всегда даза,
нема вече гърк деспот,
тез фенерци, гладни гърци,
ги изгони вси народ” и пр.
Или:
“По южни-северни страни
и по въсточни-западни.
където и да тичам,
пак ме зове моето отечество,
като от всички най-добро,
милея и обичам.
На цел свет ръка давам,
на всички искам ползата
телесна и душевна,
но за отечеството си,
земя, която ме роди,
пазя любов синовна” и пр.
Цялото село гърмеше и правеше да побеснеят власи-гъркомани, което ги накара да отидат да ни клеветят пред гръцкия владика Иоаким в Солун (от после цариградски патриарх), че сме разбунтували цялото село с отварянето на българското училище и че всички български деца са напуснали гръцкото училище та в последното не останали други освен децата на поповете, на седемте къщи власи и още децата на 30-те гъркомански къщи, когато селото броеше до 800 къщи.
Не след много време в село пристигнаха петнадесетина конни стражари, изпратени от пашата с поръчение да арестуват Захариева и мене, което стана веднага. Подкараха ни чак до Солун като последни разбойници. На другия ден ни извадиха пред меджлиса, в който влизаха пашата, владиката и няколко други лица членове, — всички насядали на канапета в една обширна, украсена зала. Най-напред пашата почна да разпитва Христо Захариева, като му зададе въпроса, от къде е и защо е дошъл тук. Той му отговори, че е дошъл от Филибе-Татар-Пазарджик да учи децата на българските семейства на родния им език и че за това има ферман от нашия баща султан Абдул Азис. Така завърши Христо. Но тук пашата му каза, че трябва да отиде в Филибе - Т.-Пазарджик и там да учи децата на български език. След това се обърна към мене със същите въпроси, на които аз му отговорих, че съм от Костур („Гйолекестре”), а от селото Вишени. „Ха, и ти ще отидеш там да учиш вашите деца на български език. Идете си и двамата”, ни каза той, и тъй се свърши разпитът.
На другия ден Захариев ми каза, че няма друг изход, ами ще трябва да замине за Цариград при екзархията, а пък аз реших да замина пак за Киречкьой и да отворя на ново училището. Захариев ме съветваше да не отивам, защото ще си пострадам, но моето решение беше да се върна, та каквото ще да става. И наистина аз до вечерта бях в село. Без да губя време, още на другия ден отварям училището. Децата се събраха и наново започнахме молитвите и народните песни. Продължихме пак учението, което не отиде повече от десетина дни. Тази ми дързост възбуди у власите и гръкоманите голяма злоба, и ето че след няколко дни дойдоха двама конника-стражари и ми съобщиха, че градоначалникът ме викал в Солун. Конвоиран по същия начин, както и първият път, пристигам там и ме завеждат право при градоначалника. Думите, с които той ме посрещна, беха: „Даскале, ние нямаме нищо против българските даскали и попове, но за жалост, вашият даваджия е “Кара-Папас” (на подигравка) — гръцкият владика, и по негово разпореждане правим тези разкарвания.” След това заповедта на заптието бе да ме закара в затвора.
Мина се доста време така да лежа в затвора. Един съботен ден докараха в същия затвор едно момче, хлебарче на около 18 год. възраст. Седна при мене. Попитах го, защо са го затворили, а то ми отговори, че понеже отсъствувал брат му от фурната, та не могли да опекат добре хлеба и го изкарали малко суров. Не се мина много време и брата му доведоха в затвора. Той пък мене попита, защо съм затворен, а аз му отговорих, че съм български учител за Киречкьой и че владиката Йоаким ме преследва, ме гони та по негова заповед съм тук. Тогава той ме посъветва да напиша една анафора, — заявление до гръцкия владика с молба да ме освободи. Но тук аз не можах да се стърпя и извиках силно, че на гръцкия владика никога няма да направя поклон. В гнева си не оставих нищо свето на владиката и на гърците изобщо. Говорих тъй разпалено, щото исках да убедя тоя млад събеседник в невинността и правото на българския учител, който учи децата да четат и пишат на разбран майчин език.
Младият човек, след като аз млъкнах, ми каза, че виждал в моето лице добър патриот, но ако остана твърд на своето, няма да бъда полезен нито на народа си, нито на себе си, та затова трябвало да постъпя според поговорката, „стани приятел с дявола, докато минеш моста.” Този му съвет аз възприех и приготвих заявление, написано на. гръцки език, който тогава много добре владеех. Младият момък взема заявлението със себе си и, след като си отиде от затвора, занесъл го на владиката. Въпреки че много мислил владиката, като чел писмото, за да си спомни кой ще е този Иван Димитров Апостоловски, пак не могло да му дойде на ум. Тогаз момъкът започнал да. обяснява : „Вулгародаскалос апо то повесто-хори (с. Варово). [1]
След пет дни бях повикан чрез градоначалството при владиката и, без да губя време, метнах валенцето на рамо което ми беше и постилка и завивка, гологлав и бос защото в затвора ми бяха откраднали обущата и феса, които пък ми служеха за перница (възглавница), и така вървях по главната улица до митрополията. Щом съобщиха на владиката, веднага ме пуснаха при него. Първият въпрос който той ми зададе, беше: „Как си се излъгал да станеш български даскал, когато в палея Македония никога не може да има български даскал?” Отговорих му: „Млад съм, владико свети, прости ме.” След този мой отговор владиката се смекчи. — „Прощавам ти, синко а сега къде мислиш да идеш?” — „В Костурско, в село Вишени. Там, в нашето село, ще учителствувам по гръцки” — отвърнах аз. — „Добре, синко, добре!” каза владиката. Помолих го да ми даде осемдневен срок да отида в с. Киречкьой да си прибера нещата и да се снабдя с пари. Целта ми беше да отида в село, да насърча хората да се хванат пак български учител и да не се боят от гръцкия владика, защото той нищо не може да им направи, когато имат пълно съгласие помежду си. И свърши се моята работа там.
Заминах за Цариград и се явих в екзархията. Съобщиха на Негово Блаженство, и той ме прие, покани ме да седна. Разправих му, че аз съм Иван Апостоловски, другар на Христа Захариев, и че сега идвам от солунския затвор, че след заминаването на Захариева наново отворих българското училище в с. Киречкьой и какво съм си изпатил заради това. Негово Блаженство каза, че за мене му бил подробно писал солунският свещеник Иконом Петър Димитров, та знаел всичко. Покани ме да остана негов гостенин в екзархията, да си почина добре. След тези благи думи на великия и приснопаметен български екзарх Антим I, аз останах в екзархията. Хранех се със семейството на Тодор Милков. Последният беше зет на Негово Блаженство, водеше негова сестрина дъщеря, на име Мария.
Не зная, как да опиша благородната душа и християнското сърце на Тодор Милков. Правеше ми впечатление неговото велико християнско сърце, понеже така посрещаше той всички страдалци, бедни българи.
Гостувах цели 15 дни в екзархията и не исках да стоя повече без работа. Това ме накара да помоля г. Милкова да каже на Негово Блаженство, че искам да замина за Лозенград. Негово Блаженство одобри това мое желание и след три дни писа на г. Милков, като чиновник на екзархията да ми издаде тескере до Лозенград и да ми извади пътен билет. И така аз неволно станах учител в Тракия. В заключение нека ми се позволи да кажа, че съм дълбоко уверен, че ще дойде ден, когато Господ ще простре мощната си десница над злочестата ни Македония и отново ще пекне свободно македонско слънце в поробеното ни отечество.
