ФОЛКЛОРЪТ ПРОДЪЛЖАВА ДА БЪДЕ ОПОРА НА БЪЛГАРСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ
За научните търсения в областта на музикалната традиция, за магията на хорото, за влиянията на модерното и за близостта със съседите с доц. д-р Веселка Тончева разговаря Костадин Филипов
Веселка Тончева е доктор по етномузиокология и доцент в секция „Етномузикология и етнохореология” при Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН.
Изследва традиционната култура на българите в Албания, обредност и музика в България и на Балканите, фолклор и медии. Автор е на научните монографии „Фолклористът Николай Кауфман“ (2005), „Българите от Голо Бърдо, Албания“ част І и част ІІІ (2009, 2016), „Непознатата Гòра“ (2012) и на научнопопулярните двуезични (българо-чешки) книги „ Традиционни празници на българите / Tradiční svátky Bulharů“ (2016) и „Българските музикалнофолклорни диалекти / Bulharské hudebněfolklorní dialekty“ (2017.
Съставител е на „Българите от Голо Бърдо, Албания“ част ІІ (2011). Автор е на десетки сценарии за етнографски документални филми за БНТ и др. медии. Изнасяла е лекции в Пловдивския и Софийския университет, както и в университетите във Виена, Рим, Белград, Загреб.
– Доцент Тончева, на книжния пазар от неотдавна е най-новата Ви книга „Голяма книга на българските празници и обичаи“ в съавторство с Вашата колежка доц. Вихра Боева. От самото ѝ заглавие личи, че това е резултат от дългогодишна и системна изследователска работа на Вас двете. Така ли е?
– Вероятно имате предвид заглавието ѝ „голяма книга“, което предполага по-голям обем или пък значимост, но всъщност това е название на поредица на издателство ПАН, посветена на различни сфери на познанието. Със сигурност обаче съдържанието на книгата е резултат от дългогодишна работа – изследователска и теренна, която ние с Вихра Баева сме извършвали, всяка в своите посоки и научни търсения.
От една страна, е познаването на множество публикувани източници с фолклорни и етноложки материали – например безценната поредица „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, която излиза от края на ХIХ в. до днес и която е истинска съкровищница на народното знание.
От друга страна, са архивите на Българската академия на науките, с които ние работим, а от трета страна, са собствените ни проучвания на терен из цяла България, а и на Балканите. Всичко това са дългогодишни натрупвания, които намират израз в тази книга. Тя е насочена към ученици и младежи, но и към по-широка аудитория, заинтересована от българските традиции, обреди и обичаи.
В книгата сме се постарали да привлечем много и разнообразна информация, част от която със сигурност ще е нова за читателите, свикнали с тиражирането от медиите на едни и същи неща, свързани с българските празници. Особено интересно е добавянето към съответните обичаи или празници на отделни статии, посветени на конкретни символи и образи – например самодивите, огъня, ангелите, Св. Богородица, мечката, вълка, свинята, коня и др. Надяваме се, че тази книга ще намери своите читатели и ще достигне до повече хора, тъй като това е знание, от което съвременният българин има нужда.
– Вашата дългогодишна и богата научна кариера е свързана с фолклора и с музикалните традиции на българите, където и да живеят те. Модерното време оказва ли някакво влияние върху него, променя ли го и ако това е така, в каква посока?
– Неизменно времето оставя отпечатък върху традиционната култура и нейния музикален компонент. Живеем в епоха на глобализация, на виртуални светове и комуникации, нормално е и музикалният фолклор да се променя, да търси нови форми, в които да се вписва. Истината е, че в рамките на целия ХХ в. фолклорната музика в България се развива в посока към модернизация – да вземем например навлизането на акордеона (а и други западни инструменти, като кларинета) в нашата музикална практика – днес той се смята за почти традиционен инструмент, но всъщност неговата хармонична природа е в противоречие с фолклорното музикално мислене.
Обработването на народни песни започва още в първите десетилетия на века, такъв автор е например Добри Христов, но през 50-те години се ражда явлението „ансамбли за народни песни и танци“, които, както знаем, в голяма степен променят облика на автентичната ни музикална и танцова традиция. „Мистерията на българските гласове“ разнася славата на българския фолклор по света, но на практика това са тъкмо обработки на народни песни, а не автентичен фолклор. Появяват се средни и висши специализирани училища за изучаване на фолклор, които пък подготвят кадри за ансамблите.
Не е никак маловажна ролята и на медиите – първите „живи“ изпълнения по Българското радио, последвани от записи на народна музика, но в съвременни и композиторски аранжименти, също дават нов живот на фолклора. Въобще нищо не стои на едно място, ние няма как да „препарираме“ традицията и да я изложим зад витрина, тя е жив организъм, който се нуждае от непрекъсната актуализация и обновяване в крак с времето.
Днес формите, в които се вписва традиционния музикален фолклор, са много и разнообразни – в различни жанрове и стилове, това обаче е начин той да стига и до по-младите публики, за които автентичното звучи отживяло и скучно.
– Съществува ли някаква заплаха за националната идентичност на българите и на тяхната културна самобитност, свързани с промените на фолклора?
– Винаги съществува опасност да изгубиш себе си, ако забравиш своите корени и своя произход. Да не ме разберете криво, аз не съм против това да сме „хора на света“, но в тази амалгама от култури ние трябва да помним кои сме и какво стои „зад гърба ни“ – богата история и уникални традиции. Да, тези традиции се променят, както казах, фолклорът се развива и модернизира, намира своите пътища към публиките, но това не променя неговото значение като опора в българската ни идентичност.
И така, както говорим за трансформациите на традиционната култура в съвременността, така едновременно с това е налице и една много силна тенденция на връщане към корените, изразяваща се в „бум“ на фолклорни събори и фестивали, в стремеж към опознаване на обредността и обичаите на празници и опит те да се възраждат в семействата, към изваждане на бабините носии от старите ракли и обличането им по някакви поводи, към възраждане на традиционната кухня, въобще към търсене на онова, изворното, което в един определен период е малко поизгубено или поставено в друга рамка.
Ние обаче имаме нужда от него именно като българи. И аз вярвам, че то е важно за самоопределянето ни като такива.
– Някъде прочетох една Ваша фраза, която дълбоко ме впечатли – хванем ли се на хорото, попадаме в друг Космос, така ли е?
– В българската традиционна култура хорото винаги е било част от обредите, обичаите и празниците на народа ни. А всъщност празничното време е едно „друго“ време, то е „празно“ откъм работа, това е и етимологията на думата. То е различно време от всекидневието и метафората „друг Космос“, която съм употребила, показва именно това – различният ритъм, в който ни потапя празникът.
Хорото e уникална форма на танцуване, в която всички участници се залавят за ръце, движат се в единна стъпка и така създават колективна енергия и консолидиране на общността. Хорото е двигателно изразяване на емоции, но и израз на чувството за заедност в кръг или във виеща се верига. В кръговата форма може да се открие и връзката му със Слънцето, докато например виещият се лазарски Буенек е своеобразна имитативна магия, свързана с развиването на природата през пролетта, когато е времето на тази моминска обредност.
– В научната си работа в Института за фолклор в Скопие сте правили сравнително изследване по темата за музикалния фолклор и националните визуални медии у нас и в Северна Македония? Какво показа този сравнителен анализ? Едни и същи песни ли пеем, на едни и същи неща ли плачем или се смеем?
– Действително преди доста години, а именно през 2005 г., работих по такъв сравнителен проект между България и югозападната ни съседка. Всъщност моята цел беше по-скоро да проуча и успоредя моделите на медийно представяне на фолклора, а не толкова на автентичните форми на традицията.
По отношение на близките, сходните и идентичните образци едва ли ще кажа нещо ново – в диалектно отношение историко-географската област Македония (със своите дялове – Пиринска, Егейска и Вардарска Македония) не се влияе от новопоставените през ХХ в. държавни граници, както и от формирането на една нова република като част от СФРЮ.
Диалектното единство на днешната Република Северна Македония и Югозападна България (Пиринския край) е безспорно. Оказа се обаче, че и в медийния начин на представяне на фолклора се открива близост във форматите, посланията, образността.
– Българската телевизия „Планета“ е единствената, за съжаление, която от доста време се излъчва в ефира на Македония. На всичко отгоре имам впечатлението, че се харесва. Да се радваме ли на това, или да се притесняваме от „интерпретацията“ на българския фолклор в този му вид?
– За да сме честни, тази телевизия и у нас се харесва от определени хора, чийто музикален вкус предпочита тъкмо такъв стил. Аз не бих го нарекла „интрепретация“ на българския фолклор, тъй като това е авторска музика, в която има фолклорни елементи, но те далеч не са само български, или в много случаи дори почти не са български. Тази балканска мелодико-ритмическа смес е популярна не само у нас, а на целите Балкани и това е една вълна, която ние като изследователи можем само да наблюдаваме, нямаме механизми да ѝ влияем.
Разбира се, с нашата работа ние се опитваме да противостоим и да популяризираме традиционната музика в нейните по-чисти форми и това също има своите публики – вижте каква е посещаемостта на събори като Рожен или Копривщица, където се събира цяла България и на отделни сцени се представят изворни образци на песенния, инструменталния и обредния фолклор.
Всичко има своята публика, по-важното е този т.нар. поп фолк да не остане единствената ни представа за фолклора, но аз мисля, че такава опасност няма.
– Всяко лято, през юли в село Галичник в Северна Македония се представя „автентична“ сватба. Бил съм няколко пъти там, но и досега не мога да си отговоря на въпроса – това обред ли е или е комерсиализиран фестивал?
– Аз също съм посещавала този фестивал, дори написах една студия за него и то точно в тази посока – „Галичката сватба между традицията и фестивала“. Всъщност фестивалът е създаден през 1963 г., организиран през годините основно от Министерство на културата на Република Македония и Общината Маврово–Ростуше. На въпроса ми „Кой измисли фестивала?“, баба Йованка Юрукоска от с. Галичник ми отговори така: „Е, па политиката.“ Може би имаше предвид политиката да се съхранява традицията и в съвременността.
Или пък политиката да се (ре)конструира собственото „македонско“ наследство чрез проявленията на локално специфичната традиция.
Практически в сватбата като фестивал са избрани определени моменти от ритуала и условно може да се каже, че той протича в „компресиран“ вид, защото е сбито времето, в което се случват тези ритуали.
Макар и с намерението да се възпроизвежда и съхранява един интересен и регионален сватбен ритуал, макар че поне единият от младоженците трябва да е с потекло от Галичник и макар, че за тях това е действително сватба, в немалка степен събитието е пърформанс и има и туристическо-атрактивен характер – привлича хиляди посетители.
Как е протичала старата сватба днес е само реконструирано знание, а мисията на фестивала е да съхранява традицията и всъщност „фестивализирането“, сценичната намеса, ролите и т.н. все пак са своеобразен „живот“ на традицията, макар и трансформирана и поставена в съвременен формат.
У нас също представянето на редица обреди на сцена, т.нар. възстановки в рамките на събори и фестивали, е начин да се съхрани знанието за тях, въпреки че те не функционират както в миналото и са изгубили дълбоката си магична сила. Има смисъл да се предава това знание и на идните поколения, защото това е част от усещането да сме българи.
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, кн. 8
